Сергей Снегов
Експериментът на професор Брантинг (4)

4

Хенрих се колебаеше. Преследването на Брантинг лежеше на съвестта му. Той имаше достатъчно причини да замеси брат си в тази работа — ставаше дума за безопасността на Земята. Но бягството на професора на Марс, а от Марс на Нептун хвърляше нова светлина върху действията на Брантинг. Калиописът не е забранен на далечните планети от Слънчевата система. Имат ли те право да гонят професора до Нептун, където по принцип събирането на информация и издирването са изключени?

Рой така убедено поддържаше Цвиркун, който настояваше да предприемат далечното преследване, че Хенрих остави съмненията за себе си. Само по време на полета, продължил повече от месец, Хенрих поговори с брат си от душа. Не беше лесно да убедиш в нещо Рой, но убедеше ли се, той твърдо държеше на него. Той опроверга съмненията на Хенрих. Ако Брантинг не замисля нищо лошо, защо ще се крие? Професорът е напуснал марсианската станция, своята рожба, делото на целия си живот — защо? Без много сериозни причини сериозните учени — а Брантинг е от тях — не се впускат в авантюри. А това, че е замислил някаква авантюра, е безспорно. Той трябва да бъде обезвреден, докато не е извършил престъпление. А за да се обезвреди, трябва да бъде намерен. За какво всъщност спорят?

— Нима ти наистина смяташ, че Брантинг е полудял? Действията му са по своему разумни. Той знае, че го преследват, и засега отлично ни върти на пръста си.

— Той е хитър, това е вярно. Казват, че хитростта заменя на лудите изгубения разум. Но нима самият му стремеж да ни излъже не говори срещу него?

— На Нептун никой няма да ни помогне в търсенето — мрачно предсказа Хенрих.

— На Нептун ще ни помогне нашият уред — Рой уверено посочи стоящия до него дешифратор.

Преговорите в Управлението на нептунианската експедиционна колония води Рой. Вежливо му обясниха, че администрацията на колонията не дава справки за жителите на Нептун, с изключение на случаите, когато им предявят официален указ на Големия съвет за задържането на опасен престъпник, избягал тук, за да се скрие от наказание.

— Ние нямаме указ за задържането на Брантинг, защото той не е успял да извърши престъпление — каза Рой в отговор на даденото без заобикалки пояснение.

— В такъв случай ние не познаваме никакъв Брантинг — последва хладният отказ.

— Значи ли това, че ние самите, без помощта на администрацията, не можем да търсим интересуващия ни човек? Ще ни бъде ли разрешено да поговорим с него, ако го открием? — попита Рой.

Представителят на администрацията отговори:

— Можете да правите всякакви издирвания и да провеждате всякакви разговори. Забранява ви се само да задържате и арестувате някого.

— Е, какво, и сърдечният разговор с Брантинг може да даде нещичко — каза Рой, когато тримата се върнаха в хотела. — Ще настроим уреда. Брантинг сега има само един шанс да ни избяга — ако е скрил някъде спорите на калиописа, а той самият е изчезнал по-далече от тях.

— Кутийката със спорите е у него — със същата непоколебима увереност възрази Цвиркун. — Аз по-скоро ще повярвам, че имам две глави и четири крака, отколкото че професорът ще се раздели с кутийката дори за минута… не, за секунда, за хилядна част от секундата!

Още щом Рой включи апарата, стаята в нептунианския хотел се изпълни с мелодичния звън на камбанките. Дешифраторът даваше пеленг на северозапад и показваше разстояние сто и двайсет и два километра от хотела. Рой погледна картата. На това място се намираше основната кариера на тръста „Нептуниански полускъпоценни камъни“ — най-едрите кристали на зеления нептуниан, незаменим при производството на мощни гравитатори, идваха от тази кариера.

— Той е там, там е! — мърмореше Цвиркун и трескаво чупеше ръце. — Към кариерата, незабавно към кариерата, нито една секунда не бива… нито една!…

— Няма да бързаме! Брантинг сега не ще ни избяга! — прекъсна го Рой и извика триместен авиокар.

На Хенрих също не му харесваше нервната възбуда на Цвиркун. Той внасяше нежелан хазарт в работата, за която се искаха ясен ум и спокойствие на духа. Той приличаше по-скоро на ловец, открил желания дивеч, отколкото на изследовател.

