Кевин Андерсън
Руини (4)

4

Частната вила на Ксавиер Салида, Кинтана Роо, Мексико, вторник, 17.01 часа

Овехтялата патрулна кола, собственост на мексиканската полиция, лазеше бавно нагоре по алеята. Оградената с високи стени вила на най-могъщия наркобарон в Кинтана Роо се извисяваше като крепост сред гъстата гора.

Автомобилът с уморени от дълга служба амортисьори бе легнал ниско върху влажната настилка от здраво трамбован варовиков чакъл. Мазни сиво-синкави облаци пушек излизаха на пресекулки от ауспуха. Полицейската кола беше боядисвана наскоро, но боята не бе нанесена равно, затова ефектът не личеше особено.

До шофьора се бе настанил Фернандо Виктор Агилар с престорено изражение на абсолютно спокойствие и безгрижие. Отдавна беше разбрал, че тази маска винаги му върши чудесна работа в бизнеса. Потърка брада с пръсти. Бе се избръснал само преди час. Много обичаше да гали гладката кожа и да усеща приятната й свежест. Наоколо ухаеше на мъжки одеколон; миризмата бе остра, но приятна и коригираше други, по-малко приемливи миризми, които бе насъбрал по време на целия ден Карлос Барехо, началник на щатската полиция в Кинтана Роо.

Барехо караше бавно и внимателно заобикаляше калните локви по алеята. Чистата полицейска униформа му прилягаше, носеше я с удоволствие и самочувствие. Всъщност се гордееше с нея и се мислеше за много изискан в тези дрехи. Агилар обаче не намираше почти нищо стилно у Барехо.

На задната седалка седеше младият Пепе Канделария, помощникът на Агилар. Пепе беше индианец, постоянен и послушен спътник, който безропотно и бързо изпълняваше всяка заповед на шефа си. Сега, сложил ръка върху поставения в дървен сандък скъпоценен предмет на съседното място, изглеждаше като задържан от Барехо дребен престъпник, когото отвеждаха в ареста.

Макар че Агилар и Пепе си бяха направо за затвора, както и да се тълкуват мексиканските закони, и двамата бяха сигурни, че полицейският шеф Барехо няма да си позволи да ги прибере на топло. Щеше да загуби прекалено много.

Колата спря пред внушителните, богато украсени порти от ковано желязо във високата каменна стена, които препречваха пътя им. Като пухтеше, Барехо свали прозореца и махна с ръка на тежковъоръжения пазач, който го разпозна незабавно.

Агилар жадно гледаше през предното стъкло, оценявайки наум колко ли струва само дебелата стена, която заобикаляше огромната крепост на Ксавиер Салида. В нея имаше много вградени каменни плочи със сложна украса, йероглифи, изписани от ръката на древен майа, скулптури на ягуари и пернати змейове, образи на жреци с диадеми от птичи пера и отрупани със злато превръзки на слабините. Някои от тези плочи бяха истински, донесени отколе, забравени и покрити с гъста растителност руини в джунглата, други бяха перфектни копия, поръчани от Агилар на изкусни имитатори.

Ксавиер Салида не усещаше разликата. Макар и всемогъщ във владенията си, той бе най-обикновен глупак с високо самочувствие.

— Tiene una cita, Senor Barrejo? — изстреля думите човекът от охраната. — Имате ли уговорена среща, господин Барехо?

Карлос Барехо се намръщи. Имаше дебели тежки мустаци, сякаш носеше товар на горната устна, черната му коса под фуражката беше замазана с брилянтин. Бе започнал да плешивее, а линията на отъняващата коса образуваше шпиц по средата на челото, но козирката на фуражката прикриваше всичко това.

— Аз от уговорки нямам нужда — избумтя тежкият му глас. — Негово превъзходителство сеньор Салида ми е казал, че винаги съм добре дошъл в дома му!

Агилар се наведе към прозореца от страната на Барехо, забързан да предотврати евентуален сблъсък, който би затруднил и забавил влизането им:

— Носим още едно от древните съкровища, които негово превъзходителство така много обича — бързо рече той. — Нали знаете как им се радва той, а този предмет е още по-ценен от предишните.

Кимна многозначително с глава към задната седалка, където лежеше затвореният сандък, скрил съкровището под дървения капак. Тънкият като камшик Пепе държеше ръката си върху капака.

— Я да видя какво има там? — попита пазачът.

