Кевин Андерсън
Руини (11)

11

Канкун, петък, 8.05 часа

Пухкави бели облачета се рееха високо в небето, безсилни да спрат блестящото слънце. Морето искреше в синьо-зелено, същински плувен басейн в Бевърли Хилс. Групи туристи се изливаха от хотелските врати и крачеха по тясната пясъчна ивица между океана и лагуната. Други пък се тълпяха в дворовете и алеите, изчакваха автобуси да ги отведат на прочутите исторически развалини от времето на маите в Чичен Итца, Тулум, Кскарет и Ксел-Ха.

Палави потоци играеха в мраморните фонтани във вътрешния двор на хотелския хол в „Карибски брегове“. Във водата бляскаха стотици дребни мексикански монети.

Приближи се раздрънкан джип с трима души. Провря се между паркираните стари таксита, камиони и бълващите дим туристически автобуси, за да спре пред входа на хотела. Шофьорът натисна клаксона, махна с ръка, отново свирна нетърпеливо. Това разсърди облечените в бели униформи пикола на вратата. Те смръщиха вежди и студено изгледаха човека на волана, но той дръпна колата още по-близо до бордюра, паркира и отново безцеремонно натисна клаксона. Хич и не обърна внимание на яростните погледи.

Мълдър чакаше в хола, наред с други готови да потеглят по разни маршрути туристи. Като чу повтарящия се вой на клаксона, грабна сака и се обърна към Скъли: — Хайде, обзалагам се, че това е нашият транспорт.

Агентката остави пластмасовата си чаша за кафе до пълен с фасове пепелник и пое своята чанта. — Точно от това се страхувах.

Владимир Рубикън ги последва, метнал раница на гръб, друга чанта в ръка, зачервен, нетърпелив: — Сигурно всички тук, в лъскавия Канкун, се радват на отпуската си… но за мен това не е… просто не е Юкатан. Със същия успех може да бъде и Хонолулу.

Скъли позна седналия на волана Фернандо Викторио Агилар по смачканата кожена шапка и по дългата, черна конска опашка. Агилар махна с ръка, белите му зъби светнаха в усмивка: — Buenos dias, amigos!

Мълдър пое чантата й и заедно със своя сак ги захвърли в задната част на автомобила. Рубикън обаче, навря багажа си в натъпкания багажник. С Агилар пътуваха двамина чернокоси и тъмнокожи младежи. Рубикън леко скочи при тях, Мълдър го последва, а Агилар потупа седалката до себе си с ръка и любезно покани Скъли да седне там.

— За Вас, сеньорита — до мен, където ще бъде по-безопасно, нали! — Извърна се на седалката, погледна Рубикън и Мълдър: — Готови за тръгване? Подходящо облечени, приготвени за джунглата, нали?

Рубикън опипа тънката си брадичка: — Те са достатъчно подготвени.

Мълдър се наведе напред:

— Дори съм си взел туристически ботуши и препарат против насекоми.

Скъли извърна глава към колегата си:

— Да, наистина необходими неща.

Жилестият слаб „посредник за бързи поръчки“ бе току-що избръснат, бузите и брадичката му лъщяха. Невъзможно бе Скъли да не усети одеколона, който лъхаше от него. Агилар потърка пръсти в лицето си и обяви: — Много часове ще са нужни, за да стигнем до мястото, където трябва да изоставим шосетата и да влезем в джунглата.

— Кои са новите ни спътници? — попита Мълдър, посочвайки сбутаните на задната седалка до него и Рубикън младежи.

— Помощници — обясни Агилар. — Единият ще върне джипа, а другият ще ни придружи в джунглата. Той и преди е работил с мен на подобни експедиции.

— Само един помагач? — удиви се Рубикън като се наклони напред. — Мисля си, че ще са ни необходими, хм, много повече помощници, повече припаси. Аз платих…

Агилар го прекъсна с небрежен жест:

— Уредил съм вече водачи и помощници да ни чакат на определено за среща място. Там има и припаси, сеньор. Защо да ги возя чак оттук, та и до края — до Юкатан?

