Рик Риърдън
Проклятието на титана (3)

Трета глава
Бианка Ди Анджело прави своя избор

След като доктор Торн пред очите ми се превърна в чудовище и скочи от ръба на скалата, отнасяйки със себе си Анабет, едва ли нещо можеше да ме смае повече. Но когато това дванайсетгодишно момиче заяви, че е богинята Артемида, в отговор само измучах нечленоразделно:

— Ъъъ… О!

Но това не беше нищо в сравнение с реакцията на Гроувър. Той ахна, изведнъж се свлече на колене в снега и запелтечи:

— Благодаря ви, господарке! Вие сте… Вие сте толкова… Ъъъ…

— Стани, козльо! — сръга го ядосано Талия. — Има много по-важни неща! Анабет е в опасност!

— Чакайте малко! — обади се в този момент Бианка ди Анджело. — Пет минути почивка!

Всички се обърнаха към нея. Тя започна да ни сочи с пръст един по един, сякаш се мъчеше да свърже отделни точки в очертание, което да има някакъв смисъл.

— Кои… кои са тези хора?

Строгото изражение на Артемида се смекчи.

— По-добре ще е да ми кажеш кои сте вие, мило дете. Кои са родителите ви?

Бианка смутено погледна брат си, гледащ смаяно богинята.

— Родителите ни са мъртви — отвърна тя. — Ние сме сираци. Банката плаща от наследството ни таксите за училище, но…

Замълча. Сигурно си личеше, че не й вярвахме.

— Какво? — извика тя. — Истината ви казвам!

— Утробата на бог те е родила — обади се Зои Нощната сянка. Тя говореше странно, все едно четеше от някаква стара книга. — Единият ти родител е бил простосмъртен. Но другият е бил от Олимп.

— Участвал е в олимпийските игри?

— Не — отвърна Зои. — Бил е бог.

— Супер! — възкликна Нико.

— Не! — Гласът на Бианка потрепери и се прекърши. — Не е супер!

Нико заподскача нетърпеливо, все едно едва се стискаше да не изтича към тоалетната.

— Зевс наистина ли притежава мълния с шестстотин точки щета? Получава ли допълнителни точки за…

— Млъкни, Нико! — Бианка вдигна ръце към лицето си. — Това не е глупавата ти игра „Митомеджик“! Богове не съществуват!

Колкото и да бях притеснен за Анабет — от всичко на света най-много исках да се втурна веднага по следите й, — нямаше как да не ми стане мъчно за тях. Много добре помнех какво ми беше, когато научих, че съм полубог.

На Талия това чувство сигурно също й беше познато, тъй като гневните пламъци в очите й утихнаха.

— Бианка, знам колко невероятно звучи. Но боговете все още съществуват. Повярвай ми. Те са безсмъртни. И когато им се родят деца от обикновени простосмъртни, деца като нас… Животът ни е пълен с опасности.

— Опасности… — измърмори Бианка. — Като онова момиче, дето падна.

Талия извърна глава. Дори и Артемида изглеждаше уязвена.

— Не прибързвайте със скръбта си за Анабет — рече богинята. — Тя беше храбра девойка. Ако някой може да я намери, това съм аз.

— Защо не ни позволите да тръгнем след нея? — попитах.

— Защото тя не е тук. Не го ли усещаш, сине на Посейдон? Има някаква магия. Не знам как и защо, но приятелката ти просто изчезна.

Колкото и да ми се искаше да скоча от скалата след Анабет, нещо ми подсказваше, че Артемида е права. Анабет беше изчезнала. Ако беше долу в морето, щях да доловя присъствието й.

— Ааа… — Нико вдигна ръка, сякаш беше в класната стая. — А доктор Торн? Адски готино го надупчихте със стрели! Той мъртъв ли е?

— Той беше мантикор — обясни Артемида. — Да се надяваме, че повече няма да ни създава проблеми. Но чудовищата не умират. Те се появяват отново и затова трябва постоянно да бъдат преследвани и изтребвани.

— Защото в противен случай ще изтребят нас — добави Талия.

Бианка ди Анджело потрепери.

— Сега ми е ясно… Нико, помниш ли миналото лято онези, които ни нападнаха на улицата във Вашингтон?

— И преди това шофьора на автобуса — кимна Нико. — Дето имаше глава на овен. Казах ти, че не си измислям!

— Затова Гроувър бдеше над вас — обадих се аз. — За да ви защити, ако наистина се окажехте деца на бог.

— Гроувър ли? — Бианка се взря изненадано в него. — И ти ли си полубог?

