Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (2)

На път

Не се задоволявай с истории, които се разстилат пред тебе.

Разкажи собствената си такава.

(Джалал ад-дин Руми)

Октомври е. На пътя съм. Зареден съм до максимум с пълната си вяра в добрината на света около мен. Днес е един от малкото слънчеви дни през седмицата. Като гледам, налага се да тичам пред дъжда, който ме гони по петите. Нощес валя бавно и продължително с тежки, наедрели капки, които барабаниха почти до съмване по козирката на терасата, но днес слънцето вдига игриви кълба от пара. Мирише на чисто, мирише на свобода.

Обичам да пътувам. Мога да кажа, че се чувствам комфортно навсякъде. Няма носталгия, която да ме гложди и спира от предначертания път, има само един стремеж напред, накъдето съм се отправил. Когато стигна, се успокоявам и си намирам място в живота, който тече около мен, така че да станем едно неразривно цяло. Пътуването е извор на всичко красиво и добродетелно около нас. Тъй като ми харесва да се движа бавно, се срещам с всичко и с всеки. Имам възможност да избера да остана или да стигна до другото нещо, което евентуално ще ми се изпречи на пътя. Понякога ме лаят, понякога ме гонят, понякога ме спират и не ме пускат да си тръгна, понякога се чувствам застрашен и изплашен, но почувствам ли дори и бегла топлина на подкрепа и ето ме, как се разтапям в обятията на случайността, имайки пълната вяра, че всичко е наред, че няма нужда да издигам барикади и да залягам в окопи. Свалям гарда и прегръщам с душата си целия всемир около мен. Да си на път далече от дома не означава да тестваш добрината на света, а по-скоро да повярваш в нея и ти самият да си част от нея.

Мъглива утрин. На мен не ми се става от леглото, завивам се презглава и вътрешно се преструвам, че спя. Подготовката за самото пътуване ме натовари неимоверно психически с несигурността около издаването на визите. Отне ми повече време да получа желаните разрешителни в паспорта си, отколкото предполагах, като дните на чакане се изпълниха със съмнение, че изобщо ще тръгна. Не разбирам, защо е необходимо да се създават изкуствени спънки на всеки, избрал нестандартен и сравнително труден начин за пътуване. За пътешествениците с колело или за по-екстремните, които се осмеляват да тръгнат пеша, граници не бива да съществуват. Границите ограничават, отнемат и принуждават.

Багажът ми не е разпределен много добре. Когато седна на седалката, камарата достига почти до рамото ми. Отправил съм се като закъсняла прелетна птица на юг, със зима, заскрежаваща следите на гумите ми. Нуждата от топлина налага да си нося и дрехи за евентуални студове. Правя едно пробно кръгче пред блока, за да видя как се държи велосипедът и потеглям. Повече не се обръщам назад, посоката е само една, на първо време към Турция. Бъдещето е неопределено и като лодкар в буйна река се стремя да се водя, а не да се боря с течението.

Без да си давам много зор, по есенному, се измъквам от града. Не бързам за никъде. Слънцето се усмихва през белите кълбести облаци. Мъглата, захарен памук, се топи под жежкото есенно слънце. Есента е сменила палитрата на дърветата в колоритните жълто и червено. Следвам маршрута Кърджали — Свиленград, но не през Харманли, а през селата, накацали по утихващите, клонящи към покой източни склонове на Родопите. Почти няма движение, изкачвам едно усукано в плътта на планината нагорнище към Перперек и на спускането спирам да обядвам в поредното село с крайпътна баничарница. Баничка с боза, фъстъци и вафла „Боровец“ е менюто. Отсега нататък казвам „сбогом“ на вафлите „Боровец“, това ми е последната за много месеци напред, отдава ми се идеална възможност да ги откажа. В баничарницата всеки се интересува накъде съм тръгнал с това колело и се усмихва на налудничавата ми идея да стигна до Индия.

Плавно и тихо се люлея нагоре-надолу по снижаващите се хълмчета към Малко Градище. В песента на механизмите на велосипеда се чува само плъзгащият се звук на веригата. Колелото и човекът са в синхрон. Усещам и анализирам всичките му вибрации и поскърцвания, вслушвам се дали не ми се оплаква нещо, за да взема превантивни мерки и да не се налага да го ремонтирам сериозно. Както добрият доктор спрямо пациентите си, и аз се опитвам да предусетя проблемите, които евентуално могат да се появят.

Влизам в селото. Пия един айрян в кръчмата, а до мене бай Иван, червендалест, с едър топчест нос, си пийва биричка, смее се, като разбира, че съм тръгнал за Индия, и ми пожелава на добър път.

Небето се смрачава от тъмни, накупчени един върху друг облаци и залез, заровен сред тях. Пред мен е табелата на Свиленград. Първият ден е доста успешен. Минал съм 90 километра за около шест часа и никак не съм уморен. След цялата олелия по подготовката на това, в което в момента съм замесен, сега да се придвижвам от място на място си е направо почивка.

В Свиленград спя на хотел, не ми се опъват палатки по границата, а и за късмет заваля кратък, но достатъчно проливен дъжд. Почти нищо не знам къде ми е и се заемам с организирането на багажа, за да не се налага да се лутам из него по-късно, когато нещо наистина ми потрябва. За капак днес ми се скъса и една от обтежките на дисагите. Това е найлонова текстилна лента, с която прикачам дисагата за багажника и ограничавам люлеенето ѝ. Дисагите са домашно производство, мой дизайн. Повредата не е нещо фатално, все пак обтежката не влиза в основната носеща конструкция. Като за първи ден всичко се намества. Това, което трябва да се раздрънка, се раздрънква, това, което трябва да се скъса, се скъсва, все пак тепърва хващам пътя и оттук нататък е вероятно да се появят по-сериозни проблеми. Утре, живот и здраве, напускам България.

Хотелът е частна къща с няколко стаи под наем. Въртя и суча да ми дадат намаление, но колкото и да преговарям хазяйката е непреклонна и си държи на нейните 12 лева на вечер. За да не ми дрънкат по джоба, с останалите стотинки си купувам хляб, крем „Здраве“ и анкерпласт. Зареден съм с храна и гориво за портативния примус, който нося. Готов съм за дълъг път. Забравих да си купя крем за слънце, но кремът „Здраве“ свърши отлична работа, особено в първите дни, когато още не бях издухан от вятъра, не бях изгорен от слънцето и подгизнал от дъжда. Същата вечер гледам новините с наводненията и циклоните над Европа, невъзвратимо свличащи се към Турция. По петите ми са. Буквално ми дишат във врата. Сякаш приливни вълни се опитват да пречупят опита ми за отплаване. Между другото си ремонтирам и дисагите.

Рано сутринта, малко след като петлите по дворовете свършиха сутрешната серенада, потеглям. Сънливи, бързащи за работа хора търкат очи и невярващо гледат натовареното колело.

На митницата има опашка, но аз се провирам между колите. Формална проверка и от наша, и от турска страна.

Всеки се радва да види пътешественик, някой, който отива далече, далече, далече. Сякаш нося със себе си онези детски мечти и копнежи от приказното около нас. Колко жалко, че когато пораснем, животът ни грабва във вихъра си и вълшебната приказка, в която ние сме главните герои, остава на заден план.

— На добър час — усмихнато ми казват митничарите.

И вече съм в Турция.