Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Прах от мечти

Серия Малазанска книга на мъртвите, №9

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–153–5

История

  1. — Добавяне

9.

Покрай треви, от вятъра разрошени,

във страстната прегръдка на потока,

там има вир, затихнал в кратък отдих

далеч от бързеите,

където и тръстиките не трепват.

Природата не дава пристан

за нуждата ни от бездънно съзерцаване

и всеки наш заслон е плитчина.

Коварен, пясъкът не стиска здраво

котва или стъпка.

Отвъд завоя бързеите изтъняват

до мокър кикот и избеляла риза

загръща рамене на скършен клон.

Това опасностите са, които щях да зърна,

напред ако се вгледах, да не бе усилието

тъй изнурително, ала яката дрипава

гръд бяла не покрива с тупкащо сърце,

не, тази риза носи я реката

в родилна пяна и лениви дрипи.

От отдиха тъй труден се отказах

и по реката се понесох да потърся

ботуши пълни с камъчета дребни,

че всеки трябва да стои на място

някъде.

Дрехи остават

Фишер

— Натъпках се — заяви крал Техол, след което погледна гостенката си и добави: — С извинение.

Капитан Шурк Елале го изгледа, докато надигаше кристалния си бокал към красиво подпълнените си ярко боядисани устни.

— Поредният набъбнал член на трапезата ми.

— Всъщност това е кралската трапеза — отбеляза Бъг.

— Казах го образно — отвърна тя.

— Което е добре — извика Техол, — след като съпругата ми случайно седи тук до мене. И макар да не й се налага да пази диета, най-добре всички да си останем по-… образни. — Очите му зашариха неспокойно, преди да се скрие зад бокала си.

— Същите образи като едно време — каза Шурк. — Без неловките паузи, нелепия разкош и бремето на цяло кралство, тежащо на раменете ни. Напомнете ми да отклоня следващата покана.

— Копнееш за клатещата се палуба под краката ти ли? — попита Техол. — Ох, колко ми липсва морето…

— Как може да ти липсва нещо, което не си изпитал?

— Хм, имаш право. Трябваше да съм по-точен. Липсва ми лъжливият спомен за липса на живот по море. Беше, с риска да бъда груб, моят жест на съпричастие.

— Всъщност не мисля, че копнежите на капитана трябва да са предмет на разговор, съпруже — процеди тихо кралица Джанат.

Шурк все пак я чу.

— Ваше величество, тази нощ стана очебийно ясно, че храните необосновани предразсъдъци спрямо мъртвите. Ако все още бях жива, щях да се обидя.

— Нямаше.

— В жест на съпричастие всъщност щях!

— Добре, извинявам се — каза кралицата. — Просто намирам вашите прекалено натрапчиви съблазни за леко неуместни…

— Моите прекалено натрапчиви какво? Нарича се грим! И дрехи!

— По-скоро украсата на пира — промърмори Джанат.

Техол и Бъг трепнаха.

Шурк Елале се усмихна самодоволно.

— Ревността е неуместна за крали…

— Ревност? Луда ли сте?

Тонът на разговора се разгорещяваше.

— Да, ревност! Аз не старея и този факт само…

— Не стареете, вярно. Ставате само по-… гнила.

— Не по-гнила от вашето прекалено тесногръдие! И единственият лек, който ми е нужен, е торба пресни билки!

— Така си мислите.

— Нито един мъж не се е оплакал. Обзалагам се, че не можете да кажете същото.

— Какво означава пък това?

Шурк Елале избра най-злобния възможен отговор. Не отвърна нищо. Само отпи деликатно от виното си.

Джанат зяпна. После се обърна към съпруга си.

Той се сепна.

С тих, напрегнат глас Джанат попита:

— Скъпи съпруже, наистина ли не успявам да те задоволя?

— Разбира се, че не!

— Аз ли съм предметът на интимните разговори между теб и това… това същество?

— Интимни? Ти? С нея? Ни най-малко!

— О, и кой тогава е предметът на въпросните разговори?

— Никакъв предмет ня…

— Твърде сте заети за разговори значи, така ли? Вие двамата…

— Какво? Не!

— О, винаги има време за няколко изрични указания. Естествено.

— Аз не… ние не…

— Това е безумие — сопна се Шурк Елале. — След като мога да си взема мъж като Ублала Пунг, защо ще си правя труда с Техол тука?

Кралят закима енергично, след което се намръщи.

Джанат присви очи към немрящата.

— Трябва ли да разбирам, че съпругът ми не е достатъчно добър за теб?

Бъг плесна с ръце и стана.

— Мисля да се поразходя в градината. С ваше позволение, ваше величество…

— Не! Не в момента! Само ако аз мога да дойда с теб!

— Не си го и помисляй — изсъска му Джанат. — Честта ти защитавам тук!

— Ба! — изсмя се Шурк Елале. — Защитаваш собствения си избор на мъже! Различно е.

Техол се изправи, избута стола си назад и събра последните си останали трохи достойнство.

— Можем само да заключим — подхвана той възвишено, — че носталгичните нощи на възпоминания е най-добре да се съзерцават абстрактно…

— Образно — поправи го Бъг.

— Вместо буквално, да. Точно така. А сега моят канцлер и аз ще подишаме малко нощния въздух. Ей, дворцовите музиканти! Намажете с восък инструментите или каквото там трябва да направите. Музика! Нещо задушевно!

— Опрощаващо.

— И опрощаващо.

— Помиряващо.

— Помиряващо!

— Но не покровителстващо…

— Но не… Добре, това стига, Бъг.

— Разбира се, ваше величество.

Шурк проследи с поглед двамата страхливци, побягнали от залата за пир. Щом вратата се затвори и десетината музиканти най-сетне се настроиха на една и съща мелодия, капитанът се отпусна на стола си, изгледа за миг мълчаливо кралицата и попита:

— Та за какво беше всичко това?

— Имах едни гости снощи. Мисля, че трябва да ги видиш.

— Добре. В какво качество?

— Може да им потрябваш, с кораба си. Сложно е.

— Несъмнено.

Джанат махна на една слугиня и й даде тихо указания. Ниската въздебела жена с пъпчиво лице се отдалечи тромаво.

— Наистина не вярваш на Техол, нали? — попита Шурк, загледана разсеяно след слугинята с патешката походка.

— Не е въпрос на доверие. По-скоро отстраняване на изкушенията.

— Никога не става — изсумтя Шурк Елале. — Знаеш го, нали? Освен това той е крал. Има право да си позволява кралски волности. Твърдо установено правило. Единственият ти разумен отговор е да си позволяваш същото.

— Шурк, аз съм учен и почти нищо друго. Не ми е присъщо да…

— Трябва да ви стане присъщо, ваше величество. И тогава напрежението ще се смъкне и от двама ви. Никакви подозрения, никакви ревности, никакви неразумни очаквания. Никакви неприложими забрани.

— Наистина изповядвате доста фриволна философия, капитане.

— Така е.

— И ще сме обречени да затънем в най-мръсното блато на злоба, изневяра и самота.

— Това е проблемът с вас, живите. Всичките сте склонни да виждате само лошите неща. Ако беше мъртва като мен, щеше да разбереш колко безсмислено е всичко това. Хабене на ценна енергия. Препоръчвам ви собственото ви утуулу — то ще постави мислите ви на подходящо място.

— Между краката ми имаш предвид.

— Точно. Собственото ви ковчеже със скъпоценности, собствената ви кутийка с наслаждения, дарът, който повечето жени заключват и глътват ключа към него, а после се наричат „добродетелни“. Каква полза има да се отрича дарът и всичко, което той предлага? Лудост! Каква е ползата от добродетелта, която те прави нещастна и отчаяна?

— Има други видове удоволствие, Шурк…

— Но нито едно, което да е толкова подръка за всяка една от нас. Не ти трябват пари. Блудния да не дава, не ти трябва дори партньор! Казвам ви, невъздържаността е пътят към удовлетворението.

— А ти намерила ли си го? Удовлетворението имам предвид, след като невъздържаността ти не е под въпрос.

— И още как.

— А ако можеше отново да живееш?

— Мислила съм за това. Много. Напоследък всъщност, тъй като сред малазанците има един некромант, който твърди, че може да опита ритуал да ме върне към живот.

— И?

— Не съм решила. Суетност.

— Неостаряващата ти външност.

— Перспективата за безкрайно удоволствие всъщност.

— Не мислиш ли, че би могло да ти омръзне някой ден?

— Едва ли.

Кралица Джанат присви устни и промълви:

— Интересно.

 

 

Техол откъсна топчест розов плод от дървото до фонтана и го огледа замислено.

— Това беше грубо.

— Искаха да го направят убедително — каза Бъг. — Ще го ядеш ли това?

— Какво? Ами, мислех, че се получава хубав жест, както го държа и го оглеждам така, замислено.

— Така и предполагах.

Техол му връчи плода.

— Хайде, развали прозаичната красота на сцената.

Мокри мляскащи звуци заглушиха нежния ромон на фонтана.

— Шпиони и тайни ръкостискания — рече Техол. — По-лоши са и от Гилдията на ловците на плъхове.

Бъг преглътна и облиза устни.

— Кои?

— Жените? Любовници и бивши любовници? Старите познати. Не знам. Те.

— Това е кралски двор все пак. Дворът заговорничи и крои коварства със същата нужда, с която ние… ъъ, вие… дишате. Необходимост. Здравословно е всъщност.

— О, виж ти.

— Добре, не здравословно, освен ако, разбира се, човек не може да постигне пълно равновесие, та всяка фракция да заиграва против всички други. Истинската мярка за успеха на едно кралско Разузнавателно крило.

Техол се намръщи.

— Кой го плющи това, между другото?

— Вашето Разузнавателно крило ли?

— Същото.

— Аз.

— О. И как върви?

— Летя в кръгове, ваше величество.

— Слабо, Бъг.

— Както и трябва да бъде.

— Според мен трябва да изобретим друго крило.

— Нима?

Техол кимна, откъсна още един плод и го загледа замислено.

— За да се лети вярно, да. Баланс. Противобаланс. Бихме могли да го наречем Крилото на кралската глупост.

Бъг взе плода и го огледа.

— Няма нужда, вече си го имаме.

— Нима?

— Да, ваше величество.

— Ха-ха.

Бъг захапа плода и го изплю.

— Зелен е! Нарочно го направи това!

— Ах, колко глупаво от моя страна.

Бъг го изгледа ядосано.

