Кевин Андерсън
Руини (1)

1

Развалините на древния град Кситаклан, полуостров Юкатан, Мексико, петък, 17.45 часа

Бяха минали дни на усилени разкопки, но работата не напредваше. Едва бяха разкрили повърхността на древния град. Все пак Касандра Рубикън вече видя достатъчно неща, за да разбере, че там долу, в руините, се крият невероятни тайни за произхода на Империята на маите.

Повече от хилядолетие природата бе крила този град в най-отдалечената западна част на Юкатан, където варовиковото плато преминава в плоскогорие от вулканичен произход и гъста, изпълнена с изпарения джунгла. Местните хора, наети да помагат в разкопките, наричаха това място Кситаклан; произнасяха името шепнешком, изпълнени с ужас и страхопочитание.

Касандра го повтаряше бавно, отново и отново, и се опиваше от образите, които то извикваше във въображението й: древни жертвоприношения, пищни богатства и великолепие, жреци на кървави култове, окичени с нефритени накити и зелени птичи пера. Кситаклан…

В ранния следобед остана сама да продължи изследванията си във вътрешността на пирамидата Кукулкан. Бавно проникваше все по-навътре, като осветяваше пътя си с електрическия фенер. За Бога, тук загадките бяха навсякъде! Наоколо лежаха тайни, множество мистерии, които очакваха да бъдат разкрити. От нея. Въздухът нагарчаше с тебеширен привкус, тя сякаш предусещаше бъдещите си открития.

Освети с фенера площадката, прокара прашна ръка през овлажнялата си от пот коса. Имаше червеникаво-кафява коса с цвят на кора от канелено дърво. Баща й обичаше да казва: на прясно обелена кора, не на продаваната по магазините избеляла подправка на прах. А очите й? Те бяха нещо средно между зелено и кафяво, цветът на медната руда.

Отвън колегите й от експедицията на Калифорнийския университет припряно продължаваха повърхностните разкопки. Подготвяше се подробна карта, с цялостното разположение на града, важните му съставни части: церемониален площад, храмове, монолитни варовикови обелиски — внушителни възпоменателни стълбове, по които бяха изваяни митични пернати змейове, озъбени и страховити. Откриха и арена с размери на голямо игрище, където древните маи бяха разигравали кръвопролитни спортове: победителите или победените несретници — в зависимост от различните исторически тълкувания — са били принасяни в жертва на някой бог.

Това бе Кситаклан: невероятна археологическа находка. Тук имаше толкова много руини, че дори и голяма, добре финансирана експедиция щеше да има работа поне година. Е, Касандра и четиримата й млади колеги от археологическия екип бяха готови да направят всичко по силите си. Поне докато стигнат отпуснатите за мисията скромни университетски средства.

Обелиските бяха навсякъде из джунглата, обрасли с мъх, те се извисяваха на подбрани от астрономическа гледна точка пунктове. Някои бяха паднали, но всички без изключение съдържаха множество, извънредно интересни за учените йероглифи. Кристъфър Порт, техният епиграф и пиктограф, се зае с огромна наслада да превежда. Разбира се, преди това започна да прерисува пиктограмите в старата си, овехтяла тетрадка, която го съпътстваше навсякъде.

Най-важната находка, естествено, бе величествената стъпаловидна пирамида Кукулкан, извисила се в центъра на древното селище. Отвсякъде бе обрасла с бурени и диви храсти, но бе чудесно запазена, устояла на времето. В архитектурно отношение съперничеше на прочутите храмове кули в Чичен Итца, Тикал и Теотихуакан. Тази тук обаче бе недокосната от човешка ръка през вековете. Суеверието на местните хора бе сковавало ръцете им столетия и бе запазило пирамидата от любопитни очи. Но само до днес.

На върха на пирамидата, на най-горната й платформа, се извисяваше „Храмът на Пернатия Змей“ с множество колони, отрупани със забележителни резби и богато украсени фризове. Последните представяха пиктографни календари, исторически сцени, митове. Кръстник на храма бе самата Касандра.

