Екхарт Толе
Нова Земя (10) (Пробуждане за целта на вашия живот)

Десета глава
Нова земя

Астрономите са открили данни, които насочват към мисълта, че Вселената се е родила преди петнадесет милиарда години в резултат от един гигантски взрив и от този момент нататък непрекъснато се разширява. Но освен че се разширява, става все по-сложно организирана и все по-диференцирана. Някои учени смятат, че това движение от единство към многообразие ще се преобърне, т.е. Вселената ще престане да се разширява и ще започне да се свива, докато в един момент се върне до неизявеното, немислимото с термините на човешкия ум нищо, от което се е родила — и може би цикълът на раждане, разширяване, свиване и смърт отново и отново да се повтаря. Защо, с каква цел? „Защо вселената преминава през цялата тази суетня, на «съществуването»?“ — пита физикът Стивън Хокинг, бидейки наясно, че нито има, нито е възможно да се създаде математически модел, който да отговори на този толкова важен въпрос.

Ако погледнете нещата отвътре, ще откриете, че имате и вътрешна, и външна цел, а тъй като сте микрокосмично отражение на макрокосмоса, следва, че Вселената също има вътрешна и външна цел, неотделими от вашите. Нейната външна цел е да създава форми и да преживява взаимодействията между формите — играта на формите, съня на формите, театъра на формите, наречете го както ви харесва. Вътрешната й цел е да събуди собствената си непритежаваща форма същност. А след това идва съвместяването на външната и вътрешната цел: да се внесе същността на Вселената — съзнанието — в света на формите и по този начин светът да се преобразува. Крайната цел на тази трансформация далеч надхвърля всичко, което човешкият ум може да си представи или разбере. И все пак, на нашата планета и в настоящия момент, преобразуванието е на път да се осъществи, като ние трябва да го осъществим. Това е съвместяване на външната и вътрешната цел, помиряване на света с Бога.

Преди да разгледаме какво е значението на разширяването и свиването на Вселената за вашия собствен живот, нека напомним, че нищо от това, което казваме за Вселената, не трябва да се приема за абсолютна истина. Нито понятията, нито математическите формули могат да обяснят безкрайното. Никоя мисъл не може да обхване в себе си огромността на целостта Действителността е единна цялост, а мислите я разделят на фрагменти. Така се раждат фундаментални погрешни възприятия за нея, като например, че съществуват отделни неща и явления, или че това е по причина на онова. Всяка мисъл предполага гледна точка, а всяка гледна точка предполага — защото такава е природата на мисълта — ограничение, което в крайна сметка означава, че тя не е вярна, или поне че не е абсолютно вярна. Единствено целостта е вярна, но целостта не може нито да се изрече, нито да се мисли. Погледнато отвъд ограниченията на мисленето и затова неразбираемо за ума, е положението, че всичко се случва сега. Всичко, което някога е било или което ще бъде, е сега, извън времето, защото времето е умствено построение.

Нека разгледаме изгрева и залеза като илюстрация на относителната и абсолютната истина. Когато казваме, че Слънцето изгрява сутрин и залязва на свечеряване, това е вярно само относително. И невярно в абсолютни термини. Само от ограничената гледна точка на наблюдател, стоящ върху повърхността на планетата или в близост до нея, Слънцето изгрява и залязва. Ако сте далеч горе в пространството, ще видите че то нито изгрява, нито залязва, а свети непрекъснато. При все това, дори след като сме осъзнали този факт, ще продължим да говорим за изгрев и залез, и ще се наслаждаваме на красотата им, ще я рисуваме, ще й посвещаваме стихотворения, макар да знаем, че това е само относителна, но не и абсолютна истина.

Нека поговорим сега за още една относителна истина: приемането на форма от страна на Вселената и връщането на Вселената в безформието, като двете предполагат ограничената гледна точка на времето. Да видим каква е връзката на тези два процеса с вашия собствен живот. Представата за „мой собствен живот“ е, разбира се, друга ограничена гледна точка, създадена от мисълта, друга относителна истина. Защото, в крайна сметка няма такова нещо като „вашия“ живот, тъй като вие и животът ви не са две неща, а едно-единствено единно нещо.

Кратка история на вашия живот

Проявяването на света, както и връщането му към непроявеното състояние — т.е. неговото разширяване и свиване — са две вселенски движения, които бихме могли да наречем излизане от дома и завръщане у дома. Тези две движения се отразяват из цялата Вселена по множество различни начини, като например, непрекъснатото разширяване и свиване на сърцето, вдишването и издишването, цикълът на сън и будно състояние. Всяка вечер, без да знаете това, вие се връщате — докато навлизате в състоянието на дълбок сън без сънища — до неизявения Източник на всеки живот, а на сутринта излизате от това състояние, отново изпълнени с енергия.

Тези две движения, излизането навън и завръщането, се отразяват и в жизнените цикли на всеки човек. От, така да се каже, никъде, „вие“ внезапно се проявявате в този свят, Раждането е последване от разширяване. Става дума не само за материално нарастване, но и за нарастване на знанията, дейностите, притежанията, преживяванията. Сферата ви на влияние се разширява и животът става все по-сложен. Това е време, през което вниманието ви е погълнато най-вече от откриването или следването на външната цел. Обикновено успоредно с тези процеси на разрастване се разраства и егото, което всъщност представлява отъждествяване с всичко изброено тук, и така вашата формова идентичност става все по-ясно определена. Това също така е време, когато външната цел — растежът, разрастването — все повече се узурпира от егото, което за разлика от природата не знае кога да спре в гонитбата за разширение и притежава хищен апетит за повече.