Рой сухо предупреди Цвиркун да не си позволява никакви рязкости, когато се приближат до Брантинг. Цвиркун се сви и жално измърмори, че могат да разчитат на него. Като доказателство, че е готов да се държи прилично, той притихна и се сгуши на задната седалка.

Слънцето беше в зенита си, но, малко и студено, то съвсем слабо превъзхождаше по сияние земната Венера. Отвън температурата беше около минус сто и деветдесет градуса; даже в добре затопления скафандър се усещаше силата на космическия мраз, завинаги вкаменил този гигантски съсирек от водород и амоняк, наречен Нептун. Авиокарът се движеше с ниска скорост. Отстрани сред сумрачнобелите простори се показа черният триъгълник на космодрума; там стоеше звездолетът, с който бяха пристигнали. Зад космодрума заблестяха сигналните светлини на втория подземен град — на Нептун те бяха всичко три, — а след това хоризонтът потъна в сиянието на кариерата.

Тя представляваше огромна чаша във вкаменения газ на нептунианската почва. Именно на това място някаква рядка аномалия на природата бе свързала немногочислените тежки атоми, пръснати във веществото на планетата, в онзи удивително красив и поразителен по свойствата си минерал, наречен „нептуниан“. Експедиционната колония на планетата беше организирана тъкмо заради добива на нептуниан, всичко останало на Нептун не представляваше интерес даже за ентусиастите геолози.

Рой направи кръг над кариерата. Дешифраторът се късаше от звънтене. Долу пъплеха нептунианските екскаватори-„паяци“, машини, конструирани за работа при студ под двеста градуса. Придвижващи се бързо на осемте си гъвкави крака, те наистина приличаха на грамадни паяци. Отличаваха се външно от тях единствено по това, че от кабината на екскаватора излизаше гъвкав хобот с огнена уста на края. Машината минаваше с тази „уста“ по повърхността, разтопявайки мигом застиналата маса, над нея се виеше белезникаво облаче — парите на ненужния газ се изхвърляха навън и още в полет, отново замръзваха. Само парчетата нептуниан, които оставаха твърди даже в пламъка, засядаха в утробата на машината.

На един от „паяците“ работеше като оператор бившият учен, светилото на марсианската астроботаника, професор Силвестър Брантинг. Мелодията на дешифратора го доказваше по-категорично от всякакви думи.

Рой намали звученето, така беше по-лесно да се управлява авиокарът. Тихата, ту усилваща се, ту замираща музика се носеше откъм екскаватора, обработващ центъра на площадката. Рой насочи авиокара към средата на кариерата и фокусира на обзорния екран кабината на паяка. На екрана светна прозрачният команден купол на машината, мярна се нечие изплашено лице, нечий глас ужасено извика:

— Джон! Ти ли си това? Ти?

Цвиркун се наведе през рамото на Рой и изкрещя в проговорната тръба:

— Няма да избягаш, престъпнико! Този път няма да избягаш!

Истеричният му вик още звучеше в ушите на братята, когато екскаваторът се втурна навън от кариерата. Грамадният „паяк“ се понесе покрай другите машини, стремително изскочи на повърхността и с огромни скокове започна да се отдалечава в мразовития простор, матово осветен от залязващото мъничко Слънце. Екскаваторът бягаше на изток, към нощната тъмнина. Той се носеше с такава отчаяна бързина, че само след минута започна да се губи в далечината. Рой форсира двигателя, но авиокарите на Нептун бяха нискоскоростни модели. Мощността на двигателя стигаше само колкото да не изостават съвсем. Рой викна в тръбата:

— Професор Брантинг! Искаме да поговорим с вас!

— За нищо на света! За нищо! Опитът не е завършен! Аз не мога…

Цвиркун отново се наклони през рамото на Рой, за да извика нещо в тръбата, но го направи така неловко, че с рязкото си движение прекъсна връзката с отдалечаващия се механичен паяк. Хенрих сърдито се обърна към Цвиркун:

— Много сте невъздържан! Оставете на нас!

Цвиркун се отпусна на седалката и разкаяно замърмори нещо. Рой се зае със захранването на двигателя, Хенрих, без да откъсва очи от бавно смаляващото се тъмно петънце върху сумрачната равнина, включи прожектора. Петното се виждаше отчетливо, но продължаваше да намалява.

— Изглежда, и този път ще се скрие от нас — въздъхна Рой.

