Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 195 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Сюзан Колинс. Игрите на глада

Превод: Деница Райкова

Художник: Тим О’Брайън

Дизайн на корицата: Огнян Илиев

ИК „Екслибрис“, 2009 г.

ISBN: 978-954-8208-63-5

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
АвторСюзан Колинс
Първо издание2008 г.
 САЩ
ИздателствоScholastic Inc.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски
дистопия
фантастика
ПоредицаИгрите на глада
СледващаВъзпламеняване, Сойка-присмехулка

ПреводачДеница Райкова
ISBNISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на „съюзените“ участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за „кървата баня“, която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на „двамата влюбени“, която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Джош Хътчърсън, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

14

Проследявам с поглед пръста й нагоре в листака над мен. Отначало нямам представа какво сочи, но после, на около пет метра нагоре, различавам смътно очертание в гаснещата светлина. Но… очертание на какво? Някакво животно? Изглежда голямо горе-долу колкото миеща мечка, но виси на един клон и едва-едва се полюлява. Има и още нещо. Сред познатите вечерни звуци на гората долавям приглушено жужене. Тогава разбирам. Това е гнездо на оси.

Пробожда ме страх, но проявявам достатъчно разум да остана неподвижна. В края на краищата, не знам какви оси живеят тук. Може да са от обикновените, които не те закачат, ако и ти не ги закачаш. Но това са Игрите на глада и обикновените неща са извън правилата. По-вероятно е да са една от мутациите на Капитола — хрътоси. Също като сойките-бъбрици, тези оси-убийци са били създадени в лаборатория и стратегически разположени като пехотни мини из окръзите по време на войната. По-едри от обикновените оси, те имат характерно тяло с цвят на чисто злато и жило, от което при допир се надига бучка с големината на слива. Много хора не могат да издържат на повече от две-три ужилвания. Други умират веднага. А оцелелите често се побъркват от халюцинациите, които отровата им предизвиква. Има и още нещо: тези оси преследват всеки, който разбута гнездото им, и се стремят да го убият. Точно оттам идва това „хрът“ в името.

След войната унищожили всички гнезда около Капитола, но онези в близост до окръзите оставили недокоснати. Като още едно напомняне за слабостта ни, предполагам, също като Игрите на глада. Още една причина да не излизаме извън оградата на Окръг 12. Когато с Гейл забележим гнездо на хрътоси, веднага тръгваме в обратната посока.

Така че, такова гнездо ли виси над мен? Поглеждам назад към Ру за помощ, но тя се е спотаила в клоните на дървото си.

При сегашните обстоятелства едва ли има значение какъв вид гнездо на оси е това. Ранена съм и съм в капан. Тъмнината ми даде малко почивка, но на разсъмване професионалистите вече ще са измислили как да ме убият. Няма начин да постъпят другояче, след като ги поставих в толкова глупаво положение. Може би това гнездо е единствената ми възможност. Ако успея да го пусна върху тях, може би има шанс да избягам. Но ще изложа живота си на риск.

Разбира се, никога няма да успея да се доближа до самото гнездо достатъчно, за да го сваля. Ще трябва да прережа клона при ствола на дървото и да съборя всичко. Назъбената част от ножа ми сигурно ще се справи с тази задача. Но дали ръцете ми ще се справят? И дали вибрацията от рязането ще разбуни рояка? А какво ще стане, ако професионалистите се досетят какво правя и преместят лагера си? Всичко ще пропадне.

Осъзнавам, че най-добрият шанс да прережа клона, без да ме забележат, ще бъде по време на химна. Той сигурно ще започне всеки момент. Измъквам се от чувала, проверявам дали ножът е здраво закрепен на колана ми и започвам да се катеря нагоре. Това само по себе си е опасно, тъй като клоните стават прекалено тънки дори за мен, но не се отказвам. Когато стигам до клона, който поддържа гнездото, жуженето започва да се чува по-ясно. Но все още е доста приглушено за хрътоси. От пушека е, минава ми през ум. Упоил ги е. Това е бил единственият начин, по който бунтовниците са се бранили от осите.

