Как се пръкнали болестите по людете (Българска народна приказка)

Едно време нямало болести. Хората си умирали или от дълбока старост, или от вражи ятаган, или пък от някое злощастие (да речем — подплашат се конете и прекатурят каруцата в някоя дълбока дупка или пък селският бик на муши човек).

Живеели тогава в един град две стари моми. Не могли те да се омъжат навреме, че били много бедни. А осиромашали, защото били хем мързеливи, хем пък много лакоми на ядене. Та като видели, че вече няма накъде и ще умрат от глад, едната рекла на другата:

— Хайде, сестрице, да станем трески и да тръгнем да тресем людете, та пак да ядем сладко и благо. Защото щом на някой му е скършено, легне, а близките почват да му дават все хубаво ядене и пиене — всичко, каквото му се прище.

— Хайде! — съгласила се другата. — Само че кажи ми, какви трески ще бъдем, защото аз не знам що е това? — Когато човек пие заморен вода или пък яде зелени сливи или вмирисано месо, ние ще му влезем в сърцето и ще го тресем: в най-голяма жега ще му дъхаме такъв студ, че да му тракат зъбите, а в най-голям мраз ще го хвърляме в огън, да се поти като на баня. Ще мъчим трескавия, а ние ще добруваме и ще живеем царски-господарски на чужд гръб. Хайде, тръгвай подире ми! Щом излезем на улицата, първите люде, що поминат, ще ги хванем да ги тресем.

Речено-сторено! Седнали на пейката край портата и за чакали. Ето ги, подир някое време задават се двама души: единият — богат търговец, другият — сиромах воденичар. Спуснали се мързеланите и тихичко се промъкнали в сърцата на двамата мъже: първата у търговеца, втората — у воденичаря. Почнали да ги кършат и тресат. Тътъ, тътъ — правел единият, тъ тъ, тътътъ, тътътъ — правел другият. Кихат, кашлят, едвам се довлекли до дома.

Веднага домашните на богатия се разтичали, постлали му мех дюшек, чисти чаршафи, подложили му под главата пухена възглавница, покрили го с копринен юрган; питат го какво да му дадат да пие, та да се загрее.

Научили се роднините и приятелите на търговеца, че не е добре и надошли да го споходят. Един му подава павурче с ракия-зехтинлия, друг — червено вино тригодишно, трети — свинска наденица, четвърти — баница от брашно, с копринено сито пресято, пети — рачел, тетовски ябълки и други овошки и благини. Всеки носи от хубаво по-хубаво да се отсрами, защото търговецът имал много роднини и приятели, които го тачели заради богатството му. Затова, като гледали как го тресе и трака със зъби, всички много го жалели — нали дотогава не били виждали треска да тресе. Пък като се залежал така доста време, надонесли му толкова благини — цяла бакалница да напълниш!

А треската гледала тия хубави работи и се облизвала, почвала да тресе болния още по-силно, сетне го оставяла на мира за малко — да си почине. И щом го претресяло и му олекнело, болният ставал толкова ящен, че всички край него се чудели къде туря това ядене и пиене. Пък то треската, що била у него, ядяла и пиела всичко това. И каквото и се приисквало — давали й. Проклетата треска яде, пие, па легне да спи, а на богатия само корема надува, за да го мързи да стане. Защото на мързеланата сега й се спяло и я мързяло сто пъти повече, отколкото преди, когато не била треска, че такова ядене и пиене и такива меки дюшеци по-рано не била и сънувала.

Пък домакинята току бута трескавия си мъж, придумва го:

— Събуди се, домакине, разбуди се! Донесла съм ти вода да си измиеш очите. Стани, поразшетай се малко из двора да глътнеш чист въздух, та дано ти подобрее! Доста си лежал бе, мъжо — ето вече става три години време. Ден и нощ спиш; повече от всички ни ядеш, а нищо не ти се лепи. Само шкембето ти се подува — заприличало е на бъчва, а вратът ти е изтънял като точилка.

