Книстер
Лили Чудото съживява приказни герои (4)

Трета глава

През следващите дни времето сякаш беше спряло. Във всеки случай на Лили й се струваше, че прекарва дните в сън, като Спящата красавица. Измина цяла вечност, докато дойдат събота и неделя.

Но най-после дългоочакваният момент настъпи. В събота мама и Леон закараха Лили с колата при баба. По пътя Леон не преставаше да мрънка. Естествено, и той искаше да остане там на гости. Но мама каза, че в жилището на баба няма достатъчно място за две деца. Следващия път той ще може да спи при баба…

С това обещание пристигнаха и когато Леон отново започна да хленчи, мама го взе и двамата бързо си тръгнаха към къщи. Лили и баба помахаха за довиждане, после влязоха в къщата.

Бабата живееше на третия етаж. Като се качиха, Лили каза още на входа:

— Виж какво съм ти донесла.

Тя извади от раницата си един козунак и една бутилка вино.

— Това ми е някак познато — каза баба и добави през смях: — Обаче няма да каним лошия вълк на кафе. Сетих се нещо! Преди да се разположим удобно, трябва да се отбия да видя съседката. Откакто мъжът й почина, аз се грижа от време на време за нея. Няма да се бавя, веднага се връщам. През това време ти може да сложиш масата, нали?

— Няма проблеми! — каза Лили и се залови за работа.

— А, и още нещо — каза баба, — заключи, моля те, вратата след мен и не пускай никого вътре, докато не се върна. Човек никога не знае що за хора се подвизават наоколо. Може би приказни вещици, които ти пробутват отровни ябълки, или принцове, които непременно искат да бъдат целунати. И още щом ги целунеш, те се превръщат в жаба, а ти миришеш на риба цял живот!

— Разбира се, бабо! Никого няма да пускам вътре, няма да пускам и лошия вълк, дори да е изял огромно количество тебешир и да си е преправил гласа!

— Разбрахме се — каза баба и изчезна в коридора.

Обаче тъкмо когато Лили отиде в кухнята, за да сложи масата, на вратата се звънна силно и продължително. Лили се сепна. Дали баба не беше забравила нещо? Не, тя си имаше ключ. Странно, кой ли можеше да бъде? Какво съвпадение — да се случи точно когато баба излезе! — мислеше си Лили.

Тя се колебаеше. Да отиде ли до вратата? Наистина не беше очаквала такова нещо. На вратата се звънна втори път.

Лили събра смелост и отиде до външната врата. Обаче не я отвори, а извика:

— Ей, кой е там?

— Аз съм, господин Късмет! Идвам във връзка със замяната! — прозвуча от коридора.

Лили за малко да се изсмее на глас. Наистина й олекна. Само баба можеше да измисли такова нещо. Точно господин Късмет да стои пред вратата! И естествено, иска да замени едно нещо с друго! Всеки знае приказката за щастливия Ханс, дето заменял разни неща по целия път до дома си — кон за крава, крава за прасе…

— Да не би случайно малкото ви име да е Ханс? — извика Лили през все още затворената врата.

— Не, името ми е Петер. Защо?

— О, жалко! Ами заради приказката за Ханс, който имал късмет.

— Моля? Не разбирам. А сега, моля ви, отворете вратата. Я ми кажете, всъщност вие госпожа Винкелхаус ли сте? По гласа по-скоро бих казал, че разговарям с дете. Какво…

— Момент! — прекъсна го Лили.

Дали все пак да не отвори вратата? Не, баба изрично й беше забранила. Може би искаше само да изпита Лили. Точно така! Само я изпитваше. В стила на баба беше да избере за случая именно приказен герой.

— Типично за нея! — мърмореше си Лили. — Изпратила е някой познат, който да ме подведе.

— Госпожо Винкелхаус! — извика мъжът, този път нетърпеливо.