— Ами, всъщност, съм сатир. — Той изрита кецовете си и показа копитата си. Бианка едва не припадна.

— Гроувър, обуй се веднага! — заповяда Талия. — Не е нужно точно сега да й изкарваш акъла!

— Какво толкова, копитата ми са чисти!

— Бианка — намесих се отново аз, — ние дойдохме, за да ви помогнем. С Нико трябва да се научите как да оцелявате. Доктор Торн няма да е последното чудовище, с което ще се сблъскате. Затова трябва да дойдете с нас в лагера.

— Какъв лагер? — попита тя.

— Лагера на децата на боговете — отвърнах. — Там се учим да се бием и всичко останало.

Може да дойдете с нас и да останете за постоянно, ако искате.

— Чудесно, да вървим! — извика доволно Нико.

— Почакай! — Бианка поклати глава. — Не искам…

— Има и друга възможност — намеси се Зои.

— Няма! — сряза я веднага Талия.

Двете се гледаха ядосано. Нямах представа за какво говореха, но си личеше, че двете се познаваха отпреди и не се понасяха. По някаква причина си имаха зъб.

— Достатъчно измъчихме децата — обяви Артемида. — Зои, ще починем тук няколко часа. Опънете шатрите. Погрижете се за ранените. Донесете нещата на гостите ни от училището.

— Веднага, господарке.

— Бианка, ти ела с мен. Бих искала да поговорим.

— А аз? — попита Нико.

Артемида го огледа внимателно.

— Ти може да покажеш на Гроувър как се играе с твоите карти. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ти обърне малко внимание… като лична услуга към мен.

Гроувър едва не се препъна от бързане.

— Разбира се! Хайде, ела, Нико!

Те поеха към гората, разговаряйки за точки, щети, оръжия и тем подобни щуротии. Артемида поведе обърканата Бианка към ръба на скалата. Ловджийките започнаха да разопаковат раниците си и да издигат лагер.

Зои хвърли един последен убийствен поглед към Талия и изчезна да се погрижи за задачите, които господарката й беше възложила.

След като ловджийката си тръгна, Талия ядосано тропна с крак.

— Как смеят да се появяват така! Мислят си, че са… Ааа!

— С теб съм — обадих се аз. — Не им вярвам.

— С мен си? — Талия насочи беса си към мен. — А къде ти беше акълът одеве в салона, Пърси? Искаше сам да се справиш с доктор Торн, така ли? Знаеше, че е чудовище!

— Аз…

— Ако бяхме всички заедно, можеше да му видим сметката и без намесата на ловджийките. И Анабет можеше все още да е тук. Помисли ли за това?

Стиснах зъби. На езика ми бяха няколко доста груби отговора, но се насилих да замълча. Сведох глава и погледът ми попадна на нещо синкаво в снега до краката ми. Бейзболната шапка на Анабет.

Талия не каза нищо. Избърза сълзите от очите си, обърна се и си тръгна, като ме остави сам с въргалящата се на земята смачкана шапка.

Ловджийките издигнаха лагера си за броени минути. Седем големи палатки от сребриста коприна, подредени в полукръг около голям огън. Едно момиче наду сребърна свирка и от гората изскочиха десетина бели вълка. Те започнаха да обикалят наоколо като кучета-пазачи. Ловджийките спокойно се разхождаха край тях и дори ги хранеха от ръцете си, но аз реших, че е по-добре да не се отдалечавам от палатките. От дърветата ни наблюдаваха соколи с искрящи от пламъците на огъня очи — предполагах, че те също ни охраняваха. Дори и времето като че ли се подчиняваше на волята на богинята. Беше си все така студено, но вятърът утихна и снеговалежът спря, така че беше почти приятно да седиш край огъня.

Почти… Като се изключеха болката в рамото ми и усещането за вина, което ме гризеше. Не исках да повярвам, че Анабет вече я нямаше. Но колкото и да ме беше яд на Талия, гузната ми съвест ми подсказваше, че тя беше права. Вината беше моя.

Какво беше започнала да ми обяснява Анабет в салона? Беше споменала, че е важно. Сега може би никога нямаше да разбера. Спомних си как дори не успяхме да потанцуваме на една цяла песен и оклюмах още повече.

Гледах как Талия обикаляше из снега край палатките, вървеше между вълците без страх. Спря и вдигна глава към „Уестовър Хол“, където вече всички светлини бяха угаснали и се виждаше само една голяма черна сянка над дърветата. Чудех се какво ли си мислеше.