И тогава, точно когато смятате, че сте успели или че сте стигнали до мястото, на което принадлежите, започва движението в обратна посока. Възможно е ваши близки хора да започнат да умират, хора, които са съставлявали важна част от живота ви, физическото ви състояние се влошава, сферата ви на влияние се стеснява. Вместо да ставате повече, започвате да ставате по-малко, като егото реагира на това с нарастваща тревога или с депресия. Светът ви започва да се свива и може да откриете, че вече не го контролирате. Вместо да въздействате на живота, животът въздейства върху вас, като стъпка по стъпка смалява вашия свят. Съзнанието, което се е отъждествявало с формата, сега преживява залеза, разпадането на формата. След време и вие самите изчезвате. Креслото ви е все още там. Но вместо вас на него седи празно пространство. Вие сте се върнали там, откъдето сте дошли — така ви се струва — съвсем наскоро.

Животът на всеки човек — по-точно казано, на всяка форма на живот, — представлява един уникален свят, уникален начин, по който Вселената изживява себе си. И когато вашата форма се разпадне, един свят престава да бъде — един от безбройните светове.

Пробуждането и завръщането

Връщането обратно в живота на човека, отслабването и разпадането на формата, било поради напреднала възраст, поради болест, инвалидност, загуба или някаква лична трагедия, носи голям потенциал за духовно пробуждане — прекъсване на отъждествяването на съзнанието с формата. Тъй като в съвременната култура има твърде малко духовна истина, повечето хора не съзнават, че прекъсването на отъждествяването с формата открива нов хоризонт пред тях. Когато това им се случи или постепенно започнат да се приближават към него, те решават, че са в беда, че е станало нещо, което не е трябвало да става.

В нашата цивилизация съществува твърде много невежество относно положението на човека в света, а колкото по-невеж в духовно отношение е човек, толкова повече страда. За много хора, най-вече от Западния свят, смъртта не е само абстрактно понятие, те нямат представа какво се случва, когато човешката форма започне да се приближава към разпадане. Повечето „износени от живота“ и стари хора са отделени в старчески домове. Телата на покойниците, които в някои древни култури открито се излагат на показ — да ги видят всички и да им изкажат почитта си — се прикриват от погледа на хората. Опитайте се да видите тяло на покойник — ще установите, че това на практика е незаконно, освен ако не става дума за член на семейството. В погребалните бюра лицата на покойниците леко се гримират. Вие виждате една санитаризирана версия на смъртта.

Тъй като смъртта е само абстрактно понятие за почти всички наши съвременници, те са напълно неподготвени за разпада на формата, който ги очаква в недалечното бъдеще. И когато този момент приближи, те са в шок, не разбират какво става и какво ще им се случи, изпълнени са с отчаяние и огромен страх. За тях вече нищо няма значение, защото всичко в живота им, което е имало значение, е било свързано с трупане на притежания, с постигане на успехи, с изграждане, защита и задоволяване на сетивата. Т.е. свързано с движението навън, с отъждествяването с формата, с егото. Повечето хора не могат да открият какъвто и да било смисъл, когато животът им, светът им е рухнал. При все това потенциално състоянието им в този момент има много по-дълбок смисъл, отколкото във външното измерение.

Традиционно се смята, че именно с атаката на възрастта, с преживяването на загуба или лична трагедия духовното измерение навлиза в живота на хората. С други думи, могат да видят вътрешната си цел само когато външната им цел се срине и черупката на егото започне да се отваря. Тези процеси представляват началото на завръщането към разпада на формата. В повечето древни култури е съществувало интуитивно разбиране на завръщането и затова възрастните хора са били уважавани и почитани. Те са били хранилище на мъдростта и са осигурявали измерението на дълбочината, без което нито една цивилизация не може да оцелее дълго. В нашата цивилизация, която е напълно отъждествена с външното и е невежа за вътрешното измерение на духа, думата стар има преди всичко отрицателни конотации. Тя е равнозначна на „безполезен“ и да се нарече някой „стар“ се приема почти за обида. За да се избегне думата, ние използваме евфемизми от рода на „възрастен човек“. Според първата нация^[1] „бабата“ е изтъкана от достойнство фигура. Днешната думичка „бабче“ в най-добрия случай се възприема като мило обръщение. Защо старото се смята за безполезно? Защото при старостта ударението се измества — минава от правенето към Битието, — а нашата цивилизация, изцяло потънала в правенето, не познава Битието. Тя пита: Битието? Че за какво служи то?

При някои хора външното движение на растеж и разширяване рязко се прекъсва от привидно преждевременното настъпване на движението на „връщане обратно“, на разпада на формата. В едни случаи това е временно прекъсване, в други — постоянно. Ние смятаме, че малкото дете не трябва да се среща със смъртта, но на практика става така, че някои деца се сблъскват със смъртта на един или двама от родителите им, причинена от болест или катастрофа — или дори, случва се, със собствената си смърт. Има деца, родени с увреждания, а това силно ограничава естественото разширяване на техния живот. Може и някакво радикално ограничение да настъпи в живота им, докато са още малки.