То й бе хрумнало, след като забеляза плътните, често повтарящи се мотиви, изобразяващи мъдрия бог Кукулкан и пернатите змейове около него. Те бяха неговата свита или пък неговата охрана — обичаен символ на сила и власт в митовете на маите. Сложните барелефи бяха обогатили знанията й за легендите за Кетцалкоатл или Кукулкан, датиращи от времето на първите народности в района на Централна Америка.

Зад пирамидата екипът бе открил сякаш бездънна цистерна: естествена геологична депресия на варовиковите скали, изпълнена с мазна, черна на цвят вода. Загледана в мътните дълбини, Касандра си представяше купчини древни находки — предмети, изработени от маите, реликви, останки… а може би и кости на принесените жертви. Подобни кладенци във варовика, наречени още кеноти, бяха нещо обичайно за градовете на маите в Юкатан. А този тук — в Кситаклан — едва ли бе оскверняван от ръцете на иманяри или пък изучаван от археолози.

Археолозите възнамеряваха до края на седмицата да разопаковат донесения водолазен костюм и друга апаратура за подводни изследвания. Тя самата, казваше си Касандра, ще се спусне в дълбините, но сега имаше нещо по-важно. Не бяха завършили предварителните описания на главните обекти. Очакваха ги умопомрачителни открития, а времето бе малко. Парите — още по-малко.

Реши да съсредоточи вниманието си върху вътрешността на пирамидата.

Ясно й бе, че ако нейният екип, по време на първата експедиция, не направи голям археологически удар и важни открития, в играта ще се включи истинската конкуренция. Тук ще дойдат по-големи, по-добре екипирани и финансирани експедиции. И работата на Касандра ще остане в сянка.

Дни наред на обекта вече работеха няколко групи местни хора, наети от водача им — Фернандо Викторио Агилар, също местен човек, авантюрист и „специалист по всичко“. Работниците бяха чистили и изкоренявали дивите храсти и разпрострялата се навсякъде растителност, бяха изсекли с острите си мачете големите махагонови дървета и американските тополи, както и папратта, и пълзящите растения. За да отстранят покривалото на времето и природата от Кситаклан.

Но щом зърнаха изваяните образи на пернатите змейове, тутакси захвърлиха инструментите и побягнаха в див ужас. Шепнейки си смутено, те отказаха категорично да се приближат до обекта отново или да продължат да помагат за разчистването му дори и когато Касандра обеща да увеличи жалките им надници. Накрая избягаха съвсем, а после изчезна и Агилар, като изостави археолозите сами в сърцето на джунглата.

Касандра винаги зачиташе традициите и вярванията на местните хора — където и да работеше. Сега обаче находките бяха невероятни, вълнението й — огромно, и суеверието на тези работници я разочарова, дори разгневи.

Археолозите продължиха да работят сами. Имаха провизии за няколко седмици и радиопредавател, по който при необходимост можеха да повикат помощ. За момента дори самотата им харесваше.

Днес, използвайки последните часове дневна светлина, вторият археолог на екипа Кели Роуън (с когото Касандра делеше и палатката си нощем) изучаваше група йероглифи на горните стъпала на пирамидата. Наведен до него с извехтялата си тетрадка, Кристъфър Порт разчиташе издълбаните с длето надписи, докато Кели, с помощта на фини четки и други инструменти, чистеше попадналите върху тях късчета земя и всякакви други боклуци.

Кейт Барън, историк и фотограф на експедицията, също се възползваше от последните лъчи на късния следобед и работеше върху най-новия си акварел. Тя бе отличен професионалист, затворен, тих човек. Вършеше служебните си задължения с фотоапаратите и дневниците делово: снимаше множество филми за архивна употреба бързо и качествено и веднъж свършила с тях, предпочиташе да се отдаде на изкуството, пресъздавайки духа на обекта.

Археолозите имат такава традиция: да изобразяват всяка малка подробност, която очите им забелязват, да запечатват нещо повече от това, което могат обикновените двуизмерни фотографски плаки. Кейт бе вече напълнила три папки с рисунки, които възкресяваха историята на маите: диптихи, показващи един до друг образи на развалините в сегашния им вид и така, както художничката си представяше града в дните на златния му век.