Нито Рой, нито Хенрих не обръщаха повече внимание на смълчалия се Цвиркун. И когато пред тях изведнъж се понесе огнено кълбо, те не можаха веднага да разберат, че Цвиркун тихо бе открехнал люка в купола на авиокара и бе стрелял с плазмения си пистолет. Гигантският „паяк“ се метна нагоре и падна, чупейки краката си. Сега лежеше по корем, тъмен, неподвижен, увеличаващ се с приближаването на авиокара.

— Защо го направихте, Джон? — попита смаян Рой.

Цвиркун отговори задъхано:

— Няма друг изход! Той може да се скрие!

Рой спря край падналия паяк. Хенрих, който следеше Цвиркун, успя да извика предупредително:

— Не го пускай, Рой! — и се вкопчи в Цвиркун, който се опитваше пръв да изскочи от авиокара.

Рой твърде късно реагира на вика на Хенрих, Цвиркун успя да се отскубне. Хенрих хукна след него, но той доста го изпревари.

Рой бягаше по-бързо от Хенрих, но се забави няколко секунди.

Хенрих се носеше на около петдесет метра след Цвиркун и го видя как дръпна вратата на промеждутъчната камера, защищаваща кабината от външния вакуум. Хенрих скочи в нея, когато Цвиркун беше вече вътре. Налягането в камерата се изравняваше бързо, но не толкова, че Хенрих да може да попречи на това, което видя зад прозрачната стена.

На пода на кабината се гърчеше и викаше за помощ сухо старче, а Цвиркун, натиснал го с коляно, късаше дрехата му.

— Моля те! Много, много те моля! — викаше старчето, мъчейки се да откъсне от себе си ръцете на Цвиркун. — Бъди благоразумен, препаратът не е доработен! — Старикът видя Хенрих, който в безсилен гняв чакаше кога ще се отвори вътрешната врата, и пронизително закрещя: — Помогнете ми! Всичко ще ви обясня!

Цвиркун се обърна, видя Хенрих и още по-силно разтърси старчето. Главата на Брантинг се удряше в пода, Брантинг хриптеше. Автоматичната врата се разтвори, когато Цвиркун с малка кутийка в дясната си ръка отскочи от Брантинг. Хенрих се хвърли към проснатото на пода тяло.

Побелелите коси на главата на учения бяха изправени, в широко отворените му очи беше застинал ужас. В промеждутъчната камера се въртеше разяреният Рой, очакващ своята минута да нахълта вътре.

— Вие убихте Брантинг! — с негодувание възкликна Хенрих.

Цвиркун отговори с презрение и омраза:

— Не исках да го убия. А ако съм му помогнал да пукне, то на кучето — кучешка смърт!

Хенрих се вторачи в озареното тържествуващо лице на Цвиркун. Всичко, което бе виждал в него по-рано, е било маска. Хенрих се дразнеше от кълченето на Цвиркун, от калейдоскопичната смяна на гримасите му. Но това кривене и гримасничене не е имало нищо общо с лицето на Цвиркун. Било е камуфлаж, примитивна игра. Ето го истинското му лице, открито в цялата си безпощадна яснота — мрачно, с убийствено остри, пронизващи очи.

Рой най-после се втурна в кабината и също се хвърли към Брантинг, после се изправи и сърдито погледна Цвиркун.

— Може би ще ни обясните какво се е случило? И покажете кутийката със спорите! — Той протегна ръка.

— Стойте по местата си! Долу ръцете! — властно заповяда Цвиркун. — Ще дам изчерпващи отговори на всички въпроси, но при условие, че никой няма да направи и крачка към мене, докато не завърша.

Рой сигурно нямаше да се съобрази с искането на Цвиркун, но и него, както брат му, го порази промяната в асистента на починалия професор. Рой бавно се отпусна на скамейката и даде знак на Хенрих да седне до него. Цвиркун се облегна на стената на кабината, сякаш се боеше от нападение отзад. Хенрих поиска да оправи отметнатата ръка на професора, Рой каза, че трябва да оставят всичко непокътнато, докато не дойдат лекарите на колонията. Хенрих седна до брат си. Рой нетърпеливо заговори:

— Вие превишихте правата си, Джон. На Нептун за нападение на друг човек отговарят също тъй строго, както и на Земята.

