Лора Тейлър
Диво цвете (7)

Седма глава

Грей разбра, че е сгрешил.

Разбра го още докато минаваше последните метри към височината. Паркира джипа до улей, издълбан от силните пролетни дъждове, и изключи двигателя. Но сякаш не можеше да се овладее. Престори се, че почива, изтегна се назад, подпря върховете на ботушите си към таблото и плъзна ръка по гърба на седалката на Алекса.

Загледа се към хоризонта, а периферията на нахлупената му над челото шапка го защищаваше от любопитните очи на света наоколо. Почувства се уязвим, с разголена душа, а най-съкровените му чувства сякаш бяха извадени на показ.

Почувства се като глупак. Не беше и помислил да показва на Алекса тази част от ранчото. Но го направи. Импулсивно, без да се замисли, като юноша, който иска да направи впечатление на своето момиче.

Алекса само възхитено разглеждаше. Думите изглеждаха не на място и тя не се и опита да проговори. След разходката из обширното и добре поддържано ранчо не бе очаквала да види нещо по-забележително. Но тази безкрайна площ необработвана земя бе красноречиво доказателство за невидимата страна на един човек, който предпочиташе да се представя на света като груб и нечувствителен.

Дивите цветя приличаха на шарен килим, който се простираше до хоризонта. Тя бе поразена от многообразието на цветовете. Гледката спря дъха й. В гърлото й заседна буца.

Грей не продумваше, въпреки очевидната изненада и вълнение на Алекса. Това бе неговото място. Когато празнуваше, когато скърбеше или размишляваше, той идваше тук. Никога не допускаше друг, дори Джени. Нуждаеше се от тази красота и самота само за себе си, място, което си беше единствено негово. Беше. До този момент.

Алекса се отпусна назад и Грей отвори стиснатите си юмруци. Дългата й коса, спусната по раменете и седалката, се оплете в пръстите му.

Паметта не го лъжеше. При допира косата й напомняше коприна. Той нави кичур около китката си, сякаш младата жена го привързваше с копринена верига. Тази мисъл му се видя причудлива и лишена от разум.

Изненадана, Алекса извърна очи към него. Не знаеше как да приеме изражението му. Не бе сигурна дали изразява болка или удоволствие, а и не можеше да определи значението и на двете чувства.

Грей освободи китката си от копринената превръзка и прокара пръсти по врата на младата жена. Дъхът й секна. Очите й се затвориха, а въздухът внезапно се изплъзна от гърдите й, когато дланта му покри тила й.

Очарован от начина, по който тя реагира на докосването му, Грей се наведе към нея и впи очи в лицето й. По бузите й плъзна лека руменина, която подчерта нежните й скули. Клепачите й трепнаха.

Той се приближаваше, а всеки сантиметър усилваше агонията на въздържанието му. Не искаше чувствата му да я завладяват. По дяволите! Не искаше и нейните да завладеят него.

Пръстите му се плъзнаха надолу. Нежно погали врата й. Усети тръпката, преминала по тялото й в отговор на собственото му вълнение.

Въпреки че желанието го разкъсваше отвътре, той успя да остане спокоен. Алекса отвори очи и го погледна, а в сиво-сините им дълбини се четеше тиха молба. Опита се да заговори. Той тръсна глава. Младата жена нервно навлажни устни с език, класическо женско предизвикателство, което изискваше класически мъжки отговор.

От устата му се откъсна мъчителен стон и той я сграбчи в прегръдките си. Спря да се бори със себе си. Отдаде се на желанието и копнежа, които го преследваха две седмици и половина.

Алекса простена. Обви ръце около врата му, изпълнена със същото желание и същия копнеж.

В този миг Грей усети как тя се прекърши в прегръдката му. Като че ли в нея бе паднала бариера. Същата бариера, но по-силна и по-твърда, се счупи и в него.

Той изпита удоволствие, когато усети през ризата ноктите й да се впиват в тялото му. Зарадва се на спонтанността, с която устните й се открехнаха, за да пропуснат езика му. Тя отговаряше на всяка милувка до мига, в който той си помисли, че ще експлодира, ако не получи още и още от нея.

Алекса не се съпротивляваше на ръцете, които се прокраднаха под блузата й. Нямаше сили, дори да искаше. Пръстите му, загрубели от тежката работа, се плъзгаха по гърба й и оставяха изгарящи дири.

Тя потръпна и се притисна в дланите му, когато той посегна да погали гърдите й. Чувстваше топлината и напрежението в докосването му. Мъжът свали копринения сутиен и обхвана гърдите й. Грей съзнаваше, че джипът едва ли е най-подходящото място да се люби с Алекса.