— То е само за очите на негово превъзходителство сеньор Салида. Той би бил много недоволен, ако разбере, че пазачите му проверяват стоката, преди той да е оценил стойността й. — Агилар накриви небрежно шапката си от кожа на оцелот и любезно се усмихна на пазача.

Човекът се поколеба, попристъпи на място, премести карабината от едното рамо на другото, но накрая отвори тежките порти, после завъртя бариерата навътре, за да направи път на полицейската кола.

Барехо паркира на широката, покрита с каменни плочи алея, която завиваше към подобната на бастион вила. Намираха се във вътрешния двор и тук височината на стените изпъкваше още повече. От няколкото кучешки колиби долетя яростен лай. Салида имаше расови добермани. Използваха ги и за сплашване, когато се наложеше. Внесени отнякъде пауни гордо щъкаха по околните морави и се събираха около хладната водна пелена над фонтана, чиято вода бликаше в леко замъгления въздух.

Агилар се обърна към двамата си спътници:

— Тази сделка е по-особена и по-сложна. Затова нека аз да преговарям. Когато стигнем до Салида, ще говоря само аз. Тъй като предметът е много рядък и необичаен няма как да знаем истинската му стойност.

— Гледай да получиш най-високата цена — изръмжа Барехо. — Оръжията струват пари, а Либерасион Кинтана Роо се нуждае от тях.

— Да, бе да, скъпоценните ти революционери — Агилар оправи елека си в каки, понамести шапката и опипа косата да провери стегната ли е вързаната отзад с панделка опашка. После погледна към боядисаната в бяло вила.

Бяха положили неимоверни усилия да отмъкнат разни ценности от Кситаклан под носа на подозрителните американски археолози, но вече всичко отмина. Чужденците повече няма да им създават проблеми. Този предмет бе една от последните големи реликви на пирамидата, взети от „залата на чудесата“, както с благоговение я бе нарекъл индианецът, преди да потъне обратно в джунглата. Не каза обаче къде точно се намират съкровищата…

Неговите хора отново командват Кситаклан и свободно могат да търсят и да печелят. За всички, които досега бяха рискували, беше дошъл моментът да бъдат възнаградени.

Агилар и Барехо излязоха от колата и тръгнаха, а Пепе се повлече след тях приведен под товара. Тайнствената вещ бе учудващо лека за размерите си, но младежът бе слабоват. Естествено, нито Барехо, нито Агилар предложиха да му помогнат.

Балконите на втория етаж бяха отрупани с цветя. Между парапетите и гладката повърхност на мазилката се виеха многоцветни стъбла във великолепна хармония. На отделен малък балкон висеше люлка. На друг имаше плетени столове.

Пред вратата стоеше втори пазач, също с карабина на рамо. Той пристъпи към тях.

— Здрасти! — обърна се към него Агилар с най-приветливата си усмивка. — Тук сме, за да се срещнем с негово превъзходителство Салида.

— Страхувам се, че днес му е лош ден — изсумтя пазачът. — Ако настоявате, поемате риска да го ядосате.

— О, той ще ни приеме — настоя Агилар и отново се усмихна. — Ако искате да подобрите настроението му, само покажете каквото му носим, а?

Пазачът погледна сандъка и настръхна, а погледът му стана подозрителен. Агилар не му остави време да отвори уста отново:

— Още една ценност за вашия господар. По-красива от статуята на пернатия змей, която му донесохме миналия път. Нали знаете колко много цени тези скулптури!

Във външния двор един от пауните нададе остър крясък и вдигна олелия, като че валяк газеше кокошка. Агилар се огледа — птицата бе разперила перата на разкошната си опашка, застанала върху висок възпоменателен стълб. Колоната бе отрупана с йероглифи на маите и разни образи, наредени около главата на свирепо зейнал ягуар.

Колоната бе висока най-малко три метра и тежеше няколко тона. Беше започнала да се накланя, макар и майсторите на Салида да я бяха закопали дълбоко. Десетки работници се бяха потили дни наред, за да я докарат тайно от джунглата, да я прекарат през алеята и поставят в двора пред прозорците на могъщия гангстер.

Паунът отново изкрещя, развявайки пищни пера. Агилар си представи как ги къса, злорадо, едно по едно.

