Чия кръв е най-сладка

(Словашка народна приказка)

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Анани Младенов

В една гора живеели двама добри приятели — мечка и комар. Веднъж баба Меца попитала:

— Комарко, ти като вредом летиш и на всякаква твар кръвта си опитал, можеш ли да ми кажеш чия кръв е най-сладка?

— Разбира се, човешката кръв е най-сладка! — отговорил комарът.

— А къде се крие този човек?

— Той не се крие, като излезеш от гората, ще го срещнеш.

— Трябва и аз да опитам неговата кръв.

— Може! Само че се пази да не пострадаш! — предупредил я комарът.

Ала Мецана недоизслушала приятелския съвет и тръгнала през гората. Повървяла, повървяла, настигнала на една пътечка един старец, прегърбил се под наръч съчки — едва крета.

— Хей! Ти човек ли си? — викнала му Мецана.

— Ох, бабо Мецо, бях някога човек, ала вече не съм — отговорил той.

— Е, върви си по пътя тогава! Не ми трябваш.

Повървяла още малко, излязла накрай гората, откъдето започвала една голяма ливада. Видяла някакво момченце, което било яхнало тояжка, припка и вика: „Дий, конче! Дий!…“

— Хей, чакай малко! — спряла го мечката. — Ти човек ли си или не си човек?

Момченцето се спряло и отвърнало:

— Още не съм. Ама подир няколко години ще стана човек и ще те съборя, бабо Мецо. — И си продължило играта: „Дий, конче!…“

— Тичай, тичай! — викнала подире му тя. — Ти не ми трябваш.

Тръгнала по пътя край гората. Гледа — насреща се задава един кавалерист, препуска на истински кон. Препасан с ши рок колан, на който отдясно виси кобур, от ляво виси сабя и се удря в ботуша му; шапката му килната накриво, мустаците засукани нагоре — същи юнак!

Почудила се Мецана — такава твар не била виждала до сега. Изправила се на задните си крака, вдигнала предните — преградила му пътя:

— Стой! Кой си ти? — викнала тя.

— Не виждаш ли — войник! — Махай се от пътя тогава! Аз търся човек, за да му изпия кръвта.

— Тъй ли? — изправил се на стремената си войникът и навирил по-дръзко мустак. — Та аз съм човек — човек и половина!

Мечката като чула, че това е онзи, когото дирела, се спуснала насреща му с протегнати лапи. Ала на човекът и клепачът не трепнал. Измъкнал сабята си, па като я праснал по рамото, съдрал и кожуха.

Изревала от болка Мецана. Разбрала, че с човека шега не бива. Понечила да си иде в гората. Пък той извадил от кобура един пищов: — бу-ум! — изпратил й един куршум в задницата, сръгал коня в хълбоците и препуснал но пътя си.

А мечката куцук-куцук — едва се дотътрила до бърлогата си. Приседнала на един пън да си лиже раните.

Подир някое време долетял комарът. Гледа — приятелката му пуфти, ръмжи сърдито.

— Какво има, бабо Мецо? — попитал я той.

— Абе, нали рекох да опитам сладката кръв на човека. Ама се опарих.

Почудил се комарът:

— Защо, дружке? Как така?

— Тръгнах да диря човека — заразнравяла Мецана. — Срещнах едного — бил някога, ала сега вече не е. Рекох му да си върви. Срещнах друг — той пък щял да стане, ала още не бия станал — отнратих и него. Накрай излезе истинският човек: качил се върху един кон, ръга го в хълбоците, кара го да тича. А конят, който е но-голям и но-силен от него, вместо да го събори, че да го смачка, се оставя човекът да го води както си иска и накъдето си иска. Спрях го и тъкмо понечих да му изпия кръвта, той ми се изплези. Пък езикът му такъв дълъг-предълъг и толкова остър, че като ме лизна но рамото, олющи ми кожата. Заболя ме и реших да си тръгна, а той плюна връз мене. И плюнката му беше толкова гореща, сякаш жив въглен ме парна отзад. Още ме гложди бутът…

Край
Читателите на „Чия кръв е най-сладка“ са прочели и: