Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (5)

Пакистан

Не само жадният търси вода, водата също търси жадния.

(Джалал ад-дин Руми)

В междинната зона между постовете асфалт няма, слаломирам на зиг-заг между тирове и пикапи, натоварени със сини, пластмасови бидони. От пакистанска страна ме посреща миризма на пържен лук и подправки и двама дребни служители, видимо без каквато и да е униформа с нагиздени, ситно избродирани шапчици на главите. Паспортът ми е подпечатан с триъгълен зелен печат и продължавам напред.

Тафтан е пограничен град и се явява входната врата към Пакистан от Иранска страна. В покрайнините му са разхвърляни ръждясали скелети на автобуси и всевъзможни други превозни средства. Още с влизането в страната баща и син ме приближават с мотоциклет и ми предлагат хашиш и алкохол. В близкия хотел няма и следа от карта. Раздрънкан автобус набира пътници. Туристи няма. В жежкия следобед не виждам от каквито и да е хора, градът е пуст. И пътят е пуст и надупчен на решето. Сменям досегашната лента за движение и се установявам отляво, както подобава в държава, наследничка на английско колониално минало. А вятърът е ураганен и ме издухва с всичка сила обратно към Иран. За четири часа минавам едва 30 километра от границата — това е ничията зона, където никак не обичам да нощувам. Задминават ме пикапите, претоварени със сини бидони. Всеки истерично натиска клаксона, въпреки че на пътя няма никой освен мене. Поздрав?!

Пустиня, сив хоризонт, пясък и стена от черни планини в посока Афганистан. Отдясно железопътна линия следва паралелно шосето. Изкачвам заоблено хълмче и в далечината забелязвам няколко схлупени постройки и насъбрало се множество. Част от хората мистериозно отиват на 200–300 метра навътре в пустинята, вършат нещо, след което се връщат обратно до една сравнително голяма разнебитена колиба. Спускам се по надолнището и с много пълзене се домъквам до порутената постройка. Отдясно се вижда нещо като гара. Прилича на крепост с високата и ръждива на цвят кирпичена ограда. До нея се е залепила сякаш едноетажна, миниатюрна джамийка, в двора на която се веят да се сушат проснати дрехи. Невзрачна жена шета напред-назад. От моята страна се намира въпросната барака, която се оказа крайпътно ханче. Представлява къщурка с ламаринен покрив. Всякакви други подръчни материали запушват дупките. Пикапите с бидоните са спрели. Шофьорите клечат и сърбат чай. Когато и аз се установих в покой, всички ме наобиколиха. Оказа се, че бидоните са контрабанда бензин от Иран. Тук, в Балучистан пакистанското правителство не е направило нищо за подобряване живота на хората, инфраструктурата е нула и всеки се оправя както може, така е и с импровизираните цистерни за гориво. Повечето шофьори говорят английски, учат ме на урду, например как е хляб, вода, ориз и разни други хранителни словосъчетания, с които да изразя глада си. Решавам да остана тук. Мястото се казва Тар, а името на собственика е Накозариф, старец с посребрена брада и бяла чалма. Той направо се разчуства от умиление всеки път, когато му кажа, както ме учеха шофьорите:

— Накозариф, мирбани — Благодаря ти, Накозариф.

Подът в ханчето е постлан с окапани с манджа сизалени чували. Глинени стени, огнище в ъгъла, газена лампа, висяща на ръждив пирон, забит в стената. Вижда се тъмният отвор на вратата, без самата врата, към малка вътрешна стая с прозорец амбразура. Трафикантите на горива ни напускат. С Раимурла, момчето, което помага на Накозариф, си говорим за света, в който живеем. Той има да ми каже тонове, аз също, но едва се разбираме на заваления английски, който ползваме за комуникация. На мен започва да ми харесва да говоря развален английски, доста се олекотява информационният поток, без да се губи тежестта на споделеното.

Огнището пуши мълчаливо, езичета пламък близват канче с чай, сложено върху извита над огъня ламарина. Топлата освежителна напитка се дава за добре дошъл на всеки спрял пътник. Газената лампа е запалена и осветява входа. Излизам до тоалетна, по-точно отправям се в пустинята на около 200–300 метра встрани, ето защо народът щъкаше преди малко из пясъците, когато наблюдавах от тепето на хълма.

Подарих на Накозариф един нар от Иран, а той ми позволи да си сготвя на неговия газов котлон. Кускусът, който сътворих, предизвика голям интерес у моя хазяин и помощника му. По-точно името на гозбата ги разсмя. Оказа се, че „кус“ е някаква мръсна пакистанска дума, та стана голяма веселба.

Жени наоколо няма, освен зад оградата при джамийката, която мернах на идване. Трафикантите са само мъже, които се кипрят с топита, шалчета и лачени обувки. Топитата са богато извезани, понякога и със сърмени конци, мини шапчици, които мюсюлманите носят непрекъснато на главите си. Общо взето, мъжете се перят като петли. Украсата е на първо място сред преобладаващата мизерия. Ето на, дори камионите и автобусите са превърнати в произведение на изкуството, тунинговани по калниците и капаците с изрязани от неръждавейка фигури на риби, птици и цветя, украсени с лентички светлоотразително многоцветно фолио. Надпреварата е в количеството джунджурийки и в дизайна, а конкуренцията — ожесточена.

При Накозариф спя, без никой да ме притеснява. Просвам си спалния чувал във вътрешната стаичка, като разстройвам спокойното присъствие на дузина хлебарки, мравки и други буболечки. Твърде съм уморен, за да съм придирчив. Колелото го подпирам във външното помещение заедно с останалия багаж. Едва ли имам нещо за крадене. Инструментите и помпата обаче са до мене. Докато заспя, слушам как ме обсъждат първите ми пакистански познати. Доверявам им се. Събуждам се посред нощ, ходи ми се до тоалетна. Май започва да ме гони разстройство. Моите хора са се сгушили на пода, завити в износени черги. Студено е. Бледият пламък на газеничето едвам ги осветява. Прескачам ги и излизам навън. Тук вятърът свисти. Подрънкват пендарите на спрял камион. Луната е наполовина. Пустинята е обсипана със звезди. Златните пясъчни дюни с тъмните си гърбове наподобяват заспали костенурки. Вятърко, дай си малко почивка, моля те! Лягам си в моята топла постеля, малко ми е изморено и още повече се изморявам от предстоящия преход на следващия ден с мисълта за буреносния вятър. Мисля си за стопаните на хотела, какво ли ще им е, ако имат моята постелка, спален чувал и палатка, но в същото време те винаги са си живели така, аз съм изнеженото и разплакано дете на цивилизацията и непрекъснато нещо ми е в повече или по-малко. Равновесието на това да си задоволен от живота е много тънка работа. А тук хората балансират без проблеми.

