Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Octagon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване, коригиране и форматиране
Максимус (2013)

Издание

Фред Саберхаген. Октагон

Американска, първо издание

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, Юлиян Стойнов

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли: 15

ИК „Бард“, София, 1995

 

Fred Saberhagen. Octagon

© 1981 by Fred Saberhagen

© Крум Бъчваров, превод, 1995

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1995

© ИК „БАРД“ ООД, 1995

История

  1. — Добавяне

15.

Миналата нощ Алби Пиърсън беше спал на едно от канапетата до главната лаборатория и на сутринта стана малко преди изгрев слънце. Имаше да върши работа и искаше да я свърши рано.

В сумрака преди зазоряване Алби нареди на един от домакинските роботи да му донесе кафе и сладкиш, докато се обличаше в дрехите си на железопътен работник, приготвени специално за случая. Екипът е подходящ, помисли си Алби, съвсем удобен. Беше го събрал от различни източници на стари дрехи преди няколко месеца, когато за пръв път реши, че ще трябва да извършва периодични инспекции-обхождания по линията, минаваща през дефилето точно зад имението на Грегъри. Това бе горе-долу по времето, когато нещата наистина започваха да се объркват и старецът се тревожеше непрекъснато. Изборът на дрехите за екипа бе коствал на Алби няколко наблюдения на дефилето с бинокъл, за да получи добра представа как са облечени истинските железопътни работници, когато се мяркаха из района, а това никак не беше често. Преди изобщо да се доближи до релсите, Алби направи така, че да е облечен като един от тях. Ако го забележеха там по което и да е време, никому нямаше да се стори странно. Както и във всичко останало, свързано с работата му, трябваше да се подготви грижливо.

Алби бе подозрителен по природа и това според него беше една от причините, поради които никога не се беше женил. Знаеше, че не може да се промени, и затова използваше тази си склонност в полза на работата. Беше добър електроинженер, но бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в службите за охрана на различни частни или държавни предприятия. Робърт Грегъри му плащаше по-добре от другите. Той използваше инженерните способности на Алби Пиърсън повече, отколкото който и да било друг работодател. И навярно най-хубавото, според преценката на самия Алби, беше навикът на стареца да оставя служителите си сами да си вършат работата, след като веднъж покажеха, че са способни. Затова му харесваше да работи за стареца Грегъри. Това му даваше възможност да реализира всичките си дарби, включително и подозрителността си. Старецът бе водил дълъг и активен живот, и сега беше сигурен, че има някакви могъщи врагове. Той трябва да научи, помисли си Алби.

Алби разбираше, че не са го посветили във всичко, което ставаше. А в този случай и не смяташе, че се налага. Беше очевидно, че има някаква опасност — пряка или само загатната. Действителното нападение срещу къщата и нейните обитатели се приемаше за нещо много повече от отдалечена възможност. Сигурно промишлено съперничество, реши Алби, когато се опита да си представи каква е причината. Беше се занимавал и по-рано, на други служби, с подобни неща и не се притесняваше особено — просто ги разглеждаше като професионално предизвикателство, за което му се плащаше добре и което възнамеряваше да посрещне колкото можеше по-умело. Сега старецът го караше да проверява телефонните линии по два пъти дневно и през няколко дена обсъждаше с него как най-добре да отбраняват границите на имението и да подсилят вътрешната охрана, без да наемат повече хора. Старецът казваше, че не може да вярва на никого, който дойде при него сега. Ако Алби вече не го познаваше добре, щеше да си помисли, че шефът му започва да страда от параноя.

След като се облече в железопътния си екип и свърши със скромната си закуска, той провери още един път чантичката с инструментите и я закачи на колана си. После излезе от къщата през една от задните врати. Беше една от онези прелестни утрини в Джорджия, които Алби харесваше толкова много, защото бе израснал в Ню Йорк. През нощта бе чул песента на птицата-присмехулник — точно като в старата песен — и бе разорал малко по-добре за какво става дума в текста. Утре, ако условията позволяваха, щеше да си вземе почивен следобед и да го прекара с една жена… Тя започваше да намеква за женитба, което Алби по-малко или повече бе очаквал на този етап от взаимоотношенията им. Но все още не намекваше чак толкова често, че да се принуди да престане да излиза с нея… Това бе още един въпрос, по който мненията им с шефа му съвпадаха.

