Как сиромахът се избавил от оскъдниците (Украинска народна приказка)

Един селянин бил толкова беден, че често и той, и челядта му си лягали с празен стомах. Пък бил работен, трудел се от сутрин до вечер, ама нищо свястно не излизало от ръцете му. Гдето се вика: злато да пипне, на камък става! Бъхтел се той като риба на сухо — от сиромашията не може да се отърве. Ту житото му градушка ще убие, ту вола му мор ще умори, ту кокошките пипка ще натръшка.

А бил този бедняк гуслар, какъвто втори нямало в селото. Затова често го канели по сватби и веселби, хората да разтушава. И винаги му давали по нещичко заради свирнята. Така, върнал се той дома една неделя от сватба с развеселено от водката сърце и донесъл на децата си брус сланина и самун бял хляб, какъвто те отдавна не били слагали в уста. Наситил той гладните, а сетне взел гуслата и ударил една хороводна песен. Рипнали децата, разиграли се: хоп троп! хоп-троп! Гопак играят.

Скачат и клякат децата, а бащата ги гледа и им се радва. По едно време вижда, че заедно с тях подрипват и някакви мънички изродчета, грозни и гадни: с дълги ръчички и зли очички, с криви крачета и хилави вратлета. Пък много — чет нямат!

Почудил се сиромахът, зарязал свирнята. Мигом човечетата се втурнали, заблъскали се, затискали се, та се скрили под печката.

Пита ги той:

— Какви сте вие такива?

А те се обаждат изпод печката с тънички гласчета:

— Оскъдници сме ние. Драго ни е, когато никой се трепе по цял ден за корав залък хляб и стиска сол; яде, пък си недояжда. Ние сме деца на сиромашията.

„Ха! — досетил се беднякът. — Затова ли всичко наопаки ми върви? Тия оскъдници значи ми пречат, та не мога да свържа двата края!“

А сетне ги попитал:

— Ами добре ли ви е там, под печката?

Пък те хором отговарят:

— Какво ти добре! Теснотия — ще се издушим. Не видя ли колко сме се наплодили.

— Щом е тъй, чакайте да ви направя едно гнездо по-широко!

Като им рекъл тъй, сиромахът изтичал под навеса и донесъл една делва, на викнал на оскъдниците:

— Ха, излизайте изпод печката, влизайте в новия си дом!

Юрнали се оскъдниците, заподскачали, едно за друго се ловят, натикали се в делвата, а селянинът нита:

— Всички ли влязоха?

— Всички! Всички!

— Да няма някое куцо-сакато да е останало под печката?

— Не! Не! Всички сме тук. Няма между нас куци и сакати.

А селякът само това и чака: похлупил делвата с капака, с тесто го замазал. Отнесъл делвата на полето, та я за хвърлил в един овраг под крива и суха дивачка.

„Е, може пък да ми потръгне оттук нататък“ — помислил си той и доволен си потрил дланите.

Изминало половин година време, а може и малко повече. Потръгнало му на селянина: каквото залови — все на добро върви. Жито ли посее, ще изкласи клас до гърди, тежък, налян, свинята ли ще се опраси, дванадесет розови прасенца-близненца ще роди, кокошките по две яйца на ден носят. Нивите му — ниви, стопанството му — стопанство!

Влязло охолството под селяшката стряха. Вече малките от глад не плачат, ходят чистички, спретнатички, като господарски деца. Съседите се чудят и маят, не могат да раз берат откъде толкова добро в сиромашката колиба дойде.

А в селото живеел един богаташ — колкото жаден и не наситен, толкова и завистлив. Отишъл той при селянина. Хитро го подпитва, да разбере как тъй стана, че сиромахът се спаси от немотията: дали пък не е намерил гърне с жълтици или някой добър магьосник го е споходил?

— Нито имане съм намирал, нито дяволът нещо ми е дал — отговаря селянинът. — Ами работя мъжката и затова заживяхме по-заможно.

— Мигар преди по-малко се трудеше?

— Пак така работех, ама… — изплюл камъчето селянинът — оскъдниците ми пречеха. Каквото захвана — все ми на вреждаха. И откакто ги пропъдих — потръгна всичко на добре.

— Че как можа да ги изпъдиш? — пита богатият.

Селянинът му разправил как се отървал от оскъдниците.

— Ами къде отнесе делвата?

— В оврага под сухата дивачка.

Сбогувал се богаташът и тича право към оврага. Намерил делвата, отхлупил капака и оскъдниците като грах се из сипали. А той им говори:

— Е, оскъдници, излизайте на воля! Идете си пак при онзи селяк. Той вече забогатя и за вас му домъчня.

А оскъдниците писукат:

— Ох, не! Страх ни е от него. Той пак ще измисли някоя хитрина, та съвсем да ни погуби. Пък ти ни спаси, ти си добричък, при тебе ще дойдем.

Изтръпнал богаташът, подплашил се, хукнал да бяга. А те — вкупом по него. Отишъл си дома запъхтян, уморен, тревожен, здраво залостил портата. Ама оскъдниците оттук, оттам, през пролуки и дупчици — намърдали се в къщи, изпокрили се по най-тайни места — иди ги търси, ако си нямаш работа! Разплодили се те, размножили се като хлебарки във фурна.

И започнал богатият да беднее: добитъкът му измрял, конете му откраднали, вълци овцете нападнали, че една нощ и къщата изгоряла — едва по бели гащи той успял да се спаси. Останал завистникът гол като кол, обеднял още по вече, отколкото онзи селянин бил преди.

И разкаял се той горчиво, ама вече било късно.