Пазачът ги поведе. Минаха през просторно, мрачно и хладно преддверие, после по огромно и тържествено извито стълбище към втория етаж, където бяха кабинетите на Ксавиер Салида и личния му апартамент. Слънчева светлина искреше през тесни прозорци, огрявайки танцуващи във въздуха прашинки.

Стъпките им отекваха глухо. Домът бе затихнал, сякаш заспал… или така изглеждаше, докато се качиха на втория етаж. Тук вече се чуваха виковете на Салида. Приближиха бавно по широкия хол.

Пазачът ги изгледа накриво.

— Нали ви казах. Сеньор Салида не е в настроение днес. Свалиха един от малките ни товарни самолети. Загубихме пилот, а и много килограми от продукта.

— Аз нямам нищо общо с тази работа — думите направо изхвръкнаха от устата на Барехо, внезапно променил тона. — Да не са онези от Агенцията за борба с наркотрафика?

— Сеньор Салида си знае кого да подозира — отвърна пазачът и изгледа полицейския началник право в очите.

Доближиха една от стаите, където могъщият Салида обикновено отдъхваше. Двете врати от махагоново дърво с изящна украса бяха леко открехнати, но не повече от десетина сантиметра. Отвътре, полузаглушени, долитаха яростните крясъци на наркобарона.

— Гробе! Сто на сто е Петер Гробе. Кой друг може да бъде толкова нагъл? — Салида затихна за миг, сякаш изслушваше нечий отговор. — Не се страхувам от разширяваща се конкуренция — пак викна той. — Трябва да му го върнем тъпкано казах! И никакви коментари, никакви заплахи! Само бум и край! Просто го направете! — Проеча ехото на тресната телефонна слушалка. После настана гробна тишина, сякаш убиец затисна устата на жертвата си с възглавница.

Агилар преглътна неспокойно, намести шапката си и направи крачка напред. Надяваше се да умилостиви разгневения господар с усмивка, поемайки инициативата. Пазачът остана на място, запречил пътя им с тяло, здраво стиснал карабината. Поклати предупредително глава:

— Още не! Сега не е моментът.

Минута по-късно отвътре долетяха звуците на оперна ария, очевидно бе пусната мощна стерео уредба. Сопраното бе много силно, на места преминаваше във фалцет и тогава звучеше по-грозно дори и от пауна. Мелодията обаче бе покъртителна — също като изплакване на разкъсваща сърцето човешка болка. Езикът бе непознат на Агилар.

Той знаеше, че и наркобаронът едва ли разбира думите, но Салида си бе такъв — обичаше да се преструва, да си слага маската на изискан човек. Арията продължи цели пет нетърпими минути, после бе рязко прекъсната. Замени я много по-уравновесена инструментална класическа пиеса с приятна и сложна мелодика.

Като чу промяната на музиката, пазачът кимна и им направи знак да влязат. Отвори им дясната част на двойната врата.

Агилар и Барехо влязоха заедно — един до друг, но първият усещаше, че преимуществото е на негова страна. Зад тях влечеше крака Пепе и с големи усилия влачеше сандъка със скъпоценния, чуждоземен предмет.

Ксавиер Салида се извърна и ги изгледа. Скръсти ръце на гърди и се усмихна сякаш много търпеливо, много топло, напълно непресторено. Агилар се изуми: с каква бързина наркобаронът променяше настроението си — от дива ярост преди броени минути до това сегашно спокойствие.

— Здравейте, приятели мои — рече Салида помпозно. Дрехите му бяха от най-добро качество, ризата — от бяла коприна, панталоните — шити от майстор шивач. Носеше чудесна жилетка, златна часовникова верижка висеше от джобчето й.

Агилар кимна и свали шапката от оцелотова кожа. Задържа я пред гърди, като васален просител. — Щастливи сме, че се съгласихте да ни приемете, Ваше Превъзходителство — заяви той. — Носим още един чудесен предмет, който ще Ви представим сега. Нещо изключително, великолепно, просто досега не сте попадали на такова.

Салида се закикоти:

— Фернандо Викторио Агилар, ти всеки път казваш едно и също.

Агилар се усмихна:

— И не се ли оказвам винаги прав? Не купувате ли винаги онова, което Ви нося? — Махна с ръка на Пепе. Последният се приближи и остави сандъка върху малка масичка със стъклен плот до бюрото на наркобарона.