Докато екипът работеше съсредоточено и мълчаливо, светлината бавно гаснеше, а напечената от жегата джунгла започваше да шуми все по-силно и тайнствено. Дневните същества търсеха подслон, за да избягат от мрака, а нощните хищници се пробуждаха и започваха да търсят плячка. Облаците мухи, жилещи болезнено в дневната жега, се прибираха да спят, но кръвожадни комари излитаха на рояци в прохладните вечерни часове.

Дълбоко в утробата на пирамидата Кукулкан влажният мрак нехаеше дали е ден, или нощ. Касандра продължаваше огледа си.

Заедно с Кели бяха положили доста усилия, за да отворят запечатаната външна врата на пирамидата, внимаваха да не повредят зидарията или каменните барелефи. Доста време отне на Касандра, за да провери разхвърлените във вътрешното преддверие отломки. Тя бавно проникваше все по-дълбоко, от един коридор до друг. Прекара дни в оглед на отделните стаи и сводести помещения. Непрекъснато попълваше картата на вътрешните проходи в безбрежната каменна пирамидална структура, като се опитваше да разгадае лабиринта от коридори.

Следобеда отново прекара в търбуха на пирамидата. Позволи си няколко кратки почивки, за да провери докъде бяха стигнали Кели и Кристъфър в разчитането на йероглифите по стълбището. Говорила и с Джон Форбин, следдипломен специализант по архитектура и инженерство, който сега проучваше полуразрушените постройки наоколо. Форбин също попълваше набръчкана топографска карта, която винаги носеше у себе си — отбелязваше местоположението на руините около пирамидата — и това го отвеждаше все по-навътре в джунглата. Джон бе инженер и не притежаваше нужното въображение да измисля имена на находките си. Той използваше най-обикновени числени обозначения — Храм XI или Обелиск 17.

Касандра погледна ръчния часовник-компас и пристъпи навътре в лабиринта. Насочваше силния електрически фенер напред сякаш бе оръжие. Студеният светлинен лъч пробягваше като острие на меч по грубо издяланите варовикови блокове и неравните подпорни греди. Бездиханни сенки подскачаха към нея в най-изкривени и уродливи форми всеки път, когато местеше осветлението. Движеше се внимателно, вдишваше горчивия въздух с мирис на тебешир и плесен. Нещо черно се плъзна мигновено в широка пукнатина на стената.

Касандра държеше малък касетофон в ръка, заедно с къс разграфена хартия, на която маркираше пътя си. Досега повечето от изследваните тунели се оказваха задънени. Може би, за да заблудят и объркат неканените гости, а може би… бяха запечатани съкровищници? Или нещо още по-ценно и вълнуващо за археолозите — запечатани погребални камери — гробници. Или пък зад скалната стена се криеха хранилища на безценни древни писмени документи?

Ех, да можеше екипът да открие непокътнат сборник от старинни ръкописи на маите! Една от онези великолепно илюстрирани книги, написани на направена от кората на черничево дърво хартия. Истински принос за науката, който би увеличил стократно знанията за тази централноамериканска империя! Науката познаваше само четири запазени сборника с документи на маите. По-голямата част от другите са били унищожени от фанатизираните испански мисионери в опитите им да смачкат всичко различно от тяхната вяра. Обаче Кситаклан е бил изоставен, напуснат много преди конкистадорите да се появят в Новия свят.

Доста прах се бе събрал в косите на Касандра. Под очите и по бузите също имаше размазана мръсотия. Краката и ръцете я боляха от умора, цялата бе вцепенена и съсипана от многото нощи, прекарани на неудобна постеля, кожата й бе възпалена от стотици ужилвания на какви ли не насекоми. Доста време мина откакто за последен път бе пила студена напитка или бе взимала топъл душ.

Ала всички чудеса, които досега бяха открили, си струваха безкрайните неудобства и саможертви. Археологията не е за слабаци!, мислеше си тя.

Баща й, който винаги я наричаше „красавице моя“, твърдеше, че тя похабява младостта си, като се рови в паяжините на древни цивилизации, но Касандра само се смееше на тези думи. Баща й бе голяма работа! Всъщност именно собствената му слава на именит археолог я бе накарала да се заеме с тази наука. Прочутият Владимир Рубикън беше едно от най-големите светила по въпросите на американските скални жилища, особено на процъфтялата преди хилядолетия Анасазка цивилизация. Но старият Рубикън бе започнал кариерата си, изучавайки маите.

