Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ziem a słonych skał, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2012 г.)

Издание:

Сат-Ок. Земята на солените скали

Повест. Второ издание

Библиотека „Любими книги и герои“ № 74

 

Преведе от полски: Пеньо Табаков

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Люба Мутафова

Художник: Тончо Тончев

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Елена Иванова

София, 1972

 

Полска. ЛГ V.

Тематичен номер 2826.

Година 1972.

Дадена за набор на 9.V.1972 година.

Подписана за печат на 20.VII.1972 година.

Излязла от печат на 25.Х.1972 година.

Печатни коли 15,25.

Издателски коли 11,57.

Цена на книжното тяло 0,58 лева.

Цена 0,93 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1972

История

  1. — Добавяне

На Йежи Брошкевич, който ми помогни да разкажа историята на своето детство.

Чувам в горите викове и проточен вой.

Чувам в горите тъпани и викове бойни.

Горо, скрий ме,

заличавай следите ми,

дай ми силата на мечка

и пъргавината на пума…

Ако орел те издигне нагоре, над страната Толанди, която се намира на юг от река Макензи, Мечешкото езеро и големия завой на Юкон — високата верига на Скалистите планини ще закрие пред тебе запада, а на юг ще се разпрострат пред очите ти хоризонтите на широките прерии.

Тези прерии са пътят на бизоните, който минава от канадските щати Алберта и Саскачеван през двете Дакоти, Небраска, Канзас и Оклахома чак до каменистия Тексас.

В този кръг, който е очертаван от течението на река Макензи и Мечешкото езеро, подножията на Скалистите планини, границата на степите и най-после големия завой на Юкон — ще съзреш девствена гора, голяма и тъмна, като северно море, над чиито вълни стърчат каменни острови — самотни блокове гранитни скали.

 

Откъде са дошли тези блокове? Разказват за това старите воини край огнищата. Преди да се роди в тая гора нейният пръв жител — индианецът, за нея са се били два духа: Канаха, Дух на тъмнината, и Набаш-циса, Дух на светлината…

Непримирима била тази борба — такъв е целият живот на гората. Господарят на тъмнината се стремял да смаже светлината, а Духът на светлината — да победи тъмнината.

Канаха великан вземал гранитни блокове и ги хвърлял в езерата, с които бе осеяна тогава тази страна. Той имал исполинска сила — кой воин би могъл така да опъне лъка, че стрелата да достигне върха на блока? Когато хвърлял скала, водата от езерото се издигала като стълб към небето и го застилала с тъмни облаци. Тогава Канаха играел Танца на победата, а от усмивката му в гората ставало още по-тъмно. Набаш-циса мятал своите стрели светкавици, които ослепявали Канаха. Тогава Канаха отново хвърлял камъни. И всеки път, когато правел това, в гората се появявала нова скала.

Обаче Набаш-циса се пренесъл на юг, в страната, покрита с тънка паяжина от реки и потоци. Тъмният воин не можел вече да хвърля грамадните скални късове в езерата — той започнал да гони облаците от северното небе. Изморени от дългия път, те били с отслабнали сили и отстъпили пред слънцето — съюзник на Набаш-циса. Заронили сълзи, а слънцето заблестяло в падащите на земята капки. На север — там, откъдето дошли облаците заблестяла дъга. Зацарила светлина, от която тъмният великан Канаха ослепял, а Набаш-циса заиграл Танца на слънцето.

Слепият Канаха живее и сега в планините, където се е скрил.

Той не воюва. Само когато чуе нечии гласове в своето царство на тишината и тъмнината, запраща натам лавина от камъни…

 

Ако орел те издигне нагоре и бавно полети над гората, ти ще съзреш в сянката й голяма сребърна рибарска мрежа: безброй свързани помежду си потоци, реки, водопади и езера.

Но орелът се спуща над една от скалите, докосваш я с крака. Сбогувай се с птицата, според обичая на тази страна, вдигни нагоре дясната ръка. Тя отлита към планините.

А ти слезни с мене от скалата в самото сърце на гората.