 

 

Двете жени, влезли след пъпчивата слугиня в трапезарията, бяха образец на нелепия контраст. По-ниската — добре закръглена беше слабо определение — висеше и подрънкваше изумителен асортимент от пошли накити. „Облеклото“, което носеше, разтягаше определението на думата до краен предел. Шурк подозираше, че й е била нужна половин нощ, за да се напъха в стегнатия клин, а горната част на тоалета се състоеше като че ли единствено от многобройни тънки лентички, които превръщаха торса й в симетрично редуващи се трапчинки и гънки плът. Пълнотата й навярно бе признак колкото за младостта й, толкова и за изнежен живот, макар да имаше много ленивост в прекалено превзетата й, с полюшващ се задник походка — като през тълпа от невидими, но доловимо ахкащи обожатели. Бе кацнала съвършено на високите си токчета и едната й ръка бе изискано вдигната. Личицето й напомни на Шурк за преувеличеното цапотене, прилагано от сценични артисти и трагически оратори, със свирепо тъмния молив за очи, преливащ в искрящо лилаво под оскубаната линия на веждите; бяла пудра и фалшива руменина по закръглените пълни бузки; розова и кехлибарена лъскавина по пълните устни на леко извърнатата надолу уста. Косата й, копринено черна, беше вързана на безразборно кълбо от сплетени възелчета, накичени с десетки щръкнали перца, всяко увенчано с бисерче.

Шурк вероятно беше зяпнала за миг, достатъчно, за да си спечели снизходителна усмивка от високомерното малко същество, докато то се полюшваше към тях.

На стъпка зад този двукрак образец на модна пародия крачеше личната й слугиня, или поне това, което капитанът предположи, че трябва да е лична слугиня. С една глава по-висока от повечето мъже, яка като хамалин, жената бе облечена в нещо като везана розова нощница, която отчаяно крещеше за женственост и не успяваше и в най-малка степен да придаде на носещата я каквато и да било елегантност. Високо по скулите й проблясваха диамантени пъпчици… и Шурк се намръщи, с изумление осъзнала, че лицето на слугинята е смайващо привлекателно: правилни черти, дълбоки очи, пълни и сластни устни. Косата й беше подстригана късо до черепа, толкова руса, че беше сякаш почти бяла.

Реверансът, който благородното момиче поднесе пред кралица Джанат, беше изящен и съвършено изпълнен.

— Ваше величество, на вашите услуги.

Джанат се покашля.

— Принцеса Фелаш, добре сте дошли. Позволете ми да ви представя Шурк Елале, капитан на „Вечна благодарност“, морски съд, занимаващ се с независима търговия. Капитане, принцеса Фелаш е четиринадесетата дъщеря на краля на Болкандо Таркуф.

Шурк стана и направи реверанс.

— Принцесо, позволете ми да ви поздравя за тоалета ви. Не мога да се сетя за много жени, които биха могли така изящно да представят толкова огромно разнообразие от стилове.

Тъмните очи на слугинята пробягаха към Шурк и отново се отклониха.

Фелаш се изпъчи гордо, едната й ръка отново се изви изкусно във въздуха до главата й.

— Крайно мило от ваша страна, капитане. Малцина, дори в бащиния ми двор, притежават нужния финес да оценят изключителния ми вкус.

— Не се съмнявам, ваше височество.

Нов бърз поглед от страна на слугинята.

Джанат заговори припряно:

— Простете, моля ви, седнете с нас, принцесо. Споделете виното ни, малко лакомства.

— Благодаря, кралице Джанат. Крайно мила сте. Вино звучи чудесно, макар че за жалост трябва да откажа сладкишите. Трябва да внимавам с теглото си, разбирате.

„Е, това е добре, след като всички трябва да внимаваме.“

— О — веднага се поправи Фелаш, щом премрежените й очи се спряха на десертите, — след като този повод е изключително специален, защо да не си позволим… — И тя грабна обилно напоено с мед парче кекс, което буквално се подиграваше с идеята за финес, като излъчваше съвсем открито съблазънта към дебелеене. Поглъщането на това сладкишче подложи на изпитание благоприличието на принцесата, но тя се оказа бърза и само след миг облизваше грижливо пръстчетата си. — Ах, великолепно!

— Слугинята ви също може да…

— О, не, ваше величество! Тя е на най-стриктна диета… но моля ви, погледнете го само горкото дете!

— Принцеса Фелаш — намеси се бързо Шурк Елале, макар невъзмутимото изражение на слугинята да издаде, че отдавна е свикнала с безсърдечната грубост на господарката си, — трябва да призная, че изобщо не бях чула за визитата ви в Ледер…

— А, но това е само защото изобщо не съм тук, капитане. Официално тоест.

— О. Разбирам.

— Нима? — Изрисуваното хлапе има наглостта да й намигне хитро. След това Фелаш кимна на Джанат, докато си взимаше ново сладкишче. — Вашите малазански съюзници се канят скоро да навлязат в гнездо на усойници, виждате ли. Всъщност налице е много сериозен риск от война. По-благоразумните слуги на короната в Болкандо, разбира се, не желаят това да се допусне. В края на краищата, ако избухне такъв конфликт, има вероятност Ледер да бъде замесена и тогава никой няма да е щастлив!

— Значи баща ви ви е изпратил на тайна мисия, със съответните уверения?

— Майка ми всъщност, капитане — поправи я Фелаш и млясна. — Уви, нужно беше нещо повече от уверения, но всичко това вече е уредено и сега желая да се върна у дома.

Шурк го премисли за миг.

— Принцесо, морските пътища, които могат да ни отведат близо до вашето кралство, не са особено безопасни. Някои райони или не са картирани, или са неточно картирани. А налице са и пиратите…

— Как по-добре бихме се справили с такива пирати от това един от тях да командва кораба ни?

Шурк Елале се сепна.

— Принцесо, аз не съм…

— Шшт! Държите се глупаво. И не, кралица Джанат не е изтървала никакви тайни. Ние сме напълно способни сами да си събираме информация…

— Смущаващо способни, както се оказва — измърмори Джанат.

— Дори да съм пират — каза Шурк, — това не е гаранция, че няма да бъдем нападнати. Корсарите от Дийл, които порят онези води, не признават никакви правила на честта, стане ли дума за съперници. Тъй или иначе, всъщност съм ангажирана с транспортирането на товар, който за съжаление ще ме отведе в противоположната посока…

— Този товар да не би да се казва Ублала Пунг? — попита Джанат.

— Да.

— И той има наум определена цел?

— Е, признавам, че е доста смътна в момента.

— Тогава — продължи замислено кралицата, — ако му предложиш алтернативен маршрут натам, където отива, би ли възразил?

— Да възрази? Дори няма да го разбере, ваше величество. Само ще се усмихне, ще кимне и ще се опита да щипне някоя от моите…

— В такъв случай е възможно да вземете принцеса Фелаш дори с Ублала Пунг на борда, нали?

Шурк погледна намръщено кралицата, а след това Фелаш.

— Това кралска заповед ли е, ваше величество?

— Да кажем просто, че бихме били изключително доволни.

— В такъв случай да го кажа просто: задоволството ви, колкото и да сте доволна, не е достатъчно, ваше величество. Платете ми, и ми платете добре. И се споразумяваме по договор. И го искам писмено — било от вас, кралице, или от вас, принцесо.

— Но цялата идея е, че това трябва да си остане неофициално. Наистина, Шурк…

— Няма „наистина“, Джанат.

Фелаш махна небрежно с лепкавата си, цялата в трохи длан.

— Разбрахме се! Ще наредя да се напише договор. Няма проблем с условията на капитана. Никакъв. Добре! Радвам се, че всичко вече е уговорено по начин, удовлетворителен за всички!

Джанат примига.

— Добре. Чудесно тогава — каза Шурк Елале.

— О, тези сладки са ужас! Не бива да… о, добре де, само още една, може би…

 

 

След като двете гостенки от Болкандо си тръгнаха, Шурк Елале изгледа строго Джанат.

— И тъй, о, кралице, какво точно е положението в Болкандо?

— Блудния знае — въздъхна Джанат и си напълни отново бокала. — Бъркотия. В двора им има толкова враждуващи фракции, че пред него един факултет е като махленска пясъчна площадка. И може и да не го знаеш, но това говори нещо.

— Пясъчна площадка?

— Сега му казват пясъчник. Нали знаеш, в по-уредените квартали, на общински места, има градинки и детски площадки, където да си играят дечицата и да се изхождат всички улични котки и кучета.

— Вие привилегированите имате странни представи с какво трябва да играят децата ви.

— Някога да се те замеряли с котешко лайно? Добре, стига с това поведение, Шурк. Зли сме като дрипльовците, с които обикаляш, да ти кажа.

— Добре, съжалявам. Предупредила ли си малазанците, че Болкандо ври и кипи, и може да изригне в лицата им?

— Те знаят. Съюзниците им вече са там всъщност.

— Какво тогава прави принцесата в Ледерас?

Джанат се намръщи.

— Доколкото мога да преценя, премахва съперничеща шпионска мрежа. Същите, които Бъг е оставил да се мотаят — от равнодушие, предполагам.

— Фелаш? Тя не е убийца.

— Тя не е, но бих се обзаложила, че слугинята й е.

— На колко години е тази четиринайсета дъщеря между другото? Шестнайсет, седемнайсет…

— Четиринайсет всъщност.

— В името на бездната! Не бих казала, че горя от нетърпение да транспортирам тази надута лакомница чак до Ак’ринския бряг.

— Просто карай на лек баласт.

Шурк я зяпна ококорена.

Джанат се намръщи.

— Лоцманските карти, с които разполагаме, сочат плитчини с рифове, капитане. Какво си помислихте, че имах предвид?

— Представа нямах, ваше величество. Честно.

Джанат стана.

— Да идем да спипаме мъжете в градината, какво ще кажеш?

 

 

Напускането на двореца незабележимо стана с помощта на мълчаливите слуги на кралицата, които преведоха двете жени от Болкандо през лабиринт от неизползвани коридори и проходи.

На тиха улица изчакаха скромния впряг, който щеше да ги върне в стаите им в един що-годе приличен хан недалече от пристанището.

Фелаш задържа ръката си във въздуха, пръстите се задвижиха в бавен въртелив ритъм — навик, който привидно изобщо не забелязваше.

— Договор! Нелепост!

Слугинята не отвърна нищо.

— Е — каза Фелаш, — ако капитанът се окаже твърде досадна… — И във вдигнатата ръка блесна тънка кама; появи се толкова внезапно, все едно се въплъти от нощния въздух.

— Господарке — заговори слугинята тихо, плавно и с удивително красив глас, — това няма да свърши работа.

Фелаш се намръщи.

— О, кога ще пораснеш, глупаво момиче? Не можем да оставим никаква следа — никаква улика изобщо.

— Искам да кажа, господарке, че капитанът не може да бъде убита, защото тя вече е мъртва.

— Това е нелепо!

— Но е вярно, господарке. Нещо повече, съживена е с помощта на утуулу.

— О, това вече е интересно! И възбуждащо! — Камата изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. — Ще ми приготвиш купа, нали? Трябва да помисля.

 

 

— Идват — промърмори Бъг.

Техол се обърна.

— Ах, виж как са се помирили и така нататък. Скъпи мои, нощният въздух е наистина изключително освежителен, не мислите ли?

— Не съм ти скъпа — каза Шурк Елале. — Тя ти е скъпа.

— Ама разбира се! Не съм ли най-щастливият жив мъж?

— Блудния знае, не е дарба.

— Или външност — добави Джанат и огледа мъжа си преценяващо.

— Докато не бяха съюзнички, беше по-добре — каза Техол на Бъг.

