Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (10)

Глава девета
Таити — Моореа — Пора-Пора

Упреквам се, че съм неспособна да предам ароматната, лека и чувствена атмосфера на Таити.

Както в Париж, във въздуха имаше нещо неопределимо, някакво качество, което бе повече от сбора на съставните части. То не можеше да се долови чрез сетивата, нито чрез разума или сърцето, а чрез интуицията. И именно това беше завладяващата страна на Таити. Техниката и глупостта се залавяха там като паразити, които не могат да направят абсолютно нищо срещу нея.

Вземам Таити в символичен смисъл, като чрез него подразбирам всички острови от Френска Полинезия, които тя обхваща. Той е запазил очарованието си, защото, без да убегне на двадесетия век, учудващо слабо е белязан от него. Френската система на колонизация в Полинезия, благодарение на непостоянството си и на политиката от ден за ден, е благоприятствувала това състояние на нещата. От друга страна, съобщенията са редки и нередовни; човек никога не знае кога ще може да се върне. Това предпазва острова от туристи и от организираност. Както ни казваше веднъж един американски журналист: „Нека небето пази Таити да не стане американска колония!“

При това Папеете никак не е хубав, когато човек пристигне за пръв път. Беглото посещение разочарова. Подготвени от Пиер Лоти^[1] и от многоцветните илюстровани списания, пасажерите на редките пътнически кораби, които спират там за няколко часа, обхващат с един поглед мизерния кей на митницата, дървените къщи, сивите улици. Те очакват да намерят букет от цветя, украсен със сластни туземни момичета, а виждат малко, съвсем провинциално градче, кръстосвано от велосипеди. И си отиват с това впечатление, като заявяват, че красотата на Таити е много преувеличена.

А са достатъчни само няколко дни, даже на търговския кей, за да се открие неговата съвсем особена привлекателност, очарователна и малко остаряла. Бяхме се швартовали до „Ана-Елизабет“ на Ламберти, една котва отпред, друга — отзад, за тревясалия кей, целият засенчен от акации, и се наслаждавахме на шествието на хубавите екзотични момичета. Трябваше да ги видите на колелата им, с дългите един метър черни коси, развяващи се зад тях, когато не са седнали отгоре, с цвете от тиаре или хибискус, над дясното или лявото ухо, което се поставя така нарочно, а не случайно. Носенето на пареу бе забранено в града (!), но те имаха свежи летни рокли, които им стояха също така добре.

Кеят винаги е пълен с безделници, мъже, насядали на групи, свине, които разтоварват от гоелетите, сред отчаяното им квичене, деца с въдици. Там никога нищо не се случва, но винаги има нещо за гледане, защото и най-дребното произшествие придобива значение за оня, който търси развлечение. Сплетните не престават, тъй като Папеете е град на свободата, но и на празните приказки. Всичко там е публично достояние. Едва пристигате и сметката ви в банката е вече известна, както и характерът ви, гражданското ви състояние и много други неща. Но за това се говори без зла умисъл, защото то не води до никакви последици. Всички тези опаки страни на малкия град, леките коли, детинщините на Таити губят значение пред даровете, които ви прави тази благословена земя. Още от първия ден с интимна радост отново открихме неповторимата и пищна светлина. Беше истинско чисто злато. Слънцето залезе зад остров Моореа, който се очертаваше в лъчист ореол; истинско чудо, повтаряно всяка вечер. Само за тази, така щедро пръскана красота човек би искал да живее тук. Странното е, че в други острови, също така красиви, пак в Тихия океан, няма нищо, което да може да се сравни с това, защото нищо не надминава очарованието на Таити. Никога не ще бъдем способни да го опишем, за да го споделим, но се чувствувахме по-богати, откакто бяхме в негова власт. То ни даде друго схващане за живота. Единствен Гоген може би в творенията си, в „Ноа-Ноа“, е успял да ни даде една точна и дълбока представа за него, нещо като представа за душата. Тази светлина действително може да подлуди художника. Тези, които го упрекват, че е направил розови кокосови палми, синя зеленина и жълти поточета (ако съществуват още хора, които могат да упрекнат в това един художник), можем да уверим, че това е вярно и че Гоген е нарисувал с голяма любов онова, което е видял. Той е „овладял, както сам пише, характера на островитяните“ и рисувал таитяните не за техния екзотизъм, а за да разкрие тяхната загадъчност.

Онова, което дава облик на Таити, е неговата жизнерадост. Лекотата на въздуха и безгрижието на жителите му създават никакво слабо опиянение, нещо, което веднага се чувствува, кара ви да имате гъвкава походка и да посрещате неприятностите спокойно, да си тананикате, да си губите времето нехайно, да критикувате малко и то според нови схващания, по-широки и по-снизходителни. За да изразим всичко, ще кажем, че в Таити има стремеж да се гледа много по-леко на живота. Ние свързахме успешно прекъснатата през миналата година нишка. Нашите венци, хвърлени тогава в морето, се бяха върнали към острова и ние отново намерихме цветята им, по-свежи от когато и да било.

Повечето от яхтите, които се намираха в Папеете по същото време, бяха блокирани тук по липса на екипаж. Ние също, когато пристигнахме само двамата и заявихме, че сме оставили помощника си в Маркизите, предизвикахме доста подозрения. Никой не вярваше на историята с болния крак. В Папеете бяха видели вече доста приятели, скарани след няколкомесечно плаване по море. Целият град онемя от изненада, когато „Ветер“ свали Фред на брега, когато ние му окачихме венци от цветя около врата и той отново зае мястото си на борда.

Фарж, бившият помощник на „Курун“^[2], когото бяхме срещнали в Галапагосите, работеше в отдела по благоустройство и ни правеше доста чести посещения. Той си служеше с думата „аз“ много несдържано. Изглеждаше обзет от приятелски чувства към нас и увековечи спомена си във вид на една нежно изплетена шапка от пандаус, с която Луи изглеждаше така красив, че би запленил самата Венера. При срещите си ние проявявахме еднакво внимание както към изоставените помощници, така и към останалите на сухо собственици на яхта. Но у мен се създаде мнение, което не се е променило оттогава: то е, че капитанът замисля, подготвя и осъществява пътуването, носи грижите и отговорностите. Затова заслугите за успеха са негови, докато неуспехът често може да бъде приписан на екипажа.