Около нас е полумрак и тишина. Ако имаш добра воля, бъди спокоен: разбереш ли гората, тя също ще те разбере. Но ако безразсъдно поискаш да смутиш покоя й, помни: тя ще те унищожи.

Доведох те при нея, за да опознаеш. Бих искал да ти предам това, което сам чувствувам към нея — почит и любов. Тя е мой дом, дом на баща ми, на моите приятели, дом на моето племе — шеванезите. Тя ни храни и облича, радва ни със своята хубост, но може и да всява страх. Погледни, от най-старите грамадни дървета, от техните клони, сведени чак до земята, падат тъмни наметала от мъх — зелени и кафяви. А когато слънчев лъч падне върху дънер, кората блясва сребристо като главата на столетен воин. Помни, че гората е пълна с духове, които могат да бъдат добри и благосклонни, но ако нарушиш техния покой, не знаят милост. Гората живее. Дори оня, който е изтъкал ситна паяжина между дънерите, зузи, паякът, има душа. А какво да кажем за големите дървета и животни!

Повтарям: бъди предпазлив и почитай старите закони на гората!

Ще я опознаваме заедно. Стани мой другар и приятел. Ще прекараме заедно много години, много големи и малки слънца, ще те науча на нашите песни и танци, ще узнаеш съдбата на нашето племе — племето на свободните и до ден-днешен индианци — шеванезите.

Ще те заведа в моето селце. Ще отидем в него за пръв път през Месеца на летящата нагоре луна. Това е месецът на снеговете и студовете. Защо се озърташ около себе си? Орела ли търсиш? Той се е върнал вече в гнездото си.

И така — върви с мене на брега на едно от езерата.

Първите лъчи на слънцето падат по заснежения бряг на езерото. Езерото е покрито с лед, снегът скърца под ръката, Духът на езерото спи спокойно през Месеца на летящата нагоре луна. Не ще го събудят нашите гласове, макар че живеем близко до брега. Нашите типи — палатки от кожи, са разположени в полукръг и образуват широка подкова, отворена към езерото.

Страните на тая подкова обгръщат един голям площад, в средата на който се издига тотемният стълб от липово дърво. Резбите по стълба свидетелствуват, че тук е стан на поколението на кукумявката, хората, потомци на птицата, която вижда през нощта.

На самия връх на стълба магьосникът Горчивия Плод е издълбал голяма кукумявка с кръгли очи, червен клюн и широко разтворени криле. По-надолу е изрязана пак същата птица, но има вече вместо криле човешки ръце и крака, които завършват с нокти на кукумявка. Третата фигура е вече човешка с глава на кукумявка: тя представлява гол човек — бащата на цялото племе на кукумявката.

Първите лъчи на слънцето падат полегато. Техният блясък е червен, а дългите сенки на типите са тъмносини. Слънцето току-що изгря, но селцето не спи. На площада пред тотемния стълб се играе танц, който е започнал заедно с изгрева на слънцето. Води го магьосникът Горчивия Плод.

В ярката светлина на червените лъчи го виждам ясно. Той напомня застанал на задните си крака крилат бизон. На главата му има бизонов скалп с широко разположени рога. Техните краища — както клюнът на кукумявката на тотемния стълб — блестят червено. Лицето му е боядисано на сини и жълти ивици. На широките си рамене е прикрепил дрънкалки от еленови копита, които тракат като тропот на кариб, препуснал по каменистия бряг на реката.

Заедно с него танцува един воин, разголен до пояс: Непемус — Силната Лява Ръка, голям изкусен ловец и танцьор на нашето племе. И двамата се въртят сред голям кръг от бойци, които ритмично бият барабаните и грохалките от костенуркова черупка.

Ритъмът е все по-силен, по-бърз. Тялото на Непемус, намазано с мечешка мас, блести като бронз. Понякога ти се струва, че танцьорът има няколко чифта крака, понякога пък се върти на един крак като чапла — и тогава на шията му, обкичена с нанизи от вълчи нокти и зъби, се люлеят три глави…

Томахавкът на Непемус нанася удари на невидими противници. Ръката на воина е безпогрешна, мускулите му са твърди като зъбите на мечка. Всеки удар на томахавка, съскането на неговото острие е Песен за смъртта на врага. Все по-високо се издига песента на бойците:

Маниту, Маниту,

дай им силата на мечка,

за да бъдат смели като вълк при нападение,

за да черпят мъжество от брата рис…

Днес е ден на Нанан-циса, ден на „отделянето“, празник, когато малките момчета постъпват в училището на природата.