— Ох, мари жено — отвръща едва-едва болният, — кой слепец не иска да прогледне, та и аз да не искам да стана да се поразтъпча. Ами като ме е упоила тая напаст невярна, все на сън ме избива. А щом се наспя, проклетницата току ме грабне за врата, та ме тресе, както някое куче, когато тресе бял дроб. Пък след като ме потресе и остави, прияжда ми се така, сякаш отвътре някоя ламя ненаситна е зинала и ям, ям — колкото повече ям, толкова по-тежко ми става, сънят ме събаря, унасям се и не помня вече кой съм и къде съм. Затова, жено, не мога да се вдигна от постелята.

— Ами, какво да направим, бе мъжо, та да те привдигнем? Триста лечители викахме, никой не ти помогна. Я ми позволи да потърся някоя мъдра жена да ти побае, та дано пък тя да ти помогне.

— Търси бе, жено! Викай врачки, баячки, знахари, дервиши, попове! Когото видиш и чуеш, викай, та дано ме изправи.

Станала жената, отишла при една бедна бабичка, прочута врачка-баячка. Разправила и за теглото на мъжа си и я довела в къщи. Видяла бабата болния: пита-разпитва го какво го боли, какво яде и пие и накрай му рекла:

— Наемам се да ти помогна, ама ако ме слушаш и вършиш всичко, що ти заръчам. И да търпиш!

— Ох, бабичко — простенал болният, — ще търпя, ще слушам и ще върша всичко, що ми наредиш, само и само да ме отървеш от това тегло.

— Не бери грижа, синко! Щом ще ме слушаш, аз за три дни ще те изправя на нозе — рекла му бабата и си отишла. Като стигнала дома си, старицата отскубнала край плета една ръкойка пелин, сварила го и отнесла отварата на болния. Дала му пълна винена чаша да изпие на гладно сърце. Щом погълнал горчилката, така го потресло, че едвам не повърнал.

— Ох, мари бабо! — изохкал той. — Каква беше там отрова, с която ме напои?

— Не бой се, синко, потърпи! — отвърнала бабичката. — Тая треска, гдето се е впила в сърцето ти, няма да те пусне, ако ядеш само сладко и благо. Трябва да гълташ горчиво и люто, та да я изпъдиш. И стига вече си се галил в меки постели, ами легни на гола рогозка, тури си камък под главата, още два дена не яж и не пий нищо друго освен от моята билка и ще видиш как ще побегне от тебе тая проклета треска.

Болният я послушал: три дни нищо не хапнал, само пелин-вода пил. На третия ден бабата дошла да го види. Намерила го на двора да дреме на припек върху една рогозка. Тихичко се приближила, без той да я усети, взела едно ведро, оставено зад гърба му и го поляла със студена вода. Стреснал се търговецът, скочил на нозе, както когато бил здрав.

— Ох, бабо! — извикал той. — Защо ме уплаши с тая студена вода?

А пък треската се уплашила дваж повече и изскочила из него, та се вмъкнала у бабата.

„Чакай ти проклето старо-харо — рекла си на ум треската, — аз тебе да потреса, загдето ми разтури спокойствието и доволството, че си живеех досега така царски-господарски. Дяволът ли те подучи, та да ме държиш три дни гладна и да ме поиш с тая горчилка, гдето ми вгорчи живота, че накрая пък и със студена вода да ме поливаш?“

Начаса богатият оздравял и се развеселил.

— Да си жива, бабо, дълги години! — рекъл той и я наградил богато.

Бабичката прибрала парите и си тръгнала, ама по пътя усетила, че я втриса и полека-полека, едвам си довлякла кокалите дома. Легнала на гола земя край огнището, по гърчила се, потреперела, потракала с двата си зъба, що и били останали отпред, па с мъка се привдигнала и изпила една голяма чаша пелин-вода; постояла някое време — още една чаша изпила.

Разбрала треската, че бабата ще пие чаша подир чаша все тая горчилка и няма да легне на меха постеля. Разлютила се и я напуснала — тръгнала да дири някой богаташ да му се окачи.