Видяхме пак „Цветето на океана“. Току-що се беше швартовала за кея след завръщането си от Тубуай^[3]. Беше неузнаваема, без бушприт, но подобрена с няколко надстройки във формата на кутия за пури и снабдена с необходимия клозет на бака, надвиснал над вълните. Робер Аргод сега бе капитан на „Орохена“, една от главните таитянски единици. Приятелите ни прекрасно се бяха приспособили към страната. Противно на повечето бели, те се интересуваха от всичко, четяха, изпълняваха камерна музика, приемаха приятели. Имахме постоянна покана за обядване у тях и Забет умееше да превръща местните продукти в превъзходни френски ястия. Безбройни бяха богатите със съдържание часове, прекарани у тях.

Луи усърдно търсеше начин да отидем на сух док. Но Таити е на път да стане най-скъпата страна на света. Може да се смята, че животът там е двойно по-скъп, отколкото в Белгия. „Ому“ имаше голяма нужда от остъргване и боядисване, но когато научихме колко ще ни струва, отказахме се от такова екстравагантно намерение. Можехме да почакаме до островите Фиджи. Магазините в Папеете излагаха хладилници, мотоциклети, моторетки, но напразно бихте търсили галванизиран гвоздей или парче стоманено въже. Имахме нужда от медна пластинка, за да обковем мачтата на мястото, дето се опира гафелът. Трябваше да се задоволим с парче цинкова ламарина, като тези, с които си служат за слагане на пръстени по кокосовите палми, за да попречат на плъховете да достигат орехите. Никаква възможност също така да намерим стоманен кабел, за да сменим съвсем ръждясалите ванти. Това състояние на нещата обаче не пречеше парите да текат като река. То вероятно е и последица от това. Такова положение е глупаво, защото това е може би единственото място, където човек би могъл да живее без пари и където впрочем до не много отдавна е било именно така.

И най-бедният от таитяните притежава лично или в общност своето парче земя. Кокосовите палми растат почти сами, орехите им падат, когато узреят. Остава да се разцепят, да се изсуши месото им и да се продаде копрата. Както виждате, не е много уморително. Ще-не ще, той печели пари, които му са необходими, откакто съществуват магазини. Понякога се виждат някои от тях да излизат от банката, да съзерцават пачка банкноти, да избухват в радостен смях и да влизат в първото срещнато китайско дюкянче и да купуват: един — рокли за своята вахине, друг — голям американски мотоцикъл за своя петнадесетгодишен хлапак. Ако това хлапе има щастието да не си спука главата още в първия половин час, ще го видите тогава, красив и щастлив като млад бог, да прави обиколката на острова по единствения околовръстен път веднъж, два, три пъти, докато машината се повреди или му стане „фиу“, и я подари на по-малкия си брат. Скъпи лекомислени таитяни, весели, непостоянни, импулсивни, с внезапна детска сдържаност, любители на насладите в живота, но скромни и непорочни! Като истински господари, неспособни на дребни сметки! Китаецът и, уви, твърде много бели не пропускат да се възползват от това. Но именно затова модернизацията и механизацията се плъзгат по таитяните, без много да ги засегнат.

Знаете ли друга страна, където къщите почти никога нямат врати и във всеки случай никакви брави? Един жител отива за петнадесет дни в Моореа или за шест месеца въз Франция, като оставя всичко отворено. Само вятърът и плъховете ще влязат в дома му в негово отсъствие. Таитянинът, ако силно пожелае нещо, ще го вземе пред очите ви, но истинската кражба му е непозната. Няма нищо скришно, ако смея да употребя това излишно повторение. Понякога вземат назаем. Би трябвало да кажа може би, че кражбата е била непозната, защото младежите отиват на кино, както се ходи на черква, с жар, и онова, което усвояват там, са хватките, престрелките, ограбването на банки и някои подробности, които странно ги поразяват. Добродетелните филми нямат никакъв успех. През време на нашия престой показваха един френски филм, който не би се харесал много, ако Фернандел не тананикаше някаква мелодийка, в която ставаше дума за идилично отиване на „Маркизките острови, където двамата ще бъдем щастливи“. Този припев имаше кратък, но смайващ успех и обходи Папеете, където в продължение на една седмица се превиваха от смях.

В Таити се става рано. Пазарът е открит от пет до седем часа сутринта. В пет часа бе още тъмно, но зората вече се чувствуваше. Запалих една петролна лампа, която бе закачена за гика на бизана. По палубата побягна бездомна котка. По кея, щом мръднеш, хукват плъхове и хлебарки. Земните крабове се втурват към дупките си, Калино се събужда, Талоу се протяга. Навсякъде шарят стъпки във всички посоки.

Бяхме се пристрастили към събиране на раковини. Чудноватите раковини от южните морета имат такова богатство на форми, такава нежност на тоновете, че човек не може да им се нарадва. Когато се вземат живи, те притежават един блясък и гланц, които губят, ако се изхвърлят от вълните и стоят на слънце. Затова ние ги търсихме в лагуната, като се гмуркахме да ги събираме на пет-шест метра дълбочина в приятно хладката вода. Коралите образуваха някаква фантастична гора, из чиито клони плуваха разноцветни рибки. С гъвкавите си плавници, със сините си, червени, жълти и оранжеви, блестящи или матови краски те приличаха на морски райски птици. На края на рифа ние се намирахме като на края на някаква пропаст, като погледът се спускаше покрай стръмната коралова стена в бездната на океана, която ставаше все по-синя, стигаше до цвета на индигото, до небитието.

Фред, чийто крак изискваше още грижи, плуваше сред възхищението на таитянките, които представляват едно подобрено и разкрасено издание на Ева, мили, весели и много кротки. В Папеете има няколко нощни заведения, които за улеснение си поделят нощите. Оживлението в едно от тях е от осем до десет, в друго — от десет до полунощ, в трето — от полунощ до два часа и т.н. Става нещо като дежурство. Краят е в хотела или на тревата. В Таити това е съвсем естествено. Както навсякъде, тези заведения имат своя публика, винаги една и съща. В тях има няколко красавици с утвърдена репутация, чието положение напомня това на хетерите в Рим, като се спази съотношението. Това означава, че на никого не би дошла странната мисъл да се откаже от компанията им. Те имат тази симпатична особеност, че никак не са продажни. Това са хубави момичета от околността или от островите, привлечени, както всички млади хора, от удоволствията в Папеете, от обаянието на града, от лесните условия, от корабите, чужденците, забавленията на дансингите. Те идват тук да пилеят весело своята младост в течение на няколко години, без намерения за печалба. Това не е проституция, а някаква естествена щедрост. Доказателството е, че на такова момиче може да обсипете пътя със злато, но ако не му харесвате, ако не иска, нищо не ще постигнете. Това, което целомъдрено се нарича „удоволствието“, не представлява за тях нещо рафинирано, а е само забавно, без някакво особено значение. То се забравя бързо, за да започне отново също така бързо.