Затова, когато изведнъж затихва песента и намалява ритъмът на танца, Непемус се запътва към типито на племенния вожд — Леоо-карко-оно-ма, Високия Орел. Непемус се промъква, пристъпя няколко крачки и отново се спира. Той вдига нагоре томахавка си, танцува на едно място и се вслушва в звуците, които идват от палатката.

След него се придвижва кръгът на бойците, между тях е и Горчивия Плод. Непемус застава пред входа на палатката, но двама воини, които носят накичени с пера копия, излизат напред и му преграждат пътя. Непемус се опитва няколко пъти да се промъкне в палатката, но винаги пред него се кръстосват копията на воините и Непемус се отдръпва от входа.

Пет пъти наред се кръстосваха копията и толкова пъти Непемус се отдръпваше от палатката. Това означаваше, че момчето, за което е дошъл, е навършило пет години и за него е дошло време да започне да живее сред бойците, да учи тяхната мъдрост, да опознава законите на племето и гората.

Това момче бях аз.

zemjata_na_solenite_skali_uti_sboguvane.png

До тоя ден аз живеех в палатката на родителите си под грижите на майка си. Майка ми се казваше Та-вах, Бялото Облаче. Защото имаше светла коса, толкова светла, каквато нямаше нито една жена в племето.

Аз бях най-малкият й син. Брат ми, когото още не познавах, и сестра ми, дето заедно с майка ми досега се грижеше за мене, приличаха повече на баща ми. Те имаха като него черна, със стоманен блясък коса и тъмни очи, сякаш очи на братята амуци — бобрите.

Само аз имах косата и очите на мама. Може би поради това, че толкова много приличах на нея, а може би просто защото съм най-малкият, бях станал неин любимец. Тя се грижеше за мене по-нежно и ме галеше по-горещо, отколкото другите жени синовете си.

До този ден — а и още много месеци по-сетне — ме наричаха просто Ути-Мъничкия. Така наричаха всички малки момчета. Ние, малките момчета, още нямахме имена. Името се получава мъчно, често пъти то е печат на победа, която се постига не само с пот, но и с кръв.

Като всяко Ути, аз мечтаех за празника на Нанан-циса, след който трябваше да отида в лагера на Младите Вълци, под грижите на стари бойци. Там заедно с другите момчета от нашето племе ще се уча да чета вълчите дири, да съшивам лодки от брезова кора, да поставям примки по пътеките на видрите, да улучвам с лъка дивата гъска в нейния бърз полет. Там ще науча законите на гората и задълженията на война. Там ще стана зрял мъж.

Навярно ме разбирате. Аз не само мечтаех, но просто трябваше да мечтая за момента, когато пред входа на нашата палатка ще се раздаде песента на бойците, гласът на тъпаните и трясъкът на грохалките от костенуркови черупки.

Но когато чух стъпките на Непемус пред самия вход на палатката, обхвана ме страх. Знаех, че се разделям с майка си, че няма да видя очите й, няма да чуя гласа й много години. Аз не гледах към нея само за да не се разплача като Тинахет, Стройната Бреза — застаналата до нея моя сестра.

Когато кожената врата се разтвори на две страни и аз съзрях пред себе си огромната фигура на Непемус, забравих за всички онези мечти, за лагера на Младите Вълци и за службата на боец. Исках да се хвърля към мама и да се скрия в обятията й от пратеника на страшния, непознат свят. Непемус не ми остави обаче време нито за плач, нито за страх, нито за отчаяние. Той ме дръпна за ръката и ето че стоях вече между него и магьосника, изтръгнат от мама, от нейните нежни грижи.