Касандра желаеше да направи свой удар в тази област да спечели личен авторитет, а не просто да продължи бащината дейност. В началото се бе увлякла много по геологията, бе проучвала състава на терена, върху който се намираха джунглите на Централна Америка. Но продължавайки научната си работа, откри, че знае за древните маи толкова, колкото и Кели, самообявилият се археологически експерт на екипа им.

Двамата представляваха впечатляваща двойка, която успя да убеди членовете на управата на Калифорнийския университет да финансира скромната им експедиция в Мексико. Екипът щеше да се състои от следдипломни специализанти, които желаеха да работят за създаването на авторитет, за бъдещи препоръки, за правото да публикуват научни изследвания, на чиито корици да стои тяхното име, а не да разчитат на стипендии, стигащи само за едната храна. Последното бе ахилесовата пета за всички учени от всички времена.

Късметът им не спря дотук — получиха изненадващ подарък — Бог ги благослови и с допълнително финансиране от мексиканския щат Кинтана Роо, на чиято територия се намираха развалините на Кситаклан. С тези мексикански пари Касандра успя да купи екипировката за подводни изследвания, да наеме местни работници и да плати на Фернандо Викторио Агилар. Като си спомни за него, изсумтя ядосано.

До този момент експедицията бе успешна и може би щеше да намери своето място в специализираната литература.

Касандра продължи да навлиза в тунела, като диктуваше на касетофончето описание на изминатия път. Прокара пръсти по каменните блокове наоколо, гласът й ту се извисяваше, ту стихваше. Цялата пламтеше от възбуда в един момент, шептеше в почуда, описвайки видяното. Това строителство във вътрешността на Кукулкан — конструкция в друга конструкция — й напомняше за руските матрьошки. И все по-често не намираше думи за точна оценка — толкова бе впечатлена.

Внезапно в осветената площ пред нея забеляза, че стените от лявата й страна бяха различни на цвят от дясната. Развълнувана, разбра, че се е натъкнала на вътрешния храм. Това беше оригиналът, върху чиято основа бе строена пирамидата Кукулкан.

Древните маи бяха строили по-високи и по-внушителни храмове върху стари развалини, защото вярвали, че с течение на времето на определени места се натрупват магически свойства. Величественият церемониален център Кситаклан се бе оказал сърце на ритуалите в този район. Онова, което в незапомнени времена е било обикновен религиозен храм в гъстата джунгла, се бе превърнало постепенно в истински магнит на мощта на маите.

До мига, в който обитателите му го бяха напуснали. Неочаквано и необяснимо защо… оставяйки го в прекрасно състояние, празно в очакване да бъде открито векове по-късно от нея.

Като си налагаше да говори смислено, Касандра почти допря касетофона до устните си: „Каменните блокове тук са много по-гладки, дялани по-внимателно. Повърхността им е гланцирана, сякаш са лакирани, или пък подложени на интензивна термична обработка“. Усети, че се усмихва — разсъждаваше като геолог, а не като археолог.

Докосна каменната повърхност, гладка като застинала лава, и задъхано продължи да записва впечатленията си: „Нормално е да очаквам да намеря фрагменти от белосване или хоросанова мазилка, употребявани от маите, но не виждам никакви остатъци от боя, нито пък следи от длето. Стените са напълно гладки.“

Тръгна по вътрешния стенен периметър. Тук въздухът бе доста по-застоял, не бяха го раздвижвали въздушни потоци векове наред. Кихна, а ехото отекна като далечни експлозии из страничните катакомби. Тънки струйки прах потекоха между цепнатините в таванните блокове. Касандра мълчаливо се помоли: дано издържат носещите греди.

„Явно се намирам сред останките на първия строен тук храм — продиктува тя — в най-вътрешната структура, която е била някога сърцето на Кситаклан, първата постройка на този обект.“

Силно развълнувана, Касандра продължи по вътрешната спирала, като галеше с пръсти хладната полирана повърхност на камъка. Придържаше се към новооткритата стена — всъщност това бе най-старата стена — и се питаше какви ли тайни крие самото сърце на пирамидата.