Добре, ама сега пък щом треската хванела някого, викали старата врачка-баячка, която се била прочула вече по целия град. Тя давала на трескавия да пие пелин-вода и така пропъждала болестта. Не можела вече треската да поминува царски-господарски, както карала три години наред у болния търговец. Като разбрала тя, че бабата яма да я остави на мира, намислила да бяга на друго място, където не знаят хората как да я пъдят. Тръгнала треската да се преселва. Излизайки вън от града, ето ти я напреде нейната посестрима — другата треска. И тя била решила да бяга.

— Добра стига, сестрице! — вика едната. — Чакай да вървим заедно!

Застигнали се, прегърнали се, заразпитвали се коя как е прекарала тия три-четири години, откакто се били разделили.

Разправила първата как добре прекарала у богатия търговец и сетне всичките си патила и несгоди, що изтеглила от врачката-баячка, и накрай попитала посестримата си как е поминувала у воденичаря и другаде.

— Не ме питай, сестрице! — започнала да се окайва оная. — Сефтето ми не беше никак добро. Като хванах да треса воденичаря, той си отиде на воденицата, грабна лучницата, счука си лук, поля го с оцет и надигна, та на един дъх изпи този киселаш. Едвам не ме отрови, да го отнесе мътната дано! И не му стигна това, ами като го хвърлих в огън, взе та се съблече и се цамбурна в яза, в студената вода. Вкочанясах се цяла, още малко да ме удави, ако не бях избягала. Като го оставих, стегнах една чорбаджийка. Три години я тресох, ядох и преядох все благини. Харно, ама не се живее в тоя град: откъде се пръкна тая проклета врачка-баячка — все по петите ми ходеше. Щом докопам някого — викат я. Вместо благини тя ми даваше да пия оная горчива отрова, що ми отрови дните. Та вече не мога да трая и намислих да бягам от тоя град.

— Е, та и аз бягам от тая проклета бабичка. Ще ида някъде, гдето няма такива вещерки-знахарки.

— Знаеш ли, сестрице, що ще ти река аз? И така сме тръгнали да бягаме двете другаде, хайде да не се делим вече. Когато хванем да тресем, двете поред да го тресем. Ама да гледаме да е някой по-богат, та да добруваме, дордето ни омръзне.

— Право думаш, сестро — съгласила се първата мързелана, — при сиромаси не се живее: аз го хвърля в студ, а той грабне брадвата — сече, цепи, не си отдъхва, дордето не го избие пот, а пък мене — дваж повече…

— Или пък, ако му дам огън — прекъснала я втората, — цамбурне се в студената вода, както моят воденичар, та цялата от студ се вдървявам.

— Ами, сестрице, и друго искам да ти кажа…

— Кажи де, що е намислила умната ти главица!

— Да караме така — предложила първата умница — до някое време, па да вземем да се омъжим. Ще си народим дечица и ще ги научим на нашия занаят, та и те да добруват, а людете да се мъчат.

— Добре си го намислила, сестрице! Да си ми жива и радостна! Само моли бога да ни пази от лоша среща с горчилка-пелин и студена вода…

С тая мисъл в главата вървели по пътя двете пакостници и отишли в друг град. Там не познавали треските. Дордето се научили хората как да ги пъдят, много време минало и сестрите добре поминували. А сетне намерили двама ахмаци и се омъжили. Народили челяд мъжка и женска и от тая челяд плъпнали болестите по цялата земя. Те били най-раз лични, както са различни и хората: едни хвърлят в студ, други — в горещина; едни тресат всеки ден, други — през ден или през два дни: едни идват с жълтеница, други — с кашлица и още много, много най-различни. Някои болести са мъже като бяс, скорбут, сърцебол и други; те хванат ли някого или бърже го уморяват, или бърже го оставят, за щото мъжете са по-нетърпеливи. А пък от болестите-жени не се умира толкова бърже и често, защото жена не може да надвие на мъж, ама хване ли някого такава болест, дълго време не го пуща и крета клетият така ни здрав, ни болен с години.

Ето така се пръкнали болестите по людете — да ги мъчат и до ден-днешен.