— Разделяй, за да владееш вододела, това е мотото ми.

— Крайно любопитно при това. Някога получавало ли ти се е, Бъг?

— Ще се постарая да ви уведомя, щом се получи, ваше величество.

 

 

На трийсет левги от Ли Хенг на континента Кюон Тали се намираше село Гетран: грубо иззидани каменни къщи, няколко дюкяна, порутен храм, посветен на няколко местни духа, кръчма и четвъртит затвор, където бирникът живееше в една от килиите и имаше навика да се арестува сам, щом прекалеше с пиенето, което ставаше почти всяка вечер.

Зад тромавия храм с неговите трийсет и две стаи имаше терасовидно гробище, съответстващо на трите най-явни класови нива в селото. Най-високата и отдалечена от зданието тераса бе запазена за най-богатите фамилии — търговци и опитни занаятчии, чиято родословна линия можеше да докаже присъствие в селището повече от три поколения. Гробовете им бяха белязани с пищни паметници, гробници, построени във формата на миниатюрни храмове, и тук-там по някой тухлен толос — стил в района, който можеше да се проследи назад във времето от векове.

Второто ниво принадлежеше на обитатели, които не бяха особено богати, но пък общо взето заможни и почтени. Погребенията тук бяха, естествено, по-скромни, но все пак иззиданите с камък гробове и плоските каменни олтари бяха като цяло добре поддържани от близките и потомците.

Най-близо до храма и на нивото на основите му почиваха мъртвите, които най-много се нуждаеха от духовна закрила — и може би от съжаление. Пияниците, пройдохите, наркоманите и престъпниците. Техните тела бяха натъпкани в дълги изкопи, които се отваряха поред, за да се остави достатъчно време труповете да се разложат, преди да бъде положен нов.

Селище не по-различно от безброй други, пръснати из Малазанската империя. Цели животи, преживени встрани от великите дела и имперски амбиции, далече от маршируващите завоевателни армии и раздираните от магия битки. Животи, затрупани от местни драми, и всяко лице познато, всякой живот известен от лепкавото от кръв раждане до изцедената от кръв смърт.

Тормозеното от четирите си по-големи сестри мърляво полудиво момче, което един ден щеше да бъде наречено Детсмел, имаше навика да се крие извън дома със Скез Грейман, който можеше да му е чичо или просто един от любовниците на майка му, понеже баща му беше на война. Скез беше селският аранжор на покойниците, гробар и понякога зидар на надгробни паметници. С ръце като прашни млатила и китки, дебели колкото мъжки прасец, и лице, което беше хлътнало от едната страна от паднал трегер преди няколко десетилетия, той не беше мъж, привличащ възхитени погледи, но пък и приятели не му липсваха. Оправяше се добре с мъртвите в края на краищата. А и имаше нещо — това всяка жена го твърдеше, — имаше си нещо, и още как. Поглед в окото, който даваше утеха, който обещаваше повече, ако е нужно повече. Обожаван беше, да, и ходеше да закусва при жените из цялото село, подробност, която младият Детсмел трудно схващаше.

Естествено, един ден един съпруг уби Скез, и макар според закона да беше оправдан, ами, глупакът взе, че се поболя и умря само след седмица и само малцина дойдоха да оплачат подутия му посинял труп. По това време Детсмел вече беше поел работата като пазач на мъртвите, седемнайсетгодишен момък, за когото всички твърдяха, че никога няма да тръгне по пътя на баща си, който беше окуцял войник, воювал в гражданската война на Кюон Тали, но никога не говореше за преживелиците си, дори когато се напиеше до затъпяване, с едното си кървясало око втренчено в гробните изкопи зад храма.

След като пое отговорностите на Скез, младият Детсмел — още не носеше това име — беше напълно уверен в бъдещето си. Беше си всъщност почтена работа. Достойна професия, достоен живот.

Когато стана на деветнайсет — вече се беше устроил добре в порутената каменна къща с плосък покрив до гробището, къща, която Скез бе построил със собствените си ръце, дойде вестта, че Хестер Вил, храмовият жрец, е поразен от удар и скоро ще влезе в прегръдката на духовете. Отдавна предстоеше. Хестер беше на близо сто години в края на краищата, крехко старче, което — разправяха — било грамаден мъж някога. От ушите му висяха глигански бивни, опънали през десетилетията мекото толкова, че извитите жълти кости опираха кокалестите му рамене. Лицето му бе нашарено с наподобяващи козина татуировки. Никога не бе имало и капка съмнение, че Хестер Вил е жрец на Финир и че гледа на местните духове с насмешливо снизхождение, макар винаги да беше съвестен в извършването на ритуалите в полза на селяните.

Приближаващата се смърт на жреца бе важна. Последният храмов прислужник беше избягал с месечния десятък преди няколко години. (Детсмел помнеше малкото говно — двамата със Скез го бяха спипали веднъж да пикае върху една гробница на високата тераса и го бяха набили, с удоволствие при това.) Отидеше ли си Вил, храмът щеше да запустее и духовете щяха да останат неумилостивени. Трябваше да се намери някой, може би дори външен човек, чужденец. Трябваше да се оповести, че село Гетран е изпаднало в нужда.

Задачата на пазача на гробищата бе да седи със спускащия се в смъртта, ако той няма семейство, тъй че младежът се заметна с наметалото на стария Скез Грейман, взе дървената си кутия с билки, еликсири, ножове и лопатката за изгребване на мозък и тръгна през гробището.

Не помнеше кога за последен път е влизал в дома на Вил, но стаята, в която влезе, беше преобразена. Самотното огнище в средата гореше буйно и мяташе странни плашещи сенки по варосаните стени — сенки, които не очертаваха нищо видимо в стаята, а голи клони, които се полюшваха, раздвижени сякаш от свирепи зимни ветрове. Полупарализираният Хестер Вил се беше довлякъл в къщата си сам — беше отказал всякаква чужда помощ — и Детсмел го намери на пода. Не беше имал сили да се качи на леглото.

Смърт чакаше в горещия сух въздух, който пулсираше между стените и кръжеше около високите пламъци. Влизаше в него с всяко хрипливо вдишване и неохотно излизаше с всяко шепнещо издишване.

Детсмел вдигна крехкия старец на леглото, загърна го с опърпаното одеяло, а след това седна, изпотен и разтреперан, и се загледа в лицето му. Ударът бе поразил тежко лявата страна, смачкал бе сбръчканата кожа и жилестите мускули под нея и бе обездвижил клепача.

Капването на вода в зяпналата уста на Вил дори не предизвика инстинктивно преглъщане и подсказа на Детсмел, че на стареца му остава съвсем малко време.

Огънят в огнището гореше все така буйно. След малко тази подробност стигна до съзнанието на Детсмел и той се обърна и погледна оградената с камъни дупка. Никакви дърва не видя под пламъците. Нямаше дори жарава. Въпреки силната горещина го прониза мраз.

Нещо беше дошло в буйния огън. Финир ли беше? Помисли си, че може би е той. Хестер Вил беше предан жрец, доблестен човек — така казваха всички — и разбира се, че богът му бе дошъл, за да прибере душата му. Това бе отплатата за цял живот служба и принасяне на жертви.

Разбира се, самата идея за отплата бе изключително човешка по произхода си, породена от съкровената вяра в цената на забелязаните, признати и оценени усилия. Това, че боговете ще ти се отплатят според заслугите, бе не само нещо дадено, но и задължително — иначе защо да коленичи човек пред тях?

Богът, който се пресегна от пламъците, за да отнеме дъха на Вил обаче, не беше Финир. Беше Качулатия, с ноктести прашно зелени длани и пръсти, зацапани с черно от гнилото, и това пресягане изглеждаше вяло, колебливо, все едно Богът на мъртвите беше сляп, уморен и отегчен от тази жалка необходимост.

Вниманието на Качулатия докосна ума на Детсмел. Чужда във всяко отношение, но дълбока, почти безформена скръб се надигна като горчива мъгла от душата на самия бог — скръб, която младият смъртен позна. Беше скръбта, която изпитваш понякога към умиращите, когато тези умиращи са ти непознати, чужди са ти по същество, когато съдбата им е почти абстрактна. Безлична скръб, призрачно наметало, с което си се загърнал, за да постоиш неподвижен, замислен, като се мъчиш да се убедиш в тежестта му и как тази тежест — щом престане да е призрачна — би се усещала някъде в бъдещето. Когато смъртта стане лична, когато няма да можеш да се измъкнеш изпод тежестта й. Когато скръбта престане да бъде идея и се превърне в цял свят от задушаващ мрак.

Хладни, чужди очи се взряха за миг в Детсмел и глас се понесе в черепа му:

„Мислеше, че ги интересува.“

— Но… той е на самия Финир…

„Няма сделка, когато на нея държи само едната страна. Няма договор, когато само едната страна го е подпечатала с кръв. Аз съм жетварят на заблудените, смъртни.“

— И затова скърбиш, нали? Мога да я усетя… твоята скръб…

„Можеш значи. Навярно си един от моите тогава.“

— Приготвям мъртвите…

„Утоляваш заблудите им, да. Но това не ми служи. Казвам, че си един от моите, но какво значи това? Не ме питай, смъртни. С мен не се пазарят. Не обещавам нищо освен загуба и провал, прах и алчна пръст. Ти си един от моите. Започваме игра, ти и аз. Играта на извъртане.“

— Виждал съм смъртта. Тя не ме терзае.

„Това е несъществено. Играта е следната: крадеш живота им — измъкваш ги от ръцете ми. Проклинаш тези ръце, които виждаш сега, ноктите, почернели от допира със смъртта. Храчиш в безжизнения ми дъх. Мамиш ме на всеки завой. Вслушай се в тази истина: не съществува никаква друга форма на служба толкова честна като тази, която ти предлагам. За да воюваш срещу мен, трябва да признаваш силата ми. Както аз признавам твоята. Трябва да уважаваш факта, че аз винаги печеля, че ти неизбежно се проваляш. В замяна аз ще ти дам своето уважение. За куража ти. За упорития отказ, който е най-голямата сила на един смъртен.“

„Заради всичко това, смъртни, дай ми добра игра.“

— А какво получавам в замяна? Да оставим уважението. Какво получавам аз?

„Само това, което откриеш. Неопровержими истини. Нетрепващ поглед към скърбите, които терзаят всеки живот. Въздишката на приемането. Край на страха.“

Край на страха. Дори за толкова млад човек, толкова неопитен човек, Детсмел разбра стойността на такъв дар. Край на страха.

— Не бъди жесток с Хестер Вил, моля те.

„Преднамерената жестокост не ми е присъща, смъртни. Все пак душата му ще се почувства жестоко насилена и нищо не мога да направя за това.“

— Разбирам. Финир е този, който би трябвало да бъде накаран да отговаря за тази измяна.

Долови горчива насмешка в думите на Качулатия бог.

„Един ден дори боговете ще отговарят пред смъртта.“

Детсмел примига във внезапния сумрак — огънят внезапно се смали, замъждука и изгасна. Погледна Вил и видя, че старецът вече не диша. Лицето му бе замръзнало в окаяна маска. Четири черни петна бяха прогорили челото му.