Карлос Барехо бе застанал мирно и се опитваше да внушава авторитет с полицейската си униформа, а Агилар се оглеждаше крадешком. Да, познатата колекция фини гравюри, поставени в професионално направени масивни позлатени рамки, стари скулптури на маите, поставени на пиедестали, някои произведения на изкуството от периода преди Колумб в стъклени боксове, други просто положени на рамките на прозорците. Салида обичаше да се хвали с онези, които му харесваха лично, макар че нямаше представа дали те наистина са ценни старини, или просто лъскави дрънкулки. В един от ъглите на стаята имаше голяма лавица, запълнена с бутилки от най-скъпите световни марки вино.

Агилар знаеше, че преди да стане богат и всемогъщ, Ксавиер Салида е бил неграмотен, макар че сега навсякъде демонстрираше колко знае и какъв вкус има. Разказваха интересна история за това как си намерил специален учител, който го научил да чете. Нещастният човечец се бе справил отлично с тази си задача, но по-късно, погълнал прекалено много текила в местната кръчма, за зла участ се пошегувал с образованието на наркобарона и Салида наредил той да изчезне завинаги.

След това се бяха появили поредица други учители. Те бяха преподавали на Салида изкуство и музика, умения да разпознава класическите образци и уж го бяха преобразили в почтен гражданин. Ядеше само от най-скъпия хайвер севрюга. Пиеше само най-избрани вина. Слушаше стара музика на най-новите марки стереоуредби. И се преструваше, че разбира какво прави, като събира скъпи предмети на изкуството.

Агилар се възползваше от всичко това, подмазваше му се, ласкаеше го и злоупотребяваше с липсата на солидни знания за изкуствата. За да не признае, че няма представа какво купува, Ксавиер Салида винаги приемаше офертите на Агилар.

Този път обаче предметът бе наистина много специален. По този въпрос съмнение нямаше.

Пепе отстъпи от масичката, потеше се, преглъщаше и местеше крака като малоумен. Изтри длани в панталона си и зачака по-нататъшни заповеди.

Наркобаронът посочи сандъка.

— Е, хайде, Фернандо, отвори. Нека да видим какво си намерил този път.

Агилар погледна Пепе с нетърпение и махна с ръце. Младият помощник отиде до сандъка и с нокти успя да изтръгне пироните от капака, после го вдигна. Съдра плата, с който бе уплътнено празното пространство, после внимателно извади магическия предмет. Агилар се усмихна великодушно.

Наркобаронът пристъпи напред, затаил дъх, очарован, запленен. Точно на такава реакция се бе надявал Агилар.

Пепе го постави на масата и отстъпи назад, като пак избърса потни длани в панталоните. Предметът представляваше напълно прозрачна правоъгълна кутия, почти куб със страна не повече от тридесет сантиметра. Огрян от светлината, блестеше с призматични цветове, сякаш вътрешното му съдържание беше направено от фини диамантени плаки.

А вътре имаше странни, неземни, пресичащи се връзки сякаш от стъклени влакна, нещо като искрящи кристали. Агилар си помисли, че прилича на най-сложния часовник в света, направен изцяло от оловен кристал. От едната страна бяха пробити мънички дупчици. Подвижни квадрати маркираха ъглите, имаше ги и върху горната част. Върху прозрачните стъклени повърхности бяха гравирани символи, подобни на неразбираемите йероглифи на маите. Непонятна работа!

— Какво е това? — задавено изрече Салида. Докосна едната страна на предмета и светкавично отдръпна пръсти сякаш се опари. — Студено е! Като замръзнало, дори на тази жега!

— Този предмет е голяма загадка, Ваше Превъзходителство — започна Агилар. — Досега не съм виждал подобна находка, дори и при значителните ми знания и опит в областта на археологията. — Всъщност знанията на Агилар в тази област бяха съвсем незначителни, но при все това не бе виждал нещо подобно преди. Кситаклан бе източник на множество необичайни неща.

Наркобаронът отново се наведе над чудния предмет. Устата му се отвори в удивление. — Откъде е донесен? — Беше заковал очи като омагьосан, а Агилар ликуваше вътрешно. Сделката бе сигурна. Сделка за много, много пари!

— Находката е от нов и таен археологически обект, наречен Кситаклан, древен град. В момента прехвърляме част от най-ценните находки. Сигурен съм обаче, че скоро ще пристигне нова археологическа експедиция и ще отнесе най-ценното.