Прекъсването на движението навън в момент, в който „не е трябвало да се случи“, съдържа възможността чрез него да се стигне до ранно духовно пробуждане. Защото в крайна сметка никога не се случва нищо, което не е трябвало да се случи, иначе казано, никога не се случва нищо, което да не е част от по-голямото цяло и неговата цел. Така например, разрушаването или унищожаването на външната цел може да доведе до откриване на вътрешната цел и съответно до възникването на по-дълбока външна цел в хармония с вътрешната. Децата, които много са страдали, докато са били малки, израстват като преждевременно съзрели младежи.

Това, което се губи на нивото на формата, се печели на нивото на същността. Традиционният образ на „слепия провидец“ или на „недъгавия лечител“, типичен за древните култури и сътворените от тях легенди, показва как някаква голяма загуба или недъг на нивото на формата се оказва път към духовното.

Когато сте имали пряко преживяване на неустойчивата природа на всички форми, вероятно никога няма да надценявате отново формата и няма да се изгубвате, преследвайки я сляпо или привързвайки се към нея.

Разпадането на формата, и по-конкретно, старостта, представлява възможност в нашата култура да започне да възниква осъзнатост. Преобладаващата част от хората трагично пропуска тази възможност, защото егото се отъждествява с връщането обратно, също както се отъждествява и с разширяването навън. В резултат его-черупката се втвърдява, което представлява свиване, а не отваряне. Намаленото поради неосъзнатост его прекарва останалите дни от живота си в хленчене и оплакване, впримчено в страха или гнева, в самосъжалението, вината, обвиненията и други негативни умствено-емоционални състояния, или пък в стратегии за бягство от настоящето, като например, привързаност към спомените или мислене и говорене за миналото.

Когато егото вече не се отъждествява с връщането обратно в живота на човека, старостта или приближаващата смърт стават онова, което би трябвало да бъдат: отвор, през който да се влезе в духовното. Срещал съм възрастни хора, същинско въплъщение на този процес. Те излъчват светлина. Отслабените им форми са станали прозирни за светлината на съзнанието.

На новата земя старостта ще бъде всеобщо призната и високо ценена — като време на разцъфване на съзнателността. За онези, които все още са изгубени във външните обстоятелства на живота, тя ще бъде време на късно завръщане у дома — едва тогава, когато се пробудят за вътрешната си цел. За много други новата земя ще представлява интензификация и кулминация на процеса на пробуждане.

Пробуждането и движението навън

Естественото разширяване на човешкия живот, съпровождащо движението навън, традиционно е било узурпирано от егото и използвано за неговото разширяване. „Виж какво мога да направя аз. Хващам се на бас, че ти не можеш да го направиш“, казва малкото дете на приятелчето си, когато започва да открива нарастващата сила и способностите на тялото си. Това е един от първите опити на егото да увеличи себе си чрез отъждествяване: с движението навън с понятието „повече от теб“, и да се усили, омаловажавайки другите. Това, разбира се, е само началото на многото погрешни възприятия на егото.

Ала когато вашата осъзнатост нараства и егото постепенно престава да управлява живота ви, вече не се налага да чакате да достигнете старост, за да се смали или рухне светът ви, или да ви сполети лична трагедия, която да доведе до пробуждане за вътрешната ви цел. С възникването на новото съзнание на нашата планета все по-голям брой хора вече не се нуждаят от разтърсване, за да се пробудят. Те доброволно прегръщат процеса на пробуждане, дори когато са все още ангажирани с външния цикъл на растеж. Когато този цикъл вече не е узурпиран от егото, духовното измерение навлиза в света чрез движението навън — чрез мисленето, речта, действията, творчеството, със същата мощ, с която покоят навлиза чрез движението на завръщане, Битие и разпад на формата.

Досега човешкият разум, който не е нищо повече от мигновен аспект на вселенския разум, е бил изопачаван и направилно използван от егото. Наричам това „разумът в услуга на лудостта“. За откриването на разпада на атома, както и изобщо за осъществяването на разпада му, е нужен много разум. Но да се използва той за създаването и натрупването на атомни бомби е лудост или в най-добрия случай крайно неразумно. Глупостта е относително безвредна, но умната глупост е доста опасна. Тя заплашва оцеляването ни като вид.

Без вредата, нанесена от егоичното нарушено функциониране, нашият разум не може да влезе в пълна хармония с външния цикъл на вселенския разум и неговия творчески импулс. Така ние ставаме съзнателни участници в създаването на форми. Но! — едно уточнение — не ние сме това, което твори, а вселенският разум твори чрез нас. Ние не се отъждествяваме с това, което творим, и така не изгубваме себе си в това, което правим. Научаваме, че творческият процес може да изисква от нас максимално интензивна енергия, при все това той не е „усилен труд“, който създава стрес. Необходимо е да разберем разликата между стрес и лудост — както ще видим малко по-нататък. Борбата, или стресът, е признак, че егото се е върнало, такъв признак са и негативните реакции, с които посрещаме препятствията по пътя си.

Силата, която стои зад желанията на егото, си създава „врагове“, т.е. реакции срещу нея, приели формата на противостояща й сила, равна по интензитет. Колкото по-силно е егото, толкова по-силно е усещането за отделеността на хората един от друг. Единствените действия, които не създават противостоящи реакции, са насочените към благото на всички хора. Те са включващи, а не изключващи. Те съединяват, а не разделят. Те не са за „моята“ страна, а за цялото човечество, не за „моята“ религия, а за възникване на съзнание за всички човешки същества, не за моя „биологичен вид“, а за всички живи същества и за цялата природа.