— Аз не се боя от наказание — спокойно каза Цвиркун. Сега той и говореше по новому, без припряност, без повторения, с някакво почти пренебрежително хладнокръвие. — Вече обясних на вашия брат, че не съм имал намерение да пречукам омразното старче, което, надявам се, ще потвърдят местните лекари, ако са достатъчно квалифицирани. Между другото най-много от всичко се страхувах, че Брантинг ще умре, преди да се добера до него. Оператор на „паяк“ — само на Нептун са могли да измислят такава длъжност за стария учен! Но Брантинг ме дочака. Той умря ако не на ръцете ми, то в ръцете ми. Дори само това ме прави щастлив. Но не само това!…

— Второто очевидно е взетата от вас кутийка със спори?

— Да, кутийката, но не със спорите! — Цвиркун извика това с такова диво тържество, че Хенрих трепна. — Изобщо не е нужно да се търсят спори от калиопис. Умрелият беше луд, но почиташе закона. Той би могъл да взриви целия свят, да подложи цялото човечество на изродяваща операция, но правилата на уличното движение не нарушаваше даже на Марс, където между впрочем те не са толкова строги. Излизайки, той тихо затваряше вратата и акуратно гасеше осветлението, а влизайки, не забравяше да изтрие обувките си.

— Излиза, че вие сте ни лъгали по отношение на тази кутийка.

— Радвам се, че истината най-после стигна до вас, Рой!

— С ваша помощ, Джон, макар и късно! Но какво има в кутийката, която явно ви е толкова нужна, че я сграбчихте с мъртва хватка?

— Да, мъртва. Не подозирате колко сте близо до истината! Отговорете ми на един въпрос. На колко години съм според вас?

Той гледаше към Хенрих и Хенрих отговори пръв:

— На двадесет и две… Или двадесет и три. Вие сте много млад.

— Двадесет и четири, плюс-минус две години — отговори Рой.

В смеха на Цвиркун прозвуча тържество и ожесточение.

— Аз съм точно на шестдесет и пет. Не се блещете и не повдигайте така недоверчиво рамене! Този път аз не лъжа. В деня, когато се появих при вас в лабораторията, Хенрих, моето сърце отчете точно тази кръгла цифра.

— Много добре сте се запазили — сдържано отбеляза Рой.

— Няма нужда от ирония. Не много добре — абсолютно съм се запазил! Страхувам се, че не разбирате разликата. Четиридесет и една година аз не се изменям, това е истината за мене. А съм такъв, какъвто бях в деня, когато Брантинг направи с мене своя проклет опит.

— Нов вариант на древната история за някой си Дориан Грей? — Рой не удържа недоверчивата си усмивка.

— Не, Рой, не! — Цвиркун поклати глава. — Аз също съм чел за този предисторически Дориан Грей. Той само запазил младостта си, а мене направиха безсмъртен. И ако дългата младост на Дориан била плод на страстното му желание, моето безсмъртие е плод на грешка. Брантинг не изчислил добре силата на вкарания в мене препарат. Той искаше да удължи живота ми, а в замяна отмени смъртта ми. Той имаше намерение да ме направи дълго време млад като Дориан, а ме направи безсмъртен.

Рой скептично огледа Цвиркун.

— Толкова ли сте уверен, че тялото ви е неразрушимо? Да кажем, плазмен пистолет или атомната бомба на нашите прадеди…

— Даже простата тояга на още по-далечните ни прадеди — неандерталците! Тя също ще бъде достатъчна. Или камъкът, паднал върху главата ми! Аз съм разрушаем, но не съм смъртен. Моята тайна е там, че не нося зародиша на своята гибел в самия себе си. Могат да ме погубят външни причини, но не и моето собствено развитие. Аз не еволюирам. Слушайте ме внимателно, предстои ви да научите нещо, за което не сте подозирали. Пред вас е човекът, въплътил в себе си съвършенството и безкрайността. Аз съм съвършен, защото съм завършен. Аз не се променям, защото съм достигнал абсолютната хармония. Моите органи, тъкани и молекули, даже атомите ми си взаимодействуват в такова хармонично равновесие, че силите, действуващи вътре в мене, не могат да го взривят. Аз съм способен да се изменям само в степента, в която се променя природата на молекулите. Това значи, че моята еволюция е продължителна като еволюцията на цялото човечество. Аз съм равностоен на цялото човечество, макар че оставам самия себе си. Аз се превърнах от индивид във вид. Аз станах от личност категория. Вие всички си оставате частност, макар да усещате в себе си валидната за всички ни общност. Ставайки общност, аз престанах да бъда частност. Аз съм абстракция на конкретността. Аз съм конкретност на абстракцията. Защото аз съм завършеност! Въплътено съвършенство.