От всички събрани данни заключи, че величественият Кситаклан не е просто поредният мост към мистериите на културата на маите. Легендите на този чутовен град бяха дълбоко проникнали в съзнанието на местните хора, те не преставаха да говорят за проклятието, надвиснало над това място, и за духовете, които го обитават. Според твърденията мнозина бяха изчезнали безследно тук, но Касандра отдаваше това на местната митология.

Каква бе причината древните маи да създадат именно на това място център с огромна религиозна важност? Защо точно тук — в една безлична част на джунглата, без пътища, без реки, без медни или златни мини в съседство?

В коридора отпред зърна купчина отломки, които препречваха пътя. Стори й се, че адреналинът клокочи в ушите й. Бе стигнала центъра на пирамидата, трябваше на всяка цена да продължи, да види какво има отвъд. Възможно ли бе да е на прага на велико откритие?! „Но да не говоря за това, преди да съм стигнала до края“ — наложи си тя и пристъпи напред.

Напъха касетофона в джоба, разграфената хартия в пазвата, остави фенера на земята и с двете ръце започна да отхвърля горните парчета варовик от купчината. Не обръщаше внимание на облаците вдигаща се прах и на мръсотията, сипеща се наоколо й. Не й бе за пръв път да се рие в боклуци.

Като отхвърляше отломките с голи ръце, Касандра постепенно си проправи проход, достатъчно широк да пропусне крехката й снага. Промъкна се през него и насочи фенера нагоре. Неволно си чукна главата в свода докато се взираше напред, после пропълзя в нов коридор, който леко се спускаше надолу.

Пред нея се откри голямо ехтящо помещение. Бе доста по-обширно от всички, през които бе минала досега. Зала, достатъчно просторна да побере десетки хора. От него имаше изход — закривена шахта, спускаща се спираловидно надолу. Насочи лъча на фенера и почти го изпусна от изненада. Мили Боже, не бе виждала нищо подобно!

Бялата светлина се докосна и се отрази от стени, направени от метални плочи, извити метални трегери, кристални прозрачни панели. Наведе лъча, а някои части от новооткрития интериор продължиха да блестят с неземна, остатъчна светлина.

Познанията й по древна история подсказваха, че тези чудати неща са невъзможни тук, че не са естествени. За маите се знаеше със сигурност, че са употребявали металите рядко. Кремъкът и обсидианът задоволявали нуждите им от сечива и режещи инструменти. А тук, пред очите й… не, нямаше никаква грешка!… блестеше гладък, лъскав метал, без петънце по него, сякаш току-що излят в модерна пещ. Бе някаква необичайна сплав — нищо подобно на грубо излетите злато и мед, използвани от древните маи.

Касандра остана неподвижна още малко, после се изви и промъкна напред, за да може с едната ръка да хване касетофона, а с другата — фенера. Натисна бутона за запис.

„Това е забележително!“ — рече тя, после замълча за дълго, опитвайки се напразно да намери точните думи. „Виждам сребрист метал, но не потъмнял като среброто, а с бял блясък. Дали е алуминий или платина? Но това е невъзможно, древните маи не са познавали тези метали.“

Касандра си спомни, че бе чела за намерени в египетски гробници предмети с кристалночист метален блясък, които изглеждаха като нови, въпреки че хилядолетия са били закопани дълбоко под земята. И въпреки това, веднъж извадени оттам и изложени на въздуха от нашия постиндустриален век, наситен със съдържащи серни примеси замърсители, те неизбежно потъмнявали и корозирали за няколко седмици. „Внимание! — натърти тя в микрофона. — Трябва да изследваме тази зала изключително старателно!“

Отчаяно й се искаше да се измъкне от този проход и да огледа всичко в залата, внимателно и бавно, колкото й душа иска, но благоразумието надделя, нещо в нея я предупреждаваше да не постъпва така.