Светът не даваше много. А това, което даваше, твърде рано си го взимаше обратно. И дланите пареха, пълни с липса, очите, загледани навън, бяха празни и пусти, като местата, които виждаха. Слънчевата светлина плачеше през навеите прах и човек можеше да седи и чака да види своя бог, понеже не му оставаше нищо освен чакането.

Детсмел газеше през спомените си — задача, най-изпълнима в самота. Скиташе се като изгубен, притеглен към тази обраснала с бурени, запустяла руина в ядрото на Ледерас, с неземните й насекоми, зейналите ями с оплетени в корени буци изгнила пръст. Богът на смъртта отново се пресягаше към този свят, завихряше с пръст езера от смъртна кръв. Но Детсмел оставаше сляп за тъй очертаните шарки, за това сложно заплитане на старата игра.

Откри, че го е страх за неговия бог. За Гуглата, неговия враг, неговия приятел. За единствения проклет бог, когото уважаваше.

Играта на некроманта бе непонятна за другите. За тях това бе старият плъх, дебнещ котката в плевника, еднопосочен лов, обвързан от взаимна омраза. Изобщо не беше така, разбира се. Гуглата не презираше некромантите — богът знаеше, че никой друг не разбира истински него и неговите най-сетни светове. Отбягването на черния допир, краденето на души, присмехът над живота с оживяването на трупове — това бяха одеждите на истински култ. Защото истинският култ е, по самото си естество, игра.

— Няма сделка, когато на нея държи само едната страна — каза Детсмел на глас и изсумтя с горчива насмешка. Твърде много ирония имаше в това да кажеш нещо такова на призраци, особено в място, където така гъмжеше от призраци като тук, само на десетина крачки от портата на къщата Азат.

Беше научил, че Брис Бедикт е бил убит някога, и върнат след това отново. Най-горчив дар, и беше чудо, че братът на краля не е полудял. Когато една душа остави пътеката, закъснялото завръщане кара глупака непрекъснато да залита. Всяка стъпка се намества непохватно, все едно отпечатъкът на собственото му стъпало вече не съвпада с него, сякаш душата вече не се вмества добре в своя съсъд от плът и кости и остава разтърсена и изместена.

А сега бе чул за жена, прокълната да остане немряща. Рутан Гъд бе стигнал дотам да намеква, че е спал с нея, а това бе противно! Детсмел поклати глава. Като да спи с овце, крави, кучета, кози, тлъсти бок’арала. Не, още по-лошо дори. А искаше ли тя да се развали проклятието? Не — поне с това той можеше да се съгласи. От връщането нямаше полза. Човек свиква нещата да си остават същите, свиква повече, отколкото с онова, което жива душа изпитва към отпадащото си, изгниващо тяло. Освен това мъртвите никога не се връщат напълно.

— Все едно да знаеш тайната на фокус — учудването си отива. Изгубили са всички заблуди, които някога са ги утешавали.

— Детсмел!

Обърна се и видя Ботъл: идваше към него през купчините пръст и дупките.

— Чух, че каза нещо. Призраците никога не казват нищо хубаво — защо си правиш труда да говориш с тях?

— Не съм.

Младият маг стигна до него, спря, погледна старата кула на Джагът и попита:

— Видя ли обоза, който се заформя извън града? Богове, имаме храна за пет пъти по-голяма армия от нашата.

— Може би, а може би не.

Ботъл изсумтя.

— Точно това каза и Фидлър.

— Ще тръгнем наникъде. Снабдяването ще е трудно, може би невъзможно.

— Наникъде. Знаеш ли, май си прав.

Детсмел посочи къщата Азат.

— Вътре са, мисля.

— Синн и Гръб ли?

— Да.

— Нещо ги е спипало?

— Едва ли. Мисля, че са преминали, както се научиха да правят Келанвед и Танцьора.

— Къде?

— Представа нямам. И не, нямам никакви планове да ги проследявам. Трябва да ги броим за изгубени. Безвъзвратно.

Ботъл го погледна.

— Това подхвърли ли го вече на адюнктата?

— Да. Не я зарадва.

— Има си хас. — Почеса се по четинестата брада, която явно имаше намерение да си пусне. — Защо са влезли вътре според теб.

Детсмел направи гримаса.

— Помня деня, в който напуснах дома си. Един проклет коч се беше качил на покрива на къщата ми — къщата, която наследих, искам да кажа. Голям, чисто бял, жаден да налети на всичко, което е с крака. Погледът, който ми хвърли, беше празен и пълен, ако ме разбираш какво искам да кажа…

— Не. Добре де, да. Когато зимата свърши — сезонът и ония очи.

— Празни и пълни, и от високото там горе имаше адски добра гледка към гробището, всичките три тераси, от бедняците до местното знатно съсловие. Тъкмо бях отишъл да погреба селския жрец…

— Бил е умрял, надявам се.

— Някои хора умират с кротки лица. Други умират прекалено разбиращи. Празно и пълно. Той не го разбра, докато не си свърши умирачката, а такова лице е най-лошото за гледане. — Детсмел се намръщи. — Най-лошото, Ботъл.

— Продължавай.

— За какво си толкова нетърпелив, войник?

Ботъл се сепна.

— Съжалявам. Нищо.

— Най-нетърпеливите хора са точно такива, щом им избиеш позата. Все припират, бързат за нищо и никъде. Бързането им е в главите и очакват всеки друг да хукне с тях на майната си. Нямам време за такива боклуци.

— Изнервят те, а?

— Нямам време, казах. В смисъл, колкото повече ме ръчкат, толкова повече време ми отнема.

Ботъл се ухили.

— Разбрах те.

— Добре. — Детсмел помълча, после се върна на мисълта си. — Та онзи коч, надвиснал там горе, ами, просто ме порази. Тия очи… Всички ги имаме, така смятам, някои — по-лоши от други. За жреца дойдоха късно — но обещанието си беше там, през целия му живот. Същото е за всекиго. Виждаш, че е празно, и това прозрение те изпълва.

— Чакай… кое е празно?

— Цялата зарязана от Гуглата бъркотия, Ботъл. Цялата.

— Ама и ти си голям гадняр, Детсмел.

— Признавам ти, това място така ме яде, дъвче спомени, за които мислех, че отдавна са погребани. Но както и да е, стоях аз там, кочът от едната страна, гробницата на жреца от другата — нависоко, на най-високото било, което можах да намеря — а местните благородници щяха да нададат вой, когато видеха. Но вече не ме интересуваше.

— Защото същия ден си се махнал.

— Да. Отидох в Ли Хенг, бях първият на опашката пред наборната служба. Един войник оставя мъртвите зад себе си, а тези, които един войник погребва… е, повечето пъти са хора, които познава.

— Не вдигаме бойни могили само за нашите мъртви.

— Не това имам предвид, като казвам „познава“, Ботъл. Вглеждал ли си се някога в лице на враг, мъртъв, имам предвид?

— Няколко пъти, да.

— Какво видя?

Ботъл помръдна притеснено и отново примижа към кулата.

— Схванах.

— Няма по-добро място да се изпикаеш на лицето на Гуглата от армия. Когато ти е останала само пикня, а да си кажем честно, само това ни е останало на нас.

— Чакам — търпеливо — да разбера как всичко това се връзва със Синн, Гръб и Азата.

— Снощи отидох до кучкарниците и изкарах Бент и Роуч — от тях паленцето е голямото зло, да знаеш. Старият Бент си е просто един проклет браничар. Съвсем простичък, откровен. В смисъл знаеш, че това, което всъщност иска, е да ти разкъса гърлото. Но никакви игри, нали? Не и Роуч, онова хитро ноктесто демонче. Та тупнах аз Бент по главата, колкото да му кажа кой е шефът. Роуч ми поклати опашка, след което ме захапа за глезена — трябваше почти да го удуша, за да му отворя челюстите.

— Взе кучетата значи.

— После ги пуснах. Драснаха като стрели — по улици, през улички, около сгради и право през пищящите тълпи — чак до тая врата тука. До Азата.

— Как успя да не изостанеш?

— Не успях. Пуснах заклинание по двамата и просто го проследих. Докато стигна тук, Роуч се беше хвърлял по вратата толкова често, че лежеше замаян на пътеката. Бент се опитваше да изрови път през камъните.

— Защо някой от нас не се сети да го направи?

— Защото всичките сте тъпи, затова.

— И после какво направи?

— Отворих вратата. Влетяха вътре. Чух как затичаха нагоре по стъпалата — а след това… нищо. Тишина. Тръгнаха след Синн и Гръб, през портал някакъв.

— Знаеш ли — рече Ботъл, — ако беше дошъл при мен, можех да яхна душата на някое от тях и може би да добия представа къде се отваря този портал. Но пък, тъй като си гений, Детсмел, сигурен съм, че си имал сериозна причина да не го направиш.

— Дъх на Гуглата. Добре де, издъних се. И гениите са тъпи понякога.

— Кръмп донесе съобщението ти — едва успях да го схвана. Поиска да се срещнеш с мен тук и ето ме. Но тази твоя история можеше да ми я разкажеш над някоя халба в кръчмата на Гослинг.

— Избрах Кръмп, защото знаех, че щом отнесе съобщението, ще забрави всичко за него. Ще забрави какво съм му казал и какво след това той е казал на теб. Всъщност той е най-задръстеният човек, когото съм познавал.

— За да се срещнем тайно. Колко загадъчно. Какво искаш от мен, Детсмел?

— Искам да науча за нощната ти посетителка, първо. Реших, че може би ще е най-добре да го чуя насаме.

Ботъл го зяпна.

Детсмел се намръщи.

— Какво?

— Чакам да видя похотливия поглед.

— Не искам такива подробности, идиот! Виждал ли си й очите? Надзъртал ли си в тях, Ботъл?

— Да. И всеки път съм съжалявал.

— Защо?

— Има толкова много… нужда в тях.

— Това ли е? Нищо друго?

— Много още, Детсмел. Наслада, може би дори любов — не знам. Всичко, което виждам в очите й… е в „сега“. Не знам как иначе да ти го обясня. Няма минало, няма бъдеще, само настоящето.

— Празно и пълно.

Ботъл присви очи.

— Като коча, да. Животинската й страна. Смразява ме, признавам. Все едно гледам в огледало и виждам собствените си очи, но по начин, по който никой друг не може да ги види. Моите очи с… — Той потръпна. — Без никой зад тях. Никой, който познавам.

— Никой, който някой познава — отрони Детсмел и кимна. — Ботъл, веднъж погледнах в очите на Качулатия и видях същото — дори почувствах това, което ми описа току-що. Аз, но не аз. Аз, но всъщност никой. И мисля, че знам какво видях — и какво ти непрекъснато виждаш в нея. Мисля, че най-сетне го разбирам — онези очи, празното и пълното, онова отсъствие в тях. — Погледна втренчено Ботъл. — Това са нашите очи в смъртта. Нашите очи, когато душите ни са избягали от тях.

Ботъл пребледня.