Тук всичко е просто и в баровете се забавляват искрено. Към полунощ-два часа веселието става още по-буйно и фокстротът отстъпва място на националното „тамуре“, много по-весело и ритмично. А и по-изразително. Атмосферата трудно може да се опише. Жените ухаят, красиви и окичени с венци. Всички се забавляват без някаква задна мисъл, без да разсъждават, с някаква жизненост даже и в опиянението.

Това няма нищо общо с гуляйджийството, което често е така печално, нито с пресиленото веселие на безделника, който иска да убие времето си. Но такъв род вечери невинаги ни привличаха. Ние сме мирни хора, които един красив залез изпълва с доволство. Аз обаче се чувствувам способна да разбера всички вкусове и особената обстановка на нощния Папеете неоспоримо има онова, което не се намира другаде.

Не казвайте за съпруга ми: „Бедното момче, да бъде женен на подобно място!“

Първо, никога не съм смятала, че бракът може да е пречка за мъж, който има влечение към този род приключения. После, струва ми се, в Таити всичко това е така естествено и така маловажно, представлява такава част от декора, че е почти тъжно да си отидеш, без да си познал и тази страна от красотата на острова. И сигурно бих намерила (аз съм съвсем искрена) у себе си едно мило снизхождение. Опасни мисли. За щастие имам мъж, който е верен по призвание.

Нищо впрочем не може да остане скрито в Папеете. Туземците никак не познават смисъла на думите „личен живот“. Утринният пазар е истински панаир на доверяванията, тъй като сплетните са предпочитаното развлечение на таитянката. Тя няма никакво основание да мълчи и разказва най-интимните си работи, сякаш описва какво е яла на вечеря… Случваше ми се, след покупките, да отида да изпия чаша кафе с някоя от тях и за половин час узнавах приблизително всичко, което й се беше случило от вчера, с разкрасяване, разбира се, защото кое човешко същество може да разкаже нещо, без да вложи в него и нещо от себе си? Научавах миналото на еди-коя си, материалното състояние на еди-кой си, че господин Х живеел с една китайка и че У имала дете от американец. Случвало ми се е да се върна на борда преди Фред и да зная вече къде е прекарал нощта, с коя, как, какво бяха правили, по какъв начин, колко пъти и мнението на самата личност. И това за тези хора изглежда така естествено, сякаш отиват да вадят картофи от градината си. Все пак то е много по-забавно и, трябва да признаем, е солта на живота.

Животът в околностите е много по-спокоен, по-архаичен и не толкова примесен, по-таитянски, защото модернизмът и американизмът образуват само, слава богу, един слаб гланц, който се разкъсва при първия повод. Тогава остават само истинските съществени дейности, които за таитянина се свеждат до естествените, а именно: ядене, пиене, спане, любов, забавление (на таитянски език за последните две думи съществува само една обща), пеене, танцуване, наслаждаване на слънцето и на морето. Причинността не ги сърди и те не изпитват нашия ужас пред умствената и интелектуална пустота. Онова, което особено се харесва, е, че таитянинът съзнава красотата на своя остров и щастието, че живее в него. Външният свят малко го привлича, за него Таити е оста на вселената. Склонни сме да споделим неговото становище. В неговия Таити ние влагаме собствените си стремежи към нещо, което надминава земното. Таитянинът впрочем трудно може да си представи земя, която не е остров, и хора, които живеят далеч от морето. У тях земя и море представляват интимна смесица. Рибарят е също и селянин. Няма ясно разграничение. В повечето от селата съществува още общинният строй, без принуда, съвсем различен от мировете^[4] и колхозите.

Още с пристигането ни отец Жозеф и неговата летяща бригада, съставена от младежа Рене, се стовариха върху нас, въоръжени с бутилки бира. Той беше „земляк“ на Луи и Фред. Бяхме го срещнали по време на първото ни посещение — същият, когото Тцерстевенс^[5] нарича „светият човек от Фландрия“. Може да е светец според неговите разбирания. Но положително бе добър мисионер, такъв, каквито бих искала да бъдат всички. Той не бе от този род мисионери, които унищожават творбите на изкуството, като ги наричат идоли и смятат, че по този начин премахват цялото езичество. Той прояви към нас приятелство, без излишно умиление, толерантно и щедро и заедно с това забавно. Беше почти приятел на наша възраст, с когото можехме да бъдем искрени; не обичаше празните приказки, под резкостта и непрекъснатата активност на висок и мършав тип прикриваше истинската си любов към страната, където изпълняваше длъжността си с голямо усърдие. Енорията му бе в Хаапапе (носът на Венера) и освен това беше свещеник в центъра за прокажени в Орофара. Без каквото и да е парадиране до такава степен се бе отдал на паството си, че бе отслабнал невероятно. Той се възхищаваше от отец Дамиен^[6]. Обичаше също лулата си и хубавото вино. Недоверчив отначало, защото ни бе помислил за журналисти, при първата дума, изговорена на наречие от нашия край, той ни отвори вратата на своя малък дом, където грубата обстановка ни разкри едновременно селския му произход, семинаристкото му възпитание и закоравелите привички на самотния човек. До него се намираше малката му черквица и мъничкото гробище, „където е така забавно да бъдеш погребан“. Това беше вярно, защото зад гробището се разстилаше крайбрежието, кокосовите палми, лагуната, обляна от слънце. Той обичаше да се шегува. Беше беден, но всичко, което притежаваше, бе и наше. Даваше го с една несръчна стеснителност, но очите му винаги се усмихваха и беше първостепенен хуморист, нещо, което му позволяваше да пренебрегва условностите. Казвам ви го, той беше мисионерът, който допадаше на сърцето ни, и винаги бяхме доволни, когато забележехме да се появява на кея малката подскачаща „Рено“, от която той измъкваше дългото си тяло, тънките си ръце, рядката си брадичка и обикновено бутилка с нещо в кофа с лед. Той знаеше колко бе ценено това на борда.