„Реших все още да не влизам в залата“ — продиктува Касандра със старание гласът й да не звучи мрачно. — „Нещата трябва да останат непокътнати, докато събера целия екип и всеки даде експертното си мнение по спорни въпроси. Връщам се за Кели и Джон. Заедно изцяло ще разчистим този проход и ще го укрепим с подпорни греди. Нужно е Кейт да заснеме всичко както си е сега, преди който и да е влязъл.“

След дълга пауза проговори отново: „Официалното ми становище е, че ГО направихме… ГОЛЯМОТО ОТКРИТИЕ.“

Изключи касетофона, преглътна трудно. Пропълзя обратно през прохода и като излезе, започна да изтупва дрехите си. Правеше го неохотно, после се отказа. Върна се по същия път, който криволичеше из лабиринта, и вървя без да спира до изхода, като си наложи да изглежда спокойна. Мислеше за баща си, представяше си жилестия и сух старец: колко ли ще се гордее с дъщеря си? Направила откритие, което съперничеше — къде ти! — направо надминаваше всичко, постигнато от него.

Ускори крачките си. Стъпките й отекваха, от време на време затихваха, сякаш шептяха, из каменните коридори. Като доближи изхода в подножието на пирамидата, искрящите лъчи на залязващото слънце я заслепиха, като светлините на движещ се насреща й влак. Затича се и залитайки, излезе от пирамидата на свежия въздух.

— Хей, Кели! — извика Касандра. — Открих нещо! Веднага събери екипа, бързо! Само почакайте да видите това!

Никой не й отговори. Спря, примигна и застана неподвижно отвън. Тишина. Залитна леко назад и се опря на рамката на изхода.

Нямаше никой. Руините изглеждаха напълно пусти. Касандра чу само тихия глас на джунглата, шумолене, жужене, нищо друго. Погледна към по-високите нива на пирамидата, там, където очакваше да види двамата си колеги, които разчитаха йероглифите… но пирамидата пустееше.

Залезът преминаваше в сумрак, настъпваше най-лошото време на деня за видимостта, когато сенките се оцветяват в тъмнеещи тонове. Над върховете на дърветата откъм запад остана само тънката дъга на залязващото слънце, като оранжев фар, осветяващ сцената с неясен блясък.

Никой! Нито членовете на екипа, нито който и да е от избягалите индиански помагачи.

— Кели, Джон, Кристъфър! — завика Касандра. — Кейт, къде сте, бе хора?

Засенчи очи с ръка и се загледа към откритото площадче, където Кейт бе разположила преди време триножника си да рисува. Боже! Триножникът лежеше, разбит, на земята. Касандра успя ясно да различи калния отпечатък на ботуш върху едно от платната.

Разтревожена, отново огледа стръмното стълбище, което водеше нагоре по външните контури на каменната грамада. Някъде там Кристъфър и Кели се бяха потрудили здравата да разчистят издълбаните в камъка йероглифи, за да ги прерисуват и започнат разчитането на митичните исторически хроники на Кситаклан.

Нямаше го Кели, нямаше го и Кристъфър… нямаше жива душа наоколо.

Забеляза куфарчето с екипировката на Форбин отсреща — от другата страна на площадчето, където Джон бе изучавал развалините на един от по-малките храмове. Наколо се търкаляха и малките дървени колчета и цветните ленти, с които маркираше невидимите линии на пресичане. Но нямаше и следа от младия инженер.

— Хей, Кели! Това да не е някаква тъпа шега, по дяволите! — викна отново тя. Но стомахът й се сви. Чувстваше се ужасно сама, изолирана, заобиколена от дивата джунгла, която сякаш искаше да я погълне… Защо дяволската гора наоколо, винаги шумяща, винаги раздвижена, бе затихнала изведнъж, а? — Хей, хора!?

Усети движение откъм гърба си. Чу стъпки — някой идваше откъм дълбокия кладенец зад пирамидата. Въздъхна облекчено. Най-после приятелите й се връщаха. Боже!

Зад ъгъла се появиха мъгливите силуети на непознати хора. Не, те очевидно не бяха от нейния екип. На слабата светлина едва различаваше физиономиите им, но безсъмнено видя, че носеха оръжия. Автоматични карабини.