Искаше да бъде бавно. Искаше да й даде времето, което тя заслужава. Искаше тя да разбере колко много я цени.

Усети едната й ръка на бедрото си. Отначало помисли, че се е подпряла. Каквато и да беше причината, ритмичното притискане на пръстите й скоро накара мускулите му да се напрегнат в отговор на възбуждащото докосване.

Разумът проникна в изкусителната мъгла, която ги бе обвила. Тялото му отказваше да се подчини, но Грей успя да се овладее. С нежелание откъсна устни от нейните и впи очи в нея:

— Господи, Алекса! Колко огън има в теб.

Тя премигна и извърна поглед, очите й бяха огромни, устните й леко отворени и влажни от жадните милувки на езика му. Зашеметена, тя се отпусна на седалката и сключи ръце пред гърдите си. Цялата трепереше от усещанията, събудени в тялото й.

Когато се осмели да го погледне, тя се стресна от промяната в изражението му — от желание към очевидно съжаление. Изпреварвайки обяснението му, се насили да проговори първа. Думите й прозвучаха като накъсан шепот:

— Това не трябваше да се случва.

Той свали шапката си и прокара пръсти през тъмната си коса. Чувстваше погледа й върху себе си, внимателен и изучаващ.

— Случвало се е и преди и вероятно отново ще се случи.

— Не!

Той впи очи в нея, погледът му я изгаряше.

— Защо не?

— Няма да позволя да бъда използвана, не и от теб.

— Използвана? — почти изрева той. Най-после забеляза несигурността и недоверието в очите й. — Аз не искам да те използвам, Алекса. Може би искам да се любя с теб, но проклет да съм, ако съм те довел тук, за да се възползвам.

— Тогава защо?

— Никого не съм водил тук — прошепна той.

Нямаше смелостта да й признае, че всеки път, когато мислеше за нея, се сещаше за дивите цветя. В съзнанието му тя се бе сляла с дивите цветя, така както необработената земя бе част от ранчото.

— Не разбирам.

— Не само ти — измърмори той, а в тона му прозвуча сарказъм и разочарование от самия себе си. — Алекса, не можеш ли да се опиташ да ми повярваш поне мъничко?

— Непрекъснато ме молиш да ти повярвам, но не си ми дал нито една сериозна причина за това. Не те разбирам и не разбирам какво искаш от мен.

Тя упорито пренебрегваше тревожния глас в съзнанието си, който й нашепваше да престане да се самозалъгва. Тя много добре знаеше, че може да му се довери, така както знаеше какво искат и двамата.

— Не желая да правя секс с теб. Ако това беше всичко, което искам, мога да го намеря навсякъде — той удари волана с юмрук. — Така е — искрено настоя той. — Аз съм също толкова смутен, колкото си и ти, но повярвай, това, което става сега, е нещо по-различно и много по-важно. Ако престанеш да ме олицетворяваш с другите хора, които в миналото очевидно са те използвали, може би ще разбереш.

Огорчена, Алекса се обърна към вратата и пооправи блузата си. Грей забеляза този жест на самозащита и понечи да посегне към нея, но нещо го предупреди да не я докосва точно сега.

Разговорът също щеше да бъде безсмислен. Всички думи на света не биха решили проблема им, а и двамата не можеха да мислят разумно в този момент. Грей изруга. Напоследък често се хващаше да го прави.

— Върни ме вкъщи, ако обичаш.

Двайсет минути по-късно, мълчалива и изнервена, Алекса така бързо се измъкна от джипа в желанието си да остане сама, че щеше да падне. Грей я хвана, преди да се строполи, но тя се освободи от ръцете му и закуцука по пътечката към кухнята, като си помагаше с бастуна.

През останалата част на деня и цялата вечер Алекса остана в стаята си. Убеди разтревожената Мина, че се нуждае само от спокойствие. Не каза нищо за Грей, въпреки че по изражението на възрастната жена се досети, че не е необходимо.

Объркана от случилото се между нея и Грей, Алекса не се чувстваше готова да се изправи очи в очи с него. Нещо важно се бе променило, но тя не можеше да го назове. Каза си, че утрото е по-мъдро от вечерта, макар да се съмняваше, че ще може да разсъждава трезво, когато ставаше въпрос за Грейсън Ленъкс. Подсъзнанието й нашепваше, че се крие от себе си и от него, но тя не му обръщаше внимание. Не можеше да се занимава сега с това.