При тези думи лицето на Карлос Барехо потъмня от ярост. — Искат да крадат от Кинтана Роо — изръмжа той. — Да изнесат историческото наследство на родната ни страна. — Агилар сви устни. Само полицейският началник да не се отплесне и да не започне една от безкрайните си политически речи.

— Да, но преди това да стане, ние ще „консервираме“, каквото успеем, нали? — С усмивка подхвърли Агилар. — А Вие сте един от най-изтъкнатите наши граждани, Ваше Превъзходителство.

Фернандо Викторио Агилар бе израсъл по улиците на Мерида. Майка му бе проститутка. От малък тя го бе научила да краде. С откраднатото от него успяваха да преживеят относително добре. Той обаче бързо разбра, че кражбата си е кражба, било то нещо дребно за храна от пазара, като едно манго, било то мерцедес. И една вечер докато споделяше бутилка мескал с другар по съдба, той бе изковал философията си чрез следния пример: ако ще крадеш едно манго, по-добре открадни златния часовник на някой турист, продай го и с парите си купи цял влак манго за цял живот. Кражбата си е кражба. Защо да не задигне най-доброто?

Въпреки опита от детството, Агилар често се чувствуваше като в небрано лозе заради навика си да краде. Позволяваше си дори известни угризения, когато впоследствие забележеше гняв, страдание или страх по лицата на ограбените от него туристи или собственици на магазини.

По-късно за голямо свое удовлетворение откри нещо по-важно: кражбата на древни предмети на изкуството бе съвсем различно нещо. Това означаваше да крадеш от отдавнашни покойници, хора, които не дават пет пари за това какво ще стане с предметите, които някога са ги радвали. Чрез такава кражба той печелеше много повече пари, пък и не бе така рисковано, както да обереш турист по улиците на Канкун.

Освен в случаи, когато натрапници като американските археолози се появят да ти се пречкат не където и не когато трябва…

Ксавиер Салида предложи първата си цена и тя бе далеч над онова, което Агилар очакваше. Карлос Барехо едва се въздържаше да не зареве от радост, обаче Агилар спокойно успя да вдигне цената с още петнадесет на сто.

По-късно охраната ги изведе до паркираната кола при всеобщо задоволство на всички участници в сделката. След новата придобивка лицето на наркобарона грееше, а Агилар и Барехо бяха предоволни от полученото.

Полицейският началник подкара колата през портите от ковано желязо надолу по алеята. Когато стигнаха до черния път в подножието на хълма Агилар нареди на Барехо да спре. Извърна се да говори с помощника на задната седалка.

— Ти ще слезеш тук, Пепе. Искам незабавно да се върнеш в Кситаклан. Сам видя колко пари изкарахме от този предмет. Сигурно има още подобни. Нямам доверие на никого освен на теб. Виж какво още може да се намери при развалините. И побързай.

Пепе неохотно се измъкна от колата. Бръкна под задната седалка и извади старо мачете, което винаги носеше със себе си. — Ама, настоявате ли да вървя пеша дотам? — измънка той.

Агилар се намръщи:

— Ще стигнеш дотам най-много за ден. Два дни, ако се мотаеш. Ако искаш, хвани някой да те закара, но побързай! Да не те е страх? От цялата тази работа за теб има голяма награда!

Пепе преглътна мъчително и поклати глава:

— Ще направя както искате, сеньор Агилар.

— Знаеш къде да ме намериш — рече Агилар покровителствено. Бръкна в куфарчето, което носеше и извади голяма пачка песо. — Ето, вземи! За семейството. Ще има още много пари, но не трябва да ги носиш всичките сега, когато си сам! Поздрави прекрасната си майка и сестрите. Може би скоро ще ги посетя лично.

Пепе запелтечи благодарности и обещания, после се вмъкна като лалугер в джунглата край тесния път. Агилар нахлупи оцелотовата си шапка и с удоволствие разпусна плитката, оставяйки черната коса да се разпилее на воля. Намести се в полицейския автомобил, чувствуваше се безкрайно доволен от себе си. Може би ще се обръсне с удоволствие отново?

— Тръгвай към Канкун — нареди на полицая. — Хайде да похарчим малко от спечелените мангизи, а?

Барехо го изгледа. По устните му играеше тънка, самодоволна усмивчица.

— Ти си харчи от твоя дял — натърти той.

— Така и ще направя — отвърна Агилар.

Потеглиха по пътя, който лъкатушеше между дебелите дървета на джунглата.