— Богове на бездната, Детсмел! Току-що пусна студени червеи по гръбнака ми. Това… това просто е ужасно. Това ли идва от взирането в очите на твърде много мъртъвци? Вече ще знам да си държа очите извърнати, когато крача по бойно поле… богове!

— Кочът беше пълен със семе — каза Детсмел, загледан отново към Азата, — и трябваше да го изхвърли. Дали беше последният му сезон? Знаеше ли го? Вярва ли в това всяка пролет? Никакво минало и никакво бъдеще. Пълно и празно. Само това. Винаги това. Вечно това. — Той се почеса по брадичката. — Нямам ходове, Ботъл. Чувствам го. Нямам ходове.

 

 

— Виж какво — каза тя, — аз като си пъхна пръста — моя пръст — там, не ми прави никакъв кеф. Загря ли?

И се превъртя от него, за да стъпи на пода и след това може би да се изправи, обаче някой тъпак беше срязал леглото по дължина и тя тупна на мръсния под и изруга.

Скълдет се надигна да погледне. Големите му бистри женствени очи лъснаха изпод рошавите кичури катраненочерна коса.

Изведнъж я споходи странен спомен. Странен с това, че изобщо я споходи, след като малко спомени я спохождаха изобщо. Беше дете, съвсем мъничко пияна (ха-ха), залиташе по тревист склон към ромолящо поточе — и до брега намери онази хлъзгава рибка, умряла, ама умряла току-що. Пъстървичка някаква, в най-изумителното червено, каквото бе виждала, а по тънкото гръбче минаваше ивица искрящо тъмнозелено, като мокри борови клонки.

Представа нямаше защо Скълдет й напомни за онази мъртва рибка. Не бяха цветовете, защото той не беше червен, нито дори зелен. Не беше и умрялото, защото той не изглеждаше много умрял, както мигаше. Хлъзгавостта? Може би. Онази течна лъскавина, да, рибката в шепата й, като в мокър ковчег. Изведнъж си спомни дълбоката скръб, която бе изпитала. Младите толкова се бореха. Много от тях умираха, понякога без никаква сериозна причина. Как се казваше онзи поток? Къде беше, в името на Гуглата?

— Къде отраснах? — прошепна тя, все още легнала на пода. — Коя бях? В град? В село? Ферма?

Скълдет я гледаше смутено и с копнеж.

Хелиан се навъси.

— Коя съм аз? Проклета да съм, ако знам. А важно ли е изобщо? Богове, трезва съм. Кой ми го направи това? — Погледна ядосано Скълдет. — Ти ли? Копеле!

— Не копеле — рече той. — Принц! Бъдещ крал. Ти… ти кралица. Моя кралица. Крал и кралица, ние. Две племена вече заедно, прави едно голямо племе. Аз управлява. Ти управлява. Хора коленичи и носи дарове.

Тя му се озъби.

— Слушай, идиот, щом аз не съм коленичила на никого в живота си, няма начин да накарам някой да коленичи на мен. Освен — добави, — ако двамата с теб не измислим нещо друго. Пикай им на кралете и кралиците! Цялото това надуване е пълен боклук, цялото това… — Намръщи се, докато търсеше думата. — Цялата тая почит! Виж какво! На офицер ще отдам чест, щото тоя боклук е нужен в една армия, ясно? Но това е защото някой трябва да командва. Не значи, че са по-добри. Нито с по-чиста кръв, нито по-умни даже, схващаш ли? Просто… между този офицер и мен… просто има нещо, за което се съгласяваме помежду си. Разбираме се за него, нали? За да стават нещата! Благородниците са различни. Те имат очаквания. Пикай на това! Кой казва, че са по-добри? Да не ти пука колко шибано богати са — може златни кюлчета да серат, пак са говна, нали? — Вдигна пръст към Скълдет. — Ти си един проклет от Гуглата войник, и толкова. Принц! Ха!

А след това се надигна и повърна.

 

 

Кътъл и Фидлър наблюдаваха фургоните, които бавно лъкатушеха към оградената мера, където щяха да спрат далече от всичко останало. Прах изпълваше въздуха над огромния лагер и сега, в края на деня, към небето лениво се извиваха ленти сив пушек от готварските огньове.

— Знаеш ли — каза Кътъл, без да откъсва очи от последните морантски муниции, — това е тъпо. Направихме каквото можахме — или ще се справят, или не. А макар да са толкова далече, ако гръмнат, с нас вероятно е свършено.

— Ще се справят — рече Фидлър.

— Едва ли е от значение, сержант. Четиринайсет проклетии за цяла скапана армия. Сто острилки? Двеста? Нищо не е. Ако се забъркаме в някоя беля там, ще е лошо.

— Тия ледерии имат прилични балисти и катапулти, Кътъл. Скъпи са, но липсата на пари, изглежда, не е сред недостатъците на Тавори… Уф, да не говорим за чужди недостатъци.

— Нямаме никаква представа какво ще намерим, Фид. Но всички можем да го усетим. Страха. Натежал е над всички ни като небе, пълно с пепел. Направо настръхвам. Прекосихме Седемте града. Захванахме се с тази империя. Какво е толкова различно този път? — Той тръсна глава. — Нашите десанти тук бяха до голяма степен сляпа атака — повечето информация, която имахме, беше погрешна. Но това не е важно. Незнанието не е достатъчно, за да ни завлече толкова далече.

Фидлър се почеса по брадата и намести каишката под брадичката си.

— Горещо и лепкаво, нали? Не е сухо като в Седемте града. Изсмуква цялата ти енергия, особено когато носиш броня.

— Трябва ни тая броня, за да ни пази от проклетите от Гуглата комари. Без нея щяхме да сме смачкани чували, пълни с кокали. А тия твари носят болести — лечителите церят по двайсет войници на ден. Идват целите потни и ги тресе.

— Комарите ли са причината?

— Така чух.

— Е, щом навлезем в пустините, няма да се налага да се притесняваме за това.

— Защо?

— На комарите им трябва вода, за да се развъждат. Все едно, тия местните са дребни. В Черното псе се натъкнахме на едни рояци… човек можеше да се закълне, че са ята колибри.

Черното псе. Име, което все още можеше да смрази малазански войник, все едно дали е бил там, или не. Кътъл се чудеше как едно място — преживелица, случила се преди толкова години — може да се утаи в умовете на хора като белези, предавани от родители на деца. Белези, да, и петна, и горчивият вкус на ужас и отчаяние — беше ли изобщо възможно? Или бяха историите — истории като тази, която Фидлър току-що бе разказал? Не беше дори история, нали? Само една подробност. Преувеличена, да, но все пак подробност. Достатъчно подробности, измърморени тук-там, от време на време, и нещо започва да се трупа вътре, като топка мокра глина, и да зацапва всичко. И много скоро ето я, стегната и твърда като проклет камък, търкаля се из главата на човек, разбива всичките му мисли и го обърква.

А тъкмо объркването е това, което се крие зад страха, нали? Всеки войник го знае и знае колко гибелно може да е, особено в бурята на битката. Объркването води до грешки, до лоши преценки и, разбира се, сляпата паника е първото миризливо цвете, което объркването откъсва, щом дойде време за танца в полята.

— Умислен ми изглеждаш нещо, сапьор — каза Фидлър. — Лошо е за здравето ти.

— Мислех си за танца в полята.

— Дъх на Гуглата, от години не бях чувал този израз. Откъде го изрови? Ловците на кости не са показвали склонност да се прекършват и бягат…

— Знам, че е разумно да ни държат в неведение, сержант, но понякога с това може да се прекали.

— Великата ни неизвестна цел.

Кътъл кимна рязко.

— Ако бяхме наемници, сега щяхме да сме за наем. Но не сме, а и да бяхме, никой наоколо не иска да ни наеме, нали? И едва ли някой в пустините или отвъд тях ще иска. А сега чух и ония слухове за счепквания в Болкандо. Изгорените сълзи, може би и перишите. Виж, да идем да измъкнем наши съюзници е добра кауза, почтена…

— Развява подходящите знамена.

— Точно. Но не това са основанията ни да сме тук, нали?

— Съборихме един луд император, сапьор. И дадохме урок на ледериите за плячкосването на чужди брегове…

— Те нямаха нужда от него. Тайст Едур имаха…

— А не мислиш ли, че ги унизихме достатъчно, Кътъл?

— И сега какво? Тук всъщност нищо не печелим, Фид. По-малко и от нищо.

— Откажи се — изръмжа Фидлър. — Не беше поканен на гледането. Нищо, което се случи там, не беше за теб — вече ти го казах.

— Много за Тавори обаче, и на, виж! Ние просто ей така вървим подире й.

Последният фургон стигна до импровизирания склад и разпрегнаха воловете. Фидлър въздъхна, развърза шлема си и го смъкна.

— Да идем да видим Корик.

Намръщен, Кътъл закрачи до сержанта.

— Отделението ни се е пръснало напоследък.

— Ботъл обича да се шляе. Никой друг. Не може да броиш Корик, нали? Никой не ляга в лазарета за кеф.

— Ботъл ти е проблемът на тебе, сержант. Скатава се, изчезва за дни наред…

— Просто е отегчен.

— Че кой не е? Имам обаче чувството, че няма да си пасваме добре поне една-две седмици след като почне походът.

— Никога не сме си пасвали добре, Кътъл — изсумтя Фидлър. — Да не би да ми казваш, че не си го забелязал?

— Добре бяхме в онова ледерийско село…

— Не бяхме. Ако не бяха отделенията на Хелиан и Геслер — и на Бадан Грук, щяхме да цъфнем и да вържем. Пръснали се бяхме навсякъде, Кътъл. Корик и Смайлс тичаха като разгонени зайци… И какво излезе? Че Коураб е най-добрият ми Юмрук.

— Много навътре го вземаш, Фид. Едурите ни идваха от всички страни — трябваше да ги разделим.

Фидлър сви рамене.

— Може би. И вярно, в Ю’Гатан бяхме по-добре. Май все ме тегли към сравненията. Безполезен навик, знам… престани да ме гледаш така, сапьор.

— Обаче си имал Хедж и Бързия Бен. И оня убиец… как му беше името?

— Калам.

— Да, оня глиган с ножовете. Тъпо, да се остави да го убият в Малаз. Все едно, исках да кажа, че…

— Имахме баргаст за отдельонен Юмрук, а после беше Сори — нея я остави — и Уискиджак, а Гуглата знае, аз изобщо не съм Уискиджак. — Забеляза, че Кътъл се смее, и се намръщи още повече. — Какво ти е толкова смешно?

— Ами… май старото ви отделение на Подпалвачите на мостове сте си пасвали също толкова лошо като ние сега. Може би даже още по-лошо. Виж, Коураб е стабилен Юмрук, с ръката на Богинята отпред на панталоните му. А ако той падне, влиза Тар, а ако си иде и Тар, Корик. Имал си Сори — сега имаме Смайлс.

— А вместо Хедж имам теб, което си е наистина по-добре, да ти кажа.

— Не го умея сапьорството като тях…

— Богове, благодарен съм за това.

Кътъл присви очи към сержанта си. Вече се приближаваха към огромната палатка на лазарета.