Той нахлупи шапка и включи на скорост. Потегли с вой и скърцане на гуми, едвам избегна удара с автобус, който тръгна в същия миг. Скъли затвори очи, но Агилар натисна клаксона и рязко зави наляво, двете леви гуми стъпиха на мократа трева, но успя да изпревари автобуса, като след това ускори още повече. Отправи се към главното шосе.

Потеглиха на югозапад, с мъка минаха през натоварената зона около хотела и хванаха крайбрежния път. Агилар караше бързо, на завоите гумите свистяха, изпреварваха рейсове, мотоциклетисти и колоездачи, които караха внимателно и не бързаха за никъде.

Профучаха край обрасли в плевели руини точно до магистралата. Имаше малки храмове и ерозирали възпоменателни стълбове. Нечия ръка бе драскала нечетливи думи по развалините. И никакво указание, дори обикновен надпис за произхода на порутените постройки. Джунглата изглежда бе погълнала всичко. Скъли се учуди на това пренебрежение към хилядолетните старини.

Продължиха в този дух и Агилар отделяше повече внимание на Скъли, отколкото на пътя. Колата летеше, сякаш шофираше луд човек, или може би добър професионалист. Зависи как се погледне на нещата. Всъщност за час Агилар минаваше толкова път, колкото движещ се по маршрут туристически автобус би минал за три.

Отначало се движеха по крайбрежната магистрала, наречена Мексико 307, в югозападна посока. Минаха покрай широко известните руини на Тулум край морето, после тръгнаха към вътрешността на страната. Пътуваха покрай малки, бедни градчета с имена като Чуняксче, У-Май, Лимонес или Кафетал с множество мънички варосани къщи, дървени колиби, бензиностанции и супермаркети колкото кухнята на Скъли.

Тя отвори оваляна и омазнена пътна карта, която намери сбутана под предното стъкло. Премаля й от притеснение, като видя, че на нея не са отбелязани нито главни, нито второстепенни пътища в района, където се бяха запътили. Остана с надеждата, че това е или грешка при отпечатването, или картата е прекалено стара.

Безкрайна джунгла с нискостеблени дървета се простираше и от двете страни на пътя, по който се движеха сега. По широкия варовиков банкет вървяха жени в бели памучни рокли с ярко цветна бродерия — традиционно мексиканско облекло, което Рубикън нарече huipil.

Продължаваха да навлизат във вътрешността. Завоите ставаха все по-остри, а равнината отстъпи място на ниски хълмове. На някои места край пътя Мълдър забеляза малки бели кръстове, около които лежаха прясно откъснати цветя. Повиши глас, за да надвика вятъра, шумящ през лошо затварящите се прозорци на таратайката: — Г-н Агилар, за какво са тези кръстове? Религиозни забележителности? Крайпътни светилища?

Агилар се ухили:

— Ами, само маркират местата, където хората са загубили близки в катастрофи.

— Май че има доста такива — отбеляза тихо Скъли.

— Ами да — изпръхтя Агилар — повечето шофьори са съвсем неуки.

— И на мен така ми се струва — подхвърли Скъли, като го гледаше право в очите.

Мълдър се обади отзад:

— Хайде да внимаваме повече на завоите — там виждам и повече кръстове.

Закусиха леко в крайпътна гостилница, която разполагаше само с една маса и навес и тръгнаха отново. Пътуваха още два часа с шеметна скорост. По едно време Скъли усети, че й се гади, ставаше й лошо, май от пълнените зелени чушки, които бе изяла. Менюто в гостилницата бе съвсем оскъдно, макар че лично Мълдър бе харесал пресните печени питки и пилешката яхния.

В по-късния следобед Скъли погледна към натрупващите се тъмни облаци и не се стърпя: — Колко още има?

Агилар присви очи и включи чистачките с вода, за да почисти отрупаното със смачкани насекоми предно стъкло. Продължи да гледа вторачено напред и встрани и дълго време не отговори.

— Ето до тук — изведнъж отвърна и удари спирачките.