Като излезе от къщата, Алби мина през росната трева покрай тенис-корта. Подобно на плувния басейн, сега той не се използваше особено, макар да бе маркиран с инженерните знаци, свързани с проекта за улесняване на движението из района на дъщерята на стареца. На Алби му се искаше да има повече време за тази работа — Карълайн бе симпатично младо момиче в ужасно положение и заслужаваше да й се помогне колкото се може повече. Но улесненията за инвалиди не бяха по специалността му, а неговата собствена работа отнемаше цялото му време.

Разстоянието от къщата до тенис-корта беше само няколко метра, а от кортовете до скритата в жив плет ограда зад имението оставаше още съвсем малко. Не бе чак толкова далеч, колкото можеше да се стори на човек, ако гледаше някъде отпред. Отпред то приличаше на нечия ферма — или по-скоро, помисли си Алби, на онези имения, които бе виждал само на снимки и където човек би очаквал да види много хора, препускащи на коне след хрътките си на лов за лисици.

Оградата по задната граница на имението бе изцяло скрита от вътрешната страна с жив плет. Самата ограда беше мрежа с два реда бодлива тел отгоре и, разбира се, с вградени колкото се може по-незабележимо някои от най-добрите алармени устройства на Алби. Той бе прокарал и електричество, с три различни степени на волтаж. Разбира се, тази част от системата се включваше рядко заради съседските деца и други невинни или почти невинни минувачи. Понякога Алби сериозно се замисляше какво би могъл да направи, ако му позволяха да изгради защитни съоръжения и по-навътре в имението. Две огради като начало, със заравнена ивица земя между тях, под която можеха да се заровят какви ли не неща. Избирателна електрификация. А и роботите не се експлоатираха изцяло, макар че през последните две седмици бе получил разрешение да започне да реализира пълния им потенциал. Щом не му даваха и дума да отвори за човешки патрули, тогава трябваше да се използват наличните роботи — кучетата не бяха достатъчни.

Но старецът бе забранил взимането на каквито и да било мерки, които биха превърнали задната му ограда в нещо като Берлинската стена. Освен времето и парите, които биха се изразходвали за тази цел, те навярно по-скоро щяха да привлекат вниманието, отколкото да попречат на някой да влезе. Алби трябваше да признае, че старецът имаше право.

Сега той се промуши между живия плет и телената ограда и се насочи към любимия си наблюдателен пост. Оттам можеше да гледа с бинокъл на 25–50 метра надолу — погледът му обхващаше цялото дъно на дефилето, откъдето минаваше железопътната линия. Когато Алби се поставяше мислено на мястото на човек, който възнамерява да разузнае или да нападне крепостта „Грегъри“, дефилето му се струваше най-привлекателният за тази цел път. Би бил много по-подходящ, отколкото да се опитва да се добере до имението отпред или да пресича оградените и охранявани частни земи от някоя друга страна.

Тази сутрин предварителната му инспекция с бинокъла показваше, че двата товарни вагона върху разклонението на железопътната линия изглеждат по същия начин, както и когато се бяха появили за пръв път преди два дни. Другият обект, изникнал там едновременно с вагоните, също не беше променен — той му приличаше на някакъв микровълнов приемател, поставен върху един от телеграфните стълбове, чиято безкрайна редица се точеше покрай релсите. Нещо в него безпокоеше Алби. Това бе и основната причина, поради която беше сметнал за наложително провеждането на детайлна инспекция тази сутрин.

Алби скри бинокъла в храстите на живия плет и излезе през малката задна врата. Отвън тя изглеждаше подканващо лесна за отваряне — той беше истински горд с нея. Ако не му позволяха да построи двойна ограда, поне външният вид и защитната система на тази врата даваха воля на дарбите и въображението му.

След като излезе навън, Алби пак заключи обикновената ключалка и прибра ключа в джоба си. Беше застанал на ръба на стръмен склон, обрасъл тук-там с дървета и храсти, през които надолу не водеше ясно очертана пътека. За да избегне утъпкването дори и на намек за пътека, той се спускаше в дефилето всеки път от различно място и се връщаше отдругаде.