— Ти наистина си се заял нещо с Хедж, нали? А разправят, че сте били близки. По гадния начин, като Бързия Бен и Калам. Какво е станало между двама ви?

— Когато умре приятел, трябва да го разкараш от ума си. Точно това направих.

— Само че той се върна.

— Върнал се е и не е. Не мога да го кажа по-добре.

— Ами, като не може да е като по-рано, направи го по нов начин.

— По-лошо е, отколкото си мислиш. Виждам лицето му и си мисля за всички хора, дето вече са мъртви. Наши приятели. Всички мъртви. Беше… мразя да го казвам това… беше по-лесно, докато си бях само аз. Дори появата на Бързия Бен и Калам ме изкара от релсите донякъде — но всички ние бяхме оцелелите, нали? Единствените, успели да оцелеят. И в това нямаше нищо лошо, даже си беше съвсем добре. Вярно, че Бързака ме изнервя, но адюнктата го взе при себе си и това също е добре. Пак си бях само аз, разбираш ли? Само аз.

— Докато не се появи Хедж.

— Свежда се до това, което пасва, и това, което би трябвало да пасва, разбираш ли? — Спряха пред входа на палатката и Фидлър се почеса по потната оредяла коса. — Може би с времето…

— Да, така го виждам и аз. С времето.

Влязоха в лазарета.

По леглата трепереха войници, увити в прогизнали вълнени одеяла, бълнуваха и се мятаха трескаво, плувнали в пот. Резачи се тътреха от легло на легло с мокри парцали. Вонеше на урина.

— Дъх на Гуглата! — изсъска Кътъл. — Доста зле изглежда, нали?

Имаше поне двеста легла, всичките заети от нахапани от комари болни. Резачите им тикаха парцал в устата, та да им изцедят поне малко вода.

Фидлър посочи.

— Ей го там. Няма смисъл да ходим при него, изобщо няма да ни познае. — Спря един минаващ покрай тях резач. — Къде са лечителите Денъл?

— Последният рухна тази сутрин. Изтощение, сержант. Всички се скапаха… сега им даваме само по малко вода, нали така?

Фидлър пусна ръката му и с Кътъл излязоха навън.

— Да идем да намерим Брис Бедикт.

— Той не е лечител, сержант…

— Знам че не е, идиот. Обаче ти видя ли някой от ледерийските колари или от помощния персонал вътре?

— Не…

— Което значи, че трябва да има някакво местно лечение срещу тази треска.

— Местните обикновено не ги ловят повечето неща, които можем да лепнем от тях, Фид…

— Глупости. Това, което можем да лепнем, убива повечето от тях, тъй че ние чужденците изобщо не им виждаме болните. И повечето пъти са обичайните източници на зараза — изтичащи клозети, застояла вода, развалена храна.

— И откъде знаеш толкова много за тия неща?

— Преди морантските муниции, Кътъл, ние сапьорите правехме много възстановителни работи, след окупациите. Строяхме отводнителни системи, копаехме кладенци, отходни ями — превръщахме хората, които сме убивали допреди месец, в усмихнати, щастливи и здрави граждани на Малазанската империя. Изненадан съм, че ти самият не си правил такива неща.

— Правил съм, но така и не можех да схвана защо го правим.

Фидлър се спря.

— Това, което каза одеве за незнаенето на нищо…

— Да?

— Хрумвало ли ти е някога, Кътъл, че незнанието може би има по-скоро нещо общо със самия теб, отколкото с който и да е друг?

— Не.

Фидлър го зяпна, Кътъл също го зяпна, а след това тръгнаха да търсят Брис Бедикт.

 

 

Малазанската армия бавно се източваше от града. Отделенията се стичаха към ротните укрепления, заели доскорошните бойни полета. След няколко нощи в палатките много войници падаха поразени от болестта — като Корик — и трябваше да ги откарват до района на лазарета, вдигнат между армията и обозния лагер.

Бойните учения бяха приключили, но бяха нанесли щетите си. Толкова много войници бяха намерили начин да кръшнат от тях и се бяха пръснали из целия град, че сцеплението на армията, вече отслабнало от нахлуването, при което морската пехота беше свършила най-мръсната работа, беше в тежко състояние.

Седнал на лагерно столче пред отдельонната палатка, ефрейтор Тар разви нова намотка желязна тел и с помощта на хитроумна ножица, изобретена от някакъв малазански ковач преди няколко десетилетия, започна да я реже на къси парчета. Поддържането на плетена ризница отнемаше много работа. Можеше да я прати на оръжейниците, но предпочиташе да си я закърпи сам. Не че не им се доверяваше. Добре де, не им се доверяваше на тия кучи синове, особено както я караха през пръсти напоследък. Друго си е сам да си оправиш ризницата — тя все пак пази твоето си тяло, нали така?

— Манията ти ме вбесява, Тар.

— Иди си намери някаква работа, Смайлс. И непрекъснато забравяш, аз съм ефрейторът ти.

— Доказва само колко е объркана командната ни система.

— Що не идеш да го издрънкаш на сержанта това?

— Къде се е дянал Коураб?

Тар сви рамене.

— Отиде да си реквизира ново оръжие.

— Още едно е загубил, а?

— Счупи го всъщност. И преди да си попитала, няма да ти кажа как.

— Защо не?

Тар помълча за миг. После вдигна очи и видя, че Смайлс му се мръщи.

— В каква форма ти е снаряжението, войник?

— В добра.

— Стрелите за арбалета окомплектовани ли са?

— Имам една с твоето име на нея. И много други.

Коураб Билан Тену’алас идваше към тях по пътеката. Походката му беше странна, с предпазливи крачки, сякаш стъпваше по тънък лед. И вървеше малко разкрачено. Над едното му рамо стърчеше дръжката на дълъг меч ледерийска изработка, в ножница, все още плътно покрита със ситно нашарен като зебло восък. Под мишницата си стискаше натъпкана с пера възглавничка.

Щом стигна при тях, нагласи възглавничката на едно столче и предпазливо се настани на него.

— Какво си правил, в името на Гуглата? — попита Смайлс. — В гъза ли си бърка с тоя меч?

Коураб се намръщи, после свали новия си меч, сложи го грижливо на коленете си и на лицето му се появи изражение, каквото Тар беше виждал само на лицата на деца на Деня на даровете на Кралицата на сънищата: грейнали зачервени лица, очи, жадни да видят какво се крие под обвивките от змийска кожа.

— Най-обикновен меч, Коураб — каза Смайлс. — Сериозно.

Възхитата на лицето на Коураб изведнъж помръкна и той се сви в себе си. Ефрейторът изгледа ядосано Смайлс.

— Войник, иди напълни достатъчно пътни торби за всички в отделението. Ще трябва да реквизираш и муле и кола, освен ако не се каниш да ходиш два-три пъти.

Тя се наежи.

— Защо аз?

„Защото се заяждаш с всички само от скука.“

— Просто ми се разкарай от очите. Веднага.

— Много дружелюбно от твоя страна — измърмори тя и тръгна.

Тар остави инструментите си и каза:

— Ледерийски, а? Е, Коураб, дай да го видим това чудо.

Очите на Коураб светнаха отново.

 

 

Имаха още поне два-три дни до тръгването в поход. Заповедите на Тар бяха преждевременни. И ако тя беше ефрейтор, щеше да го знае това и нямаше да се прати по задачи без никаква причина. Че то, ако тя беше ефрейтор, щеше да възлага тъпи задачи само на Тар всеки път, щом я подразнеше, което сигурно щеше да е непрекъснато. Все едно, реши, че може да се поразвлече, може би до късно вечерта. Тар обичаше да си ляга рано.

Ако Корик не се потеше в лазарета като търговец на риба в потилня, точно сега щеше да си има свястна компания. Обаче Корик не беше на разположение и тя се запъти към групата тежки пехотинци, струпани около някаква игра. Обичайната сган — Мейфлай и Тюлип, Флашуит, Шортноус, Солтлик и няколко от друга рота, които бе запомнила от онова селце — Дроуфърст, Лукбек и Вастли Бланк. Провря се през тия миризливци и погледна.

Не беше никаква игра. А следа от грамаден ботуш в пръстта.

— Какво става тука бе? — попита Смайлс намръщено. — Какво сте я зяпнали тая следа, Гуглата да ви вземе?

Грамадни лица я зяпнаха от всички страни, а след това Мейфлай промълви с благоговение:

— От него е.

— Кой?

— От него, нали ти каза — отвърна й Шортноус.

Смайлс отново погледна следата.

— Сериозно? Няма начин. Откъде знаете?

Флашуит си избърса носа — капеше, откакто бяха дошли на този континент.

— Не е на никой от нашите. Виждаш ли тая пета? Това е пета на морски пехотинец, с тия железни шипове в полукръг.

— Идиоти — изсумтя Смайлс. — Половината армия носи такива ботуши! — Огледа ги един по един. — Богове, и всички вие носите такива!

— Точно — отвърна Флашуит.

И всички закимаха.

— Ами, дайте да проследим стъпките и да го видим хубаво тогава.

— И ние се сетихме — рече Шортноус. — Само че има само една следа, схващаш ли?

— Какво искаш да кажеш? Една стъпка? Само една? Но това е нелепо! Сигурно просто сте стъпкали другите…

— Не сме — каза Лукбек и засука с дебелите си пръсти мазната коса над ухото си — то беше колкото зелка. — Аз я намерих, и си беше само една. Просто ей така. Съвсем самичка. Кой друг може да направи нещо такова? Само той!

— Вие сте идиоти бе! Нефариас Бред изобщо не съществува. Поне така мисля.

— Щото си тъпа! — извика й Вастли Бланк. — Тъпа, тъпа, ъъ, тъпа. Просто тъпа. И не ми харесваш. Дроуфърст, прав съм, нали? Не ми харесва, нали? Нали?

— Познаваш ли я, Вастли? Знаеш ли коя е?

— Не, Дроуфърст. Откъде ще я познавам? Изобщо не я знам коя е.

— Ами, би трябвало да не я харесваш тогава. Би трябвало. Прав си, Вастли.

— Знаех си.

— А бе — рече Смайлс. — Кой иска да играем на кокалчета?

— На какво? — попита Мейфлай.

— На кокалчета, не чу ли?

— Нямаме.

— Аз имам.

— Какво имаш?

Смайлс извади кожена кесийка.

— Слагайте си залозите, войници, и да спретнем една игра. Сега слушайте внимателно, докато обяснявам правилата…

— Знаем правилата — прекъсна я Шортноус.

— Не и моите обаче. Моите са различни. — Огледа изведнъж заинтригуваните лица и всички тия малки очи се впиха в нея. — Слушай сега и слушай внимателно, защото са малко сложни. Вастли, ти ела застани до мене, ей тука, като най-добри приятели, нали?

Вастли Бланк кимна.

— Да!

Дойде при нея и изпъчи гърди.

 

 

— Две приказки, лейтенант.

Поурс скочи на крака.

— Слушам, сър!

— Ела с мен.