Мъжете насочиха оръжията към нея.

Един от тях заговори на английски, с груб акцент: — Трябва да дойдете с нас, сеньорита!

— Кои сте вие? — настоятелно запита Касандра и в нея пламна познатият й огън, който заглушаваше гласа на разума. Стисна фенера, като че бе палка. — Къде е моят екип? Ние сме американски граждани. Как се осмелявате…

Един от хората повдигна дулото на карабината и стреля. Куршумът рикошира в камъка, някъде на петнадесет сантиметра от лицето й. Ситни, остри като иглички каменни отломки ужилиха бузата й.

Касандра изпищя рязко и подскочи назад. Потъна в изхода на храма, сякаш търсеше подслон в древния мрак на религиозната обител. Затича по тъмния тунел, а след нея заечаха викове на испански. Ядни ругатни и проклятия. Още изстрели. Явно отвън настъпи объркване. За неин късмет…

Сърцето й биеше лудо, тя не разсъждаваше кои биха могли да са мъжете отвън. Или какво искаха от археологическия екип. Не посмя дори да мисли сторили ли са нещо на Кейт, на Джон, на Кристъфър… и на Кели. Ще мисли за това после — ако оцелее.

Погледна назад. На входа се мержелееха няколко силуета. Стояха там и очевидно спореха. Един блъсна друг, после ядно размаха юмрук. Чу още викове на испански.

Касандра реши да свие по един от коридорите. Снопът светлина заподскача отпред. Разбра, че е забравила да го изключи, когато бе излязла. Може би тези непознати убийци нямаха фенери, но можеха да проследят светлината на нейния. Изключи фенера и се затътри напред слепешката.

Отзад прозвучаха още изстрели. Куршумите отскачаха от каменните стени, като разгневени смъртоносни оси. Звукът на смъртта. Тези хора може би стреляха лошо, но всеки рикошет би могъл да я убие.

Нямаше избор. Стремглаво се затича напред в мрака, по лабиринтоподобните коридори, все по-навътре и по-надълбоко из неизследваните проходи на каменната утроба. Зави надясно, после наляво, после отново надясно. Пак запали фенера, макар и някъде назад да чуваше шумотевицата на преследвачите си. Някъде там избухваха малки оранжеви кълба огън и тя разбра, че въоръжените палеха кибритени клечки и запалките си с надежда да открият някакви нейни следи.

Засега имаше предимство. Вече бе слизала тук, имаше фенер, имаше идея, макар и доста мъглява, къде отива. Всъщност отново слизаше към центъра на пирамидата.

Но веднъж стигнала там, къде можеше да се скрие?

Колкото по-навътре отиваше, толкова по-сигурно влизаше в капана. Трябваше да мисли, да използва мозъка си, за да надхитри онези убийци, които и да бяха те. Е, поне с мисленето нямаше проблем.

Извади касетофона и пренави касетката. Направи го с надеждата, че трескаво диктуваните указания и другите бележки могат да й помогнат отново да намери същия път към онази странна зала, останала скрита от човешко око векове наред. Да се скрие там, докато преследвачите й се откажат от гонитбата?

Хубаво. Няма проблем.

Непознатите може би ще оставят пост на външната врата, а после ще се върнат по-добре екипирани, за да я догонят? Могат да започнат систематично претърсване и накрая да я спипат. И да я застрелят в някой ъгъл на древната руина? А което е и още по-лошо, могат просто да я изчакат отвън. Да седят на гюме, докато тя, изнемощяла и полудяваща от глад и жажда, излезе, залитайки от пирамидата.

Не биваше да мисли така точно сега. СЕГА трябваше да оцелее. Продължи да напредва.

Натисна бутона за възпроизвеждане. Наостри уши да чуе записаните на микрокасетата упътвания. Нищо. Само глухо съскане и леко пращене. Казаното от нея бе изтрито! Някой бе неутрализирал лентата със записа.

— По дяволите! — Касандра изпъшка. Още нещо, което не разбираше, а и не можеше да обмисли точно сега. Маршрутът, по който бе минала този следобед, бе все още пресен в паметта й. Може би щеше да намери пътя без странична помощ.

Налагаше се.

