Рик Риърдън
Проклятието на титана (2)

Втора глава
Заместник-директорът се сдобива с шипохвъргачка

Нямах представа що за чудовище беше доктор Торн, но ми беше пределно ясно, че е невероятно бърз.

Ако успеех да активирам щита си, можеше и да се предпазя от летящите шипове. Трябваше само да докосна часовника на китката си. Но той нямаше да защити брата и сестрата Ди Анджело. Нуждаех се от помощ и имаше само един начин да я повикам.

Затворих очи.

— Какво правиш, Джаксън? — изсъска доктор Торн. — Не спирай!

Заклатушках се едва-едва напред.

— Боли ме рамото — излъгах аз, като се опитвах — и хич не ми беше трудно — да прозвуча жално. — Не мога да го движа!

— Глупости! Отровата ми няма да те убие, само малко ще посмъди. Продължавай!

Торн ни изведе навън. Мъчех се да се съсредоточа. Представих си Гроувър. Фокусирах се над страха и усещането за опасност. Миналото лято Гроувър беше изградил телепатична връзка между него и мен и когато нещо го заплашваше, той се появяваше в сънищата ми. Връзката между нас все още съществуваше, но аз никога не я бях използвал. Нямах представа дали ще проработи, докато Гроувър е буден.

Хей, Гроувър! Торн ни отвлече! Той е луд и е въоръжен с минохвъргачка! Помощ!

Заместник-директорът ни подкара към гората. Вървяхме по покрита със сняг алея, едва-едва осветявана от мъждукащи старомодни фенери. Рамото ми пареше ужасно. През скъсаното в дрехите ми нахлуваше студен вятър и имах страховито чувство, че всеки миг ще се превърна в ледена висулка.

— На поляната ще повикаме транспорта — рече Торн.

— Какъв транспорт? — попита Бианка. — Къде ни водите?

— Млъкни, непоносимо момиче!

— Не говори така на сестра ми! — обади се Нико. Гласът му трепереше, но се изненадах, че изобщо се осмели да си отвори устата.

Доктор Торн изръмжа — този звук определено не можеше да излиза от човешко гърло. Косъмчетата по врата ми настръхнаха, но се насилих да продължа да играя ролята си на покорен малък заложник. Не спирах да излъчвам послания към Гроувър, като си мислех за всяко нещо, което можеше да му привлече вниманието: Гроувър! Ябълки! Тенекиени кутийки! Домъкни си козелския задник насам и доведи няколко добре въоръжени приятели за подкрепление!

— Спрете! — заповяда чудовището.

Дърветата бяха свършили. Бяхме излезли на скала, надвиснала над океана. Усещах водата на стотици метри под нас. Чувах бумтенето на вълните, долавях соления мирис от пяната на прибоя. Но пред очите си виждах само мъгла и мрак.

Доктор Торн ме побутна към ръба. Политнах, но Бианка ме подхвана.

— Благодаря — измърморих.

— Какво е той? — прошепна тя. — Как ще се справим с него?

— Ами… работя по въпроса.

— Страх ме е — обади се Нико. В ръката си държеше някакво метално войниче.

— Млъкнете! — извика доктор Торн. — Обърнете се към мен.

Обърнахме се.

Разноцветните очи на Торн искряха нетърпеливо. Измъкна нещо от палтото си. В първия момент си помислих, че е някакъв вълшебен меч, но се оказа най-обикновен телефон. Той натисна едно копче и обяви:

— Пратката е готова.

Силно пращене заглуши отговора и аз се досетих, че телефонът всъщност беше портативна радиостанция. Стори ми се твърде модерно и зловещо — чудовище, използващо мобилни комуникации.

Хвърлих поглед през рамо, чудех се колко беше разстоянието до водата.

Доктор Торн се разсмя.

— Скачай, Перррсей Джаксън! Скачай! Ето го морето. Спасявай се!

— Как те нарече? — обади се тихо Бианка.

— После ще ти обясня — обещах й аз.

— Наистина ли имаш план?

Гроувър! Появи се!

Дали да не се опитах да скоча във водата заедно с Бианка и Нико? Ако не загинехме веднага, океанът щеше да ни защити. И преди бях правил подобни номера. Ако баща ми беше в добро настроение и чуеше молбите ми, може би щеше да ми помогне. Да, може би.