И ето че вече правех по утъпкания, хрускав от студ сняг първите крачки към новия живот. Пред очите ми се мярнаха кичури от вълчи и мечи скалпове и дрънкалки от еленови копита, окачени по ръцете на Горчивия Плод. Аз стоях с лице към слънцето и ме разтърсиха студени тръпки, студът стигаше до сърцето ми!

Тогава обаче ме напусна целият страх и всякаква мисъл за сълзи по мама. Та нали съм тръгнал по нов път, по път, от който няма да се отклоня.

Непемус ми показа палатката, в която трябваше да чакам, докато потеглим в далечен поход. Лагерът на Младите Вълци се намираше далече от селцето.

Стоях сам в палатката. Не плачех. Но добре помня тия самотни часове. В тях имаше уплаха и смелост, безпокойство и надежда, тъга и радост.

Много добре помня и Прощалната песен, която, преди Непемус да влезе в палатката на родителите ми, пееше Бялото Облаче — моята майка:

Ох, Ути, душа на душата ми,

отиваш в далечен път, Ути,

там майка си ти ще забравиш.

Ала запомни, моя рожбо,

че само със сила и с разум

ти име и чест ще сдобиеш.

Ти силен бъди и безстрашен

и пътя ти нека закриля

Великият Дух.

Ох, Ути, частичка от моето тяло,

отиваш в далечен път,

за да ме забравиш…

— Ути, време е.

Гласът на Непемуса ме разбуди от дълбокия сън.

Наближаваше разсъмване. Селцето мълчеше — само ние двамата се стягахме за далечен път. Това не продължи дълго. За няколко минути сложихме на краката си карплите, обувките за сняг, загърнахме раменете си в кожените наметала и — готово.

Никой не ни изпрати. Само че на излизане от селцето аз още веднъж погледнах палатката на родителите си. Иззад кожената завеса се показаха две глави — вдигнах за сбогом ръка.

Непемус вървеше отпред. Навлязохме в гъсталака. Гората, засипана със сняг, немееше в дълбока тишина. От един хвойнов храст изскочи вапоос — заек, бяла кръгла топка, и изчезна в гъсталака. Не се и озърнах. Пътят не беше лек, макар че Непемус правеше пъртина, защото помнеше, че не боец върви след него.

Измина цял час. Снегът, който едва прехвръкваше, започна да вали по-гъст, да закрива очите ни. Когато най-после настъпи денят, струваше ми се, че вървим по тресавище, а не по снежна пътека. Краката ми тежат все повече, все по-бавно се прегъват в коленете. С всяка крачка се увеличават годините ми, скоро ще стана старец, чиито крака тежат колкото скала. Но аз мълча. Трябва да издържа. Няма да моля Непемус за почивка.

Но на края на една голяма поляна моят висок приятел се спира и ме гледа. Аз не мога да скрия задъхването си. Непемус ми се усмихва леко.

— Ути ще пътува сега на раменете на Непемус — казва той.

— Мей-оо, добре — въздъхнах аз.

Изглежда, че бях заспал върху широките рамене на Непемус. Когато отворих очи, беше минало пладне. Снегът бе престанал да вали. Ние се приближавахме до голям нукевап — колиба от кори, в която отсядат бойците, когато са на лов. При шума на човешките стъпки от нея изскочи секусю — хермелин.

Непемус ме свали от гърба си, след това се залови да накладе огън. Започва ли да събира дърва, аз вече зная, че ще останем тука цяла нощ. Той ги трупа в колибата на голяма купчина. Макар да съм Ути, известно ми е, че така трябва да се постъпва в гората през месеците на сняг и студ. Който забрави това, той престава да живее.

През това време аз разтребвам нукевапа, застилам го с меки елхови клонки. Непемус завързва на близкия бор къс месо. Това е храна за синигерите, приятелите, които винаги ни съпровождат по пътя през гората. После той запалва калюти — луличка, и сяда до огнището. Чувам как в далечината като глухо ехо се носи сред дърветата воят на излезлия на лов вълк единак.

Много съм изморен, въпреки че по-голямата част от пътя прекарах върху гърба на Непемус. С мъка си завързвам мокасините, загръщам гърба си с вълча кожа и сядам до Непемус. Не ми се яде много, но все пак набождам къс месо на една стрела и почвам да го пека на буйния огън. Седя встрани от Непемуса, загледан в огъня. Той е така червен и златожълт, както оня, който ме грееше в палатката на родителите ми — там го запалваше майка ми.