Преди седем години бащата на Талия я беше превърнал в ела, за да я спаси от смъртта. Тя беше останала да се сражава сама срещу армия от чудовища на билото над лагера, за да даде възможност на приятелите си Анабет и Люк да избягат. Беше възвърнала човешкия си вид само преди няколко месеца и понякога застиваше толкова неподвижна, че човек можеше да я вземе за дърво.

След малко една от ловджийките ми донесе раницата. Гроувър и Нико се върнаха от разходката си и Гроувър ми помогна да се погрижа за рамото си.

— Кръвта ти е позеленяла! — възкликна очарован Нико.

— Не мърдай — заповяда ми Гроувър. — Вземи, хапни малко амброзия, докато превържа раната.

Потреперих, докато той слагаше бинта, но амброзията помогна. Имаше вкус на домашно приготвено шоколадова бисквитка, топеше се в устата и от нея в цялото ми тяло се разливаше топла вълна. Заради амброзията и вълшебното мазило, което Гроувър използва, само след няколко минути се почувствах много по-добре.

Нико порови из своята раница, която ловджийките му бяха донесли — нямах представа как бяха успели да се промъкнат в училището, без да ги видят — и извади няколко фигурки: древногръцки богове и герои. Разпознах Зевс с мълнията, Арес с копието и Аполон със слънчевата колесница.

— Хубава колекция — отбелязах.

Нико се усмихна.

— Вече съм ги събрал почти всички! Трябват ми само още няколко, но те се намират много трудно.

— Отдавна ли си запален по „Митомеджик“?

— От тази година. Преди това…

Той сбърчи вежди.

— Какво? — попитах.

— Не помня. Странно.

Изглеждаше объркан, но бързо се съвзе.

— Ще ми покажеш ли меча си?

Извадих Въртоп и обясних как като сваля капачката на химикала, той се превръща в меч.

— Страхотно! А какво правиш, когато му свърши пълнителят?

— Ами… не знам, не го използвам за писане.

— И наистина ли си син на Посейдон?

— Да.

— Значи би трябвало да си чудесен сърфист!

Гроувър едва се сдържаше да не избухне в смях.

— Стига, Нико! Честно казано, никога не съм се пробвал да се кача на сърф!

Той обаче продължи да ме разпитва. Често ли се карам с Талия, след като тя е дъщеря на Зевс? (Нищо не отговорих.) Ако майката на Анабет наистина е Атина, богинята на мъдростта, защо тя се е оставила мантикорът да я отнесе със себе си? (Едва се сдържах да не го удуша за този въпрос.) Анабет гадже ли ми е? (Към този момент вече бях готов да го натикам в един чувал с няколко парчета кърваво месо и да го хвърля на вълците.)

Предполагах, че всеки миг ще ме попита колко точки мощност имам в „Митомеджик“ и аз напълно щях да загубя самообладание, но ме спаси Зои Нощната сянка, която изведнъж изникна до нас.

— Пърси Джаксън.

Очите й бяха кафяви, носът й беше леко вирнат нагоре. Със сребърната диадема и гордата си осанка изглеждаше толкова царствена, че нямаше как да не скоча веднага.

— Да?

Тя ме огледа презрително, все едно бях торба с мръсни дрехи, която някой я е помолил да отнесе до пералнята.

— Ела с мен — рече накрая. — Господарката Артемида те призовава.

 

 

Зои ме заведе в последната палатка, която по нищо не се различаваше от останалите, и ми направи път да вляза. Бианка ди Анджело седеше до меднорусото момиче, което все още ми беше трудно да възприема като Артемида.

Вътре беше топло и уютно. Подът беше покрит с копринени килими и възглавници. В средата на бронзов мангал гореше огън — без дърва и без дим. Зад богинята, на загладена дъбова поставка, беше подпрян голям сребърен лък, изработен във формата на рога на газела. По стените висяха кожи: мечешка, тигрова и няколко други, които не успях да разпозная. Ако някой активист от движението за защита на животните видеше толкова много кожи на редки видове накуп, сигурно щеше да получи удар, но като богиня на лова Артемида вероятно можеше да възстанови всеки див звяр, който отстреляше. В първия момент ми се стори, че и коленете й са наметнати с кожа, но после осъзнах, че една жива кошута с гладка кожа и сребристи рога беше положила доволно глава в скута й.

— Седни, Пърси Джаксън — подкани ме богинята.

Настаних се срещу нея на земята. Тя ме оглеждаше изпитателно и аз се смутих. Толкова стари очи, а лице на момиче.

— Изненадан ли си от възрастта ми? — попита тя.

— Ъъъ… малко.