— Ще си мъртъв, преди да стигнеш до водата — обади се доктор Торн, все едно беше прочел мислите ми. — Не знаеш кой съм аз, нали?

Зад него трепна нещо и на милиметри от ухото ми прелетя шип. Онова зад гърба му се беше мярнало за частица от секундата може би беше някакво устройство на пружини, катапулт… или пък опашка.

— За нещастие ви искат живи — продължи той. — Иначе отдавна да съм ви видял сметката.

— Кой ни иска? — попита Бианка. — Ако си мислите, че ще получите някакъв откуп за нас, грешите. Нямаме родители. Нико и аз… — гласът й изневери. — Сами сме на този свят.

— Гррр! — изръмжа чудовището. — Не припирайте, гадни дребосъци. Скоро ще видите за кого работя. И ще получите чисто ново семейство.

— Люк — обадих се аз. — За него работиш!

Устата му се сви презрително, когато произнесох името на стария си враг — бивш приятел, който на няколко пъти се беше опитал да ме убие.

— И представа си нямаш какви ги говориш, Перррсей Джаксън. Но ще оставя Генерррала да те просветли. Тази вечер ще му окажеш незабравима услуга. Той гори от нетърпение да се запознае с теб.

— Генерррала ли? — Изведнъж си дадох сметка, че и аз бях произнесъл думата с френски акцент и завалено „р“. — Кой е той?

Торн вдигна глава към хоризонта.

— А, ето го! Вашият транспорт пристигна.

Обърнах се и мярнах светлинка в далечината, над морето грееше лъч на прожектор. След това чух бръмчене на приближаващ се хеликоптер.

— Къде ни водите? — попита Нико.

— Оказва ти се голяма чест, момчето ми! Получаваш възможността да се присъединиш към една велика армия! Също като глупавата ти игра с карти и кукли!

— Не са кукли! Фигурки са! Вземете вашата велика армия и…

— Млъкни! — прекъсна го доктор Торн. — Ще размислиш и ще се присъединиш към нас, момче, обещавам ти. Защото в противен случай… и за друго бихме могли да използваме децата на боговете. Имаме за хранене стотици чудовища. Голямото раздвижване вече започна!

— Голямото какво? — премигах объркано аз. Бях готов на всичко, за да го подтикна да говори, докато не измисля как да се спасим.

— Раздвижването на чудовища. — Доктор Торн се усмихна злобно. — Скоро ще се събудят най-страшните и най-кръвожадните. Чудовища, които не са се появявали от хилядолетия. И те ще донесат смърт и разрушения, каквито простосмъртните не са сънували и в най-страшните си кошмари. А накрая ще се появи и най-важното от тях — онова, което ще предизвика сгромолясването на Олимп!

— О, Боже! — прошепна Бианка. — Тоя е напълно откачен!

— Трябва да скочим — отвърнах шепнешком аз. — В морето.

— Страхотна идея! И ти си откачен като него!

Не успях да възразя, тъй като в този миг нещо се стовари върху мен.

Сега като се замисля, ходът на Анабет беше направо гениален. Нахлупила шапката си невидимка, тя се хвърли върху нас тримата и ни събори на земята. На доктор Торн му трябваха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата си, и първият му залп прелетя над главите ни. Това даде възможност на Талия — вдигнала пред себе си вълшебния си щит Егида, и Гроувър да го атакуват в гръб.

Ако не сте виждали как Талия се впуска в битка, едва ли знаете какво е истински страх. Тя използваше дълго копие, което се появяваше от флакон с паралитичен спрей, който винаги носеше в джоба си. Но не то хвърляше в паника враговете й, а щитът, който беше копие на Егидата на Зевс, подарена му от Атина. На бронзовата му повърхност имаше отпечатък от лицето на горгона Медуза и макар че той нямаше силата да вкаменява, изглеждаше толкова кошмарно, че щом го зърнеха, в първия миг повечето хора се вцепеняваха от страх, а после побягваха.

Дори и доктор Торн трепна и изръмжа, когато го видя.

Талия пристъпи напред и размаха копието си.

— За Зевс!

Помислих си, че песента на чудовището вече е изпята. Талия замахна към главата му, но доктор Торн се озъби и отклони удара. Ръката му се превърна в оранжева лапа с огромни нокти и при досега им с щита се разхвърчаха искри. Ако не беше Егида, ноктите за секунди щяха да направят Талия на кайма. Тя обаче отскочи назад, като се приземи на крака.