Ние също така научаваме, че действието, макар и необходимо, е само вторичен фактор в проявяването на външната ни действителност. Първичният фактор в творението е съзнанието. Независимо колко сме активни, колко външни усилия полагаме, състоянието на съзнанието създава нашия свят и ако не настъпи промяна на вътрешно ниво, никакво количество действия няма да бъде в състояние да преобразува нещата. Единственото, което бихме могли да постигнем в такъв случай, е пресъздаване на видоизменени версии на същия свят, който е само външно отражение на егото.

Съзнанието

Съзнанието вече е съзнателно. То е неизявено, вечно. Ала Вселената едва постепенно става съзнателна. Самото съзнание е извънвремево и следователно не еволюира. То никога не е било родено и не умира. Когато съзнанието стане проявената Вселена, то сякаш изпада в зависимост от времето и сякаш преминава през процес на еволюция. Човешкият ум не е в състояние напълно да разбере причината за този процес. Но ние можем да съзрем процеса вътре в самите себе си и да станем съзнателни участници в него.

Съзнанието е разумът, организиращият принцип зад възникването на формата. Съзнанието е подготвяло форми в продължение на милиони години, за да може да изрази себе си чрез тях в изявеното.

Въпреки че неизявеното царство на чистото съзнание може да се сметне и за друго измерение, то все пак не е отделено от измерението на формата, формата и безформието се проникват взаимно. Неизявеното влиза в измерението на формата като осъзнатост, вътрешно пространство, Присъствие. Как го постига? Посредством човешката форма, която става съзнателна и по този начин изпълнява своето предопределение. Човешката форма е била създадена за тази висша цел, като милиони други форми са подготвяли почвата за нейната поява.

Съзнанието се въплъщава в измерението на проявленията, другояче казано, става форма. Правейки това, то изпада в съноподобно състояние. Разумът си остава, но съзнанието престава да съзнава себе си. Изгубва се във формата, отъждествява се с нея. Този процес може да се определи и като „снизхождане на божественото в материята“. На този етап в еволюцията на Вселената движението навън се извършва в състояние, подобно на сън. Мигове пробуждане настъпват само в момента на разпадането на индивидуалната форма, т.е. в момента на смъртта. После започва следващото въплъщаване, следващото отъждествяване с формата, следващият индивидуален сън, съставляващ елемент от колективния сън. Когато лъвът разкъсва тялото на зебрата, съзнанието, въплътено във формата на зебрата, се откъсва от разпадащата се форма и за един кратък миг се пробужда за същностната си безсмъртна природа на съзнание, малко след това отново потъва в сън и се въплъщава в друга форма. Когато лъвът остарява и вече не е в състояние да ловува, когато поеме последната си глътка въздух, отново настъпва онзи тъй кратък миг на пробуждане, последван от друг сън на формата.

На нашата планета човешкото его представлява последния етап на вселенския сън, на отъждествяването на съзнанието с формата. Това е необходим етап в еволюцията на съзнанието.

Човешкият мозък е високо диференцирана форма, чрез която съзнанието навлиза във външното измерение. Той съдържа приблизително сто милиарда нервни клетки (наречени неврони), толкова приблизително е и броят на звездите в нашата галактика (на които можем да погледнем като на макрокосмически мозък). Мозъкът не създава съзнанието, обратното, съзнанието създава мозъка, най-сложната материална форма на земята, за да може да изрази себе си. Когато мозъкът се увреди, това не означава, че сте изгубили съзнанието си. Означава единствено, че вече не можете да използвате формата на мозъка, за да влизате във външното измерение. Не можете да изгубите съзнанието си, защото в същината си то е кой сте. Можете да изгубите само това, което имате, но не и това, което сте.

Пробуденото правене

Пробуденото правене е външният аспект на следващия етап от еволюцията на съзнанието на нашата планета. Колкото повече се приближаваме към края на сегашния еволюционен етап, толкова повече се нарушава функционирането на егото, също както гъсеницата става „дисфункционална“ точно преди да се превърне в пеперуда. Ала новото съзнание възниква още когато старото се разпада.

В момента се намираме в средата на едно изключително важно събитие в еволюцията на човешкото съзнание, но за него няма да чуете по вечерните новини. На нашата планета, а може би едновременно в много други части на нашата галактика, че и отвъд нея, съзнанието се пробужда от съня на формата. Това не означава, че всички форми (светът) ще се разпаднат, въпреки че някои от тях почти сигурно ще го направят. А означава, че съзнанието вече може да започне да създава форми, без да изгубва себе си в тях. То си остава съзнаващо себе си, дори когато твори и изживява формите. Но защо му е нужно да продължава да създава и изживява формите? Защото се наслаждава от това. Как се наслаждава? Посредством просветлените човешки същества, които са усвоили смисъла на пробуденото правене.

Пробуденото правене е хармонията на външната ви цел — това, което правите — с вътрешната ви цел — пробуждането и пребиваването в състоянието на пробуденост. Посредством пробуденото правене вие ставате едно с движещата се навън цел на Вселената. Чрез вас съзнанието се влива във външния свят. Влива се в мислите ви и ги вдъхновява. Влива се в това, което правите, направлява го и го изпълва с мощ.