Докато предпазливо се спускаше по склона, днес Алби внимаваше за белези, че някой друг е минавал през тази малка пустош. Не бе откривал много следи от други хора — няколко бирени кутии, една използвана гума, — а и не бе виждал нещо да показва, че имението на Грегъри се шпионира оттук. Склоновете на дефилето вероятно бяха собственост на хората от железопътната компания, но те изглежда не проявяваха интерес към тях.

Когато стигна до разчистения участък в дъното на дефилето, Алби спря за кратко, все още скрит сред гъсталака, и преди да излезе на открито, огледа подозрително района. Двата дървени товарни вагона стояха неподвижно върху разклонението на линията и изглеждаха изоставени. Откъм горичката на отсрещния склон на дефилето, от другата страна на двойната линия, започна да грачи врана. Но птицата не влагаше в това много усилия — навярно Алби бе първият натрапник, който я притесняваше тази сутрин.

Сега той излезе от гората и се изкачи по малката могилка от чакъл на линията. Вървеше небрежно, като работник, който има пълното право да се намира там и да върши онова, което вършеше. Разхождаше се по релсите, а после и край тях, като същевременно оглеждаше наоколо. Ако влаковете спазваха обичайното си разписание, известно време нямаше да му пречат. Това бе и основната причина да избере за инспекцията си толкова ранен час. А и никога не бе виждал в района истински работници толкова рано сутринта.

Край релсите, редицата от телеграфни стълбове носеше стегнато товара си от жици. Когато Алби стигна до основата на стълба, който го интересуваше, той спря и погледна нагоре към основния обект на разследването му. Оттук можеше да го разгледа по-добре, отколкото с бинокъла от върха на хълма. Видя малка, метална, устойчива на атмосферни влияния кутия с убитозелен цвят, към която бе отклонена телеграфна жица. От двете страни на кутията, като уши, бяха разперени две малки, кръгли метални решетки, които трябва да означаваха, че устройството използваше микровълни.

На Алби му се струваше, че кутията някак не е на мястото си. Разбира се, той не беше голям експерт по железопътните комуникационни съоръжения, а в днешно време техниката в много области се развиваше толкова бързо, че един неспециалист едва ли можеше бъде в течение. И все пак…

Положението на малките кръгли решетки или уши изглежда можеше да се настройва, а следователно да се приемат и предават микровълнови сигнали от различни посоки. Само че в дефилето нямаше нищо, което да ги изпраща или приема. Релсите се губеха в далечината на няколкостотин метра и в двете посоки. Не се виждаха сигнални кули или каквито и да било други комуникационни съоръжения. Ако долу минаваше влак, разбира се, зелената кутия на стълба можеше да осъществи удобна комуникационна връзка — но връзка с какво? Би трябвало да е с някакво друго устройство, което да има пряка видимост с нея или поне да е наблизо. Един поглед върху проклетото нещо беше достатъчен. То не би могло да върши особена работа на голямо разстояние.

Алби гледаше и обсъждаше със самия себе си дали трябва да се изкатери на стълба. Не знаеше какво още би могъл да научи за кутията, ако се качеше. Струваше му се, че характерът й е съвсем очевиден и отдолу.

Накрая реши да не се качва и продължи нататък — искаше да поразгледа и двата товарни вагона. Защото появата на каквито и да било вагони в този район беше рядкост. Другата железопътна линия беше стара. Движеше се покрай главната, а после просто свършваше. Била е построена преди десетилетия, с някаква неизвестна вече цел, и сега се използваше съвсем малко. Между релсите растяха високи бурени.