Отбиха на побелелия варовиков банкет близо до тясна кална пътека, водеща към джунглата, колата се подхлъзна, завъртя се и се занесе, върна се на шосето в трафика. Голям рейс наду клаксона си и ги задмина в насрещното платно. Шофьорът му дори и не погледна дали отсреща идва някой.

Агилар изскочи и застана до скърцащия автомобил. Мълдър се измъкна и се разходи наоколо, за да се разтъпче. Скъли също излезе и започна дълбоко да вдишва влажния въздух.

Небето се беше намръщило. Сутрешните декоративни облачета се бяха превърнали в дебели, плътни кълбета, които обещаваха гръмотевични бури. Оглеждайки ниската растителност на джунглата, Скъли се питаше дали кой и да е дъжд може да пробие плътната маса дебели лиани, високи храсти и клони, преплели се на определена височина като таван на тунел.

Двамата младежи също слязоха, отвориха задната врата и изнесоха чантите на Скъли и Мълдър. От багажника извадиха и раницата на Рубикън, който, наведен, разтриваше схванатите си кокалести колене.

Мълдър огледа високата трева, дебелите лиани, палмите, виещите се растения. Та това бе непробиваема растителна преграда!

— Вие сигурно се шегувате — обърна се той към Агилар.

Фернандо Агилар се засмя, после подсмръкна. Потри бузи, по които вече брадата му побиваше:

— Ей, amigo, ако развалините на Кситаклан се намираха на края на голяма магистрала с четири платна, щеше ли археологическият обект там да бъде девствен и недокоснат?

— Прав е — тихо се обади Рубикън.

Още докато Агилар говореше, от джунглата внезапно излязоха група тъмнокожи и тъмнокоси мъже. Те хора се различаваха от мексиканците, които бяха срещали навсякъде в Канкун. Това си помисли и Скъли. Тези бяха по-ниски, изглеждаха недохранени, зле облечени. Вероятно бяха потомците на древните маи, които днес живееха далеч от градовете, в малки, неотбелязани в картите села.

— Остатъкът от нашия екип, готов за работа — рече доволно Агилар. Махна с ръка на другите индианци да вземат припасите и чантите. Самият той също смъкна няколко брезентови чували от джипа, като обясни: — Това са палатките ни.

Мълдър стоеше с ръце на кръста, оглеждаше и изучаваше джунглата, вдишваше влажния въздух.

— Нашето не е просто задача, то си е и приключение — обърна се той към Скъли. Около лицето му летеше облак комари.

Когато извадиха всичко необходимо от джипа, Агилар силно плесна с ръка по капака. Това бе сигнал за другия шофьор да потегля. Без много думи единият от тъмнокосите младежи се качи на шофьорската седалка, хвана лоста на скоростите и потегли рязко — също както Агилар, без да го е еня за другите. Ауспухът изпусна облаче маслен дим и колата запраши в обратна посока.

— Да потегляме, amigo — нареди Агилар. — Напред, приключението започва!

Скъли въздъхна дълбоко и затегна връзките на ботите си. Всички навлязоха в джунглата.

* * *

Скъли се промъкваше с мъка из храсталака. Бореше се с клоните, лианите и какво ли още не и с двете ръце. Не след дълго й се прииска да си бе останала в джипа. Вече не даваше и пет пари колко лош шофьор се бе оказал Фернандо Агилар.

Индианците пред тях вършеха сериозната работа — те режеха всичко, което пречеше и проправяха основната просека с ръждивите си мачете. Пъшкаха, но не се оплакваха. Отвсякъде се виждаха прелестни хибискуси и други тропически цветя, предлагащи всички цветове на дъгата. Тук-таме на скалистата земя имаше локви. Преобладаваха тънките махагонови дървета с криви дънери и гладка кора. Но абсолютно навсякъде имаше бодливи храсти и цветисти плевели. Тръстиките галеха краката на Скъли, отърсваха върху тях останалите от последния дъжд водни капчици.

