Книстер
Лили Чудото забърква хаос в клас (4)

Трета глава

На следващото утро Лили гореше от нетърпение да иде на училище. Тя привърши последните приготовления, пъхна листчето в джоба на панталона си и хукна по улицата. В началото на първия час госпожа Грах обяви на учениците, че училищният инспектор ще пристигне след няколко минути.

— Моля ви, дръжте се възпитано, бъдете мили и учтиви — каза госпожа Грах накрая и добави: — И внимавайте, така всичко ще мине добре.

Децата усетиха, че учителката им е доста притеснена.

— При всички случаи ще мине добре — каза си Лили тихичко.

Нямаше да е лошо, ако можеше да посвети учителката в своя план и да й каже, че иска да се погрижи с помощта на малки чудеса изпитът да премине добре. Но нали когато правиш чудеса, никой нищичко не трябва да разбере!

— А какъв е той… училищният инспектор де? — пита Басти, един от съучениците на Лили.

Госпожа Грах поклати глава и отговори:

— Аз не го познавам лично, но доколкото съм чула…

— Строг ли е? — искаше да знае Нина от последния чин.

Преди учителката да успее да поясни повече, на вратата се почука.

— Това е той — зашушукаха учениците помежду си и погледнаха в очакване към вратата.

Само Лили нямаше време да гледа към вратата, защото трябваше да извади своето тайно листче и да се концентрира върху написаното. И докато една ученичка отиде към вратата, за да покани госта вътре, Лили измърмори първото неразбираемо заклинание. В същия миг вратата се отвори и вътре влезе… не, не училищният инспектор, а секретарката на директора. Тя искаше да даде на госпожа Грах една папка с документи и се обърна към класната:

— Това е за вас, за да покажете на училищния инспектор…

Но повече не можа да каже, защото в този момент се спъна, подхлъзна се и направи гладко приземяване по корем. Госпожа Грах веднага се притече на помощ и й помогна да се изправи. Най-малко десет деца също скочиха и изтичаха напред.

— Добре съм — мърмореше секретарката. — Колко съм непохватна! — И докато оглеждаше дали не си е изцапала полата, тя добави към децата: — Вие обаче сте един наистина любезен клас.

След тези думи събралите се около секретарката деца започнаха да се суетят и да изтупват праха от полата й. Настана една твърде голяма бъркотия.

— Заболя ли ви? — загрижено попита госпожа Грах.

— Не, не — каза секретарката и малко безпомощно се огледа наоколо. — Но изобщо не разбирам как можа да се случи това.

Ха, Лили би могла да й го разясни, но не го направи. Тя доволно се усмихна от радост, че толкова добре се получи чудото със спъването, макар да не съвпадаше със заплануваното, защото, естествено, не беше предвидила да се спъне секретарката.

Но пък класът показа колко е учтив! А че чудото на Лили подейства — това бе съвършено ясно. Все още пред дъската в класната стая цареше бъркотия и навалица, така че никой не забеляза как вратата се отвори за втори път и влезе някакъв мъж.

— Името ми е Найцел, Херберт Найцел. Това ли е класът на госпожа Грах?

— Аз съм госпожа Грах — обади се класната. — Извинете, моля, но нали виждате — тук не всичко върви, както е запланувано.

— Да, виждам — каза мъжът и със смръщени вежди добави: — Аз изобщо не бих се вмъкнал просто така, обаче в канцеларията, където попитах за вашия клас, не намерих помощ. Всъщност не намерих никого. Най-накрая попитах един ученик и той ме доведе дотук. След като няколко пъти почуках, но никой не ми отговори, тогава реших…

— Секретарката обикновено винаги е заета! — натъртено го прекъсна самата госпожа Бергер. Веднага й бе станало ясно, че пред нея стои лично училищният инспектор, с когото често бе говорила по телефона. И тъй като инспекторът не беше я открил в стаята й, сега искаше да се оправдае. — Аз точно се връщах, господин инспектор. Исках само да донеса на госпожа Грах удостоверението, което тя…

— А и почукването обикновено също винаги го чуваме — силно извика едно момче.