Не това, което правите, а как го правите определя дали изпълнявате предопределението си. А как го правите зависи от състоянието на вашето съзнание.

Преобръщането на вашите приоритети възниква, когато основната цел на това, което правите, е самото правене, или по-скоро потокът на съзнанието, който се влива в това, което правите. Потокът на съзнанието определя качеството на правенето. Казано по друг начин: във всяка ситуация и каквото и да правите, първичният фактор е състоянието на съзнанието ви, ситуацията и това, което правите, са вторични. „Бъдещият“ успех е неотделим от съзнанието, което поражда действията. Това съзнание може да бъде както реагиращата сила на егото, така и осъзнатото внимание на пробуденото съзнание. Всички наистина успешни действия изникват от полето на осъзнатото внимание, а не от егото и обусловеното, несъзнаващо мислене.

Трите модалности на пробуденото правене

Съществуват три начина съзнанието ви да се влее в това, което правите, а чрез вас — във външния свят, три модалности, с които можете да установите хармония между вашия живот и творческата мощ на Вселената. „Модалност“ означава честотата на енергията, която се влива в това, което правите, и свързва действията ви с пробуденото съзнание, което възниква в този свят. Това, което правите, ще е с нарушено функциониране и продукт на егото, ако не е налице някоя от тези три модалности. Възможно е те да се сменят една друга в течението на деня, възможно е също една от тях да е основната за определен етап от живота ви. Всяка модалност е подходяща за определени ситуации.

Модалностите на пробуденото правене са: приемане, наслаждаване и ентусиазъм. Всяка от тях представлява определена честота на вибриране на съзнанието. Трябва да следите една от тях винаги да участва в това, което правите, било то най-простото или най-сложното нещо. Ако не сте в състояние на приемане, наслаждаване или ентусиазъм, вгледайте се внимателно в себе си и ще откриете, че създавате страдание на себе си и на другите.

Приемането

Когато не можете да се наслаждавате на това, което правите, можете поне да приемете, че се налага да го правите. Приемането означава: засега това изисква от мен тази ситуация, този момент, следователно, ще го върша с готовност. Вече нашироко обсъдихме колко е важно вътрешното приемане на това, което се случва, а приемането на това, което трябва да правите, е само друг негов аспект. Например, вероятно няма да се наслаждавате на смяната на спукана гума на колата ви посред нощ на пътя и в проливен дъжд, още по-малко ще бъдете ентусиазирани, но можете поне да го приемете. Извършването на действие в състояние на приемане означава, че сте в покой, когато го правите. Покоят представлява фино вибриране на енергията, която се влива в това, което правите. Повърхностно погледнато, приемането като че ли е пасивно състояние, но в действителност то е активно и творческо, защото внася нещо съвършено ново във външния свят. Този покой, това фино енергийно вибриране е съзнанието и е един от начините, по които съзнанието навлиза в света — чрез действието на капитулация, аспект на която е приемането.

Ако не можете нито да се наслаждавате, нито да внесете приемане в това, което правите, престанете да го правите. В противен случай вие не поемате отговорност за единственото нещо, за което можете наистина да поемете отговорност, а то е и единственото нещо, което има значение: състоянието на вашето съзнание. А ако не поемате отговорност за състоянието на вашето съзнание, вие не поемате отговорност за живота ви.

Наслаждаването

Покоят, който се ражда с капитулацията, се превръща в усещане за жизненост, когато наистина се наслаждавате на това, което правите. Наслаждаването е втората модалност на пробуденото правене. На новата земя радостта ще дойде на мястото на желаенето като мотивираща човешките действия сила. Желаенето възниква от заблудата на егото, че вие сте отделен фрагмент, несвързан със силата, стояща в основата на цялото творение. Посредством наслаждаването вие се свързвате с тази вселенска съзидателна сила.

Когато превърнете настоящия момент — а не миналото и бъдещето — в средоточие на вашия живот, способността ви да се наслаждавате на това, което правите (а заедно с нея и качеството на вашия живот) рязко се повишава. Радостта е динамичният аспект на Битието. Когато творческата сила на Вселената осъзнае себе си, тя се проявява като радост. Не е нужно да чакате нещо „значимо“ да се случи в живота ви, за да можете най-после да му се насладите. В наслаждаването има повече смисъл, отколкото можете да си представите. „Да чакате да започнете да живеете“ е една от най-честите заблуди на несъзнателното състояние. Много по-вероятно е в живота ви да настъпи положителна промяна на външно ниво, ако успеете да се радвате на това, което вече правите, вместо да чакате да се случи нещо, благодарение на което да можете да се наслаждавате на това, което правите. Не се обръщайте към ума си за позволение да се наслаждавате на това, което правите. Единственото, което ще получите от него, е куп причини, които не ви позволяват да се наслаждавате. „Не сега — ще каже умът. — Не виждаш ли, че съм зает? Няма време. Може би утре ще започнеш…“ Обаче това „утре“ никога няма да дойде, освен ако не започнете да се наслаждавате на това, което правите сега.