Спряха да починат край високо сиво дърво. Индианците го наричат „чикле“ и от него се взема суровината за широко известната американска дъвка. Стволът му бе насечен и нарязан на множество места. Местните хора години наред бяха извличали превръщащите се в смола сокове. Скъли забеляза, че и сега повечето от помагачите им упорито дъвчат късчета смола. От време на време Агилар им даваше няколко минути почивка, след това отново потегляха, като здраво работеха с мачететата.

Не мина много време и на Скъли й стана ужасно горещо. Изпоти се и се почувствува нещастна. Ядоса се и се закани да пише на производителя на мазилата против насекоми, че продуктите им не вършат работа. Бяха тръгнали в късния следобед. Това според нея означаваше поне четири часа път, а след това лагер и почивка.

Попита Агилар, но той само се изсмя. Потупа я по гърба, а допирът му я изнерви.

— Опитвам се да направя тежкият преход по-лек за вас — обясни той. — Невъзможно е да стигнем до Кситаклан за един ден, затова комбинираме пътуването с кола с няколко часа преход пеша. После ще направим лагер. След хубав нощен сън, утре продължаваме, освежени и готови да победим разстоянието, нали така! До обед на следващия ден трябва да сме на обекта при развалините. Може би от там ще намерите изчезналите си приятели. Може би просто радиостанцията им е развалена, а?

— Може би — със съмнение отвърна Скъли.

Горещината стана невъзможна. Въздухът бе влажен и тежък като в котелно помещение. Косата й се усука на тежки мокри кичури и провисна по двете й бузи. Кожата й се покри с мръсотия и смачкани насекоми.

По дърветата скачаха маймуни, които бърбореха и крякаха, спускайки се като стрели от върховете до най-ниските клони. Хвърляха се от клон на клон и създаваха невъобразим хаос. Пищяха папагали с остри гърлени гласове. Колибри мълчаливо прелитаха на сантиметри от лицето й. Скъли обаче съсредоточаваше последните си сили върху усилието да върви напред. Избягваше калните локви и подаващите се от почвата варовикови камъни. Търпеливо тъпчеше ниските храсти и напредваше.

— Хайде да се договорим, Скъли — пошегува се Мълдър, като изтри морно, потно чело. И той не изглеждаше много по-добре от нея. — Аз ще бъда твоят Стенли, а ти ще бъдеш Ливингстън?

Владимир Рубикън крачеше упорито, без да се оплаква. — Вървели сме само два часа в джунглата, а вижте къде сме — окуражи ги той. — Разбирате ли сега защо в Юкатан и днес е възможно да се намерят забележителни старини, все още неизследвани? Веднъж обезлюдени, джунглата ги поглъща. Остават да живеят само в местните легенди.

— Кситаклан обаче е нещо по-особено, нали? — подхвърли Мълдър. — Нещо много повече от поредните развалини, открити от археолози, не е ли така?

Рубикън въздъхна дълбоко и спря, за да се облегне на едно от махагоновите дървета. — Така смяташе и моята Касандра. Градът е създаден много, много отдавна, през Златния век на маите, преди идването на Колумб, преживял е властта на толтеките и по-късния период на човешки жертвоприношения.

Нещо в думите му накара Скъли да забрави умората, неудобството и лепкавата пот. Тя погледна археолога в дълбоките сини очи и с изненада откри, че този възрастен мъж се чувствува отлично в джунглата. Сега изглеждаше много по-оживен и бодър от първия път, когато се бяха срещнали на изложбата във Вашингтон. Бе изцяло променен, попаднал в своя среда, на път да открие изчезналата си дъщеря и близо до обекта на научните си интереси — неизследваните развалини на маите.

Доста по-късно, когато сенките в джунглата се удължиха съвсем, хората на Агилар още веднъж доказаха колко струват. Работеха тихо и продуктивно, за кратко време разположиха лагера им на поляна в по-ниска част на джунглата, до едно изворче. Изсякоха храстите и плевелите, за да изчистят място за спане и разпънаха палатките, където Мълдър, Скъли, Рубикън и Агилар щяха да прекарат нощта. Самите те щяха да се разположат на друго място, най-вероятно между околните дървета. Скъли любопитно ги наблюдаваше: те работеха прецизно, говореха малко, като че бяха вършили всичко това много пъти в миналото.