— Но точно сега имаше една такава безредица… — изкряска друго.

— А и вратата винаги отваряме с удоволствие!

— Особено за училищни инспектори и директори — пробва трети да надвика съучениците си.

— Защото ние сме един много учтив клас — изрева още някой.

— Но винаги ли така диво говорите един през друг? — попита училищният инспектор.

— Децата са развълнувани заради вашето идване — опита да защити класа си госпожа Грах. — Иначе вдигат ръка за разрешение, но виждате ли… вашето посещение, пък и госпожа Бергер се подхлъзна и падна.

— Ужас! — прошепна Лили. — Това не беше предвидено.

Налагаше се веднага да се намеси, преди училищният инспектор да си състави неблагоприятно мнение. И тя отново посегна към своето листче. Обаче този път изрече заклинанието на глас, макар и тихичко.

— ПАРДАУТЦ!

Учениците, които бяха прави, училищният инспектор, учителката и секретарката се приземиха на пода, а останалите деца, които седяха по местата си, скочиха и се втурнаха да помагат и да са полезни. Суматохата беше перфектна! От своя чин Лили наблюдаваше ужасено това, което сама бе забъркала. Мина доста време, докато всички отново се изправиха на крака и чинно си седнаха по местата. Последна стана госпожа Бергер, секретарката, и отново заотупва полата си. (Не толкова да я изчисти, а по-скоро от смущение.) Едва след като най-после се сбогува и излезе, отново стана спокойно в класната стая.

Но какво спокойствие беше това! То беше почти непоносимо — толкова напрегнати бяха всички. Учителката се изкашля и каза:

— И така деца, сега нека да… — но не довърши, тъй като едновременно с нея и училищният инспектор започна да говори.

— През целия си живот не съм преживявал подобно нещо! — каза той, седна на учителската маса и се зае да си записва нещо.

— Аз също — каза госпожа Грах колебливо, клекна и заразглежда пода около себе си. — Да не би да са намазали с повече паркетин? Сигурно нашият домакин, като е разбрал, че ще идвате днес, се е попрестарал при излъскването.

— Това трябва да бъде установено от училищното ръководство — заяви господин Найцел и ревностно си записа в бележника. — Такова нещо наистина никога не ми се е случвало!

— Ужас! — прошепна отново Лили. — Какво ли пише инспекторът в тефтера си? Със сигурност нищо добро!

Та учителката изобщо нямаше никаква вина, че случайно всички се подхлъзнаха! Случайно ли… Разбира се, Лили знаеше, че това изобщо не беше случайност — нали заклинанието за подхлъзване бе на нейното листче.

Тя погледна с крайчеца на окото си към написаното и видя заклинанието за дим — него пазеше за крайно спешни случаи. А нима случилото се не беше спешен случай?

Бързо и решително Лили измърмори вълшебната формула. Малко по-късно от коридора остро и пронизително зазвъня звънец. Пожарната аларма!

— Това пък сега какво означава? — попита училищният инспектор, обръщайки се към госпожа Грах.

— Мисля, че това е една… Сигурно е някаква учебна противопожарна тревога.

— Днес? — попита учудено инспекторът и започна да прелиства календара си. — Така значи, а аз изобщо не съм предупреден. Защо всички си мълчат?

— Аз мисля, че трябва да приемем включването на алармата сериозно — напомни учителката. — Все пак би било възможно да се… Според мен би могло някой ден действително да се случи.

— Дрън-дрън! — безцеремонно я прекъсна училищният инспектор. — Гарантирам, че това е една глупава момчешка лудория и нищо повече! Ние като малки също сме… Искам да кажа… за такова нещо не сме се и осмелявали да помислим.

— Ами ако все пак тревогата е истинска?