Гербът на столицата проблясва над мен и гръмко се разнася химнът. Сега или никога, мисля си аз и започвам да режа. По дясната ми ръка избиват мехури, докато несръчно прокарвам ножа напред-назад. Щом успявам да направя един прорез, работата вече не изисква толкова усилия, но е почти непосилна за мен. Стисвам зъби и продължавам да режа, като от време на време хвърлям поглед към небето и установявам, че днес не е загинал никой. Нищо. Публиката ще е доволна от зрелището — ранена съм, не мога да се измъкна от дървото и глутницата е под мен. Но химнът е към края си, прерязала съм само три четвърти от клона, когато музиката спира, небето потъмнява и съм принудена да спра.

Сега какво? Вероятно мога да довърша работата и пипнешком, но това едва ли е най-умният план. Ако осите са много замаяни, ако гнездото се заплете в клоните, докато пада, ако се опитам да избягам, всичко това може да се окаже смъртоносна загуба на време. По-добре, мисля си аз, да се промъкна тук горе призори и тогава да запратя гнездото сред враговете си.

Факлите на професионалистите излъчват слаба светлина, достатъчно, за да се върна на моя клон, където намирам най-приятната изненада, която съм получавала в живота си. Върху спалния ми чувал се мъдри пластмасово бурканче, прикрепено към сребрист парашут. Първото ми дарение от спонсор! Хеймич сигурно е накарал да ми го изпратят по време на химна. Бурканчето е малко и лесно се побира в шепата ми. Какво ли може да е това? Със сигурност не е храна. Развъртам капачето и по миризмата познавам, че е лекарство. Предпазливо докосвам мехлема. Пулсирането в пръстите ми изчезва.

— О, Хеймич — прошепвам. — Благодаря ти. — Не ме е забравил. Не ме е оставил на произвола на съдбата. Лекарството сигурно струва астрономическа сума. Вероятно не един, а много спонсори са участвали в купуването на това единствено миниатюрно бурканче. За мен то е безценно.

Топвам два пръста в бурканчето и внимателно нанасям балсама на крака си. Ефектът е почти магически, болката изчезва още при първото намазване и усещам приятно разхлаждане. Това не е билкова смес, като онези, които майка ми стрива и приготвя от горски растения, а най-модерно лекарство, разработено в лабораториите на Капитола. След като кракът ми е излекуван, намазвам и ръцете си с тънък слой. После увивам бурканчето в парашута и го прибирам на сигурно място в раницата. Сега, след като болката е облекчена, не ми остава нищо друго, освен да се настаня отново в спалния чувал и да потъна в сън.

Една птица, кацнала на няколко стъпки от мен, ме предупреждава, че започва нов ден. На слабата утринна светлина разглеждам ръцете си. Лекарството е преобразило всички аленочервени петна в меко бебешко розово. Усещам, че кракът ми още е възпален, но там изгарянето е много по-дълбоко. Намазвам го още веднъж и тихо опаковам нещата си. Каквото и да се случи, ще трябва да действам, и то бързо. Насила изяждам една солена бисквита и парченце говеждо и изпивам няколко чаши вода. Вчера в стомаха ми не успя да се задържи почти нищо, и вече започвам да усещам последиците от глада.

Под мен виждам глутницата на професионалистите и Пийта, заспали на земята. Глимър се е облегнала на ствола на дървото и по позата й допускам, че е трябвало да стои на пост, но изтощението я е надвило.

Напрягам очи и се взирам в съседното дърво, но не мога да различа Ру. Тъй като тя ме предупреди да внимавам, изглежда честно и аз да я предупредя. Освен това, ако ми е писано да умра днес, искам победителката да е Ру. Дори и ако това означава, че семейството ми няма да получи допълнително храна, не мога да понеса мисълта Пийта да бъде провъзгласен за победител.

С приглушен шепот повиквам Ру по име и очите се появяват веднага — широко разтворени и нащрек. Тя отново сочи нагоре към гнездото. Вдигам ножа си и правя движение, сякаш прерязвам клона. Тя кимва и изчезва. В едно дърво наблизо се разнася шумолене. После малко по-далече се чува същият шум. Сещам се, че тя прескача от дърво на дърво. Едва се сдържам да не се разсмея на глас. Това ли е показала на гейм-мейкърите? Представям си я как лети из тренировъчното съоръжение, без нито веднъж да докосне пода. Трябваше да получи поне десетка.