Наблъскани пет души плюс кучето в малката „Рено“ на отеца, ние направихме обиколка на острова, класическата разходка по единствения път, който го обкръжава. Вътрешността на Таити, планинска, покрита с гори и почти недостъпна, не е обитавана. Всички села са разположени по крайбрежието. Планината е в известна степен запас от дърва, манго, феи, гойави, диви свине; кокошките отиват да снасят нататък и твърде вероятно е туземците да се събират там тайно. Те имат правото поне на тоя последен остатък от личен живот.

Обиколката на острова се прави по-добре и по-приятно пеш или с колело. Разглеждаш по-бавно, в по-големи подробности. Къпеш се в атмосферата и вдишваш ароматите. Но кракът на Фред още не позволяваше това. Все пак той трябваше да извърши тази обиколка, която една след друга разгръща всички страни от красотите на Таити. Едно от очарованията на този остров са многото рекички, които с ромон се вливат в морето. В далечината водопадите се спускат стремително от отвесните планини, но в краката ни ромоли рекичката и всичката тази изливаща се вода дава на тропическата природа живот и свежест, които я правят съвършена. Можехме да видим също отблизо и живота в малките селища, да участвуваме в един съвместен риболов, да съгледаме една жена, която се готвеше да пере в реката, един полугол ездач, който бе яхнал коня си на голо. На всеки двадесет метра Фред се раздвижваше и правеше снимки, като напразно се опитваше да запечата върху лентата живите впечатления, които се трупаха в главите ни, като на лавица за спомени. Възползвах се, за да раздвижа краката си по крайбрежието и да събера раковини на малка дълбочина. Но сгреших. Предизвиках невидимия гняв на една риба, от която много се боят на тези острови, но която е станала почти легендарна поради своята рядкост: нохю. Не зная научното й название, но убождането й, по думите на туземците, причинявало смърт. Моят нохю сигурно е бил доста изморен, щом мога сега да опиша случката. Беше много болезнено, но отначало помислих, че съм се одраскала от коралите, и думичка не промълвих, защото Луи двадесет пъти ми беше поръчал да не тичам по рифа без сандали. Болката обаче не преставаше да се засилва и ходилото, а после и целият крак започнаха обезпокояващо да се подуват. Така че в Таравао трябваше да направя посещение на лекаря, който по липса на нещо по-добро ми направи инжекция с морфин, за да се опита да успокои болките. Остатъкът от деня прекарах в глупава дрямка, пронизвала от остри болки. Положително никога не ще стана морфиноманка.

Същата вечер у Арго показвах със задрямал вид грамадния си крак, като заявих, че имам феефее. Робер едва не повярва и промени цвета си. Беше онази вечер, когато капитан Фай, един нов, но не по-малко скъп от другите приятел, донесе две топящи се пилета, сигурно единствените от този вид на островите, а Забет приготви знаменити целувки. Робер заминаваше на следния ден за островите Гамбие^[7]. Пилетата ми напомниха за Калино, в много по-добра степен естествено. Беше крайно време да я изядем. Когато бяхме на борда, пусках я по кея с една дълга връв за крака с надежда, че ще напълнее малко от червеите и хлебарките. За нещастие мъката й, че остава стара мома, я сушеше и ние се принудихме да я сложим в гърнето, преди съвсем да се е стопила. И без това почти нищо не бе останало от нея. Никога не съм забивала зъбите си в по-жилаво месо. Смъртта й не ми причини никаква мъка. Тя бе толкова неприветлива, че не бе успяла да спечели сърцето ми.

Някакъв „парижки“ механик дойде да ни помогне да оправим мотора си. Щом като имахме мотор, по-добре беше да работи. Отначало прекарахме един период на песимизъм. Пръстенът на буталото от масивна мед изпускаше налягането. Опитахме се все пак да направим възможното. Пръстенът бе свален с немалко труд, с доста следи по бялата боя, и бе отнесен в гаража, за да бъде заварен. Донесоха ни го и го поставихме на мястото му. Моторът заработи. Настъпи период на обнадеждаване. Той работи в продължение на два часа, след като фениксът на техниката изчезна и ние пак забелязахме пукнатина. Установихме, че бяха забравили да направят заварката на този знаменит пръстен. Измъкнахме прословутите резервни части, които ни бяха причинили толкова главоболия в Ница, Танжер и на други места, техникът се яви отново, разглоби, постави новия пръстен и пак сглоби. Когато се описва, изглежда нещо нищожно, но това е много прецизна работа, която изисква време и внимание, а също и съответното възнаграждение. Тази поправка ни костваше изумителна сума. „Не е много, не е много скъпо, като се има предвид скъпотията на живота в Папеете“ — каза капитанът, който винаги се е старал да ми спестява много силните шокове. Най-сетне моторът отново заработи, и то добре, така поне изглеждаше. Две седмици по-късно той щеше още веднъж да ни остави на сухо, защото, ако има немалко добри техници, има мнозина, които не са много добросъвестни и които положително биха вложили повече грижи при поправянето на корабен мотор, ако трябваше да се качат на борда и да се окажат заедно с екипажа в момента, когато мелницата изпуска последното си издихание при навлизането в някой особено труден проход.

Що се отнася до генератора, който наричаме също така и генераторка, според темперамента ни, отец Жозеф ни бе запознал с един от своите енориаши, г-н Персегал, също от белгийски произход. Персегал имаше опитност в този род малки мотори. Ние го натоварихме на някакво чудо, което го отнесе в Хаапапе. Тези чудеса са автобусите на Таити, много смешни каси за сапун, монтирани върху колела, които превозват хора и стоки съвсем нередовно и по настроение. Персегал работи дълго на генератора. Чух, че ставаше въпрос за бобини, за стартер, и отново съжалявах за невежеството си, за липсата си на влечение към техниката. Но моторчето бе предадено в добро състояние на борда от самия отец Жозеф в навечерието на тръгването ни. Написах ли вече думата тръгване? Седмиците изчезваха като бързите малки гущерчета по стените на туземните „фаре“ (къщички). А при това още не ни бе омръзнало да гледаме как минават украсените с цветя момичета и хубавите, позлатени от слънцето младежи или да обърнем гръб на кея и да съзерцаваме лагуната, върховете на Моореа и малкото красиво коралово островче Моту Ута, плаващо в залива.

Поваляха големите хубави акации, които като разтворени чадъри засенчваха кея и така хубаво прикриваха грозотата на фасадите. Всяко паднало дърво разкъсваше сърцето ни, но те бяха стари, разядени от паразити и хората постепенно засаждаха фиданки, които щяхме да заварим вече големи дървета, когато се върнехме.