— Моля, започвайте най-накрая с урока! На какво прилича това? В края на краищата…

Тук той замлъкна, защото изпод вратата в класната стая започна да се стеле дим. Децата се разкрещяха, а сега и спокойствието на училищния инспектор ненадейно се изпари.

— Хайде, веднага вън оттук! — извика той, вече тичайки към вратата.

— В никакъв случай към коридора! — разпалено извика учителката и застана с разперени ръце и крака пред вратата, за да я прегради с тялото си. — Изглежда точно там е възникнал огънят.

— Тогава отворете прозорците, иначе ще се задушим! — паникьоса се господин Найцел.

— В случай на пожар прозорците трябва да останат затворени! — възрази госпожа Грах, застанала вече пред прозорците така, сякаш трябваше да ги защити. — Противопожарните разпоредби ясно указват, че при избухване на пожар прозорците трябва да останат затворени. Когато проникне чист въздух, огънят може да се разпали още повече — разясняваше тя, като че ли господин Найцел бе неин ученик.

— Трябва да призная, че вие по-добре сте запозната — дълбоко въздъхна той и с неохота се съгласи с нея. — Разбира се, и аз знаех, че прозорците трябва да са затворени, но не ми дойде наум при първоначалния ужас.

Той изглеждаше смъртно бледен — шокът го бе завладял напълно.

— И какво ще правим сега? — попита едно от децата.

— Трябва първо да изчакаме — каза учителката със спокоен глас. — Все пак срещу дима можем да направим нещо.

Тя взе якето си от облегалката на стола, положи го пред вратата и го напъха в цепнатината отдолу. Няколко деца скочиха да й помогнат, като предложиха и своите якета. Едно от момичетата дори си съблече пуловера. Но учителката махна с ръка:

— Достатъчно, достатъчно! Моля всички да седнат отново по местата си. Нека да започваме.

Тогава за кратко в очите на госпожа Грах проблесна пламъче. Тя почеса с показалец върха на носа си и каза:

— Кой знае… Може би домакинът е издухал кълбо цигарен дим през процепа на вратата, за да види как ще действаме — нали знае, че училищният инспектор е тук. Да! Или пък господин Найцел сам е поръчал да включат противопожарната аларма, за да ни изпита. Така ли е, господин Найцел?

Училищният инспектор измъчено се усмихна.

— Това не мога да ви издам, госпожо Грах. Във всеки случай досега вие се справяте много добре.

— Там, там, там! — извикаха в този миг двадесетте деца почти едновременно и се втурнаха към прозорците.

Сега вече всички ги чуха. Отвън през училищния двор се приближаваха с виещи аларми три пожарни коли.

Малко след това се почука и един пожарникар с каска и тежки ботуши помоли децата да излязат в училищния двор.

— Хванете се за ръце и ме следвайте — каза той със заповеднически тон.

Останалото се разви светкавично бързо. Децата образуваха верига, в края на която с все така бледо лице послушно се подреди и училищният инспектор, и всички излязоха в коридора. Ух, че вонеше на пушек! Лили, както и всички останали деца, с радост излезе на чист въздух в училищния двор. Там децата бяха посрещнати със силни викове от другите излезли класове.

Дали бъркотията бе станала случайно? И какво всъщност се случи? Все нещо бе предизвикало огъня. Но имаше ли изобщо огън? Навсякъде наоколо можеше да се види само дим и нито едно пламъче. От друга страна, може ли да се получи толкова много пушек без огън? Пожарникарите разпъваха маркучите си на всички страни и търчаха усърдно насам-натам.

Едва след четвърт час, след като никъде не откриха нищо горящо, вдигнаха рамене и се предадоха. Никой нищо не разбра. Никой? Лили знае точно какво стана. Тя отдавна бе подготвила края на врявата. Провидението обаче просто трябваше да изчака, докато пушекът се разсее. Най-сетне пожарната команда си замина и децата, както и учителите, се завърнаха обратно по класните стаи.