Коридорите на външната пирамида вървяха спираловидно надолу и се навиваха като пружина. Надолу, надолу, а пътят бе отрупан с отломки, едри, ръбати парчета варовик от разпаднали се блокове. Тя се препъваше, драскаше ръцете си по неравните стени, но продължаваше да се движи. Чу нов изстрел. Защо ли си хабят мунициите? В никакъв случай не могат да я уцелят точно сега. А може би се стряскат от ехото на собствените си стъпки? Уплашени хора с карабини са най-опасният тип преследвачи.

Накрая Касандра стигна до гладките, сякаш излети стени на вътрешния храм. Бе точно там, където желаеше да бъде. Макар че оставаше въпросът какво да прави сега.

Насочи светлината към тесния проход, който си бе разчистила преди. Приличаше й на прясно отворена рана…

Не. Това бе авариен изход, люк на избавлението!

Скърцайки със зъби, задъхана, Касандра запълзя през прохода, като змия. Преди той й се бе сторил прекалено тесен, прекалено ограничен като пространство. Сега паниката я тикаше напред, скалната маса режеше лактите й, раменете й, но тя не мислеше за това.

Промъкна се с мъка през барикадата от отломки в изолираната отзад зала и се отпусна на пода. Под краката й нещо прокънтя и ехото повтори шума. Този под необяснимо защо бе метален.

Отзад коридорите заглъхнаха. Тишината бе не по-малко потискаща.

Лъчът на фенера се отразяваше от лъскави повърхности, гладки и заоблени, сфери с геометрично съвършенство, чиято направа едва ли е била по силата на старите маи. Светлината започна да трепка. Изглежда батериите се изтощаваха.

Някъде назад отново прокънтя залп пушечни изстрели. Шумът проникваше и през редицата каменни стени. Чуха се викове, по-високи, сякаш по-близо, но Касандра не можеше да бъде сигурна — отражението на звука из лабиринта от проходи можеше да лъже.

Тук — в това чудато помещение — тя бе на неизследвана територия. Закрачи към последния коридор, който се спускаше спираловидно надолу: наклонена пътека в самото сърце на пирамидата. Като че ли тунелът слизаше доста дълбоко под земята. Не се спря да премисля: забърза по него, като оставяше преследвачите си все по-назад.

Споходи я плаха надежда. Може би това бе таен изход от пирамидата. Ами ако водеше до кладенеца, ако отворът бе под земното ниво? Дали щеше да успее да се измъкне оттук!

Остър звук разкъса тишината и разбуни ехото в лабиринта — още един изстрел. Преследвачите й не биха могли да бъдат близо. При всички случаи Касандра ги бе изпреварила значително. Те би трябвало да са загубили всякаква нейна следа още преди доста време в онези завити и безкрайно пресичащи се тунели. Все пак страхът я тласкаше все по-бързо напред и напред по наклонената плоскост… докато изведнъж пред очите й се появи пещера на чудесата! Да, на чудесата, дори и на пръв поглед при сравнително слабата светлина!

Остъклените панели на стените наоколо отразяваха невероятни комбинации от кристални сфери и метални плочи, подредени в геометрични вариации по варовиковите блокове. Тя долови това с помощта на периферното си зрение за секунда, а после фенерът примига и пещерата потъна в мрак. Сякаш нещо изсмука тока от батериите, изтощи ги по същия мистериозен начин, по който изчезна и записът от касетата.

Касандра преглътна панически, почувства, че се задушава в това затворено пространство. Беше загубена! Залитна слепешката напред, махаше с ръце в тъмнината, търсеше опора. С върха на пръстите напипа нещо като отвор. О, да! Бе някакъв вход, врата. Влезе несигурно, с надеждата да намери източник на светлина.

Заслепи я силен блясък, разбра, че се намира в задънено помещение — без изход, с размерите на килер… или на ковчег. Ослепително осветление искреше иззад гладки, стъклоподобни стени.

Запита се, макар и прекалено късно, дали пък тази съдба не е по-лоша от мъжете с карабините?

Обля я леденостудена светлина, сякаш течност се спусна върху й, почувства остър мраз… и тя загуби съзнание.