Кракът на Фред се подобряваше малко по малко, а на моя възпалението спадаше бавно. Луи бе прекарал един лош грип, победен вече от слънцето. На ръката му се появи цирей, който ни се стори безобиден. Не подозирахме, че това щеше да е началото на цяла серия от циреи, които щяха да се увеличават, докато се превърнат в истинска болест. След шест месеца и 9000 мили път тя щеше да го откара право в болницата на Мока, на остров Мавриций. Именно в Таити капитанът започна да чувствува последиците от едно почти постоянно нервно напрежение, срещу което грижите, витаминените хапчета и таблетките от мая се оказаха безполезни. Организмът му бе изтощен от дълбоко неразположение, причинено от нервност, тревоги, песимизъм и припряност. Защото върху него лежаха грижите всичко да предвижда и от този момент нататък трябваше да се борим да изпреварим сезонните атмосферни смущения. Наложително бе наистина на всяка цена да не се окажем в Индийския океан през периода на циклоните. Луи не искаше да рискува от любов към кораба и екипажа си, а също и за да не провали глупаво успеха на това пътуване, което ни бе присърце. Затова още отсега не трябваше да се бавим повече.

Младият капитан Валентен командуваше „Лотос“. А „Лотос“, един бивш миночистач, заедно с малката „Зелея“ представляваше френските военноморски сили в Южния Тихи океан. „Лотос“ — ни каза Робер Арго — е единственото оръдие в Тихия. После той добави иронично: „Надявам се, че има един топ“.

Този мил капитан Валентен, в отсъствието на Робер, ни покани на вечеря, Забет и нас тримата, в навечерието на заминаването ни. Той обитаваше в Пирае една прекрасна къщичка в местен стил, чудесно разположена край морския бряг и подредена с вкус. Заедно с нас той бе поканил една много хубава и очарователна полутаитянка, с много развити и почти градски възгледи, която пееше чудесно, като си акомпанираше с китара. Никога не ще забравим тази вечер. Морето, бризът в кокосовите палми, меката светлина, нощните опиващи аромати на франжипаня и гардениите, екзотичната красота на певицата и страстната нежност на нейните малко дрезгави песни, подпомогнати от едно приятно полуопиянение — всичко това бе пропито с меланхолия и още повече засилваше съжаленията ни, че напускаме Таити.

Затова изпитвахме истинска мъка, когато на следния ден се простихме с тези хубави краски, с тази приятна нега, с този Таити, който действително е отрова, красива и завладяваща като опиум.

Мъчно ми беше да оставя Забет и нейните деца, които ми са скъпи, и нашите приятели, събрани на кея, за да ни изпратят. Това беше най-тежкото заминаване през цялото ни пътуване. Забет ни донесе две бутилки от онзи „Сотерн“ с меден вкус, който бе постижение на зимника на Робер, „за да ги изпием, когато завършим обиколката на света“. Бяхме се опитали да си поръчаме един чифт нови весла, но се отказахме заради цената и помолихме отец Жозеф да ни избере две хубави дръжки от палмови листа като заместители. Той се яви тържествено на кея, носейки едно хубаво туземно гребло, гравирано с имената „Таити-Махина“ (това е околията на Хаапапе). Към него прибави един пакет от чудесни раковини. Капитан Фай пристигна от своя страна с едно весло, на което бе написал: „Със съжаленията ми, че това гребло ще помогне на «Ому» да се отдалечи“. Бяхме много развълнувани. Сред многобройните при всяко заминаване зрители ние прегърнахме приятелите си, стиснахме ръцете на капитана на пристанището, на лоцмана, на белгийския консул. Бяхме обещали на един млад маврицианец да го намерим в Сува, за да го отведем оттам в Мавриций, и той дойде да се увери за последен път в намеренията ни. Канцеларщината и ходатайствата изчезнаха сред малка мъгла от сълзи и под една дузина огърлици от ароматни цветя. Бяха сложили даже и на Талоу. Какво заминаване! Този път не плачех единствена и момчетата слязоха лекичко един след друг, за да скрият някоя сълза. Хвърлихме тържествено цветята си в прохода, за да докара морето в лагуната обещанието ни да се върнем пак, и докато нашите сърца ни теглеха да останем, Таити се отдалечи, а Моореа започна да се очертава все по-ясно.

След няколко мили попаднахме на пасатите, които духаха доста силно, и постепенно открихме успокояващия, величествен строеж на тези диви планини, целите в отломки от сиви скали, като средновековни, укрепени замъци, пръснати тук-там сред зеленината. Вълнението се пенеше сред синевата, лагуната бе зеленикава с невероятни нюанси. В прохода Авароа, при силен кос вятър, ние минахме с една увличаща скорост през подводните скали, сред вода, която ставаше все по-тиха. Край нас морето съчетаваше яркосиния с бледозеления цвят, със синьозеления цвят и с всичките нюанси на масленозеления, от най-млечния до най-прозрачния. То придоби вид на скъпоценност, почти позлатена от слънчевите лъчи, и подсили дивия изглед на планината.

Преминаването през прохода при силен бриз ни донесе забележителни усещания. Вятърът, подводните скали, скоростта на движението, дивият пейзаж — всичко това спираше дъха ни и създаваше прекрасен момент. Макар да различавахме много добре по цвета им големите дълбини от плитчините, въздъхнахме с облекчение, когато безпрепятствено отминахме последното бучене на рифовете и се плъзнахме в залива, под всички платна. Това беше Заливът на Кук или на Пао-Пао, тесен и дълбок, величествен, малко мрачен, отразяващ пейзажа като езеро. Чувствувахме се притиснати от високите доближени върхове, откъдето вятърът връхлиташе на пристъпи. Слънцето напусна рано долината. Беше прохладно и приятно. Швартовахме се към един малък, съвсем нов кей и… заспахме. Легнали по корем, с нос залепен върху илюминаторите — хлапетата от селото ни наблюдаваха.