Розови ивици се появяват в небето на изток. Не мога да си позволя да чакам повече. В сравнение със снощната агония сега изкачването е играчка. Приближавам клона, върху който се намира гнездото, поставям ножа в прореза и се готвя да прокарам зъбците по дървото, когато виждам нещо да се движи. Там, върху гнездото. Яркият златен проблясък на хрътос, който лениво си проправя път по тънката като хартия сива повърхност. Несъмнено се движи малко замаяно, но все пак се движи и това означава, че останалите също ще излязат скоро. Ръцете ми започват да се потят, през мехлема избиват мънистени капчици и аз с всички сили се мъча да ги попия с ризата си, за да изсъхнат. Ако не се справя с този клон след броени секунди, целият рояк ще излезе и ще ме нападне.

Няма смисъл да отлагам. Поемам си дълбоко дъх, хващам здраво дръжката на ножа и навеждам клона възможно най-силно. Напред, назад, напред, назад! Хрътосите започват да жужат и ги чувам как излизат. Напред, назад, напред, назад! Остра болка пронизва коляното ми. Усещам, че една от осите ме е открила, и останалите ще долетят, настървени, всеки момент. Напред, назад, напред, назад. И точно когато ножът прерязва дървото, отблъсквам клона колкото мога по-далече от мен. Той пада с трясък през по-ниските клони, за момент се задържа сред тях, но после се накланя и пак полита надолу, докато накрая се стоварва с глухо тупване на земята. Гнездото се разбива и се разтваря като яйце, а гневен рояк хрътоси се издига във въздуха.

Усещам второ ужилване по бузата, трето — по врата, и отровата им почти веднага ме замайва. Вкопчвам се с една ръка в дървото, докато изтръгвам от плътта си забитите жила. За щастие само тези три хрътоса са ме видели, преди гнездото да рухне. Останалите насекоми са си набелязали врагове на земята.

Настъпва истински хаос. Професионалистите са се събудили от ожесточената атака на хрътосите. Пийта и още няколко души имат достатъчно здрав разум да захвърлят всичко и да хукнат да се спасяват. Чувам викове: „Към езерото! Към езерото!“, и разбирам, че се надяват да избягат от осите, като стигнат до водата. Трябва да е наблизо, щом като си мислят, че могат да изпреварят разярените насекоми. Глимър и още едно момиче, онова от Окръг 4, нямат такъв късмет. Ужилени са многократно, още преди да се изгубят от погледа ми. Глимър сякаш е напълно полудяла: крещи и се опитва да отпъди осите, като размахва лъка си като бухалка, което е безсмислено. Провиква се за помощ към останалите, но, разбира се, никой не се отзовава. Момичето от Окръг 4 побягва със залитане и изчезва от полезрението ми, но не бих се обзаложила, че ще успее да стигне до езерото. Виждам как Глимър пада, гърчи се истерично на земята в продължение на няколко минути и после притихва.

Гнездото е празна черупка. Осите са отлетели в преследване на останалите. Едва ли ще се върнат, но не искам да рискувам. Слизам бързо от дървото, скачам на земята и побягвам в обратната посока. Отровата действа и залитам, но успявам да се върна при малкото езерце и се потапям във водата — за всеки случай, ако наоколо има още оси. След около пет минути се завличам при скалите. Разказите на хора, ужилени от хрътос, не са преувеличени. Ужиленото място на коляното ми е с големината по-скоро на портокал, отколкото на слива. От дупчиците, откъдето измъкнах жилата, се процежда зелена течност с противна миризма.

Отокът. Болката. Процеждащата се отрова. Споменът за Глимър, която умира в конвулсии на земята. Събраха ми се прекалено много неща още преди изгрев-слънце. Не искам да мисля как изглежда Глимър сега — с обезформено тяло и вдървяващи се пръсти на ръцете, все още държащи лъка…

Лъкът! По някакъв начин в объркания ми ум една мисъл се свързва с друга, изправям се на крака и тръгвам с олюляване през дърветата обратно към Глимър. Лъкът. Стрелите. Трябва да ги взема. Не съм чула гръм от оръдията, така че може би Глимър е в нещо като кома, а сърцето й все още се бори с отровата на осите. Но щом спре и оръдието оповести смъртта й, ще пристигне ховъркрафтът, за да прибере тялото й, и ще отнесе завинаги единствения лък и колчан със стрели, които съм видяла в тези Игри. Няма да позволя пак да се изплъзнат от ръцете ми!