* * *

Сутринта закусвам остатъците от вечерята си и пия горещ освежителен чай. Накозариф е станал в ранни зори и от чайника излизат кълба пара. Под навеса влиза шофьор на камион и аз го питам на турски колко километра остават напред с „хава бозук“ — „силен вятър“.

Езикът урду, на който се говори в Пакистан, е смесица от езици. Основата е хинди, но се срещат арабски, персийски и турски думи.

Шофьорът ме успокоява на развален английски, че вятърът след близкия баир се обръща в моята посока и че ветрилникът свършва след около 120 километра. Събирам си нещата, сбогувам се с Накозариф и съм отново на пътя. Въпреки че нямам много вода, решавам да не нося допълнителните 4–5 литра в дисагите. Пътят е надупчен като след бомбардировка. Пропадам в кратери на всеки метър, няма как да ги заобиколя и новата ми стратегия е да намаля теглото, за да облекча багажника. Засега действа.

Наистина, както каза шофьорът, вятърът беше в моята посока за първите 30 километра. До Накунди имам още доста път, ще въртя педали поне до края на деня, но вятърът обръща срещу мене. Тук някъде, в средата на нищото, изникна бариера със самотен войник и схлупена постройка. Привика ме вътре в стаичката си за паспортна проверка, записа ми данните в мръсен, опърпан тефтер и ме пусна да си вървя. Докато си прибирах документите на прага и ето че спря автобус. Той отвори врати, изсипа единствените двама чужденци сред пътнците си, които заеха моето място пред тефтера и извършиха същия ритуал.

В рамките на следващите 25 километра едвам кретам. Завил съм се отвсякъде с якето. Дори съм си вдигнал качулката. Вижда ми се само носът, но и той е зад защитната преграда на яката. Фин пясък се носи на вълни във въздуха. На някои места асфалтът не се вижда изпод упорито навяващите пясъци. Слизам и бутам. Сядам за почивка край една дълбока дупка на завет да си почина. Около мен и полегналото встрани колело се оформят купчинки пясък. Давай да ставам, че вятърът ще ме засипе.

Пред мен е едно не стръмно изкачване, ама краят му не се вижда. Единственото присъствие на пътя е трактор с ремарке, натоварено с черни, валчести камъни. Вятърът направо ме издухва. С много бутане най-накрая стигам върха. Следва леко спускане. В далечината виждам как пътят завива на почти 90 градуса от сегашното си направление и се отправя в права линия към бягащия напред хоризонт. Поне следобяд може би няма да е насрещен. В първата отбивка, мръсна барака, подобна на „хотела“ на Накозариф, спирам да обядвам чай с хляб. Собствениците ми предлагат и някаква консервирана храна. Но за мен хлябът е достатъчен. Все още не знам цените и плащам 40 рупии (1$ = 60 рупии) за угощението. Когато стигнах Накунди в късния следобед обаче, бях приятно изненадан от цената на хляба, която се оказа в рамките на 5–10 рупии. Все пак на „магистралата“ всичко е по-скъпо. Специална доставка.

Последните 50 километра за деня ми действат като почивка за преди лягане в сравнение с това, с което трябваше да се справя сутринта. Жегата обаче е притискаща. От двете страни е черна пустиня. Мръсносива, обсипана с едри, черно-кафяви камъни. Тук и там изплуват уморените и прегърбени гърбове на жълти пясъчни дюни, които се отразяват и трептят в огледалото на маранята. Камили. Пътят е прав като конец. От време на време се появяват камиони. Съпътстват ги шумна музика и дрънчене.

Накунди е село от десетина колиби, измазани с глина, работилници, пекарни за хляб и сергии с плодове. Продават се наръчи с дърва за горене. От тук започват да се появяват и първите импровизирани бензиностанции. Варели с бензин край пътя. Резервоарите се пълнят с кутия от моторно масло, с „регламентирания“ обем от 1 литър. Цената на продавания бензин е в пъти по-ниска от всякъде другаде в Пакистан. Дозаредих си примуса. Момчетата, които продаваха бензина, ми подариха горивото, наляха ми половин кутия. Купих си хляб и ябълки да разнообразя вечерята. Карам към десетина километра от изхода на града до първата така наречена гара. Тук няма ханче и в двора на джамийката не мърдат обитатели. Настанявам се в нея. Стаичката е с дървен под, постлан с черги. На дървена лавица лежат коран, картинка с Мохамед, кибрит и газена лампа. По прозорчетата — амбразури, на четирите стени са положени парчета зеленикав камък, с който се затискат дървените им капаци. Тук вътре е много по-комфортно за спане в сравнение с палатката. И най-важното — не се налага да опъвам лагер. Сутринта съм доста по-организиран и готов от ранни зори за път. Докато затворя очи и вече съм заспал. Личи си напрежението, което съм натрупал през деня. За утре се очертава отново труден ден. Имам още малко вода от иранската, а до най-близкия град са поне още два дни път. Дано има „хотели“ по пътя. Ще карам с горе-долу 2 литра вода, които едва ще стигнат за прехода, а ще намеря ли какво да пия идната вечер, засега не ми е ясно. Все още се снабдявам с вода от „хотелите“ край пътя, където наличната вода обикновено е от мръсен бидон или варел, в който бъркаш с пластмасово канче. Дали за пиене или миене, все тая. Имам филтър, но не го ползвам. Гледам да се адаптирам малко по малко. Смесвам остатъците иранска вода от едната ми бутилка с пакистанска и мислено си представям, че това е най-хубавата вода на света, зареждам я с цялата си позитивност. Водата на пръв поглед изглежда чиста. Прозрачна е и като си разтръскам бутилката не се задържа пръстен с мехурчета на повърхността.

* * *

Вече сме ноември, повече от месец съм по пътищата. Преходът за днешния ден е Накунди — Якмач, 109 километра. С поутихналия утринен вятър в началото разстоянието се стопява бързо, но около десет часа ненадейно задухва отново буреносно и насред вихъра от песъчинки скоростта ми драстично спадна.

Тук, в пустинята, вятърът се шири на воля. Появява се изневиделица, събаря те и заминава незнайно накъде. Радвам се, че преминах разстоянието от Бам до Захедан в Иран с автобуса.

