Кевин Андерсън
Руини (24)

24

Развалините на Кситаклан, вторник, 16.16 часа

Телата лежаха на площада, върху плочите, положени безразборно.

Индианците отказаха да помогнат за изваждането на подпухналите трупове от кенота. Наложи се Мълдър и Скъли да работят часове наред, за да ги изнесат, един по един, до върха на кладенеца.

Още докато бе дълбоко долу, в злокобната мрачевина, Скъли бе отрязала въжетата, които държаха тежестите, и подутите останки на археолозите бавно подеха нагоре.

Мълдър стоеше на ръба и разтревожено очакваше, макар и без да дава вид за това, появяването на партньорката си. И наистина бе шокиран да види подпухнали трупове да изскачат на водната повърхност. Скъли остана долу, за да довърши работата, дишайки през въздушните маркучи. Накрая и тя изплава на дневната светлина, отвори лицевата пластина на шлема и дълбоко и благодарно пое пресния влажен въздух. После продължи с най-неприятната част от задълженията си.

С големи усилия изтеглиха тежките, вонящи тела, от които продължаваше да тече вода до ръба на кладенеца. Там ги положиха едно до друго на суха земя. Фернандо Агилар стоеше настрани и изглеждаше крайно възбуден. Имаше вид на човек, който ей сега ще повърне. Мълдър извади и закачи пистолета си на видно място. Накрая водачът неохотно се приближи, за да помогне за изтеглянето на Скъли.

Агентката дишаше тежко, а нервите й бяха обтегнати до краен предел. С мъка съблече неудобния костюм и остана по овлажнените къси панталони и блузата. После погледна към труповете. Тепърва предстоеше най-трудната задача. Четирима мъртъвци и много въпроси, които трябваше да бъдат зададени.

Агилар запелтечи неразбираемо, втренчен в сиво-зелената, набръчкана кожа на положените до кладенеца жертви. Изкривените, полуразложени форми на изследователите от експедицията го гледаха с празни, обвиняващи очи. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, а той триеше бузи, сякаш трябваше да се бръсне.

— Само ни помогнете да ги занесем на площада — каза Скъли. — Сами няма да идат там.

Малко по-малко пренесоха останките покрай голямата пирамида на площада близо до лагера. Агилар се оглеждаше крадешком и не преставаше да преглъща. По едно време се изкашля и се извини:

— Страхувам се, че ако остана тук още малко, ще повърна… — и залитна към джунглата. — Тази отвратителна смрад…

Цялата група индианци се бе оттеглила в гората с писъци и хленч. Скъли се съмняваше дали този път изобщо ще се върнат. Питаше се също наблизо ли е селото им или просто се подслоняват под преплетените клони на дърветата. Вероятно там си разказваха легенди, суеверия и събираха смелост да си отрежат пръстите.

— Хей, Агилар! — викна след водача Мълдър. — Я виж дали ще намериш нашата весела дружинка. Имаме нужда от помощници, за да излезем от тук. След като намерихме изчезналите граждани, можем да тръгваме.

— Да, да, сеньор — заекна Агилар. — Ще се върна веднага, след като… — той затътри крака. — Поздравявам ви, че намерихте тези хора… макар че скърбя, че стана така… Както и старецът…

Сега вече наистина се скри сред тръстиките. Дългата конска опашка се залюля зад него, после изчезна и тя.

Мълдър нервно помести крака. В късната следобедна светлина храмовете и другите руини бяха притихнали, сякаш заслушани в неясните шумове на джунглата. Озърна се, не забеляза нищо подозрително. Скъли продължаваше огледа на четирите мокри тела, положени до трупа на Владимир Рубикън. Поставен до подутите трупове, старият археолог изглеждаше спокоен, като пенсионер, починал от естествена смърт в леглото си.

— Тъй като възможностите и така, и така са малко — тихо рече Скъли, — няма да е трудно да разпознаем четиримата. — Гласът й изведнъж стана делови. Нямаше избор, нямаше място за сантименталност.

Отиде до палатката и донесе папката с кратките досиета. Разгърна листата, а от тях й се усмихнаха снимките на младите следдипломни специализанти. Искали да се прочуят в тази слабо позната научна област. Дошли на експедиция до Юкатан — недотам сложна или опасна авантюра, с надежда, че усилията им ще им спечелят признание, бъдещи лекции и представителни речи на академични форуми в САЩ.

Вместо това бяха намерили смъртта си.

Скъли изгледа фотографиите една по една. Те бяха най-добрата информация за разпознаване. Огледа данните: цвят на косата, височина, общи данни за скелетната структура. Подуването на телата бе в напреднала форма след продължителния престой във водата, а и при започналото разлагане красивите черти на лицата на тези младежи бяха неразпознаваеми на труповете.

— Чернокосият трябва да е Кели Роуън — посочи Скъли. — Той е най-високият от групата, бил е втори лидер, не е труден за идентифициране.

Мълдър клекна до нея.

— Тази експедиция е щяла да се превърне в едно от най-забележителните му постижения — отбеляза агентът, загледан в почти унищожените лицеви черти. — Според доктор Рубикън е бил много талантлив учен, с голям потенциал като археолог, отличен партньор на Касандра.

Скъли не пожела да се задълбочи. В случаи като сегашния, налагащи аутопсии и идентифициране на трупове, тя се бе научила да заключва дълбоко в себе си чувства и симпатии. Обръщаше се към реалността — към тези неща… тези обекти, според медицината, които някога са били хора. Налагаше се да бъде строго професионална в действията си, въпреки примитивните местни условия.

— Вторият е Джон Форбин — продължи Скъли, пристъпвайки към следващия по ред труп. — Той е бил най-младият в екипа, това е видно дори и сега. Първа година следдипломна квалификация. Архитект, специализирал в областта на големи древни строежи.