Пламъкът се издига нагоре и ясно осветява лицето на Непемус, на което личат две резки. Това са следи от борба със сивата мечка, чиято кожа виси в палатката на воина. Дали ще успея някога да одолея силата и яростта на грамадната мечка? Дали ще успея някога да стана воин с такова славно име като Непемус? Нищо повече не желая аз в тоя момент. Но как ще постигна това? Песента на раздялата говори: „със сила и разум“…

И заедно с думите на песента си спомням гласа на майка ми. Отново ми става тъжно, макар че сега мечтая да стана воин, който ще окачи в своята палатка не една кожа на сива мечка.

Хубава е Песента на раздялата, но не всички думи в нея са истина. Защото макар „тръгнал в далечен път“, аз не ще забравя за нея — Бялото Облаче. Аз винаги ще я помня, макар че съм вече сам и от днес нататък ще трябва сам да си търся място край огъня за закрила от студената нощ.

— Но какво е това? — се сепвам внезапно аз. — Здравей, Тауха, мой приятелю!

Опряло предни лапи на коленете ми, голямо сиво куче ми лиже лицето, Тауха, приятелят. Той дойде. Не ме остави сам. Братският дух разбра моята самотност — а може би самият той я е изпитвал. Навярно майка ми го е насочила по нашите следи, по които е дошло до скрития в гората нукевап.

Аз го прегърнах през шията и дълго целувах острата муцуна на приятеля си. Бях дори забравил, че Непемус ни гледа. И макар че ме е срам да призная, не една сълза ороси гъстата козина на Тауха — като че ли още седях в родната палатка и имах право да хълцам като малко Ути, чиято майка му е взела дървеното гущерче. Гласът на Непемус беше суров:

— Ути трябва да спи, трябва да почива. Тежък път чака утре младите крака.

 

 

И отново път. В гората ни посреща изгревът на слънцето и воят на мухикоонс — вълците. Чул тоя зов, Тауха подвива опашка, вдига нагоре глава и отговаря с проточен плах вой. Понякога ми се струва, че тоя глас се изтръгва от гърлото на две различни животни. Отначало това е проточен, пронизителен вой, устремен нагоре, напрегнат като звук на флейта. След секундно мълчание в гърлото на кучето започва да клокочи глухо гръдно ръмжене, сякаш изтръгнато от вътрешността му. Може би в кучето се обаждаше вълчата му кръв? Или пък във вълка кучешката? Когато майката на Тауха се разбесуваше, татко я връзваше в гората, както правят всички. Но коя кръв преобладаваше в жилите на Тауха? На този въпрос можеше да отговори само Нана-бошо, Духът на животните.

Тауха, също като другите кучета, е мелез. Той не може да лае, а вие като баща си — вълка. Покрит с тъмна, гъста, вечно щръкнала на гърба козина, с широки гърди и силни крака, той е истински вожд на своето племе. На врата си носеше нашийник от животински бодли и можеше да се разправи с четири горски вълка. Аз се гордеех с него. По какво всъщност се отличаваше от горските си братя? Може би само по погледа, който беше честен, почти женски. Аха, и по това, че не смучеше водата както вълците и конете, а я лочеше по кучешки с език.

Слънцето бе вече изминало половината от пътя си, когато пред очите ми се появи величествена, прекрасна картина. За миг ми се стори, че бях попаднал насън в чудната страна на приказките — така неизказано красива изглеждаше тази скала — каменен исполин с обронена глава, седнал замислен над нещо! Опрял гранитни ръце на колене, той беше застинал неподвижно.

За какво мислеше той? Това никой не знае. Никой не знае защо Маниту сътворил скала, подобна много на воин. А може би е превърнал в скала някое свое дете. Ако е така, то няма да издаде своята тайна. Та-пок-куна, Скалата на безмълвния воин, не може да говори.