Като цяло пътят е спокоен или по-точно няма никой, освен пикапите с бидони гориво, надули истерични клаксони. Стадо камили пасе бодливите рехави храсти. Водата ми е на привършване. Не щеш ли, край пътя забелязвам туфи диворастящи динички. Размерът им е малко по-голям от юмрука ми. Не вярвам на очите си. Има ги само на ключови места в канавки, където очевидно се задържа вода. Дините наистина са дини, но пустинна категория. Листата им са по-тесни, почти бодливи. Спирам, избирам си няколко „по-едри“ и вече предусещам вечерята с дини за десерт, какъв лукс! Наблъсквам ги в багажите и весело продължавам напред. Още няколко километра се изтърколяват. Жаждата започва да ме мъчи. Наблизо виждам полузатрупана от пясъка отбивка с ръждясала, метална постройка, където търся завет. Прилича на автобусна спирка насред нищото. Май ще пробвам дините още сега, къде ти ще чакам до довечера. Разрязвам първата, жълта е, опитвам я на вкус, но е невероятно горчива. Същото се случва и с останалите. Тазвечерното динено пиршество е провалено. Дори и в ноември липсата на достатъчно вода не е дала на дините ми да узреят или са си просто горчиви, недорасли, пустинни дини. Дядо с внуче, яхнали мотоциклет, спират да ми се полюбуват, как се опитвам да изкарам нещо от дините. Усмихват ми се. Какво ли си казват:

„А бе, абанак, ако ставаха за ядене, щяха ли да са на пътя?!“

Край железопътната линия виждам да крачи забраден мъж. Сигурно си търси камилите човекът. Спрях и го питам за вода:

— Pani hai? — Има ли вода?

Мъжът ми дава знак да го следвам. Вървим така около километър. Пред нас е поредната гара и за голяма моя изненада, какво се оказва? В двора на гарата има прокопан кладенец. Наоколо са една-две измазани с глина къщи и дузина деца, които мигновено се изпокриха, когато ме видяха. Не ми дадоха никакъв шанс да ги снимам. Напълних си вода. А човекът ми обяснява с жестове, че на всяка гара има вода, което се пада през 10–15 километра. Камък ми падна от сърцето, проблемът с водата е решен, тази вечер ще си взема и душ. Като казвам „гара“, понятието е малко преувеличено. Вече втори ден карам, но влак все още не съм видял. Гарата е кирпичена, полуразрушена постройка. Изпращачи няма, няма и посрещачи. По-скоро е нещо като укритие за закъсалите в пустинята, предлага покрив, завет и най-важното — питейна вода.

Някъде към обяд два нови пикапа тойота ме задминават и спират на около стотина метра напред. От единия изскочи посребрен мъж, който започна да ме снима с камера. Останалите мъже са военни, с автомати, когато ги наближих, всички ме наобиколиха. След обмяната на приветствия, получих пакет бисквити и визитната картичка на Шах Камал. Човекът се занимава с инсталиране на микро ветрогенератори във военните постове. Колкото да има електричество за осветление. Балучистан по принцип е с доста по-забавено развитие от другите окръзи в Пакистан и правителството не инвестира много. Територията тук сякаш се управлява от племенни структури. Племена воюват помежду си и срещу правителството. Афганистан е само на около 100 километра и търговията с наркотици процъфтява. Както Шах ми обясни, това е причината да се изграждат многобройни военни постове, а каквото и да е икономическо развитие е рискована инвестиция. Не се знае кой ще взриви инсталацията. Затова и повечето села са без електричество.

Шах замина за Карачи с неговия конвой, а аз останах да се боря с вятъра.

Вятърко, споменах ли, че сме приятели? Тук си ме погнал, сякаш искаш да ме върнеш обратно у дома.

След около половин час надхитряне с невидимия ми спътник на отсрещната страна на пътя се появи нещо като казарма с часови на покрива. Група мъже, кой с униформа, кой без, ми махат да спра. Отбивам от пътя. Наистина е казарма. Първият въпрос е гладен ли съм. Гладен съм, разбира се. Винаги съм гладен, моята диета от закуска и вечеря е минимумът, на който все още издържам. Сядам на предложения ми нар и изгълтвам паница леща с питка хляб, без да чакам втора покана. От моя страна черпя с бисквитите, които ми подари Шах. Денят върви чудесно с тези почивки, комбинирани с ядене, де да можеше всеки ден да е така! Обедната почивка приключи със снимка. И отново надхитряне с вятъра. Имам чувството, че ме наблюдава. Отслабва, дава ми да си поема дъх и току да ускоря ход, ме връхлита с всепомитаща ярост. Отново се свивам, скоростта пада до заветните 7–8 км/ч.

В късния следобед съм в Якмач, купувам си хляб и два банана и се устремявам да вдигам лагера към първата гара извън селото. Този път водата не е проблем. Кладенецът работи. Варя си два литра чай — да имам за пиене и през нощта, и си готвя ориз с леща. Между другото се и изкъпах и си изпрах дрехите. Не мога да прекрача прага на джамийката с прахта, която съм акумулирал през деня. Та това си е дом, при това много уютен даже, с малките като амбразури прозорчета с дървени капаци, подпрени с камък отвътре, с шарените черги и тавана от греди и царевичак.

Навън луната започва да гони звездите с яркия си блясък, приготвям се за лягане. Фенерчето ми е подръка, бутилката с изстинал чай също. Очите ми натежават и не след дълго започвам да прекрачвам в непробуден сън. Току на прага на съня си се сепвам от шум. Не, не ми се е причуло. Събуждам се мигновено. Нащрек съм. Навън е спряла кола. Джамийката е на около 200–300 метра от пътя, но ето че имам посетители. Моля се Господ да ме пази, какво друго да направя, лежа и чакам. Понякога хората просто спират да си налеят вода. Не след дълго чувам стъпките да се приближават. Започнаха да се молят в двора, трима-четирима са. Пеят. Кланят се, удрят чело в земята. Аз все още си трая, молитвата свърши и усещам как някой се опитва да отвори вратата. Не съм я залостил, та мястото е обществено, не бива да се отказва достъп на хора в нужда. Отворена врата. Лунната светлина залива като водопад, но аз се падам в сянката. Изненадата е на моя страна. Поздравявам със „Салам алейкум“. Във въздуха кръжи недоумение. Драсва се клечка кибрит. За секунда се озарява беззъба, брадата физиономия, още три тъмни силуета надничат отвън. Хората се засуетиха, запалиха колата и си тръгнаха. Аз се измъкнах от чувала и излязох да им кажа „мирбани“ — „благодаря“. Същата вечер видях и първия влак от четири дни насам. Беше тръгнал в посока Тафтан, към границата с Иран. С единствено огнено око влакът протяжно, с пуфтене отмина към Якмач, отминавайки моята гара. Оттук нататък нощта се изтърколи без произшествия.

* * *

Нов ден, нов преход. За днес след 54 километра колоездене съм в Дальбандин. Това е единственият що-годе град от границата насам. Тук задължително трябва да остана, за да обменя пари, че с останалите 25 рупии трудно бих изкарал до Кета. Карам без да бързам и се оглеждам на воля, за днес дистанцията ми е кратка и не се притеснявам. След десетина километра спирам за вода в едно охранявано от войници място със строителна техника. Войниците, когато ме видяха, веднага ме поканиха на чаша чай. Аз не отказвам, бавно си пия чая и направо не ми се тръгва, някакъв пълен дискомфорт започва да се загнездва в тялото ми, батериите ми падат с всяка изминала секунда. Но днес, както се е очертало, ще си почивам. Неделя е. Ще спя в Дальбандин, а в понеделник сутрин отново на път, след като обменя парите.