И капитан Кайндли излезе със стегната крачка от щаба. Заетите със стягането на снаряжението си войници се пръскаха пред краката му като котки. Имаше известна немарливост по отношение на лейтенант Поурс обаче, което го принуди да срита няколко прасеца, докато бързаше след капитана.

Стигнаха до парадния площад и до раздърпана редица граждани и нямаше накъде да вървят, освен покрай редицата. Като видя двете жени в другия край, Поурс помръкна.

— Повишавам те косвено — каза Кайндли. — Старши сержант.

— Благодаря, сър.

— Правя го в признание на истинските ти дарби, старши сержант Поурс, в набирането на ново попълнение от местното население.

— Ъъ, сър, уверявам ви отново, че нямам нищо общо с ония две курви… — Поурс посочи двете невероятно дебели жени в края на редицата — и необявената им поява в кабинета ви.

— Скромността ти ме впечатлява, старши сержант. Както можеш да видиш сега обаче, това, което имаме пред себе си, са ледерийски новобранци. Задлъжнели, предимно, и както забелязваш, две от тях са се оттеглили от една крайно благородна и алтруистична професия. — Тонът му се втвърди. — А както знае всеки малазански войник, животът преди влизането в строя няма никакво значение, след като клетвите се положат и си окомплектован. Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността…

— Понякога дори и това не е пречка, сър.

— Дори самопризнанията не са достатъчен повод да ме прекъсваш, старши сержант. Значи, тези почитаеми новобранци са твои. Снаряжи ги и ги изведи на дълга разходка — явно имат нужда да бъдат вкарани в бойна готовност. Тръгваме в марш след два дни, старши сержант.

— Бойна готовност само за два дни, сър?

— Новобранците ти разчитат на твоята компетентност, старши сержант, както и аз — заяви Кайндли с дразнещо задоволство. — Е, оставям те да се справиш, старши сержант.

— Благодаря, сър — отвърна Поурс и отдаде чест.

Капитан Кайндли закрачи обратно към щаба. Поурс зяпна след него и прошепна:

— Това е война.

Най-близкият новобранец, четирийсетинагодишен мършав мъж с големи мръсни мустаци, възкликна доволно:

— Нямам търпение, сър!

Поурс рязко се обърна към него.

— Не съм ти „сър“, торен бръмбар! Аз съм старши сержант!

— Съжалявам, старши сержант!

Поурс закрачи към другия край на редицата и изгледа намръщено двете курви.

— Богове на бездната, вие пък какво търсите тук?

Русата, чието лице беше пламнало като на всички дебели хора по целия свят, когато ги накарат да стоят прави известно време, се оригна и отвърна:

— Старши сержант, виж ни!

— Гледам.

— Нямахме шанс да стопим маста, видите ли. Но в армията нямаме избор, нали?

— Двете сте пияни.

— И това го спираме — рече тъмнокосата.

— А курвалъкът?

— Ау, старши сержант, оставете ни малко удоволствие!

— Двете едва дишате и сега — снаряжаването и тичането ще ви убие.

— Нищо против, старши сержант. Само да свърши работа!

— Кажете ми името на войника, който ви нае да посетите капитана.

Двете се спогледаха и русата отвърна:

— Така и не ни го каза.

— Мъж или жена?

— И това не каза, старши сержант.

— Тъмно беше — добави тъмнокосата. — Все едно, Кайндли Големия каза, че…

— Моля? Какво каза току-що?

— О, м-м, капитан Кайндли имах предвид, след като отново е с униформа, в смисъл, че…

— И хубавичка униформа при това — вметна русата.

— И каза, че сте най-добрият и най-работлив, най-печеният, така да се каже, и здрав войник в цялата мародерска армия…

— Цялата малазанска армия.

— Точно. Извинявам се, старши сержант, ама всичките тия чужди имена ни довършиха.

— И каната с ром, обзалагам се.

Тя кимна.

— И каните с ром.

При множественото число очите на Поурс се облещиха, той се покашля, обърна се и изгледа останалите новобранци.

— Бягането от дълг го разбирам. Така е във всички армии по света. Задлъжнели, престъпници, неудачници, извратени, патриоти и побъркани — и това е списък от собствената ми молба за постъпване във войската. И вижте ме сега, повишен в лейтенант и косвено повишен в старши сержант. Тъй че, скъпи новобранци… — Ухили се с омайна усмивка, на която всички в редицата се отзоваха. — Никой не знае по-добре откъде идвате и никой не знае по-добре къде ще стигнете, което вероятно е или лазаретът, или на предната линия. И смятам да ви закарам там за нула време!

— Тъй вярно, старши сержант! — ревна мустакатият идиот.

Поурс го изгледа кръвнишки и усмивката му увехна.

— В малазанската армия старите имена се захвърлят. Бездруго са били лоши имена, до едно. Ти, от този момент си Туит[1] и си първият ми отдельонен командир.

— Тъй вярно, старши сержант! Благодаря, старши сержант!

— Сега — продължи Поурс, сплете пръсти зад гърба си и закрачи покрай редицата, — два дни, за да направя от вас, мокрици такива, войници — дори за мен — е просто невъзможно. Не, това, което трябва да направя, е да ви прикрепя към истинско отделение, и знам кое е идеалното отделение. — Спря и се обърна рязко към тях. — Но първо всички ще идем под строй до клозета, където всеки един от вас — в пълен ред, както се полага на войници — ще тикне пръст в гърлото си и ще повърне в коритото. А след това отиваме да вземем униформи от интенданта и тренировъчното ви снаряжение. Сержант Туит, строй ги зад себе си и след мен.

— Слушам, старши сержант! Тръгваме на война!

Другите завикаха въодушевено.

 

 

Когато старши сержант Поурс поведе болнавия си и едва дишащ личен състав към палатките на Трета рота, огньовете бяха на жарава и над тях висяха врящи котлета.

— Сержанти на Трета рота! — ревна той. — Стани и бегом при мен! Моментално!

Пред погледите на двайсетина лица, полуосветени от пламъците на огньовете, Бадан Грук, Синтър и Праймли бавно се стекоха и се строиха пред Поурс.

— Аз съм старши сержант Поурс, а това са…

— Мислех, че сте капитан Кайндли — рече Синтър.

— Не, оня е бил близнакът ми, който за жалост се удави във ведрото със собствения си бълвоч вчера. Прекъснеш ли ме още веднъж, сержант, приготвил съм цяло корито бълвоч, което чака точно теб.

Бадан Грук изпухтя:

— Но аз мислех, че е лейтенант Поурс…

Поурс го изгледа навъсено.

— Другият ми близнак, вече отчислен от Ловците на кости и сега служи като телохранител и консорт на кралица Фрапалава на империята Киджстул. Без повече приказки. Както можете да видите зад мен, имаме нов набор, който трябва да е готов за марш до два дни…

— Марш накъде, старши сержант?

Поурс въздъхна.

— Ами, с нас, сержант Синтър. Всъщност, с вашите три отделения, тъй че вече са ваша отговорност. — Обърна се, махна към новобранците и двама от тях пристъпиха напред. — Действащи сержанти Туит и Ноуз Стрийм. — Махна отново към строя. — А това са действащи ефрейтори Ръмджъгс и Суитлард[2] — предлагам ефрейтор Кисуеър да ги вземе под личната си опека. Както ще забележите, носят си палатки. За съжаление никой от новобранците не знае как да ги вдигне. Заемете се с това. Въпроси? Няма. Свободни сте.

Малко след това Поурс забеляза една от по-новите палатки в лагера и след като хвърли поглед на тримата войници, наклякали около огъня пред нея, се стегна и закрачи към тях.

— Войници — свободно. Има ли отделно помещение в тая палатка? Така си и помислих.

— Сержант Ърб я зае тая, лейтенант…

— Похвално. Уви, приятели — знам, че това е неприятна новина, — но капитан Кайндли в момента я реквизира за мен. Възразих против това — в смисъл, против несправедливостта на такова решение, но всички го знаете капитан Кайндли, нали? — И остана доволен, като видя унилите им кимания. Потупа походната чанта на бедрото си. — Снабдителни списъци. Трябва ми уединено място, а след като щабът беше затворен, се налага да ми осигурите кабинет. Но слушайте, приятели — и се постарайте да го обясните на сержант Ърб. Тъй като работя по продоволствието, продукти и — споменах ли го? — храни за офицерите, което естествено включва вина от прилична реколта — ами, дори напълно изряден човек като мен няма как да не изтърве някое и друго буре от инвентара. — И да видиш как се усмихнаха.

— Цялата е ваша, лейтенант.

— Чудесно. И гледайте да не ме безпокоите.

— Ясно, лейтенант.

Поурс влезе в палатката, загази през походни одеяла и снаряжение и се пъхна зад завесата, където намери прилично походно легло, чисти одеяла и добре поддържана възглавница. Смъкна ботушите, настани се на леглото, загаси фенера и извади от чантата си първата от петте плоски бутилки, които бе конфискувал от новобранците си.

Човек може да научи много за един мъж или жена от избора им на алкохол или дрога. Време беше да опознае по-добре най-новите членове на Ловците на кости, може би да си състави нещо като профил на личните им качества и практичност. Издърпа първата тапа.

 

 

— Накара ни да повръщаме — каза Ръмджъгс.

— Всички ни кара да повръщаме — отвърна Кисуеър. — Постави го това колче под ъгъл, преди сестра ти да е започнала да го набива.

— Не ми е сестра.

— Сестра ти е. Всички вече сме ти сестри и братя. Това е да си войник.

Суитлард вдигна дървения чук.

— А офицерите какво, нещо като родители ли са?

— Зависи.

— От какво?

— Ами, ако родителите ти са били побъркани, покварени, некадърни или жестоки, или всяко едно съчетание между тия, тогава да, офицерите са точно като тях.

— Невинаги е така — намеси се ефрейтор Правалак Рим, дошъл с вързоп постелки. — Някои офицери знаят за какво са.

— Нищо общо няма със знаенето за какво са, Рим.

— Права си, Кис. Всичко се свежда до това да изпълняваш заповедите им, когато нещата станат гадни, нали? Точно до това се свежда. — Пусна на земята две от навитите платнени постелки. — Вкарайте ги вътре и ги разпънете хубаво и равно. А, и вижте дали земята има наклон — главите ви трябва да са по-нависоко от краката, иначе ще сънувате кошмари и главите ви ще се пръскат, като се събудите…

— Бездруго няма да им се размине — отбеляза Кисуеър. — Не можеш ли да ги помиришеш?

Рим се намръщи и дръпна чука от ръцете на Суитлард.

— Къде ти е ума, Кис? Както го размахва, ще счупи ръцете на другата.

— Ами, значи ще влачим една по-малко в похода.

— Не говориш сериозно.

— Тъй ли? Не съм помислила значи. Не ме бива в командването на хора. Я ти се заеми. Отивам в града да довлека Скълдет тука. От прегръдките на Хелиан, искам да кажа.

Щом излезе, Ръмджъгс облиза пълните си устни.

— Ефрейтор Рим?

— Да?

— Имате в отделението войник, наречен Скълдет[3]?

Рим се ухили.