Ако имах възможност да избирам, бих се спряла на Моореа по-скоро, отколкото на Таити, за да живея и умра там, когато остарея толкова, че да не мога да плавам по моретата. Той притежава величието на Маркизите заедно с всичките привлекателни черти на Таити. Планини и лагуна. Тишина, спокойствие, една девственост на слабо посещавано островче. А при това то е едва на петнадесетина мили от Папеете, където човек може от време на време да поднови контакта си с Европа и отново да оцени усамотението на Моореа. Двата му залива, Пао-Пао и Папе-тое, са по-красиви от фиордите на Норвегия, като едновременно с това се радват на прекрасен климат, на цъфнала тропическа растителност, на приятна вода, която приканва към къпане. Забележително е, че в тези острови на Южния Тихи океан не съществува никакво опасно животно: нито змии, нито скорпиони, нито гигантски паяци. Комарите са най-свирепите същества, които живеят там. Даже стражарят става благ и сговорчив.

Поставихме престоя си тук под знака на раковините. В Авети намерихме отново семействата Виларе и Булер и знаменитата колекция от раковини на последните, научно подредена и увеличена. Тези хора бяха открили идеалния начин на живот, като прекарваха половината от времето си на островите, а другата половина — в Париж. С тях говорихме за раковини през целия ден. Ана Булер бе намерила една малка мида, счупена, но жива. Тя я бе отгледала в морска вода, като й бе дала възможност да възстанови черупката си. Този факт ми се стори без прецедент и твърде интересен. Във вода до коленете, по самия жив и отровен корал, но с крака, предпазени от гумени обувки, ние тичахме по рифа, заслепени от слънчевата топлина, която водата отразяваше в лицето ни. Беше приятно да оставим този неумолимо хубав ден да тегне върху незащитените ни рамене. Животът се съсредоточаваше в две неща: водата и слънцето. Отвъд бученето на вълната, което изпълваше главите ни, отвъд рифа не се виждаше нищо друго, освен морето. Имахме мигновеното и прекрасно усещане, че се разширяваме и издигаме към слънцето, което ни поглъща заедно с трептящите в атмосферата изпарения. Всичко пронизваше и изгаряше. Сянката ни бе по-голяма от тази на героите на Гоген. Бяхме гладки и ефирни като блокчета от розово дърво.

Ванилията ароматизира Моореа, а тиарето — Таити. Тиарето, националното цвете, е храст, осеян с ухаещи цветчета. В Моореа с него са покрити цели площи. Най-светлите цветя в гирляндите за 14 юли^[8] идват оттам, а бог знае колко много се употребяват, защото този празник в Таити продължава цял месец. На обед отвързахме швартовите въжета и излязохме от залива, обхванати едновременно от силните пасати и от възхищение. Този остров е великолепен и синевата на морето има такъв блясък, какъвто никъде вече не съм виждала. За един час стигнахме в прохода Тареу, после в залива Папетое, по-широк и несъмнено още по-красив от предшествуващия, благодарение на стръмно спускащата се планина, цялата зелена и по която светлината правеше декоративни фигури. Без колебание бих се настанила тук, без повече да мърдам. Именно това беше направила преди двадесет и пет години една умна американска двойка. Семейство Келум притежаваше една долина и къща, пълна с неочаквани хрумвания. Хора с вкус, те имаха нюх към украсата и бяха съумели по най-подходящ начин да съберат и използват източниците на страната: цветя, корали, раковини, бамбук, лиани, сплетени, висящи. Имаха много книги. Те излъчваха уравновесеността на хора, които са удовлетворени от начина, по който са осмислили живота си. В книгата им за посетители се виждаха прочути имена, гости за ден-два като нас, които като нас си бяха отишли с убеждението, че са видели щастливи хора.

С две черни кучета на пост върху бака ние отидохме с моторна лодка да прекараме един ден на кораловите островчета Тиахура и Фареон. Това са появилите се из водата части на един риф, където кокосовата палма и храстите са пуснали корен. Две съвършени малки синтези на типичния полинезийски остров, този, който кара пътешествениците да мечтаят по чехли, а другите, истинските — да заминават. Вълните слабо се плискаха. Вятърът духаше в разрошените палми. Под лодката в не много дълбоката вода съгледахме живата гора на коралите. Хвърлихме рибарска мрежа, утежнена с олово, която ни докара доста голямо количество трепкащи кефалчета. Запалихме огън на брега, за да ги изпечем. Така приготвената риба имаше аромата и вкуса на незаменимата свобода. Примамливостта на Тихия океан бе наистина нещо съвсем действително, примесено с отсенка на меланхолия, когато помислехме за това, което е било преди сто или двеста години. Красивите големи полинезийски деца, които невинно се забавляваха по крайбрежието, бяха заели от белия чужденец само лошото, на което по-лесно се подражава, отколкото на доброто, а жълтият пришълец продължаваше да им предава редовно тясната си гръд, слабите си крака и малките си безстрастни очички. Банално е да се вълнуваме от тези въпроси, но тук не можехме да избегнем представата за изгубения рай, даже ако това, което бе останало, ни напомняше още твърде много за рая. Туземците имаха нови нужди, значи основания да бъдат недоволни.

Но когато вечер ги срещахме на групи по пътя, единият от тях дрънкащ на банджото си, а другите запели, пристъпяйки бавно по розовия от проникващото през кокосовите листа път, не можехме да се въздържим да не им завидим.

Шнуровката на грота повреждаше ръба и дупките. Заехме се с трудната работа да го подсилим с най-дебелото ни платно, като се сменявахме. Триенето на шнуровъчното въже е убийствено за подръбването. Няколко пъти правихме тази отегчителна поправка, до деня, в който решихме да заменим твърдото и грапаво въже с ивици от меко платно, което щяхме да подновяваме от време на време. На вид не беше много хубаво, сякаш гикът бе хапал със зъби, но резултатите бяха задоволителни.

След като бяхме работили цял ден, в сряда, на 11 юни, в три часа следобед отново поехме по морето. Бяхме се снабдили с голямо количество раковини, които гниеха и воняха в една от онези малки кошнички от ниау^[9], които туземците изплитат на място, когато им потрябват. Мина едно корабче, което се връщаше от лов на тон и лакерда. Отпред на бака туземец, целият лъскав, духаше в една „пю“, голяма раковина, която служеше за сигнален рог, и хората от селото дотичаха, за да си избере кой каквото желае. Този рев прозвуча в ушите ни като тъжен погребален звън: трябваше да тръгнем.