Стигам до Глимър точно когато оръдието гръмва. Хрътосите са изчезнали. Това момиче, толкова зашеметяващо красиво в златистата си рокля вечерта на интервютата, сега е неузнаваемо — чертите на лицето й са заличени, ръцете и краката й са три пъти по-големи. Мехурите от ужилванията започват да се пукат и да разпръскват около нея воняща зелена течност. Налага се да счупя с камък няколко пръста, за да освободя лъка. Колчанът със стрели е затиснат под гърба й. Опитвам се да преобърна тялото й, като я дърпам за едната ръка, но плътта се разпада в ръцете ми, а аз се стоварвам на земята.

Истина ли е всичко това? Или вече започнаха халюцинациите? Стисвам здраво очи и се мъча да дишам през устата, като си заповядвам да не допусна да ми прилошее. Закуската трябва да се задържи в стомаха ми: може да минат дни, преди да намеря храна. Изгърмява второ оръдие и предполагам, че току-що е умряло момичето от Окръг 4. Птиците млъкват, а после една надава предупредителен писък, който означава, че всеки момент ще се появи ховъркрафтът. В объркването си мисля, че идва за Глимър, макар че не е логично, тъй като все още съм в кадър, все още се боря да се добера до стрелите. Успявам да се изправя на колене и дърветата около мен започват да се въртят. В средата на небето зървам ховъркрафта. Хвърлям се върху тялото на Глимър, сякаш за да го защитя, но после виждам как вдигат във въздуха момичето от Окръг 4 и то изчезва.

„Действай!“, заповядвам си аз. Стискам зъби, заравям ръце под тялото на Глимър, хващам това, което трябва да е гръдният й кош, и със сила я обръщам по корем. Нямам избор. Сега дишам учестено, цялото нещо е толкова кошмарно и губя представа за реалността. Дърпам сребристия колчан със стрели, но той се е захванал в нещо, в сребърния й нож или в нещо друго, докато накрая успявам да го издърпам и освободя. Точно съм обгърнала колчана с ръце, когато откъм храстите чувам стъпки и осъзнавам, че професионалистите са се върнали. Върнали са се, за да ме убият, или да си приберат оръжията, или и за двете.

Вече е късно да бягам. Измъквам една хлъзгава от слуз стрела от колчана и се мъча да я закрепя на тетивата, но вместо една тетива виждам три, а вонята от ужилванията е толкова отблъскваща, че не успявам. Не успявам. Не успявам.

Безпомощна съм, когато първият ловец се втурва с трясък през дърветата, с вдигнато копие, готово за хвърляне. Шокът върху лицето на Пийта не ми говори нищо. Чакам удара. Вместо това той отпуска ръка.

— Какво правиш още тук? — изсъсква ми той. Гледам го с безумен поглед. От едно ужилено място под ухото му бавно се стича струйка вода. Цялото му тяло заискрява, сякаш са го потопили в роса. — Полудяла ли си? — Сега той ме побутва с дръжката на копието. — Ставай! Ставай! — Надигам се, но той продължава да ме бута. Какво? Какво става? Той ме изблъсква със сила от себе си. — Бягай! — изкрещява. — Бягай!

Зад него Катон си проправя път с меча през храстите. Той също е искрящо мокър и под едното око има голяма подутина от ужилване. Забелязвам проблясъка на слънчевата светлина върху меча му и правя каквото ми казва Пийта — хващам здраво лъка и стрелите и бягам. Блъскам се в изпречилите се на пътя ми дървета, мъча се да запазя равновесие, препъвам се и падам, но бягам. Профучавам обратно покрай езерцето и влизам в непозната гора. Светът започва заплашително да се изкривява. Една пеперуда се издува като балон, достига размерите на къща, после се пръсва и политат милиони звезди. Дърветата се превръщат в кръв и се разплискват по ботушите ми. От пришките по ръцете ми изпълзяват мравки и не мога да се отърся от тях. Пълзят нагоре по ръцете и по врата ми. Някой безкрайно и пронизително пищи, без да си поеме дъх. Смътно си давам сметка, че това сигурно съм аз. Препъвам се и падам в една дупка, оградена с мънички оранжеви мехурчета, които жужат като гнездо на хрътоси. Свивам се, опирам глава в коленете си и зачаквам смъртта.

Повдига ми се и не знам къде се намирам, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: Пийта Меларк току-що ми спаси живота.

После мравките забиват жила в очите ми и припадам.