— Бих могла да се появя пред теб като възрастна жена или като пламък, или каквото друго реша, но предпочитам да съм момиче. Това е средната възраст на моите ловджийки и на всички девойки, на които съм покровителка, преди те да поемат по друг път.

— Да поемат по друг път? — повторих въпросително аз.

— Да пораснат. Да започнат да се занимават с момчета. Да оглупеят и да загубят решителността си. Да забравят кои са.

— Аха.

Зои седна вдясно от богинята. Гледаше ме така, все едно бях виновен за всичко, изброено от Артемида, като че ли аз бях измислил появата на мъжете на този свят.

— Прости на ловджийките ми, че не те приветстват с добре дошъл сред нас — продължи Артемида. — Много рядко приемаме в лагера си момчета. По принцип на ловджийките е забранено да общуват с тях. Последното, което се опита да надникне при нас… — Обърна се към Зои. — Кое беше то?

— Едно момче в Колорадо — отвърна Зои. — Превърнахте го в джакалуп^[1].

— А, да — кимна доволно Артемида. — Обичам да превръщам мъжете в джакалупи. Така или иначе, Пърси, поканих те тук, за да ми разкажеш за мантикора. Бианка вече ме осведоми за… хм, обезпокоителните думи, които е изрекъл. Но тя може и да не е разбрала добре. Затова бих искала да чуя и теб.

Разказах й.

Когато свърших, богинята замислено положи ръка на сребърния си лък.

— Страхувах се, че това може да е отговорът.

— Миризмата ли, господарке? — приведе се напред Зои.

— Да.

— Каква миризма? — попитах.

— Появяват се зверове, които не съм ловувала от хилядолетия — измърмори Артемида. — Толкова древни, че почти съм ги забравила.

Взря се в мен напрегнато.

— Тази вечер дойдохме тук, тъй като усетихме мантикора. Но не по неговите дири бяхме поели. Повтори пак точно какво ви каза доктор Торн.

— Ами… „Мразя училищните танци.“

— Не, не, след това.

— Каза, че някакъв си Генерал ще ми обясни всичко.

Зои пребледня. Обърна се към Артемида и отвори уста, но богинята й даде знак да замълчи.

— Продължавай, Пърси — подкани ме тя.

— След това Торн заговори за някакво голямо движение…

— Раздвижване — поправи ме Бианка.

— Да, раздвижване. И после каза: „А накрая ще се появи и най-важното от тях — онова, което ще предизвика сгромолясването на Олимп!“

Богинята седеше така неподвижно, че можеше да мине за статуя.

— Може и да ме е лъгал — рекох.

Артемида поклати глава.

— Не, не е. Отдавна трябваше да се досетя, всички знаци бяха налице. Но сега най-важното е да открия това чудовище и да го убия.

Зои кимна, макар да си личеше, че се мъчи да прикрие страха си.

— Ще потеглим веднага, господарке.

— Не, Зои. Ще замина сама.

— Но…

— Тази задача е прекалено опасна дори и за ловджийките. Знаеш откъде трябва да започна лова. Не можеш да дойдеш там с мен.

— Както заповядате, господарке.

— Ще намеря това създание — закле се Артемида. — И ще го закарам на Олимп преди да е настъпило зимното слънцестоене. То е напълно достатъчно доказателство, за да убеди съвета на боговете за опасността, която ни заплашва.

— Значи знаете какво е това чудовище? — попитах.

Артемида стисна здраво лъка си.

— Молете се да греша.

— Боговете също ли се молят? — попитах изненадано аз, изобщо не ми беше хрумвала подобна възможност.

На устните на Артемида пробяга усмивка.

— Но преди да тръгна, Пърси Джаксън, имам една дребна задача за теб.

— Свързана ли е с превръщането в джакалуп?

— Не, за съжаление. Искам да придружиш ловджийките до лагера. Там ще са в безопасност до завръщането ми.

— Какво? — избухна Зои. — Но ние не желаем да ходим в лагера! Последния път, когато бяхме там…

— Да, знам — прекъсна я богинята. — Но съм сигурна, че Дионис вече ви е простил… онова дребно недоразумение. Имате право да използвате моята хижа там, когато пожелаете. Освен това, доколкото знам, вече са построили нови хижи на мястото на онези, които изгорихте.

Зои замърмори недоволно за глупавите лагерници.

— Остана да бъде взето последно важно решение. — Артемида се обърна към Бианка. — Направи ли своя избор, момичето ми?

— Все още се колебая — отвърна нерешително Бианка.

— За какво? — обадих се аз.

— Поканиха ме… Поканиха ме да се присъединя към лова.