Рубикън настояваше Агилар да му разкаже повече за времето, прекарано заедно с Касандра и екипа й в джунглата — на път за развалините преди две седмици.

— Заведох ги там, но след това се върнах в Канкун, тъй като те възнамеряваха да останат за разкопки много седмици. Аз съм цивилизован човек, нали така? Имам си работа.

— И тя се чувствуваше добре? Нямаше ли проблеми, когато си тръгнахте? — упорствуваше Рубикън.

— О, да! — Очите на Агилар блестяха. — Повече от добре. Огромно удоволствие й правеше да се рови в руините. Изглеждаше много развълнувана.

— И аз очаквам с нетърпение да ги видя — продължи Рубикън.

— Вдругиден — охотно отвърна Агилар.

Вечеряха късно, седнали на повалени дървета и околните скали. Нямаше топла храна — задоволиха се с питки, парчета сирене и непознати плодове, набрани от местните им водачи. Скъли изяде порцията си, отпи от манерката, храната й се стори много вкусна, почивката й се услади още повече.

Мълдър изтръска буболечките от кърпата, която носеше около врата. Отхапа от плода в ръката си и се ухили на Скъли:

— Малко по-различно от ресторант с четири звезди, а? — Изправи се и влезе в нейната палатка, където бяха прибрани чантите. Започна да рови сред тях.

Привършила с вечерята, Скъли се облегна удобно и въздъхна дълбоко. Умората пулсираше в краката й. Всяка стъпка напред в джунглата й се бе сторила като истинска битка с природата.

Мълдър излезе от палатката. Държеше нещо зад гърба си.

— Докато правех предварителните си разследвания за този случай, прочетох приказка за Тлацолтеотл. — Хвърли поглед към стария археолог. — Правилно ли произнасям името? Все едно дъвча парче жилаво месо!

Рубикън се засмя:

— О, да, това е богинята на греховната любов.

— Точно така. — Мълдър продължи. — Та човек на име Яппан поискал да стане любимец на боговете. Бръмнала му главата, нещо като криза на средната възраст. И затова напуснал благоверната си съпруга, изоставил всички богатства и станал отшелник. Изкачил се на висока скала в пустинята, за да прекара целия си живот в пост и молитви. — Мълдър се огледа. — Макар че къде е намерил пустиня тук наоколо, съвсем не зная.

— Боговете, естествено, не биха могли да отминат такова предизвикателство. Затова го подмамвали с красиви жени, но той устоявал на всички техни съблазни. Тогава Тлацолтеотл, богинята на греховната любов, му се явила лично, престорена на нечувана красавица. Казала му, че е толкова впечатлена от добродетелта му, та силно желае да го утеши. Придумала го да слезе от скалата, после го изкусила за голямо забавление на другите богове, които това и чакали — Яппан да съгреши.

— За тази му постъпка те го наказали: превърнали го в скорпион. От срам за провала си, Яппан се скрил под скалата, върху която прекарал толкова време само за да загуби благоволението им. Боговете обаче не престанали да наливат масло в огъня: те довели съпругата му пред скалата, разказали й всичко — от игла до конец — за неговото падение, след което и нея превърнали в скорпион.

Мълдър намигна на Скъли, като продължаваше да крие ръка отзад.

— Е, в края на краищата това си е романтична приказка. Превърнала се в скорпион, съпругата на Яппан се втурнала под камъка при мъжа си и след това те си имали множество малки скорпиончета.

Владимир Рубикън го изгледа и се усмихна одобрително:

— Прекрасно, агент Мълдър. Вие би трябвало, хм, да поработите в музея на доброволни начала. Също като мен, знаете ли?

Скъли се помести върху дървото, на което седеше, изтупа трохите от жилетката си и вдигна очи към Мълдър:

— Интересно, колега, но защо ни разправяш тази приказка точно сега?

Мълдър протегна ръка към нея: държеше грозните смачкани останки на огромен черен скорпион. Членестите му крака висяха изпочупени:

— Защото намерих това нещо под възглавницата ти.