Когато кажете: ще се наслаждавам на това или онова, вие се осланяте на една в същността си погрешна представа. Според нея изглежда, че радостта се дължи на това, което правите, но не е така. Радостта не произтича от това, което правите, а се влива в това, което правите, чрез което — и във външния свят, а извира от вашите собствени дълбочини. Погрешната представа, че наслаждаването ви спохожда и се ражда от делата ви, е както обичайна, така и много опасна, защото създава у вас убеждението, че наслаждаването е нещо, което произтича от нещо друго, като това „нещо друго“ може да е както някаква дейност, така и някакъв обект. Когато сте с такова убеждение, се обръщате към света, за да търсите радост и щастие. Ала той не може да ви ги даде. Поради тази причина много хора живеят в постоянна фрустрация. Светът не им дава това, от което според тях имат нужда.

Каква тогава е връзката между онова, което правите, и състоянието на наслаждаване? Всъщност вие бихте се наслаждавали на всяка дейност, в която сте напълно присъстващи, на всяка дейност, която е нещо повече от средство за постигане на някаква цел. Защото това, на което се наслаждавате, не е самото извършвано от вас действие, а дълбокото усещане за жизненост, вливащо се в извършваното действие. Тази жизненост е в единство с „кой сте“. Което означава, че когато се наслаждавате, правейки нещо, вие изживявате радостта от Битието в динамичния му аспект. Ето защо всичко, което ви радва, докато го вършите, ви свързва със силата, зад цялото творение.

Ето една духовна практика, която ще внесе мощ и творческо разширяване във вашия живот: съставете списък с рутинните всекидневни дейности, извършвани от вас. Включете в този списък всичко, което ви се струва неинтересно, скучно, отегчително, дразнещо или стресиращо. Но не включвайте нищо, което мразите да правите или ви отвращава. То спада към приемането или към преставането да го правите. В списъка може да включите пътуването до работата, пазаруването на хранителни продукти, прането, изобщо всичко отегчително и стресиращо в живота ви. След това винаги, когато се занимавате с някоя от включените в списъка дейности, нека тя ви довежда до осъзнатост. Бъдете абсолютно присъстващи в това, което правите, почувствайте живия покой вътре във вас като фон на вашата дейност. Скоро ще откриете, че това, което правите в такова състояние на повишена пробуденост, вече не е стресиращо, отегчително или дразнещо, и вече ви радва. По-точно казано, това, на което се наслаждавате, не е реалното, насочено навън действие, а вътрешното измерение на съзнанието, вливащо се в това действие. Така в извършваното от вас откривате радостта от Битието. Ако имате усещането, че животът ви е лишен от онова, което би го направило значим, или пък, че е твърде стресиращ или отегчителен, то причината е, че не сте внесли вътрешното измерение в живота си. Осъзнаването на това, което правите, все още не се е превърнало в главната ви цел.

Новата земя възниква тогава, когато все повече и повече хора откриват, че основната задача на живота им е да внесат в този свят светлината на съзнанието и да използват това, което правят като инструмент за създаване и утвърждаване на осъзнатост.

Радостта от Битието е радостта да бъдеш осъзнат.

Пробуденото осъзнаване взема надмощие над егото и започва да ръководи живота ви. Възможно е да откриете, че в мига, в който една дейност, която сте вършили дълго време, се изпълни с мощта на съзнанието, тя започва по естествен начин да се разширява и преминава в нещо много по-голямо.

Някои от хората, които чрез творчеството си обогатяват живота на безброй други хора, просто правят това, на което се наслаждават най-много, без да имат за цел да постигнат нещо или да станат някой. Те може да са музиканти, художници, писатели, учени, учители, строители, или пък хора, които създават нови социални или бизнес-структури (просветлен бизнес). Понякога в рамките на няколко години сферата на влиянието им е малка, после внезапно или постепенно в начинанията им навлиза вълна от творческа мощ и те се разширяват отвъд всичко онова, за което някога са мечтали. Това, което правят, придобива интензитет, а наред с това идва и творчество, надхвърлящо всичко, което обикновеният човек може да постигне.

Но не позволявайте това да стигне до главата ви, защото в нея би могъл да се крие остатък от егото. Вие все още сте обикновено човешко същество. Необикновено е онова, което идва чрез вас във външния свят. То е същина, която споделяте с всички други същества. Персийският поет суфи от XIV в. Хафиз изразява тази истина по прекрасен начин: „Аз съм дупка във флейтата, през която минава дъхът на Иисус. Вслушайте се в музиката“.

Ентусиазмът

Има и още една форма на творческото проявяване, която може да бъде постигната от хората, останали верни на вътрешната цел — пробуждането. Внезапно един ден се оказва, че те знаят каква е външната им цел. Те имат визия, цел, и от този момент нататък започват да работят по осъществяването на тази цел. Целта или визията им обикновено са свързани по някакъв начин с нещо, което те макар в по-малък мащаб вече правят и му се наслаждават. Именно тук е мястото, в което възниква третата модалност на будното правене: ентусиазмът.

Ентусиазъм означава, че изпитвате дълбока радост от това, което правите, плюс елемента на целта или визията, който се стремите да осъществите. Когато прибавите целта към радостта от това, което правите, енергийното поле или честотата на вибрациите се променят. Определено количество от така нареченото „структурно напрежение“ се прибавя към радостта, в резултат на което радостта се превръща в ентусиазъм. В апогея на творческата ви дейност, заредена с ентусиазъм, ще се съдържат огромна сила и енергия. Ще се почувствате като стрела, летяща към мишената — и наслаждаваща се на летенето.