Към обяд наближавам отбивка в пясъка. Джамийка и една-две къщи. Около пет натруфени камиона са спрели, но хора не се движат. Предположих, че това е хотел, подобен на този на Накозариф. Нещо съм огладнял и ми се ще поне да си купя хляб. Насочвам се към камионите, бутайки колелото, затъващо в прахта. Отзад, в сянката и завета между возилата, е разпъната софра и десетина мъже тъкмо сядат да обядват. Питам ги дали отнякъде мога да си купя хляб, а те мигновено ме поканват да се присъединя към тях и честно да си кажа, просех си го. Изморен съм и съм гладен като вълк. Разделяме си чиния с лучена манджа и питки хляб. Завършекът е силен чай. Пълно удоволствие!

Готви се за секунди на газов котлон. По-младите момчета, вероятно чираци на шофьорите, приготвиха манджите, подредиха „трапезата“, а след приключване на обяда измиха и чиниите.

Точно си тръгвам и няколко омърляни от околния пепеляк деца, живеещи в съседните къщи, ме наобикалят. Молят ме за химикалка хлапетата. Давам им каквото имам достъпно в момента, нося си към десет химикалки от България, за да си водя записки в дневника. От този ден нататък на входа и изхода на всяко населено място деца тичат покрай колелото и крещят „pen, please, give me a pen“ — „химикалка, моля, дайте ми химикалка“. Ако им дам нещо дребно, не ме оставят на мира. Не възприемат, че имам само за един от тях. Когато им откажа, започват да хвърлят камъни подире ми и да тичат след мене, размахвайки пръчки, крещейки колкото глас имат. Какво става тука, защо тези деца просят? Какво ще стане, ако дойда с кола химикалки и тетрадки и подаря на всяко едно от тях? Дали ще отидат да си играят, или ще продължат да обсаждат всеки следващия турист? Децата имат нужда от внимание, то е ясно, но вниманието под формата на подаръчета, получено от „белия сахиб“ дали е това, от което имат нужда? Може би всичко започва, когато автобус с чужденци е изръсил дребни стотинки и химикалки по пътя си. То е ясно децата, че изглеждат мизерно, още по очевидно е, че собствената им държава не прави кой знае какво за тях, принуждавайки ги да работят от ранна възраст. В същото време обаче, в селата встрани от шосето, както по-късно се убедих, никой не проси, не изисква, не очаква и не притиска, а напротив, всеки се надпреварва да те поглези с гостоприемството си. Затова и хвърлям цялата вина на туристите. Отвращавам се от себе си, не мога да намеря вътрешния си покой, дразня се от мизерността на подаянието и моята непосредствена роля в него. Западните туристи със специфичната си разменна дейност са вирус, водещ до тежки, невъзвратими последици. Лозунгът „pen, mister, give me pen“ ехти покрай мен по цял ден. Туристите са превърнали на пръв поглед затворените до преди години общества в просяци. Всеки настоява да получи нещо от „богатия чуждоземец“. Откъсване от дечурлигата няма. Имам чувството, че всички ние сме една всепомитаща лавина. Ние поемаме от топлината на местните хора, наслаждаваме се на автентичния им начин на живот, снимаме ги и победоносно се хвалим с трофеите си по страниците на списания, като в същото време не съобразяваме, че полека-лека разрушаваме традиции, градени с години. Пътуването из развиващите се държави е равносилно на пътуване във времето. Там се озовавам в минало, което мога да сравня спрямо настоящето, откъдето идвам. Развиващият се свят трябва да бъде обявен за защитена зона и да не се допуска чумата на туристическата цивилизация да го превземе, обезличи и превърне в студена машина, обсебена от материализъм. Да, туризмът носи пари за държавата, спор няма, но той ограбва повече, отколкото дава. Обикновените хорица, независимо от развитието на туристическия сектор, все са си бедни.

След тези случки се замислям няма ли да е добре в допълнение на проектите за опазване на околната среда и животинското многообразие на света, някой да предложи най-накрая да опазим и човечеството. Туристи унищожават или подтикват към асимилация културни идентичности, които нямат аналог и е невъзможно да се възпроизведат или копират. Колоритът на света се изтрива с един замах. Искам да съм невидим, да съм един от местните, а не от приходящите. За съжаление го осъзнах едва когато ми се свършиха химикалките. Извинявам се, докато се усетя и стъпках света. Ще се наложи следващия път, когато излизам да пътувам в чужбина, да си начертая маршрут, максимално отдалечен от позиращите „културни“ забележителности, водещи тълпата за носа.

* * *

Следобеда се придвижвам без особено да съм се разбързал. Леко ми е от това, че градът е на един хвърлей разстояние, но в същото време не виждам подходящо място за спане. Отстрани са безкрайни бензиностанции, складове за гориво. Представляват паянтова колиба от бамбук, ламарина, парцали и найлон. Отпред са натрупани едва ли не заредени потенциални бомби — бидони и варели с тонове изпаряващи се взривоопасни горива.

Пушенето забранено!!!!!

Край пътя виждам село. Хора щъкат напред-назад. Свърнах натам с надеждата да си опъна палатката между къщите и да имам вода за през нощта. Още с приближаването децата ме наобиколиха и започна една олелия с „pen, mister, give me pen“ — искат химикалки, ама няма, свърших с раздаването. На развален английски ги питам мога ли да спя в селото и да ползвам вода. Но всички неразбиращо кимат с глава. Аз продължавам напред с надеждата да срещна някой възрастен, но като вдигнах глава, какво да видя — жените, които до момента шетаха наоколо, сега са се изпокрили. Пред мен са празни, безлюдни улички. В същото време децата се прегрупираха в „боен ред“, препречиха ми пътя и започнаха да крещят „no, no, no“. Е, при такъв категоричен отказ желанието ми да остана тук се изпари моментално и се върнах на асфалта. Като за начало балучите не се държат много гостоприемно. Най-важното е, че си пазят жените от хорските очи. И тъй като всичко се решава с автомат „Калашников“, разумната постъпка е да не се упорства.

Дальбандин е провинциален, мръсен и западнал град. Улиците са претъпкани с народ, мъже и пак мъже, дори жени с бурка не се виждат. На пазара има всичко — от току-що заклани животни до плодове и разноцветни купчини подправки. Мухите са на облаци, буквално на ята, но не хапят, имат прекалено много и превкусна плячка за похапване. Кървящите мръвки по сергиите са направо черни от мухи. А продавачите безпомощно размахват парцал, за да ги изпъдят.