Бръмченето на хеликоптера се приближаваше, но не смеех да се обърна да погледна.

Доктор Торн запрати залп от шипове към Талия и този път успях да видя как го правеше. Чудовището имаше опашка, кожена скорпионова опашка, на върха на която проблясваха остри шипове. Те отскочиха от Егида, но силата на удара събори Талия на земята.

Гроувър скочи напред. Вдигна тръстиковата си флейта към устните и засвири буйна мелодия, която идеално би подхождала на някакви пиратски танци. От снега се надигнаха зелени стъбълца и за няколко секунди дебели като въжета лиани се заоплитаха по краката на чудовището.

Доктор Торн изръмжа и започна да се променя. Нарасна пред очите ни и прие истинския си вид — с човешка глава и огромно лъвско тяло. Силната му бодлива опашка разпращаше смъртоносни шипове във всички посоки.

— Мантикор! — извика Анабет, която се беше появила до мен, тъй като когато се беше хвърлила върху нас, вълшебната й бейзболна шапка беше отхвръкнала настрани.

— Кои са тези? — попита объркано Бианка ди Анджело. — И какво е това?

— Мантикор? — ахна Нико. — Има мощност три хиляди в атака!

Нямах представа за какво говореше, но и нямах време да се чудя. Чудовището разкъса вълшебните лиани на Гроувър с ноктите си, обърна се към нас и изръмжа.

— Залегнете! — Анабет бутна брата и сестрата в снега. В последния миг се сетих за щита си. Натиснах копчето на часовника, циферблатът се уголеми и се превърна в здрав бронзов щит. И то тъкмо навреме. Шиповете се стовариха върху него с такава сила, че се забиха в метала. Красивият щит, подарък от брат ми, вече не ставаше за нищо. Едва ли щеше да удържи втори залп.

Чух пльосване и писък и Гроувър се озова до мен.

— Предайте се! — извика гръмовно мантикорът.

— Никога! — изкрещя Талия, хвърли се устремено срещу него и за миг ми се стори, че ще го принуди да отстъпи. Но тогава се извиси оглушително бръмчене и ни освети мощен прожектор. От мъглата изскочи хеликоптер и увисна на метри от ръба на скалата. Елегантен, черен военен хеликоптер с отвори от двете страни, които вероятно бяха за изстрелване на лазерно насочвани ракети. Екипажът сигурно беше от простосмъртни, но какво правеха тук? Нима беше възможно хора да работят за чудовище? Прожекторът заслепи Талия и мантикорът я повали с опашката си. Щитът й отхвръкна в снега. Копието отлетя в другата посока.

— Не! — Втурнах се към нея и в последната секунда успях да отблъсна с меча си шипа, който щеше да я прободе в гърдите. Вдигнах надупчения си щит над нас, макар да знаех, че той нямаше да успее да ни спаси.

Доктор Торн се разсмя.

— Не виждате ли, че вече няма на какво да се надявате? Предайте се, герои!

Бяхме хванати в капан между чудовището и хеликоптера. Нямахме избор.

В този миг се разнесе ясен, пронизителен звук: в гората някой наду ловен рог.

Мантикорът застина. За секунда нищо не помръдваше. Само вятърът завихряше снежинки и бръмчаха перките на хеликоптера.

— Не — измърмори доктор Торн, — не може да…

Не свари да довърши мисълта си, тъй като край мен прелетя нещо като лунен лъч и в рамото на чудовището се заби искряща сребърна стрела.

Той политна назад, ръмжейки от болка.

— Проклети да сте! — извика мантикорът и от опашката му се разхвърчаха шипове, най-малко по петнайсет наведнъж, към дърветата, откъдето беше дошла стрелата, но със същата бързина оттам засвистяха нови сребърни стрели. Стори ми се, че във въздуха те пречупваха шиповете на две, но не повярвах на очите си — такава точност беше невъзможна. Дори и децата на Аполон в лагера не можеха да стрелят така.

Доктор Торн извади стрелата от рамото си, виейки от болка. Дишаше тежко. Замахнах към него с меча си, но явно той не беше толкова тежко ранен, колкото изглеждаше. Избегна меча, стовари опашката си върху щита ми и ме събори на земята.