— Какво? Не можеш да го направиш! Трябва да дойдеш в лагера, за да се обучаваш при Хирон. Това е единственият начин да се научиш как да оцелееш.

— За момичетата не е единственият — намеси се Зои.

Не вярвах на ушите си.

— Бианка, в лагера е страхотно! Има конюшни с пегаси, арена за битки с мечове и… Какво ще спечелиш, ако се присъединиш към ловджийките?

— Безсмъртие, например — отвърна Зои.

Взрях се в нея, после преместих поглед към Артемида.

— Шегува се, нали?

— Зои рядко се шегува — отвърна Артемида. — Моите ловджийки ме следват във всичките ми приключения. Те са мои оръженосци, спътници, сестри по оръжие. След като ми се закълнат във вярност, те наистина стават безсмъртни… освен ако не загинат в битка, което е малко вероятно. Или пък не нарушат клетвата си.

— Каква клетва? — попитах аз.

— Да обърнат гръб на любовта — отвърна Артемида. — Никога да не пораснат и да не се омъжат. Да останат завинаги девици.

— Като вас?

Богинята кимна.

Опитах се да си представя какво означаваха думите й. Да бъдеш безсмъртен. Да общуваш само с момичета — и то завинаги. Не ми се струваше кой знае колко привлекателно.

— Значи обикаляте из страната и събирате дъщери на боговете…

— Не само на боговете — прекъсна ме Зои. — Господарката Артемида не дели хората по произхода им. Всеки, който почита богинята, може да се присъедини към нас. Полубогове, нимфи, простосмъртни…

— А ти от кои си?

В очите на Зои пламна гняв.

— Не ти влиза в работата, момче! Ако желае, Бианка може да се присъедини към нас. Но тя сама трябва да го реши.

— Бианка, това е лудост — заявих аз. — Ами брат ти? Нико не може да дойде с теб.

— Със сигурност — потвърди Артемида. — Той ще отиде в лагера. За нещастие това е най-добрият вариант за момчетата.

— Хей! — възкликнах обидено аз.

— Ще можете да се виждате от време на време — продължи богинята. — Но няма да носиш отговорност за него. Учителите в лагера ще се грижат за Нико. А ти ще имаш ново семейство. Нас.

— Ново семейство — прошепна замечтано Бианка. — Без отговорности…

— Бианка, не бива да го правиш! — обадих се. — Това е лудост!

Тя се обърна към Зои.

— Заслужава ли си?

Зои кимна.

— Със сигурност.

— Какво трябва да направя?

— Повтаряй след мен — рече Зои. — Вричам се на богинята Артемида…

— Вричам се… вричам се на богинята Артемида…

— Обръщам гръб на мъжете, приемам да бъда завинаги девица и се присъединявам към лова.

Бианка повтори думите.

— Това ли е?

Зои кимна.

— Ако господарката Артемида приеме клетвата ти, вече не можеш да я нарушиш.

— Приемам я! — обяви Артемида.

Пламъците в мангала просветнаха ярко и ни окъпаха в сребрист отблясък. Бианка си изглеждаше все същата, но пое дълбоко дъх и широко отвори очи.

— Усещам… сякаш станах по-силна.

— Добре дошла при нас, сестро — поздрави я Зои.

— Не забравяй клетвата си — рече Артемида. — Сега тя е животът ти.

Нямах думи. Чувствах се излишен. Бях се провалил. Бях изминал толкова път и бях понесъл толкова страдания, а накрая Бианка ме беше зарязала заради някаква си групичка безсмъртни момичета.

— Не се отчайвай, Пърси Джаксън — обади се Артемида. — Все пак ще имаш възможност да им покажеш лагера си. И ако Нико реши, може да остане там.

— Чудесно — измърморих, като се опитах да прикрия яда си. — И как ще стигнем дотам?

Артемида затвори очи.

— Зората приближава. Зои, съберете нещата. Трябва да стигнете бързо и без опасности до лагера. Ще помоля брат си да ви закара.

Зои изобщо не изглеждаше очарована от тази идея, но кимна и даде знак на Бианка да я последва. На излизане Бианка се спря до мен.

— Съжалявам, Пърси. Но искам да го направя. Наистина го искам.

След това изчезна и останах сам с дванайсетгодишната богиня.

— Значи брат ви ще ни закара, така ли? — рекох мрачно.

Сребристите очи на Артемида засияха.

— Да, момче. Бианка ди Анджело не е единствената, която има досадно братче. Сега ще имаш възможността да се запознаеш с безразсъдния ми близнак Аполон.