На влизане в града ме проверява полиция. Един от многото постове, покрай които минах, откак пресякох границата. Навсякъде ми искат паспорта и ми вписват името в опърпания, омазан тефтер. Първият хотел, чийто праг прекрачвам, е с цена 120 рупии или около 2$. Моите рупии в джоба са в момента само 20, така че отминавам. Стигам оживен кръстопът с пазар. Хора всякакви. Очите ми търсят от онези ресторантчета-хотели, където се спи без пари. На търсещия ми поглед отговаря млад мъж с добре поддържана брада, който ми подвиква на английски:

— Go to the guest house — Отиди в къщата за гости.

Аз питам:

— Guest house, kider hai? — Къде се намира къщата за гости?

След като получих напътствията, свърнах в една странична улица, където друг човек ме упъти с по-голяма точност. Та „guest house“ се оказа едноетажна постройка с приветливо паркче, залесено с финикови палми и високи храсти памук, който тъкмо бе нацъфтял с кремави цветове. Опасана е с непревземаем зид, с натрошени стъкла на върха и залостена метална порта.

Безопасност.

Зарязах си колелото на входа и се отдадох на чакане, докато дойде някой да отвори. Не след дълго и собственикът се появи. Гладко избръснат, със сияещи, напращели от здраве бузи и добре сресани мустаци. Посреща ме с: „Ама няма място, всички стаи са заети“. Къщата по принцип е суперевтин хотел за работници. Аз му се помолих, че ми трябва безопасно място за през нощта и че ще спя ако трябва на верандата, на пода, само да се махна от улицата, и той взе, че се съгласи. Появи се и готвачът и ми каза, че ще ми сготви вечеря напълно безплатно, което много ме трогна. Запознах се и с нощния пазач, за да не ме погне, когато излизам до тоалетна. На задната веранда си опънах найлона и постелката, подредих си нещата и излязох да се поразходя. На улицата, не щеш ли, ме среща отново брадатият мъж, който пръв ме упъти към хотела. Запознахме се вече официално и го последвах към магазинче, където баща му продава вафли и бонбони, за да ме представи и на останалите си приятели и роднини. Седнахме на земята да пием чай, а едно момченце на бегом донесе чиния с кисело мляко, питка хляб и краставица. Направиха гъст таратор и заедно започнахме да гребем от паницата. Аз горе-долу, доколкото стигат силите на преводача ми, се опитвам да разкажа досегашните си перипетии. Баща му е с дълги бели коси и брада. На главата му се мъдри красиво избродирано топи. Той непрекъснато ме подканя да спра да приказвам, а да се насоча към яденето, което се увеличи с още една чиния гъст таратор и пухкава питка с аромат на току-що изпечена. Следва кратка обиколка из пазара, купувам си леща, за да попълня продоволствията за предстоящите дни и обратно в хотела, където ме чака готвачът с топла лучена манджа и парче хляб. Днес всеки се грижи да съм нахранен. Преместват ме да спя от верандата в една обща стая с два фотьойла и масичка в средата. Легло няма, постилам си на пода, и в крайна сметка съм далеч от комарите, които вилнеят навън.

В настъпващия сумрак съм седнал на пейката до цъфналите памуци и се наслаждавам на заслужената си почивка. Тук се запознах с капитан Амир Реза. Той е от наркополицията. Дебне с джип изоставените и новопоявилите се пътеки за трафик на наркотици от Афганистан. Това, което ми казва, за малко не ме шокира, защото се оказва, че половината от жителите на очукания и окацан с мухи Дальбандин са в същото време милионери от тази доходна търговия. Капитанът ми даде няколко ценни съвета. Първо — че мога да спя в казармите или така наречените „FC post“, и второ, предупреди ме да взема влак от Кета поне до Молтан, на около 300 километра от Лахор. Според него този район около границата е изпълнен с размирици, предизвикани от воюващи племена. Кой спонсорира тези безредици — Иран, Щатите, Англия, Русия, нямам представа, но това което е ясно, е че проблемът отново са парите. Все някой има изгода да подклажда местни войни, докато балучистанци в същото време горят контрабандни евтини ирански бензини. Истината е, че Пакистан икономически се развива мудно, а политиците и са дълбоко корумпирани. Дори и по време на посещението ми през 2007 година все още държавата не разполага с развито дълбоководно пристанище. Относно проекта за такова в Гауадар само се тръби и раздува, но ако се реализира до десетина години, ще е добре. Общо взето всички пари, свързани с инвестиции, заминават по джобовете на корумпирани политици. Самият капитан тайничко ми сподели, че за него търговията с наркотици не може да бъде спряна, твърде много пари са замесени, той самият би приел подкуп, за да си затвори очите, държавните заплати са много ниски. Най-важното е наркотикът да напусне Пакистан възможно най-бързо, за да се тровят все по-зависимите европейци, вместо собственият му народ.

* * *

Цяла нощ се въртя и не мога да спя от лаещи кучета. Май се разболявам. Ту ми е студено, ту ми е топло, имам треска, а на сутринта осъмвам с напиращо разстройство, от което се облекчавам покрай една финикова палма. Непроверените вода и храна започват да взимат своя дан. Мизерията наоколо е пълна. С две думи мръсотията е до шия.

Ставам рано на следващата сутрин и тръгвам из събуждащия се Дальбандин да обменя пари. Единствената банка е затворена. Започват да работят едва към десет часа, така поне ми каза касапинът на ъгъла, разфасоващ поредното животно. Тук повечето ястия са месни и касапският бизнес трябва да е печеливш. Пилетата направо ги дерат и ги закачат на метални куки по сергиите. Безчет мухи на рояци налитат на прясното месо. От време на време собственикът размахва парче картон да разгони ятото насекоми, скриващи стоката му от евентуални купувачи. В десет часа цъфвам отново на входа на банката. Военен с автомат ме пропуска да вляза. Но за мое голямо разочарование не ми обменят парите. Пращат ме на пазара при дилърите на валута. Курсът тук е нисък и затова обменям само 20$ — да имам, ако закъсам. Допълвам хранителните припаси с иранско сирене, мед, вафли и бисквити от магазина на вчерашния ми благодетел. Подарих една пластмасова кутия за храна на готвача от хотела в знак на благодарност за вечерята, с която ме нагости, и хванах пътя. Вече е 11 часа, малко късно, но и за никъде не съм се разбързал, днешният ден беше посветен на банкерите, на тях трябва да се сърдя за закъснението. Напускам града сред ехо от „mister, give me pen, pen, mister“.