Я почакай, помисли си Лили, той много добре си играе ролята, но няма да се отърве толкова лесно. Сигурно искаше да наговори на баба Винкелхаус какви ли не неща!

— Баба я няма. Мога ли аз да ви помогна? Един момент само! — извика Лили и трескаво започна да тършува из раницата за своите магически бележки.

Извади го и прочете набързо листчето. Очите й заблестяха в радостно очакване. Изглежда беше открила подходящото магическо заклинание.

— А не, ще дойда утре пак — чу се отвън. — Кажи, моля те, на баба си, че съм идвал и че за замяната утре…

— Не, не! Почакайте, моля! — настоя Лили.

Докато си мърмореше чудотворното заклинание, тя бързо сложи веригата на вратата. Сигурното е сигурно, мислеше си тя. Най-сетне успя да напъха веригата. Така, сега вратата можеше да се открехне на известно разстояние. Достатъчно широко, за да може човек отвън да надникне в жилището, но не и да влезе.

Лили разгледа мъжа, който се беше представил за господин Късмет. Всъщност той изглеждаше съвсем нормално.

— Значи искате да замените нещо — каза тя и леко се отдалечи от открехнатата врата.

— Мисля, че е по-добре да обсъдя това с баба ти — отвърна непознатият. — Както казах, ще дойда утре пак.

— Ами… ако искате да заменяте, бих могла да ви предложа нещо съвсем специално — обяви Лили.

Мъжът се усмихна и махна с ръка.

— Не е толкова спешно. Детето още не е паднало в кладенеца. И утре е ден, нали?

— Аз мислех, че точилото е паднало в кладенеца — каза Лили.

— Какво имаш предвид? — попита мъжът объркан.

— Вие току-що казахте, че детето пада в кладенеца — обясни Лили. — Но в приказката…

Междувременно лицето на мъжа просветна.

— А, това ли! — засмя се той. — Нямах предвид това. Това е просто израз. Когато казваме, че детето още не е паднало в кладенеца, искаме да кажем, че още има време за нещо, разбираш ли?

Не, Лили не разбираше или не искаше да разбере. Вместо това искаше да накара мъжа поне веднъж да погледне нейния обект за размяна… и тогава нещо я понесе отзад и изблъска встрани.

Беше трудно да се каже кой имаше по-объркано изражение — Лили или непознатият. Все пак Лили не трябваше да бъде изненадана — в края на краищата тя самата беше направила това чудо!

Въпреки това и за нея гледката беше поразителна. В тесния коридор на жилището стоеше великолепен расов кон. След като избута Лили настрани, той изпръхтя и понечи да си провре главата заедно с гривата през пролуката на вратата.

Мъжът отвън затвори с едно дръпване външната врата и отскочи назад на площадката. От ужас едва не се претърколи надолу по стълбите. След известно време се съвзе от първоначалния шок. Готов на всичко, той се приближи към вратата и звънна отново.

Лили също беше стъписана от появата на огромния кон. Обаче запази самообладание и повтори магическото заклинание — по този начин успя да прекрати буйстването на коня. И точно в този миг отново се звънна.

— Кой е? — извика Лили престорено, сякаш нямаше и най-малка представа кой може да стои пред вратата.

— Аз съм, господин Късмет, кой друг! Моля те, отвори веднага!

Лили отвори вратата, доколкото позволяваше предпазната верига.

— Да, моля. Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — попита тя глупаво.

— Къде е конят?

— О, вие искате кон! Така си и мислех. Искате да го замените срещу златно кюлче, нали така?

— Пррррррррр! — прозвуча зад гърба й.

Господин Късмет едва не се пръсна от яд.

— Пусни коня навън! Веднага!

— Това не е толкова лесно — каза Лили приятелски и се приготви за своята коварна игра. — Обикновено заменяме коне именно за златни кюлчета. Точно както в приказката за щастливия Ханс, нали знаете, който…

— Какво нахалство, та това е просто нечувано! — прекъсна я господин Късмет и се разгорещи още повече: — Веднага отвори и изкарай коня от жилището. Иначе…

Не можа да продължи, защото това, което горкият човечец видя, го накара напълно да онемее. От жилището на баба Винкелхаус срещу него се пулеше една хубава крава на черни и бели петна.