Хубав вятър, добра морска болест. Тъй като североизточният не подхождаше много на двойните стаксели, вдигнахме грота и един от тези стаксели и през повеи заплавахме по нашите сто и двадесет мили към Пора-Пора. Утрото ни завари, като минавахме покрай Хуахин, Реатеа и Тахаа отляво, напред, последният много красив със своя фриз от коралови островчета. Но времето вече бе напреднало и не можехме да се спрем. Работата не бе да се каже: „Е, какво пък, един ден повече…“ Един ден означаваше винаги два или три. Те се трупаха, а далеч пред нас сезонните стихии не си губеха времето да ни чакат. Пора-Пора се появи, но слънцето залезе с обичайната за тропиците внезапност. Гледахме как морето със сила се разбива в рифа, като се извива в гладки и полупрозрачни вълни. Решихме, че е благоразумно да прекараме нощта на дрейф в открито море.

Пора-Пора има хубави обли форми като някоя добре закръглена вахине. Той е хармонично устроен остров, с лагуна, осеяна с коралови островчета. По нея летят като птици пироги с уравновесители, с по един човек на уравновесителя, за да компенсира с тежестта си накланянето на лодката. Точно при входа на прохода бяхме обгърнати от яростен дъждовен пристъп, който за щастие не ни завари с прибрани платна.

Селото е с доста безцветен вид: Вайтапе се е пръснало по дължината на крайбрежието, жизненият му център е на края на пристана, където се швартовахме: едно нищожно футболно игрище, обкръжено от училището, амбулаторията, къщата на стражаря и различни ужасни дъсчени постройки. Запотени деца тичаха в кръг, сигурно имаха час по гимнастика… В един край, обърнал гръб на морето, се намира гробът на Жербо: изкуствен, твърде нов „марае“^[10], украсен с доста сполучлив бронзов медальон. За щастие, щом се излезе от тази част на селото, Пора-Пора става красив, много красив. Звукът Б не съществува на полинезийски. Затова повечето от писателите, които уважават местния език, пишат Пора-Пора, така, както се произнася. Само географските карти и официалните печатни издания упорствуват в запазването на тези две необясними Б (Бора-Бора вм. Пора-Пора).

Пред гроба на Жербо разисквахме върху съдбата на този голям мореплавател, станал ще-не ще толкова прочут, че името му скоро ще се превърне в нарицателно. За всички вестници в Европа всеки, който тръгнеше като любител с платноходка, ставаше „съперник на Жербо“. Безполезно бе да се насилва въображението. Сега бе модно да се критикува Жербо. А малко ли нещо имаше той за критикуване! Първоначалните му заблуди, наеженият му характер, стилът на книгите му, възгледите му, даже мнимата му нравственост. И все пак той бе голям моряк. Никога не ще престана да го защищавам, на първо място защото е бил нещастен. Ограничил се само в един крайно опростен живот, който той си бе избрал и който всички се стремяха да му отнемат: болестта, пресата, войната, завистта на обществото, което не допуска да бъде пренебрегвано. Аз разбирам този човек с променливите му настроения и депресии. Никога не ще престана да се възхищавам с всичките си сили от неговата любов към морето, от стоманената му воля и последователност в мислите. Той бе последователен до крайност и със самия себе си. И в известен смисъл се стилизира. Той бе художник. Създаде мечтата и съревнованието, като се обособи от другите. Именно този цялостен характер стои в основата на всички упреци и той е, който при все това си остава най-голямото му основание за слава.

По време на войната Пора-Пора бе американска военноморска и въздухоплавателна база, единствената във Френска Полинезия. Шест хиляди янки окупираха в продължение на четири години този остров с население от две хиляди души. Появиха се клубове, кина, джипове, кока-кола. Едно островче бе очистено от дърветата и превърнато в аеропристанище. Военни транспорти стоварваха изумителни количества материали. Очарованите туземци се тъпчеха с консерви от говеждо, бостънска бакла, круши и сладолед. През цялата година беше като „на 14 юли“. Странно, но в целия остров има само шестдесетина американо-полинезийски потомци. Това се дължи на профилактичното възпитание, прилагано в американската армия.

Пробуждането бе малко тежко. Веднага след победата янките изсипаха хубавата си техника през рифовете в морето, на петстотин метра дълбочина, и си заминаха така внезапно, както бяха дошли. Но полинезийският народ е така предразположен към забравата и щастието, живее така чудесно с настоящето, че една година по-късно това представляваше само сън. Отново започнаха да се занимават с малко риболов, да приготвят малко копра. Само едно момиче замина за Америка да търси своите войници. И само един американец се върна оттогава, за да посети Пора-Пора, в който при това всички се бяха клели да се върнат някой ден. От всичко това бе останал само отзвукът на едно по-дълбоко разочарование.

В Пора-Пора прекарахме само четири дни, но най-близките до истинската Полинезия. Ние обичахме, когато сме в чужда страна, не само да я опознаем отблизо, но и да участвуваме в живота й. Перях дрехите си заедно с другите жени по края на реката, гладех, седнала на земята, с ютия, пълна с червени въглени. С Пепе, жената на туземния полицай, нанизвах раковини и семена, миех се на първобитния душ, на който оградата откъм морето липсваше съвсем, а на трите останали страни не беше по-висока от един метър. Туземният полицай Марий бе изпълнявал някога една малка роля във филма „Табу“ на Мърнау^[11] и се гордееше много с това.

Отидохме на екскурзия до нос Матира, за да плуваме, ловим риба и ядем. Пясъкът по крайбрежието тук имаше ослепителна белота, докато в Таити за нещастие бе съвсем чер. Лагуната бе чудесна. На дъното й се разстилаше градина от корали, широки и кичести, изрязани като дантела, разширени във вид на купи, едни като нежни, странни решетки, други като карфиол, като храсти, орхидеи, като мозъци с техните бразди. През призмата си прозрачната вода им придаваше нежни и разнообразни пастелени тонове. В тази прозрачност тялото плуваше като дух, освободен от земята, с пречистени и обновени мисли. Забравях съвсем къде се намирам и коя съм, за да се нося сред някакъв блян, изпълнен с чудни усещания. Но рибата бе уловена и трапезата сложена за двадесет души под палмите. Ястията бяха само местни: сурова и пържена риба, „фафару“, или риба, ферментирала в кратуна, която отвращава чужденците с миризмата си на гнилота. Опитах я от кулинарни съображения и от любопитство — никак не беше лоша. Не ядем ли рокфор… Имаше таро, „пое“ (пудинг) от таро, печено прасе и някакъв вид руска салата. „Маа Таити“ (Таитянската кухня) е добра, но доста безвкусна и без изтънченост. Освен няколко прекрасни специалитети, тя е тежичка, доста тестена и ограничена.