* * *

Пътят от Дальбандин е хубав в продължение на около 30 километра. Пустинята ме прегръща със сухата си старческа прегръдка от фин прах и умерен насрещен вятър. В далечината се появяват назъбени сини планини. Железопътната линия, която неотлъчно ме следваше в тези първи дни, сега се отправя в различна посока. Край на спасителните кладенци в гарите и джамийките, където спях. Не след дълго пътят буквално изчезва и се превръща в единично тясно платно, прободено от хиляди дупки и частично засипано с пясък. Да се кара велосипедът е почти невъзможно. Дискомфортът е от прекалено многото друсане. Поради лошото състояние на трасето много от пикапите с бидоните бензин карат директно през пустинята, там поне е по-равно. За мен обаче е неприложимо. Колелото има твърде тънки гуми за пясъка и затъва след няколко метра.

На около 45 километра от града се появява крайпътен ресторант, подобен на всички останали. Паянтова колиба. Мястото се нарича Ногча. Две глинени делви с охладена вода са на разположение на посетителите. Завет. Поглеждам часовника. Все още е едва два часът следобяд, има още време до лягане. Няколко души чакат превоз. Питам ги дали има вода надолу по пътя. Отговарят ми, че в следващите десетина километра няма нищо, но след това е село Четар. Не му мисля много и заминавам за Четар. След час съм в селото. Има-няма дузина кирпичени къщи. Имам още два часа до стъмване, два часа пълноценно каране, да продължа ли? Един-двама възрастни и много деца са ме наобиколили. Тъй като все още нямам карта на Пакистан, и тук питам къде е следващата вода. Един от възрастните започва да ми обяснява, че на около двадесетина километра се намира друго село, което се нарича Падаг. Както разбрах, в Падаг има казарма, „FC post“, където мога да прекарам нощта. Отново съм на колелото. Карам на лимита на възможностите си. Сините планини от преди обяд са ми вече от дясната страна и са се превърнали в голи, лъскавочерни метални склонове. Отляво се е ширнала пустинята. Бодливи храсти помежду тях. Тук-таме пасат мирно стада камили. Ако се опитам да ги приближа обаче, тутакси се разбягват. Множество черни пътища водят навътре в пустинята. От време на време виждам самотни мотоциклетисти да вдигат облаци прах по тях. Разминаването на тясната асфалтова лента, по която се движа в момента, е трудно, особено когато насреща ми иде камион. В такъв случай слизам от колелото и гледам да се изнеса бързо извън пътя, че тук до последно никой не намалява скоростта.

За около час с наложеното бързо темпо стопявам двадесетте километра от Четар в посока Падаг, но от селото няма и следа. Спирам една кола и научавам, че нови поне двадесет километра ме очакват. Обмислям вариант да нощувам край пътя, имам малко вода, до следващия ден ще издържа. Въпреки всичко си давам малко зор. Възможността да съм сред хора в казармата е доста по-привлекателна.

Усилията ми са възнаградени. Със залязващото слънце влизам в селото. За по-малко от седем часа съм минал точно 100 километра. След кратък разговор с командира имам разрешение да остана в поверения му периметър. Тук живеят не повече от двадесет човека. Малко разпасана команда са. Отново никой не е с униформа. Спални помещения, градинка с финикови палми, тандур — глинена печка за правене на питките хляб, наречени чепати, огнище за готвене. Тандурът е необходимост навсякъде в Пакистан, тъй като чепати се консумира с всяко ядене. В повечето случаи тандурът представлява дупка в земята с измазани с глина стени и тесен отвор, колкото да ти мине ръката. В средата се пали огън да се нагреят стените. След което питките се лепят за тях с ръка и навлажнена подложка от плат да не си изгориш ръката, докато трае операцията, а се вадят с метален ченгел, когато току започват да се отлепят. Докато трае печенето, огън няма, само въглени тлеят на дъното. Електричество в казармата няма, както нямаше никъде по пътя до момента с изключение на Дальбандин. Вечеряме на лунна светлина в двора, върху брезентово платнище, разпънато на земята. Чепати с леща, ориз и някаква месна, лучена манджа, от която се държа настрана. По време на чая разказвам на всички за преживяванията си до тука. Има поне двама-трима, които говорят сносен английски, така че разговорите тази вечер са пълноценни. Луната е сребърна, студена и почти пълна. Очертания на палмови листа и лъскав, черен силует на скалистата планина. Лягам да спя на нар в общото помещение. Навън войниците пушат и дъвчат тютюн. Заниманията са ограничени, но и никой за никъде не се е затърчал. Времето е консумирано бавно и до насита.

До този момент Пакистан е коренно различен от Иран. Тук няма течаща вода и електричество. Да не говорим за водни кули и капково напояване. Всичко се мъкне в туби и бидони, а за пиене се ползват глинени гърнета. Поне един век са назад в сравнение с иранските села, откъдето минах. Най-голямата индустриализация са тухларни. Високите им комини се издигат от време на време като обелиски над купчина руини.

Сутринта се събуждам отпочинал и бодър. Закусвам в казармата — чепати с мед и сирене. Чепатито ме черпиха войниците, които се разшетаха да готвят за идващия обяд и вечеря. Готвачка нямат. Ориз взимат от съседния „хотел“, но за хляба, чая и другите „предястия“ се справят сами. Работата е разпределена равностойно помежду им, едни цепят дърва, други работят на тандура, трети носят вода и т.н. Няма деление на стари и млади, както и хора с ръце в джобовете, освен мене. Докато всичко не се изчисти и нагласи, никой не мирясва. За днешния ден имам нови 98 километра до следващия пост в Нужки, но никак не се притеснявам и се размотавам до към десет сутринта. Все пак самочувствието ми се вдигна от вчерашния труден преход. Предстоящият маршрут се очертава да бъде подобен на вчерашния — ситни хълмчета, с лъскавата черна планина отдясно.