Рой иронично прекъсна страстната му реч:

— Наистина ли мислите, че сте съвършен и прекрасен? Не приличате на бог.

Цвиркун впери в него яростен поглед.

— Аз съм съвършен, но не и прекрасен! Не бъркайте божия дар с пържените яйца. — Студената реплика на Рой даде нова насока на мислите му. В гласа му се усети горчивина. — Съвършенството ми не е идеално, не искам да кажа това. Брантинг ме надари с божествено безсмъртие, без да измени външността ми, далеч не божествена, както справедливо отбелязахте. Той не угаси и моите човешки страсти. Той остави в моето вечно тяло тленната ми душа. Аз обичах тревата и дърветата, затова станах астроботаник — милиарди пъти ще умират всички треви, милиони пъти ще се сменят поколения дървета, преди аз да се състаря. Замислете се, моля ви — милиони, милиарди пъти ще се раждат и ще умират, а аз все ще съществувам. Бях влюбен в едно чудесно момиче — Аврора, оставих я за известно време заради марсианската командировка. Когато се върнах на Земята, видях жена, прекрачила най-добрата си възраст, а аз бях все така млад, аз си бях същият! Хиляди Аврори ще се появят и ще изчезнат от моя живот, хиляди пъти ще им внушавам смут с неизчерпаемата си младост, ще се измъчвам от ужасното стареене на моите приятелки. Замислете се, замислете се! Вие, всеки от вас си намира любима и тя е с него, все по-здраво, все по-тясно е с него — до самата си смърт. А аз намирам, за да изгубя, защото всеки нов ден няма да ни сближава, а ще ни разделя — и колко дни са нужни, за да изгубиш всичко, всичко, всичко!

— Вашата трагедия произтича от това, че сте уникален — отбеляза Рой. — Ако всички хора получеха безсмъртие, подобно на вашето…

Цвиркун раздразнено махна с ръка:

— Това е обсъждано хиляди пъти! Казвам ви, аз съм плод на грешка. Допусната е небрежност в приготвянето на препарата, но каква — Брантинг не запомнил. И не съумя да я възпроизведе. Моето безсмъртие е резултат на немарлив експеримент, на най-глупава грешка.

— И вие възненавидяхте своето безсмъртие?

— Да! Да! Да! Моята душа, толкова моя, толкова неповторимо лична, въстана срещу моята безстрастна всеобщност. Аз жадувах смърт, не моментална гибел, не външна катастрофа, не, а вътрешна възможност да доведа живота си до естествено самоунищожение, защото без перспективата за смъртта няма упоение от живота!… Не, вие не ме разбирате, не можете да ме разберете! А Брантинг разбираше, но аз за него бях само експонат, вечен паметник на неговия гений. От съжаление към мене той разработи неутрализатор на безсмъртието, но не се реши да ми го даде. А когато аз се опитах със сила да завладея препарата, Брантинг избяга от Марс. Той знаеше, че съм конструирал индикатор на препарата, и се постара да избяга по-далече. Но не избяга! — Цвиркун вдигна ръка и възторжено извика: — А сега от безсмъртен аз ще стана жив, просто жив, упоително жив!

С рязко движение той изсипа в устата си съдържанието на кутийката. Хенрих извика и се хвърли към него. Рой удържа брат си; Цвиркун изпусна протяжен вопъл, поклати се и рухна върху тялото на Брантинг. Очите му се обърнаха нагоре, на устните се появи пяна.

— Защо ми попречи? — горестно възкликна Хенрих. — Брантинг каза, че препаратът не е доработен!…

Рой с ужас гледаше двете проснати тела.

— Аз и не мислех, повярвай ми… — едва изрече той.

Хенрих вдигна и пусна ръката на Цвиркун. Асистентът на Брантинг се вкочаняваше пред очите им. Хенрих замислено каза:

— Може би за него е по-добре, че недоработеният препарат неутрализира безсмъртието и едновременно прекъсва живота. Все едно Джон Цвиркун не би се върнал към нормалното битие. Той ненавиждаше безсмъртието, но вкуси от вечността…