Имаше и вино. Една дебела „мама“ изпълняваше шеговити и много кратки „уте“, като се смееше силно и единственият й зъб отпред трепереше, подобно на измръзнал часовой. Всички се превиваха от смях, даже и ние, които не разбирахме нито дума от шегите й. Тези „уте“ са сходни с ирландските „лимериск“, но почти винаги са двусмислени. Една китара изникна неизвестно откъде, образува се кръг за „паоа“, почнахме да пляскаме с ръце и да пеем „патото“ (речитатив), в което ставаше дума за костенурката на Помаре.^[12] Момичетата танцуваха в средата на кръга поред. Забавлявахме се като царе. После плувахме още, за да поизтрезнеем.

Едва се бяхме прибрали на борда и ето че пристигна Марий, натоварен с ястия.

— Къде са твоите „тане“? (Моите съпрузи, бог да ми прости!)

Той знаеше шест думи на френски, а аз толкова на таитянски. Даде ми да разбера, че ме кани на обед у нас. Още не беше се смляла храната от нашия обилен обед, но как да го върна с всичките тези провизии и неговия щастлив и мил вид? Трябваше да изпратим да извикат Пепе, останала учтиво в кухнята си, и в каютата дегустирахме суровата риба, маринована с лимони, заедно с „митихаари“, който е сос от кокосово мляко, лангусти и прасе, печено продължително в туземна пещ. Тъй като спазвахме обичаите, ядяхме с пръсти и комбинирайки ограничените си речници, успяхме да си кажем доста неща.

Времето никак не ни глезеше. От върха на планината връхлитаха силни вихрушки, преваляваше от време на време и когато в лагуната се образува едно особено силно плискане, преместихме се от нашия мост и отидохме да се швартоваме за бившия кей на американците, тихо и добре защитено място, украсено с цяла дузина стари ръждясали резервоари. Така се оказахме близо до терена, където ставаха репетициите за танците на 14 юли.

„Тиуре“, както наричат тук юли, наближаваше и приготовленията бяха в разгара си. В Папеете през идния месец щеше да е постоянен панаир. Съревнования на костюми, на песни и танци, състезания на пироги щяха да следват едни след други и всички острови щяха да изпратят красивата си младеж. Щеше да бъде голямо и славно веселие. Всеки броеше стотинките си и ги пестеше, колкото може. Жените киснеха кори от уру, за да направят от тях „тапа“^[13], като ги очукват с бухалки с нарези на ромбове. Корите на пюроса също бяха подложени на действия за омекотяване. Всичко това щеше да послужи за танцови костюми, хубавите „море“, целите украсени с раковини и червени и бели семена. Пора-Пора блестеше с груповите си танци. Бяхме срещнали вече Жермена, неговата танцьорка-звезда, най-добрата и една от най-красивите на островите, едновременно тънка и закръглена, с дяволски гъвкаво тяло. Имахме щастието да попаднем на една вечерна репетиция. При осветлението на моригаза^[14], под острия и точен ритъм на барабана, удрян с длани, ние видяхме как тези нехайни хора се отдават изцяло, с всичките си сили, без да се замислят. Танцът бе тяхното изкуство и изразното им средство. Те творяха и пресъздаваха. Най-напред мъжете, после — жените, а след това заедно те изпълняваха тези възбудени и трепетни фигури, всички движения на които бяха като някакъв смътен спомен от първобитния живот. „Отеа“ е танц на групи в изправено положение; „апарина“ — в който само движещите се ръце разказват нещо; „хивино“ — в който два кръга от танцьори от противоположни полове се движат един в друг.

Това бяха напрегнати и резки танци, с една извънредна точност и изящество. Това бе истинският танц, роден от ритъма на живота, извлечен из глъбините на човешкото същество, изразител на малобройни могъщи мисли и особено на инстинкти. Пантомима на любовта, с един еротизъм, едновременно естествен и изтънчен. Танцът бе възбуждащ, весел, излъчващ радостта от живота, чувствуваше се, че е роден в този народ и продължава да се ражда в него, и най-сетне той бе красота, защото бе във висша степен естествен и изразяваше щастието. Цялото тяло се извиваше в гъвкави движения, които се приближаваха и оттегляха, после се съсредоточаваха в бедрата и корема. Танцьорката, с извърнати длани, предлагаше с изразителни движения приятните си хубави очи, искрящи и дълбоки, и с целия си жар приканваше зрителите да споделят възторга й. Ние се запалихме от този огън, в който се стопяваше и най-интимното от самата нея и от самите нас, просто и радостно отдадено. Тя се разпалваше, тъпчеше на място и се разтърсваше, като изразяваше една чувственост, пламенна, но винаги хармонична, дръзка, но никога груба. Зад нея мъжете, удряйки с крака по земята, танцуваха енергично, едновременно леки и силни, по-сериозни, по-съсредоточени, с хубавите си мускули, лъснали при светлината на факлите. А барабанът ставаше по-припрян, усилваше ритъма. От устните на присъствуващите се изтръгваха поривисти и продължителни викове. След един последен вик танцът рязко спря и те останаха свити, още тръпнещи, малко задъхани. Ние също. Но такова упражнение не изморява тези силни тела и краят на репетицията бе само началото на празника: младежта се пръсна из селото, като пееше, смееше се, любеше се, вдигаше шум, пиеше и цяла се отдаваше на танца и отново на танца.

Това беше последният ни полинезийски спомен. Мислехме си за разговора, който водихме с някои много еволюирали „полутуземци“. Казахме им, че са щастливи, защото у нас има семейства, които нямат деца поради липса на пари за отглеждането им, за храненето им, отопляването им, обличането им или защото нямат къща, нямат място, където да ги настанят. Спомням си изненадания и ужасен поглед на тази млада жена, чиито девет рожби растяха на свобода сред природата.

Внезапно морето ни се стори пусто и тихо, почти тъжно. И само малко по малко обичайната рутина ни облада и намерихме сили да сложим Маркизите, Таити, Моореа и Пора-Пора в едно специално чекмедже, откъдето щяхме да ги измъкваме често, за да дадем възможност да заискрят с всичкия си блясък. За пръв път желанията ни ни теглеха не напред, а назад. Ако сметнехме изминатите мили от Ница и разстоянието, което ни оставаше да преплаваме, щяхме да сме по средата на пътя едва като отминем островите Фиджи. Въпреки това, напускайки Полинезия, ние имахме съвсем ясното впечатление, че започваме завръщането.