С напускането на Падаг постепенно навлизам в плодородна долина и за първи път виждам канали с вода. Тук си е оазис. Наоколо всичко е зелено от тръстика и финикови палми. В селата мъжете ме викат да спра да поседя с тях, подреждат се да ги снимам, суетно подготвяйки се за снимката. Грънците с вода утоляват жаждата ми. Глутници деца ме преследват за химикалки. Едри, тлъсти пчели или оси, или каквото и да е там на райета, се блъскат от време на време в мене, има ги навсякъде и покрай пътя, издухани от ръмжащите камиони, жално пъплещи по земята с надеждата отново да полетят. Оазисът продължава около петдесетина километра. Пресякох на едно място прословутата железопътна линия и отново пустинята надделя. Децата вече страшно ме дразнят. Те също са недоволни, че не разполагам с ремарке с химикалки и хвърлят камъни след колелото. Към два след обяд спирам да похапна. Минал съм 75 километра, но батериите ми са паднали под минимума за зареждане. Седнал съм до пълна с вода канавка край пътя с две-три палми, хвърлящи проскубана сянка, напръскана със слънчеви петна и хапвам банани с хляб и бисквити. Ученици се връщат от училище и ме наобикалят отново, питайки за химикалки. Вече много ми дойде, обясних на децата, които знаеха малко английски, какъв е проблемът и скоро ме оставиха на мира. Следващите към 25 километра до Нужки вървят много бавно. Зле ми е, но наоколо е пустош. Хълмист, оголен терен. Камионите вдигат облаци прах след себе си. Пикапи, претоварени с хора, ме подминават. Хората висят кой където е сварил да се закачи. На десет километра от града колелото взе нещо да подскача повече от нормално. Поглеждам ей така, в движение, към задната гума и какво да видя — гумата изглежда се е разтегнала и един 10-сантиметров участък от нея се е превърнал в безформена издутина. Спирам моментално. Все пак имам една резервна външна гума и няма смисъл да се измъчвам с повече друсане. Обръщам колелото в пясъка край пътя и се заемам с ремонта. Добре, че съм далеч от последното село и нямам посетители. Минават доста превозни средства. Всички истерично ме поздравяват с клаксоните си и почти ми събарят реанимираното колело, всеки кара колкото му държат силите. Към края на ремонта мотоциклет, натоварен с трима младежи, спира да ме огледа по-отблизо. Братята Балучи ми помагат да обърна колелото и да си натоваря обратно багажите. Ескортират ме до казармата. Нужки е изненадващо по-голям от който и да е от градовете, през които минах досега, и ескортът си заслужаваше, за да си спестя лутането. В казармата съм посрещнат отново много радушно. Този път всички са с униформа, никак не приличат на разпасаната команда от Падаг. Мен ме настаняват в стаята на командира. Разпъвам си постелката и спалния чувал в единия край пред бюрото, докато човекът си довършва канцеларската работа. Отвън си сварявам чай на примуса, но нямам никакъв апетит. Болен съм. Цяла нощ се въртя с лека треска. Имам и стомашни проблеми и ми се повръща. Все пак в продължение на седмица пия вода от какви ли не източници. Прилагам метода на лечение с изпотяване. Завивам се през глава в чувала, изпотявам се обилно, следва мигновено преобличане и блажен сън, но за кратко, защото е време за ставане и поемане по стръмнината. Закуската на следващия ден е нищожна, апетитът ми не се е върнал, силите ми са доста изчерпани и обмислям вариант за превоз до Кета. Изкачвам едно много стръмно нагорнище, има-няма десет километра, и на върха пред мен спира раздрънкан пикап тойота. Общо взето, това е най-разпространената марка автомобили, а от камионите преобладава Hino. Тук превозът не е без пари, офертата е срещу 180 рупии (около 3$) да ме откара до града, който е на 130 километра разстояние. Не ми се мотае много из Пакистан, а и седем дена пустиня ми дойде май много, вече ми се работи по проекта, заради който тръгнах за Индия, валидността на индийската ми виза изтича нахалост, така че приех. Случайности няма. Ако някой спре за нещо, значи има за какво. Моят път се разклонява. Имам избор в това дали ще приема новото отклонение или ще продължа, без да обърна внимание.

Пътят до Кета след голямото изкачване при Нужки е хълмист, с пустиня, бодливи храсти, камили и вятър, вдигащ гонещи се спирали прахоляк. Два дни без много бързане са достатъчни, ако се кара с велосипед. Точно преди влизането в града има още едно доста изтощително изкачване, след което всичко тръгва по-скоро надолу. Пикапът за мен се оказа добър ход. Стовари ме до гарата. Проверявам за влак.

— Няма, ела утре — ми казват на гишето.

На следващия ден има влак в шест сутринта. Ако се преборя за билет, може и да пътувам. Тръгвам да търся евтин хотел, където да пренощувам. Под евтин разбирам за максимум 2$. От улица на улица, взех, та доста се замотах. Градът е значително по-голям от Дальбандин или Нужки, дори взети заедно. Военното присъствие е навсякъде. Разхвърляни магазинчета, до тях банки, пред тях сергии с банани и гуава. На фона на всичко това административните сгради и хотели са скрити зад високи огради и зеленина. Проверявам просто за информация колко ще струва да пренощувам в поредния мраморен хотел с частен парк. Цената за една нощ се оказва 100$. Във фоайето на хотела пътна карта на Пакистан се продава за 100 рупии. В интерес на истината, по-късно разни състрадателни хора, които видяха, че наистина търся нещо евтино, ме упътиха към хотел „Мюсюлманин“, близо до гарата, където за стая, голяма колкото да се вмести легло, платих 100 рупии. Поне се изкъпах, макар и със студена вода, и прекрасно си починах. Чувствам се по-добре, въпреки че ме мъчи все още разстройство. Гълтам поредния активен въглен. А силите ми никакви ги няма. Трябва ми нормална почивка и чиста храна и вода поне седмица, за да се възстановя.

Смрачава се, навън триколните талиги за печени ядки и плодове светят като светулки с газените си фенери.

* * *

Сутринта е скърцащо мразовита. В пропукващия със слънце ден треперя. Входът на гарата е заключен с тежък катинар и всички пакистанци, увити с вълнени одеяла-шалове, клечат в очакване. През деня всеки си е преметнал шала през рамо и си го носи навсякъде. И в интерес на истината шалът-одеяло се оказва доста практичен. Ако духа силен вятър, се забраждат да им прави завет. В студа се завиват да им е топло. Истински „галактически стопаджии“ са, никой не си забравя шала у дома.

Подрънкват ключове, служителят отваря металната врата към 5 сутринта и започва една блъсканица, не е истина. Ред не съществува, всеки гледа да се докопа до решетката на гишето и здраво да се хване, докато трае издаването на билета, за да не го отнесе течението на напиращата тълпа. Най-накрая и аз се курдисах пред заветната решетка, въпреки че малко ми помогна и близкостоящият полицай, наблюдаващ с безразличие безпорядъка. На човека му омръзна да гледа как се правя на културен и спря напора, точно колкото да се хвана здраво за железата. Билетът е издаден, отивам до багажното да уредя и колелото, има не повече от 5 минути до тръгването на влака, но никой за никъде не бърза. Влакът заминава по разписание в 6 часа, а чиновникът тепърва ми попълва бланката за колелото. Времето е спряло, секундите се търкалят едва-едва.

С около двадесет минути закъснение влакът най-накрая взе да се отдалечава от Кета. Почти съм на крачка от Индия. Пътувам за Лахор срещу 800 рупии за мен и колелото. Разстоянието е към 1200 километра. За да го мина със собствени сили, ми трябват поне две седмици и почти същото количество пари, ако гледам да ям по някой и друг свеж плод от време на време, а не само да се задоволявам с лещата с ориз, която специализирах да си готвя. Все пак съм достатъчно разглезен, за да не се лишавам твърде много от удобствата си.