Мълдър поклати глава:

— Сигурно като дете се е радвал на открития тук материал… от професионална гледна точка тези недокосвани векове наред храмове са били истинско съкровище за изследване.

Скъли продължи разпознаването с професионален тон:

— Тази млада жена безсъмнено е Кейт Барън, фотограф и художник. Обичала е да рисува акварели повече от снимането. Нито цветът на косата, нито телесното тегло отговарят на данните на Касандра.

Мълдър кимна. Скъли въздъхна дълбоко, напрегна воля да превъзмогне ужасната миризма. В цивилизацията често мажеше горната си устна и основата на носа с камфорово мазило, специално предназначено за хора, които правят аутопсии, но тук в джунглата не разполагаше с такъв лукс.

— Последният е Кристъфър Порт, експерт по йероглифите на маите — рече тя. — Как беше онзи термин — епиграф, нали?

Мълдър кимна.

— Няма много специалисти в тази област… и сега са с един по-малко. — В този миг Мълдър наостри уши, като че бе чул нещо и замръзна…

Внезапен шум го накара да се обърне светкавично и да посегне към пистолета, но това бяха само ято крякащи птици в съседните лиани. Той се усмихна неловко и се обърна към Скъли:

— А какво ли се е случило с Касандра Рубикън? Сигурна ли си, че нейното тяло не е останало в кладенеца? Тъй като е било тъмно, студено…

— Внимателно претърсих цялото пространство. Всички тези тела бяха на една дълбочина, заедно, тежестите им една до друга. Повярвай, Мълдър, останах достатъчно дълго, много повече, отколкото би ми се искало в тяхната компания — Тя кимна към телата. — Просто нямаше никой друг. Тялото на Касандра не бе долу освен ако някой е успял да го прикрие по особено изобретателен начин.

— Значи разрешихме едната загадка, сега ни остава друга — не по-малко трудна.

На Скъли й бе горещо, усещаше и потта, и мръсотията по тялото си. Наситената миризма на разложение се лепеше по всичко наоколо; това бе сладникава, причиняваща гадене воня, която проникваше навсякъде — през носа, и устата, и сякаш се загнездваше в дробовете. Скъли отчаяно мечтаеше за душ или вана с вряла вода, каквото и да е — само и само да се почувствува чиста отново. Водата в кенота не би свършила работа, с горчива ирония си помисли тя.

Но работата я чакаше. По-късно ще намери време да се измие с гъба.

— Сега да видим дали от състоянието на телата можем да направим заключения относно причините за смъртта — извади ножа си и разряза дрехите, разкривайки гърдите на труповете.

— Престояли са във вода прекалено дълго, за да мога със сигурност да преценя дали е удавяне — обясни тя. — Въздухът и така е напуснал телата, а дробовете са се напълнили с вода.

Помести главата на Джон Форбин наляво и надясно. Поддаваше, но не достатъчно гъвкаво. — За разлика от доктор Рубикън вратът му не е счупен — отбеляза агентката.

Обърна Кейт Барън по корем и огледа сивкаво-бялата кожа на гърба. Веднага забеляза двете цилиндрични дупки около кръста на младата жена.

— Огнестрелни рани — Скъли повдигна вежди. — Обзалагам се, че са застреляни, преди да ги хвърлят в кладенеца. — Поклати глава и се замисли.

— Къде ли е била Касандра, когато това се е случило? — Мълдър неспокойно крачеше напред-назад. — Тя ни се губи…

— Да, може би все още има надежда — кимна с глава Скъли и продължи огледа. И четиримата имаха огнестрелни рани… повечето в долната част на кръста. Нараняване, което парализира, без да е фатално. Еднаквото разположение на раните говореше, че то не е случайно. Жертвите са били хвърлени в жертвения кладенец, докато са били още живи.

— Имаме работа със садисти, Мълдър — ядно подхвърли Скъли.

Агентът смръщи вежди:

— Отрязания пръст, кръвните жертви, дивото суеверие на местните хора… Ясно е, че старата религия и свързаното с нея насилие са все още могъщи фактори, определящи поведението тук. Може и индианците да са извършвали жертвоприношения, като са си подбирали удобни за целта чужденци.

— Четох, че древните племена предпочитали да вземат пленници за жертвоприношения. По този начин изрязвали сърцата на враговете си, а не на свои сънародници. — Мълдър извърна глава към голямата пирамида в центъра на площада.

— В нашия случай няма извадени сърца, Мълдър. Тези хора са застреляни.

Агентът сви рамене.

— Хвърлянето на хора в свещения кенот е било напълно законен начин да се усмири гневът на боговете и да се утоли гладът им. Парализирали са ги, без да ги убиват — хвърлили са ги все още дишащи, живи — подходящо жертвоприношение.

Скъли се изправи, коленете я боляха. Изтри длани върху вече изцапаните панталони.

— За Бога, Мълдър, разбери най-сетне, че тези хора са били убити със съвременно оръжие, а не с примитивни обсидианови ножове. Това не е в стила на индианците.

— Може би религията се модернизира.

Този път Мълдър извади пистолета от кобура и го задържа в ръка, докато оглеждаше джунглата и се вслушваше в шумовете й.

— Това е все едно задният им двор, Скъли. И те са ужасно много на брой. Защо ли имам чувството, че сме определени за поредното жертвоприношение… как ли се чувствува пуйката в навечерието на Деня на благодарността, а?

Скъли се приближи до него, застана по-близо отколкото бе необходимо. Двамата се взряха в дивата природа наоколо. Бяха единствените човешки сред необятния простор. И въпреки, че Мълдър бе до нея, Скъли се почувствува ужасно, ужасно сама.