На наблюдаващия отстрани може да му се стори, че сте в състояние на стрес, но интензитетът на ентусиазма няма нищо общо със стреса. Когато искате повече да стигнете до целта, отколкото да правите това, което правите, изпадате в стрес. Равновесието между радостта и структурното напрежение се изгубва, налага се напрежението. Когато има стрес, това обикновено е знак, че егото се е върнало и вие се откъсвате от творческата мощ на Вселената. На нейно място идва силата и напрежението на его-желаенето, и затова се налага да се борите и „работите здравата“, за да се справите, когато стресът ви владее, винаги намалява както качеството, така и ефективността на това, което правите. Съществува силна връзка между стреса и негативните емоции, например, тревогата и гнева. Стресът е токсичен за тялото и вече се признава за една от главните причини за така наречените дегенеративни болести като рака и сърдечно-съдовите заболявания.

За разлика от стреса ентусиазмът притежава висока енергийна честота и резонира с творческата сила на Вселената. Поради тази причина Ралф Уолдо Емерсън твърди, че „нищо велико не е постигнато без ентусиазъм“. Свързаният със съществителното „ентусиазъм“ глагол ентусиазейн означава „да си обладан от божество“. Когато има ентусиазъм, ще откриете, че не се налага сами да вършите всичко. И че няма нещо значимо, което да можете да извършвате сами. Продължителният ентусиазъм поражда вълна от творческа енергия и единственото, което трябва да направите, е „да яхнете вълната“.

Ентусиазмът внася огромна мощ в това, което правите.

Всички, които не са се издигнали до тази мощ, гледат на „вашите“ постижения със страхопочитание и вероятно ги приравняват с това кой сте. Но вие знаете истината, която Иисус има предвид, казвайки: „Аз не мога да правя нищо от Себе Си“^[2].

За разлика от его-желанието, което създава противопоставяне, пряко пропорционално на интензивността на желаенето, ентусиазмът никога не създава противопоставяне. Той е неконфронтационен. Не създава печеливши и губещи. Основава се на включването, а не на изключването на другите. И не изпитва потребност да използва и манипулира хората, защото е самата творческа мощ и не черпи енергия от никъде, освен от себе си. Желаенето на егото се стреми да приеме формата на нещо друго; ентусиазмът раздава от изобилието, което той самият е. Когато ентусиазмът се сблъска с препятствия под формата на неблагоприятни ситуации или несклонни на сътрудничество хора, той никога не напада, а ги заобикаля или чрез приемането им обръща енергията на противопоставянето в енергия на помощта, превръща врага в приятел.

Ентусиазмът и егото не могат да съществуват съвместно. Ако има едното, другото не може да го има. Ентусиазмът знае накъде е тръгнал, но същевременно е в дълбоко единство с настоящия момент, извор на неговата живост, радост, мощ. Той не „желае“ нищо, защото не му липсва нищо. И е в единство с живота. Независимо колко динамични са вдъхновените от ентусиазъм дейности, вие не се изгубвате в тях. И винаги остава спокойно, но интензивно живо пространство в центъра на колелото, сърцевина от покой в дейността, източник на всичко, незасегнат от „всичкото“.

Чрез ентусиазма вие влизате в пълна хармония с разгръщащия се навън творчески принцип на Вселената, като не се отъждествявате с творенията, с други думи, без его. Когато няма отъждествяване, няма и привързване — а привързването е една от основните причини за страданието. След като премине вълната на творческата енергия, структурното напрежение отново намалява и остава радостта от това, което правите. Никой не може да изпитва ентусиазъм непрекъснато. След време се издига нова вълна от творческа енергия и заедно с нея идва и ентусиазмът.

Когато започне движението на връщане към разпада, ентусиазмът излиза от живота ви. Защото той принадлежи към разгръщащия се навън цикъл на живота. Единствено чрез капитулацията можете да влезете в хармония с обратното движение — завръщане у дома.

Накратко казано: радостта от това, което правите, съчетана с цел, която се стремите да постигнете, се превръща в ентусиазъм. Макар да имате цел, това, което правите в настоящия момент, трябва да остане в центъра на вашето внимание; в противен случай ще прекъснете хармонията с вселенската цел. Бъдете нащрек — целта ви не бива да е раздут образ на вас самите и в този смисъл — прикрита форма на егото, например, желанието да станете кинозвезда или богат бизнесмен. Също така целта ви не трябва да е центрирана върху притежаването, например, на голяма къща край морето, собствена фирма, десет милиона долара в банката. Един раздут ваш образ на себе си или виждане за себе си като притежаващи това или онова са все статични цели и затова не могат да ви дадат мощ. Целите ви трябва да са динамични, тоест да изискват дейност, на която се посвещавате и чрез която се свързвате с другите човешки същества, както и с целостта. Вместо да си представяте себе си като прочут актьор, велик автор и т.н., вижте се като вдъхновяващи безброй хора с това, което вършите, и обогатяващи по този начин, живота им. Почувствайте как тази дейност задълбочава и прави ценностен не само собствения ви живот, но и живота на безброй други. Почувствайте се като портал, през който енергията от непроявения Източник навлиза в живота на хората.

Всичко това предполага целта ви да е реалност вътре във вас, на нивото на ума и чувството. Ентусиазмът е силата, която пренася умствения план на целта в материалното измерение. Това е творческата употреба на ума и оттук — отсъствие на желаене. Не можете да проявите това, което желаете, можете да проявите единствено това, което вече имате. Може да постигнете каквото желаете чрез усилен труд и стрес, но този път не води към новата земя. Иисус ни дава ключа към творческата употреба на ума и към съзнателното проявяване на формата: „… всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено“^[3].