Влакът отвътре е безкрайно мръсен. Вагоните не са разделени на купета. Аз съм в така наречения „sleeper“ или „спален вагон“. От едната страна на коридора има обърнати една към друга триетажни койки, а от другата, по протежение на коридора, са двуетажни и са разположени надлъжно. Над всяка двойка обърнати койки висят три почернели вентилатора с висящи гирлянди от прах и мизерии. Добре, че не работят, че си е достатъчно проветриво и хладно. Горните два етажа легла се сгъват, за да могат през деня повече пътници да се сместят на седалките.

На фона на преливащата мръсотия кондукторът е със снежнобяла униформа. Непрекъснато патрулират войници с пушки и автомати. Никой не ми обръща внимание. Тук-таме някой, който знае английски, ме пита откъде съм и накъде съм тръгнал. По-разговорливите след първата размяна на персонална информация го избиват на религиозни теми, които обикновено завършват със заключението, че ислямът е за всички народи по света. Но никой не ме обвинява за това, че не съм мюсюлманин, само ме съжаляват, че още живея в „тъмнина“. Споменах ли, че във вагона жени не видях?

Един доста нахален полицай ми направи забележка да не заговарям и най-вече да не докосвам никого. Както се изрази — с оглед на моята безопасност. Поглеждайки през прозореца, взех да съжалявам за решението си да не карам колелото. Вярно е, че поне една четвърт от пътя минава през пустиня, но след това следват едни селски, фермерски райони с изобилие на вода и зеленина. Биволи се въргалят в кални гьолове, ниви с ориз и захарна тръстика, докъдето ти стига погледът. Хората са изключително различни, най-вече все повече се забелязва присъствието на жени, многоцветно облечени. Свирката на влака вдига облаци бели чапли от короните на дърветата. Ям сандвичи с хляб и фурми. Топло е и безчет народ спи в палатки недалеко от релсите. Няма никаква механизация. Нищета. В моя сектор се запознавам с някакви пакистанци, които се връщат от Турция с влак през Иран. Хванали ги, когато се опитали нелегално да минат в Гърция. „След два месеца пак ще опитаме да избягаме на запад“, завършват те с усмивка. На мен пък ми се ще да остана в Пакистан. По гарите невръстни деца продават разфасовани в торбички или парче вестник обелени банани, захарна тръстика и гуава, поръсени с подправки. Други с термоси и пластмасови чаши продават чай. Последната смяна дечурлига събира по-здравите хвърлени чаши. Кой знае, може да минават и за многократна употреба. В очите им се чете умора, босите им крака едвам се тътрят по мръсния под.

* * *

Един ден и половина във влака и ето ме в Лахор. За мое голямо удовлетворение аз и колелото пристигаме в един и същи ден, въпреки че пътувахме с различни влакове, поради това, че в моя нямаше товарен вагон. Жалното, цялото е в прах. Събрало е всичката мръсотия от Кета до тук. Гарата е оживена. Облечени с червено и оранжево носачи, с тюрбани на главите, се надпреварват да хванат клиент от току-що пристигналия влак. Две деца идват да се запознаят с мене. Един-двама възрастни ме питат накъде съм тръгнал. Колелото е готово за път. Вадя апарата да снимам цветната палитра на живота на гарата, когато неочаквано от нищото изскочи мъж с червен пламък в косите. Червенокосият прескочи релсите и се приближи с провлачена, котешка стъпка към мен. Сравнително млад, ехидно пушещ цигара, с къносана ръждива коса, буквално ми се увисва на ръцете, просейки пари. Въздухът се втвърдява с неговото появяване. Трудно се диша. Досегашните ми помагачи и любопитни деца се отдръпват и бягат. Сам съм. Най-категорично му заявявам, че щом има пари за цигари, значи има пари и за храна. Но той продължава да ме дърпа. Пречи ми да снимам. В същото време сякаш е невидим за тълпата. Който го види, си затваря очите, сякаш не съществува. Носи със себе си огън и лед. Имам чувството, че затъмнява все още извиращия със светлина ден. Бягам. Шмугвам се в множеството, бутайки колелото, а той ме следва като сянка. Хващам огнената му глава да бърза, да бута, да се опита да ме докопа отново, но морето от хора ни разделя. Излизам на паркинга. И ето го и него — тича заедно с черния облак от писъци, които влачи със себе си. Без да знам къде отивам, се шмугвам в движението, с крайчеца на окото си го мяркам да говори с някакъв шофьор на рикша. Натискам на педалите. Вече съм далече, скрил съм се, но сякаш виждам погледа му да ме следва, да предугажда всяка моя стъпка. Сюрреалистично е. Живо е. Решавам да не стоя повече в Пакистан, ще посетя Лахор друг път. Индия е само на тридесетина километра от тука. Ще спя там. Сякаш червенокосият ще ми завладее душата, ако стоя и секунда повече тука. Мислите ми са объркани, както и маршрутът, който следвам. Лутам се. Спирам, питам и пак тръгвам, докато най-накрая излизам на правилната улица, водеща към границата. Гладен съм. Не съм ял достатъчно през времето, прекарано във влака. Добре, че тандури с хляб има на всеки ъгъл. Спирам до поредната, купувам си хляб, а от съседната сладкарница се снабдявам с кисело мляко и сладкиши с интересен кардамонов вкус. Гледам да похарча останалите ми рупии за храна и допълвам продоволствията и с торба гуава. Ям на улицата, седнал на паважа. Спокоен съм, имам посока, а хората, които са ме наобиколили, са от добрите, които се държат с мен като с нормален човек, а не като с турист.

Преваля обяд. Трябва да вървя, ако искам да мина оттатък граничната бразда. „Waga border“ е известна с ритуала по свалянето на знамената на двете държави. Събитието се провежда всеки ден в 17 часа, затова и самата граница я затварят в 15:30, за да могат войниците да се подготвят за представлението.

Около мен плуват рикши, претоварени със зарзавати, хора или и двете в преливаща комбинация. Каручки с магаренца и бесни автобуси. Улицата се превръща в надупчен като след безразборна артилерийска стрелба черен път. Правилата са — всеки кара, където може. Всичко е в ремонт. Малки деца и възрастни хора метат с четчици току-що положен чакъл и го подготвят за асфалтиране. Багажникът ми се откача от едната страна. На болтчето му е развалена резбата. Хващам го временно с една пластмасова, самозатягаща се вързанка, и продължавам. Голямо друскане пада. Черен път на влизане, черен път на излизане от страната, типично по пакистански. Затова пък, влизайки в Индия, ти се струва сякаш си на друга планета. На границата сме аз и още няколко чужденци, пътуващи с автобус. Паспортите ни ги подпечатват за нула време и митничарите напират да минаваме от другата страна. Време е за затваряне. За секунди завивам новото болтче на багажника, докато съм на пакистанска страна. Над главата ми припира войник и ме подканя да побързам. Изправям се, прибирам инструментите и се промъквам през полуоткрехнатия граничен портал.