Когато стигна до по-близкия вагон, Алби се наведе, за да разгледа отблизо колелата и ходовата част. Не му говореха нищо. Тогава го погледна отстрани. Написаното със светла боя име показваше, че принадлежи на железопътна компания далеч от Джорджия, но това, разбира се, не означаваше нищо — стоки се превозваха непрекъснато из цялата страна. Голямата, плъзгаща се врата на вагона бе напълно затворена — изглеждаше заключена и запечатана. След миг, Алби посегна към монтираната отстрани стоманена стълба и се качи до половината. Това му даде възможност да се приближи до запечатаната врата достатъчно, за да достигне устойчивата на атмосферни влияния кутия, прикрепена наблизо. В нея имаше някакви сгънати листове хартия и след малко Алби успя да ги извади. Бяха два листа от нечия компютърна разпечатка — тези дни почти всичко идваше в такъв вид. Съобщението, ако можеше да се нарече така, се състоеше от разбъркани букви и цифри. Някакъв много сложен жаргон — може би, ако Алби беше истински железопътен работник, щеше да е в състояние да го разбере. След като помисли около минута, реши, че то навярно означава, че товарът на този вагон произхожда от няколко различни места и е предназначен за Мариета, щата Джорджия. Ако предположенията му за значението на съкращенията бяха верни, две от местата, откъдето пристигаха стоките, бяха арсеналът Роки Флатс, близо до Денвър, и Гари, щата Индиана.

Може би старецът Грегъри знае за какво са тези товарни вагони, а също и какво е предназначението на онова устройство върху стълба, помисли си Алби, докато връщаше разпечатката и слизаше на земята. Спокойно можеха да са част от някой проект, разработван в момента от него. Но ако беше така, Алби смяташе, че старецът щеше да му каже, преди да замине предишната нощ на онова изненадващо делово пътуване. Почти бе станало полунощ, когато Карълайн съобщи на семейния шеф на охраната, че баща й ще отсъства няколко дни. Ако Алби бе имал възможността да поговори със стареца, той би му споменал за разузнавателната акция, която планираше за сутринта, за товарните вагони и за странното устройство. Сега Алби някак си не мислеше, че старецът знае нещо за тях.

Той заобиколи втория товарен вагон. На дървената му стена не пишеше нищо и Алби не си направи труда да се качи, за да погледне съдържанието на кутията до вратата.

Разузнавателното му пътешествие започваше да прилича на губене на време. Алби едва се беше обърнал, за да отиде и поогледа за последно микровълновото устройство на върха на стълба, когато зад него се разнесе шум. Стори му се, че идва от вагона, върху който преди малко се беше качвал. Алби рязко се завъртя. Беше единичен глух звук, сякаш някой бе изпуснал тежък метален предмет, кутия или щайга.

Каквото и да беше това, то не се повтори. Сега Алби направи бавен пълен кръг около вагоните, като ги гледаше непрекъснато. От обратната страна, където още не беше гледал, вратите бяха затворени и заключени, както очакваше. Но точно до ключалката на първия вагон беше пробита дупка с диаметър около два сантиметра и половина — а може би и прогорена, тъй като вътрешната й повърхност беше черна и гладка. Дали дупката беше стара или нова? Трудно можеше да се определи.

Шумът все още не се повтаряше. Може би трябваше да се качи още един път върху вагона и да поразгледа. Но се съмняваше, че така ще научи нещо ново. Нямаше намерение да влиза с взлом вътре. Шумът можеше да се обясни съвсем лесно с факта, че сега слънцето беше изгряло и се беше издигнало достатъчно високо, за да затопли покривите и стените на колите. Това можеше да предизвика разширение, разпъване на материала, със съответните шумове.

Достатъчно, помисли си Алби. В неговата работа бе важно човек да знае, кога е свършил достатъчно — опитите да разбере нещо повече биха могли с голяма вероятност да му навлекат неприятности, вместо да доведат до положителни резултати. Според него, тази точка вече беше достигната.

Той се обърна, с намерение да обиколи вагоните още един път. И едва тогава видя какво е лежало в бурените на десетина крачки зад него. При наблюдението с бинокъла му бяха попречили да го види самите вагони. Мъртвият скитник лежеше в бурените по гръб, а пръстите на обутите му в пробити обувки крака сочеха към небето. Те бяха неподвижни като камък, когато Алби за пръв път бе минал от тази страна на вагоните, и просто не ги бе забелязал.

Алби пристъпи напред и погледна надолу към сивото вкочанено лице — без възраст и спокойно в смъртта си. Мъртвецът и дрехите му имаха еднообразно мръсен цвят, който се смесваше със сухите бурени и железопътната мръсотия. Около главата имаше доста кафява, засъхнала кръв. Докато гледаше към мъртвия скитник с разбития череп, Алби пресметна, че може би е убит предишния ден.