Носителите на честотата

Движението навън към формите не е еднакво интензивно при всички хора. При някои то се проявява като силен импулс да изграждат, творят, осъществяват постижения, да оказват влияние върху света. Ако те са несъзнателни, егото им, разбира се, ще вземе надмощие и ще употреби енергията на цикъла на движението навън за собствените си цели. Но това силно намалява притока на творческа енергия, с който разполагат, и увеличава необходимостта да се осланят на „усилията“, за да постигнат това, което искат. Ако хората, при които движението навън е силно, са съзнателни, те ще бъдат изключителни творчески личности. Други пък, след като естественото разширяване, което съпровожда растежа, се изчерпи, ще продължат да водят външно незабележим, привидно по-пасивен и относително лишен от събития живот.

Те са по-интровертни по характер и за тях движението навън, към формите, е минимално. Биха предпочели да се върнат у дома, а не да излязат навън. Не изпитват желание подчертано да се ангажират със света или да го променят. Ако имат амбиции, обикновено амбициите им не надвишават целта да си намерят такава работа, която да им дава известна независимост. На някои им е трудно да се приспособят към този свят. Други имат късмета да намерят ниша, където да могат да водят относително защитен живот, професия, която да им осигурява редовен доход или да притежават собствен дребен бизнес. Трети изпитват влечение към живот в духовна общност или в манастир. Четвърти могат да предпочетат да се оттеглят и да живеят на ръба на обществото, с което, смятат те, имат твърде малко общо. Има и такива, които се обръщат към наркотиците, тъй като усещат живота в този свят като нещо болезнено. Други стават лечители или духовни учители, с други думи, проповедници на Битието.

През минали епохи те вероятно щяха да бъдат наречени „съзерцателен“ тип личности. Но, изглежда, в съвременната ни цивилизация няма място за тях. Ала във възникващата нова земя ролята им е също толкова значима, колкото ролята на творците, действащите хора, реформаторите. Функцията им е да закотвят честотата на енергията на новото съзнание в планетата. Наричам ги „носители на честотата“. Те са тук, на планетата, за да генерират съзнателност посредством всекидневните човешки дейности, взаимодействието с другите хора, а и защото просто ги има.

Така те даряват на привидно незначителното дълбок смисъл. Задачата им е да внесат пространствен покой в този свят, като бъдат напълно присъстващи във всичко, което правят. В това, което правят — дори в най-простичката им дейност, — има съзнание и следователно качество. Предназначението им е да извършват всичко по свещен начин. Тъй като всяко човешко същество съставлява интегрална част от колективното човешко съзнание, те оказват върху света много по-дълбоко влияние от това, което виждаме, ако се плъзгаме по повърхността на живота им.

Новата земя не е утопия

Представата за новата земя не е ли просто още една утопична визия? Съвсем не. Всички утопични визии споделят една обща черта: те представляват умствена проекция на едно бъдещо време, когато всичко ще бъде прекрасно, ние ще бъдем спасени, в света ще се възцари мир и хармония и ще дойде краят на човешките проблеми. Многобройни са утопичните визии, създадени от човека. Някои от тях са завършвали с разочарование, други — с катастрофа.

В сърцевината на всички утопични визии се крие една от основните структурни дисфункции на старото съзнание: да се гледа към бъдещето като спасение. Но бъдещето съществува единствено и само в ума на човека, като мисловна форма, така че когато се надявате на някакво бъдещо спасение, вие несъзнателно търсите спасение в собствения си ум. Попадате в капана на формата и това е егото.

„И видях ново небе и нова земя…“^[4], пише библейският пророк. Основата на новата земя е новото небе — пробуденото съзнание. Земята — външната действителност — е външно отражение на новото небе. Възникването на ново небе и вследствие на това, на нова земя, не са бъдещи събития, които ще ни направят свободни. Нищо не ще ни направи свободни — единствено настоящият момент ни прави свободни. Осъзнаването на това е пробуждането. Пробуждането като бъдещо събитие е безсмислица, тъй като пробуждането е осъзнаване на Присъствието. Следователно новото небе, пробуденото съзнание, не е бъдещо състояние, което трябва да бъде постигнато. Ново небе и нова земя възникват вътре във вас в сегашния момент, а ако не възникнат в момента, значи са само мисъл в главата ви и възникване няма. Какво казва Иисус на учениците си? „… Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“^[5].

В проповедта на планината Иисус говори, че до момента малко хора са разбрали за какво става дума. Той казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“^[6]. В съвременните версии на Библията, „кротки“ вече се превежда като „смирени“. Ала кои са кротките или смирените и какво означава, че те ще наследят света?

„Кротки“ са хората без его. Онези, които са се пробудили за същностната си природа — природата си на съзнание — и осъзнават тази същност във всички „други“, във всички форми на живот. Те живеят в състояние на капитулация и усещат, че са едно с целостта и с Източника. Хората без его са въплъщение на пробуденото съзнание, което променя всички аспекти на живота на нашата планета, включително и природата, тъй като животът на земята е неотделим от човешкото съзнание, което го възприема и си взаимодейства с него. В този смисъл кротките ще наследят земята.

Един нов човешки вид възниква на планетата. Възниква сега и вие сте част от него!