От дърветата наизлязоха стрелците — десетина момичета. Най-малкото беше на около десет, а най-голямото на четиринайсет, колкото мен. Бяха облечени в сребристи скиорски якета и джинси, в ръцете си държаха опънати лъкове. Приближиха се решително към мантикора.

— Ловджийките! — извика Анабет.

— Само те ни липсваха! — изсумтя недоволно Талия.

Не успях да я попитам какво имаше предвид.

Едно от по-големите момичета пристъпи напред с опънат лък. Беше висока и стройна, с леко червеникава кожа. За разлика от останалите, в лъскавата й черна коса сияеше сребърна диадема и на мен ми заприлича на някаква персийска принцеса.

— Разрешавате ли ми да го убия, господарке?

Нямах представа кого питаше, тъй като погледът й беше вперен в чудовището.

Доктор Торн изкрещя:

— Не е честно! Това е пряка намеса! Не е позволено от древните правила да се правят такива неща!

— Нищо подобно — обади се едно момиче с около година-две по-малко от мен. Тя беше с медноруса коса и с адски странни очи — сребристозлатни, с цвета на луната. Беше толкова красива, че не можех да отлепя очи от нея, но в същото време изглеждаше строга и опасна. — Ловуването на диви зверове винаги е било моя задача. А ти, гнусно чудовище, си див звяр. — Обърна се към онази с диадемата. — Убий го, Зои.

Мантикорът изръмжа:

— Ако не мога да ги отведа живи, ще ги взема с мен в смъртта!

Скочи към мен и Талия, тъй като знаеше, че все още сме замаяни и изнемощели.

— Няма да ти позволя! — извика Анабет и пристъпи напред.

— Дръпни се, дете на боговете! — заповяда момичето с диадемата. — Не ни пречи да стреляме!

Но Анабет скочи на гърба на чудовището и заби ножа си в гривата му. Мантикорът изрева и започна да се мята насам-натам, като размахваше опашка, но Анабет се държеше здраво и не падаше.

— Стреляйте! — заповяда Зои.

— Недейте! — извиках аз.

Но стрелите на ловджийките вече бяха полетели. Първата уцели мантикора в шията. Втората — в гърдите. Чудовището се олюля и отстъпи назад.

— Това не е краят, ловджийки! Ще си платите за това!

И преди някой от нас да успее да реагира, мантикорът, с Анабет на гърба си, скочи от ръба на скалата и изчезна в мрака.

— Анабет! — изкрещях силно аз.

Понечих да хукна след нея, но враговете ни не се бяха отказали. От хеликоптера се разнесе яростно пук-пук-пук — обстрелваха ни с картечници!

Повечето ловджийки хукнаха обратно към дърветата, край отпечатъците им в снега се появиха малки дупки от куршумите. Меднорусото момиче обаче не помръдна от мястото си.

— На простосмъртните не им е разрешено да гледат как ловувам — обяви тя.

Вдигна рязко ръка и хеликоптерът експлодира в облак прах — не, не беше прах. Черната метална машина се превърна в ято гарвани, които отлетяха в нощта.

Ловджийките излязоха напред.

Зои зърна Талия и се спря рязко.

— Пак ли ти! — изсъска тя презрително.

— Зои Нощната сянка — отвърна с разтреперан от гняв глас Талия. — Абсолютно навреме, както винаги.

Зои ни огледа.

— Четирима полубогове и един сатир, господарке.

— Да — кимна по-малкото момиче. — От лагерниците на Хирон, предполагам.

— Анабет! — обадих се аз. — Трябва да ни позволите да я спасим!

Тя се обърна към мен.

— Съжалявам, Пърси Джаксън, но нищо не може да помогне на приятелката ти.

Опитах се да се изправя, но няколко от ловджийките ме задържаха.

— Не си в състояние да се хвърляш от скали — продължи меднорусото момиче.

— Пуснете ме! — настоях. — За какви се мислите?

Зои пристъпи напред, сякаш се канеше да ме удари.

— Недей — спря я господарката й. — Не го пра̀ви от непочтителност. Просто не е на себе си. И не разбира.

Погледна ме, очите й бяха по-студени и по-ярки от зимната луна.

— Аз съм Артемида. Богинята на лова.