Тук ни чакаха шейни и бъдещият ми учител Овасес — Дивият Звяр. Когато се приближихме, той седеше под скалата, сякаш беше самият безмълвен воин. Различаваше се от него може би само по това, че отговори на Непемусовия поздрав. Неговата неподвижна фигура сякаш бе изсечена от камък. Мършавото му с изпъкнали скули и дълбоко хлътнали очи лице напомняше скала. Над нея като бял мъх се открояваше побелялата му коса. Когато Овасес стана, фигурата му беше леко приведена, сякаш се готвеше за скок. Много сполучливо някой му бе дал името Дивия Звяр.

Ние не губехме време — чакаше ни път.

 

 

Непемус проправяше път, а Овасес тичаше след шейната, която се носеше през все по-разнообразния гъсталак. Гората оредяваше. Изчезнаха хвойните, храстите-тенкве и глоговете. Все по-рядко ще блесне кора на бор, все по-често ще се появи смърч. От широколистните дървета се виждаха само брези, приведени като немощен човек под тежестта на снега. Брезите почти докосваха с клоните си земята и образуваха вълшебни бели дъги, под които ние пътувахме. Само смърчовете държаха гордо вдигнати глави, но привеждаха тежки лапи, като че ли искаха да хванат нещо от земята и да го вдигнат.

Тук равнината се свършва. Пътят ту постепенно се изкачваше нагоре, ту се спускаше в полегата котловина. Шейната бавно се поклащаше и навярно пак щях да заспя, унесен в звука на дрънкалката на кучето водач, ако тревожният вид на Овасес не бе ми направил впечатление. Намръщил чело, той все по-често се вглеждаше в небето. Аз не разбирах това безпокойство. Още не знаех какво може да означава, щом на небето, както в оная вечер, започнат да се струпват все по-гъсти облаци и като огромни стрели, пуснати от лъка на невидим стрелец, образуват все по-широк, по-тъмен небесен покров над гората. Не знаех какво означава това, защото никога не бях изпадал сам сред фъртуна, гонена от северозападния вятър и често по-опасна дори от глутница гладни вълци. Обаче аз разбрах, че Овасес не би мръщил челото си без причина. Дори в гласа на Непемус, който с вик „хиррр, хиррр“ подкарваше кучетата, долових тревожни нотки.

Помня това като днес. Снегът вали все по-гъсто. Виелицата събаря от клоните на дърветата белите, овлажнени от северозападния вятър снежни висулки. Все по-труден беше пътят за шейната — не се чуваше вече веселият кучешки лай, който посрещна Непемус и мене под Скалата на безмълвния воин. Полепналите със сняг плазове на шейната запъват едва ли не с враждебно упорство и пропадат в дупките, а на възвишенията съвсем затъват във влажния сняг. Мълчат изморените кучета, снегът не скърца под ските на Овасес. Смрачава се, ние продължаваме пътуването. Бавно чезнат пред очите ми фигурите на Непемус и Овасес. Снегът бръска в лицето ми, обсипва очите ми, чувам ръмженето на Тауха, който навярно подканя впрегнатите кучета, хапе ги по ушите. Когато изведнъж свихме встрани от главния път, беше съвсем тъмно. Сега всеки миг шейната или се понасяше нагоре, или полетяваше надолу. Най-сетне при един остър завой чувам под плазовете на шейната скърцане на камъни и като дръпнат за врата политам в голяма снежна пряспа.

Трудно ми е да стана, защото ръцете ми до раменете са потънали в пряспата, из която се мятам като в лош сън. Чувам квиченето и писъка на обърканите впрегнати кучета, яростното ръмжене на Тауха и плющенето на бич.

Когато станах, Непемус беше успял да оправи кучешкия впряг. Над мене се навежда Овасес и аз виждам досам очите си блесналите му зеници и зъби — той ми се усмихва.

— Ути, връщай се в шейната — каза той. — До лагера ни остават вече само два хвърлея на стрела.

Не смеех да отговоря, не отговорих дори с усмивка. Но като слушах тия думи, аз бях наистина щастлив.

От тоя миг престанах да бъда дете. Бях вече Мухикоонсит — Млад Вълк.

zemjata_na_solenite_skali_end01.png