— О, да. Чакай само да го срещнеш.

— Не ми харесва името, което ми даде — измърмори Туит. — В смисъл, опитах се да гледам на всичко това в подходящия дух, нали? За да се усеща по-малко като смъртна присъда. Направих се уж, че изгарям от нетърпение, а той какво прави? Нарича ме Туит.

Ръфъл го потупа по рамото.

— Не харесваш името си? Няма проблем. Следващия път като дойде капитан лейтенант старши сержант Кайндли Поурс, ще му кажем, че сержант Туит се е удавил във ведро с попара, но брат му се е появил и името му е… Какво име искаш?

Туит се намръщи. Почеса се по брадата. Поглади си мустаците. Примижа. Сви рамене.

— Май трябва да си помисля.

Ръфъл се усмихна мило.

— Да видим дали не мога да ти помогна. Задлъжнял си, нали?

— Да. И изобщо не беше честно, Ръфъл. Справях се добре, виждаш ли, живеех си хубаво даже. Имах си хубава жена, за която все си мислех, че е от по-тъпите, по-тъпа от мен, искам да кажа, което беше идеално, защото ме правеше отговорен, а обичам да отговарям…

— Гледай някой да не научи това. Не и тук.

— О. Значи вече съм я оплескал, така ли?

— Не си. Онова беше брат ти, дето се удави.

— Какво? Кълна се в Блудния, удави се… но ти как чу за това? Стой, чакай! О, схванах. Да. Ха, идеално.

— Значи се справяше добре.

— А? Да, точно така. Добре се оправях. Всъщност работите ми вървяха толкова добре, че направих малко истински вложения — за пръв път в живота си, истински вложения. Строителството. Не е моята област, но…

— А тя беше? Твоята област имам предвид?

— Правех и продавах светилници, от големите, храмови. Бронз или мед предимно, гледжосана глина понякога.

— И после вложи в строителството.

— И всичко пропадна. Точно преди да дойдете вие. Всичко пропадна. Загубих всичко. И жена ми, каза ми, че само чакала да се появи някой по-добър и по-богат. Тъй че и тя си замина. — Подсмръкна. — Мислех да се самоубия, но не можах да измисля най-добрия начин. А после ми хрумна: влез в армията! Но не ледерийската армия, защото новият крал не се кани да започва нови войни, нали? Освен това сигурно щяха да ме оставят тука в града, и толкова, щях да виждам всички хора, които съм мислил някога за мои приятели, а те щяха да се правят все едно, че ме няма. И тогава чух, че вие малазанците тръгвате на война…

— Сериозно? За пръв път го чувам.

— Е, нещо такова. Работата беше, че тогава ми хрумна, че може би не е мястото, където просто ще ида и ще се самоубия. Може би е мястото, където мога да започна отначало. Само че… — Той замълча и се удари с юмрук по бедрото. — Още първия път я оплесках. Голямо начало, няма що!

— Всичко е наред — каза Ръфъл и изпъшка тихо, докато се изправяше. — Туит беше тоя, дето я оплеска, нали?

— Какво? О, да, точно така! Туит.

— Мисля, че май имам ново име за теб — рече тя. — Как ти звучи Сънрайз[4]?

— Сънрайз ли?

— Да. Сержант Сънрайз. Ново начало, както зората изгрява на хоризонта. Всеки път, щом го чуеш, ще си спомняш как си започнал отново. На чисто. Никакви дългове, никакви неверни приятели, никакви зарязали те жени.

Изведнъж той скочи на крака и я прегърна.

— Благодаря ти, Ръфъл. Няма да забравя това. Сериозно. Никога.

— Хубаво. Сега си извади купата и лъжицата. Вечерята ни зове.

 

 

Намериха Брис Бедикт на един от мостовете над канала, почти до реката. Беше се подпрял на каменното перило, вперил очи в течащата долу вода.

Кътъл дръпна Фидлър за рамото и прошепна:

— Какво прави тоя? Май мисли да…

— Едва ли — отвърна Фидлър с гримаса. — Хайде.

Щом приближиха, Брис погледна през рамо и каза:

— Добър вечер, войници.

— Командир Бедикт — почна Фидлър. — Имаме проблем в лагера, сър. Тази треска с изпотяването, от комарите. Хората падат от болестта непрекъснато, а лечителите ни падат от изтощение и не могат да я надвият.

— „Тръпките“ я наричаме — каза Брис. — Има един кладенец, имперски, на половин левга северно от лагера ви. Водата се извлича с нещо като помпа, на принципа на мелничното колело. Едно от изобретенията на Бъг. Все едно, водата е пълна с мехури и доста тръпчива на вкус, и е местното лекарство за Тръпките. Ще пратя работници да закарат бурета в лагера ви. Колко войници са се разболели?

— Двеста или триста. С всеки ден стават повече, сър.

— Значи петстотин бурета за начало. Трябва да накарате всички да я пият, защото може и да има някакви предпазващи свойства, макар че никой не е успял да го докаже. Ще пратя и военните ни лечители да помогнат на вашите.

— Благодаря ви, сър. Според опита ни повечето пъти местните се разболяват, когато през морето дойдат чужденци. Този път се оказа обратното.

Брис кимна.

— Разбирам, че Малазанската империя е основана на експанзия, завладяване на далечни територии.

— Просто е малко по-настървена от вашата ледерийска експанзия, сър.

— Да. Ние действахме на принципа „пълзешком и полека“ — така поне го описваше брат ни Хул. Разширяваме се бавно като петно, докато някой в обсаденото племе не усети какво точно става, и тогава започва война. Война, която в този момент оправдавахме с претенциите, че просто защитаваме своите граждани първопроходци, икономическите си интереси или сигурността си. — Усмихна се горчиво. — Обичайните лъжи.

Фидлър се опря на парапета до Брис, Кътъл го последва.

— Помня едно слизане на брега, на един от по-отдалечените острови Страйк — каза Фидлър. — Не нападахме, просто установявахме контакт — големият остров вече беше капитулирал. Все едно, местните можаха да съберат около двеста воини и ги бяха събрали всички, гледаха транспортните кораби, пръскащи се по шевовете от пет хиляди закалени морски пехотинци. Старият император предпочиташе да печели без кръвопролитие, когато може. Освен това всички ние, застанали на перилата — горе-долу като сега — ами, просто ги съжалявахме.

— И какво стана? — попита Кътъл.

— Местният вожд събра една купчина евтини дрънкулки на брега, главно за да покаже колко е богат, и в същото време да откупи добрата ни воля. Беше смел жест, защото го разоряваше напълно. Не мисля, че очакваше ответен жест от страна на адмирал Нок. Искаше просто да ги вземем и да се махаме. — Фидлър замълча и се почеса по брадата, спомняйки си онези времена. Брис и Кътъл не го подканиха, но той въздъхна и продължи; — Нок си имаше заповеди. Приема дара. А след това ни кара да свалим на брега един златен трон за вожда, с достатъчно коприни, лен и вълна, за да облече всяко живо същество на острова — даде достатъчно на вожда, за да е щедър с народа си. Още помня лицето му, изражението му… — И избърса очи. Брис го гледаше. Кътъл извърна смутено глава.

— Чудесен жест е било — каза Брис.

— Така изглеждаше. Докато местните не започнаха да заболяват. Нещо във вълната може би. Бълхи, зараза. Ние дори не го разбрахме през първите няколко дни — стояхме си настрана, за да дадем на вожда време да се оправи с хората си, а селото беше скрито зад гъста ивица мангрови дървета. И след това, един следобед, наблюдател забеляза самотен жител, момиче, залиташе по брега. Беше покрита със струпеи — сладката й, гладка доскоро кожа… — Фидлър въздъхна. — Нок реагира бързо. Свали на острова всеки лечител с Денъл, който имаше подръка. Спасихме около две трети. Но не и вожда. До ден-днешен се чудя какво си е мислел, докато е лежал и е издъхвал — ако е имало поне един миг спокойствие, затишие от бурята на треската, един миг, когато си е помислил, че е бил измамен, съзнателно отровен. Чудех се дали ни е прокълнал всички със сетния си дъх. Знам, че на негово място щях да го направя. Нарочно или не… искам да кажа, намеренията ни не значеха абсолютно нищо. Не предлагаха оправдание. Кънтяха кухо — и все още е така.

След дълго мълчание Брис отново се загледа в каналните води под тях.

— Всичко това се влива в реката, а реката в морето, а в морето тинята, понесена оттук, накрая вали надолу към дъното, по долини и равнини, които не познават светлина. Понякога — добави той — душите предприемат същото пътуване. Валят надолу, затихнали и слепи. Изгубени.

— Вие двамата, ако продължавате още така — изръмжа Кътъл, — аз ще съм този, дето ще скочи.

— Сапьор, чуй ме — каза Фидлър. — Лесно е да слушаш и още по-лесно е да чуеш погрешно, тъй че слушай внимателно. Не съм мъдрец, но в живота си съм се научил, че да знаеш нещо — да го виждаш ясно — не предлага никакво сериозно извинение да му се предадеш. А когато облечеш това, което виждаш, в думи и дадеш тези думи на някой друг, това също не е покана. Да бъдеш оптимист е безполезно, ако това означава да пренебрегнеш страданията на този свят. Повече от безполезно. То е проклето зло. А да бъдеш песимист, е, това просто е първата стъпка на пътеката, а тя е пътека, която може да те отведе на пътя на Гуглата или да те отведе на място, където можеш да се захванеш да правиш каквото можеш, да държиш здраво и да се бориш срещу това страдание. И това място е честно, Кътъл.

— Това е мястото, където се намират герои, Фидлър — каза Брис.

Но сержантът поклати глава.

— Това няма никакво значение. Може накрая да се окаже тъмно като най-дълбоката долина на дъното на твоя океан, командир Бедикт. Правиш каквото правиш, защото да виждаш вярно не идва винаги сред взрив от светлина. Понякога това, което виждаш, е черно като яма и само те лъже да мислиш, че си сляп. Не си. Обратното си на сляп. — И млъкна, видял, че е стиснал ръцете си в юмруци, кокалчетата на пръстите му бяха побелели като цветя в сгъстяващия се вечерен мрак.

Брис Бедикт се размърда.

— Ще се погрижа да пратят работниците до имперския кладенец още тази вечер и ще пратя лечителите си веднага. — Помълча и добави: — Сержант Фидлър. Благодаря ти.

Но Фидлър не виждаше нищо, за което да му благодарят. Не и в спомените си, нито в думите, които бе казал на тези двама мъже. И щом Брис тръгна, се обърна рязко към Кътъл.

— Това е то, войник. Сега може би ще престанеш да почиташ проклетата от Гуглата земя, по която стъпвам.

И тръгна и той.

Кътъл зяпна след него, след това поклати глава и го последва.

Бележки

[1] Тъпак. — Бел.прев.

[2] Ноуз Стрийм — Течащия нос; Ръмджъгс — Кани с ром; Суитлард — Сладката мас. — Бел.прев.

[3] Черепа на смъртта. — Бел.прев.

[4] Изгрев. — Бел.прев.