Иван Кръстев
Сомнабул

Изуми се просто мама,

не лови я вече сън,

щом узна, че по пижама

нощем се разхождам вън.

 

Като мама изумен,

втренчи се и татко в мен:

 

— Виждали те да излизаш

и да бродиш до зори

по балкона, по корниза

и по покрива дори.

 

Дядо (той отгде научи,

глух е — как ли бе дочул?)

пита: — Вярно ли е, внуче,

че си станал сомнабул?

 

Вярно е! (Макар че крия.)

Но не бродя аз самия,

а с протегнати ръце

броди… моето сърце.

 

През прозореца то слиза

по бадемовия клон

и пристъпва по корниза

към съседския балкон —

дето тихо спи Лиляна

с плитчица като лиана.

 

И потръпващо сърцето

(не от треска, не от студ)

„лека вечер“ през пердето

й прошепва с глас нечут!