— Може би ще искате да замените нещо срещу една приказна крава, господин Късмет? — попита го Лили така, сякаш най-нормалното нещо на света беше да гледаш крава в апартамент.

Господин Късмет не можа да издаде и звук.

— Крава! — забоботи той с хриплив глас. — Крава… на третия етаж!

— Какво толкова необичайно има в това? — попита нахално Лили. — Нали не е лилава.

— Една… една крава — запъна се господин Късмет, все още напълно слисан, та чак протегна ръка през отвора на вратата и започна да гали кравата по главата.

— Една крава, да, къде е кравата? Ама ние сме имали тук едно истинско Муу. Добра крава! Можеш ли да кажеш мууу? А къде е конят… а… кравата? Пс, пс, пс, смрадлива дебеланке…

— Може би искате да замените нещо друго? — прекъсна го Лили.

Но бедничкият беше така объркан от изумителните случки, че въобще не я слушаше.

— Какво ще кажете да ви предложа още нещо за замяна? — попита Лили отново.

И понеже господин Късмет не реагираше, тя незабавно пристъпи към действие. След като хвърли бегъл поглед към листчето с бележките, тя промърмори няколко неразбираеми срички и втренчената крава се разпадна във въздуха пред очите на господин Късмет. Той гледаше точно толкова тъпо, колкото и самата крава допреди малко.

И тогава Лили добави още нещо: едно живо квичащо прасенце затърча из апартамента!

То грухтеше и душеше из краката на Лили, като че ли търсеше нещо за ядене. Точно когато тя се наведе да го погали, се случи нещо, което изобщо не беше предвидила. Прасенцето скочи настрана, полетя право към господин Късмет и профуча между краката му надолу по стълбите.

Това подейства на господин Късмет като сигнал за тревога. Внезапно той отново дойде на себе си. С големи крачки подгони прасенцето, като взимаше по три стъпала наведнъж надолу по стълбите.

— Свинята избяга! Свинята избяга! — ревеше той.

Лили стоеше на вратата като закована от ужас. Най-после се съвзе и реши да се включи в преследването. Махна предпазната верига и се понесе надолу със скоростта на вятъра. За лош късмет при бясното тичане листчето с чудотворните заклинания се изплъзна от ръката й и полетя по стълбището към мазето. Само това оставаше!

И какво чу тогава Лили? Долу вратата се затвори. Дали прасенцето е успяло да се измъкне навън? Олеле! Само по-бързо да излезе на улицата!

Там господин Късмет вече изпробваше своя ловен късмет, като размахваше необуздано ръце и вдигаше голяма врява. Лили понечи да хукне след него, но го загуби от очи, защото той зави на следващия ъгъл. Тя само чу бойния му вик: „Дръжте прасето!“

Тогава и двамата — и прасенцето, и неговият преследвач — изчезнаха.

„Ужасно се получи!“ — мърмореше си Лили и тръгна обратно към къщи. Чак тогава се сети, че няма ключове от външната врата.

За щастие обаче вратата на входа беше отворена и Лили забърза към мазето, за да си вземе тайното листче. Сега трябваше най-напред да преобрази прасенцето. Дано силата да действа от разстояние, мислеше си Лили, и се изкачваше нагоре по стълбите към жилището на баба си.

Там я очакваше неприятна изненада: вратата на жилището, за разлика от входната врата, не беше останала отворена, а се беше затворила. Лили се беше заключила сама…

Не й оставаше нищо друго, освен да седне на стъпалата и да чака, докато баба й се върне.

Да му се не види! Да му се не види! Трижди да му се не види! Как щеше да обясни всичко това на баба си?