Грей обаче не виждаше причина да оставя Алекса сама. Той искаше усмивката да се върне на лицето й и бе готов на всичко. Вече бе разбрал, че тя се бори да се освободи от миналото си. За голямо негово удивление, Алекса търсеше собствената си идентичност. Изглежда не разбираше колко е неповторима и как променя живота на хората, до които се докосва. Нейната нежност, състрадателност, даже слънчевата й усмивка, вече бяха променили всички обитатели на ранчото.

Ако смяташе, че не е необходима, можеше да си замине. Тази скрита възможност най-много го плашеше. Знаеше, че от него зависи Алекса да се чувства удовлетворена и ангажирана, необходима и на племенника му, който всеки ден печелеше от нейното присъствие.

Грей пренебрегваше факта, че Алекса бе развълнувала сърцето му, и разумно приемаше, че хармонията и смехът, които бе внесла в живота му и в тази къща, щяха така или иначе да дойдат.

В този миг разбра, че главното предизвикателство е да убеди Алекса колко е необходима тук.

С тази мисъл той хапна в трапезарията за пръв път от четири дни — сам. Позна по лицето на Мина, че тя с удоволствие щеше да отговори на въпросите му, ако ги бе задал, и не му убягна иронията на положението.

Докато пиеше кафето си след вечеря, той сериозно се замисли върху страха на Алекса да не бъде използвана. Вече знаеше доста за миналото й и не беше изненадан, че тя му няма доверие. Очевидно се чувстваше манипулирана. Изглеждаше решена да се бори с всеки, дръзнал да прилага същите тактики спрямо нея.

После се замисли за собствените си мотиви. Не желаеше да упражнява власт над Алекса, само искаше да я накара да намира удоволствие в ранчото, да се чувства полезна и нужна, каквато вече беше.

Решението дойде в мига, когато влезе в библиотеката на първия етаж и забеляза каталозите, оставени от архитектката, наета да се погрижи за вътрешното оформление на построените наскоро вили за гости в ранчото.

Предвидени за притежателите на коне, които отсядат тук, четирите вилички се нуждаеха от женска ръка.

Алекса бе именно подходящата жена. Тя притежаваше личен стил, който го възхищаваше, и бе прекарала живота си в богатите кръгове, откъдето произлизаха клиентите му. Тази работа, която го ужасяваше и която отлагаше вече от няколко седмици, щеше да я накара да повярва, че е необходима.

След няколко минути той нахлу в стаята й.

— До смърт си отегчена да лежиш тук и да чакаш коляното ти да оздравее, нали?

Изненадана, Алекса се убоде с иглата, която държеше. Гневно погледна Грей и засмука наранения си показалец.

— Не знаеш ли как да почукаш?

Той се ухили, доволен, че се е върнала към старите си маниери. Добре! Ето как я харесваше, когато не беше в прегръдките му и не го лишаваше от разум.

— Вратата ти беше отворена. Мислех, че нямаш нищо против да ти правя компания.

Погледът, който му хвърли, подсказваше обратното. Грей се подсмихна.

Алекса се намръщи и се съсредоточи върху кръпката, която зашиваше на панталоните на Майкъл. Не искаше Грей в стаята си. Не искаше да й се напомня за случката в джипа. И със сигурност не желаеше да мисли за невъздържания начин, по който му отвърна, и за лекотата, с която благоприличието й изчезваше само при мисълта, че нещо подобно може да се случи отново.

Не може да се случи, рече си Алекса. Той просто искаше тялото й. Не търсеше жената или чувствата, които нетърпеливо би разкрила, ако изгуби власт над себе си. Старата история. Тя обичаше и тя даваше. Но никой не връщаше. Болеше дори повече, отколкото би искала да си признае.

Чувствата, които Грей събуждаше у нея, превъзхождаха всичко, което някога си бе представяла между мъжа и жената. Все едно ходеше по въже, когато бяха сами. Един негов поглед я караше безумно да търси отговор на изгарящото усещане.

— Какво знаеш за вътрешното обзавеждане? — попита той с пълното съзнание, че я предизвиква.

— Достатъчно — глухо отговори тя и помисли за цялата работа в тази област, която бе свършила за баща си.

О, тя изпитваше удоволствие от творческия контрол и неограничения бюджет. Само луд или някой, който наистина мрази да се занимава с обзавеждане, не би изпитал удоволствие от този вид свобода. Но надменната сигурност на баща й, че тя му дължи времето и таланта си, помрачаваше удоволствието й. Никога не бе я молил и никога не й благодари. Тази малка дума „благодаря“ би означавала целия свят за Алекса тогава. Сега обаче бе твърде късно. Признанието трябва да се поднася като дар, иначе няма смисъл.

— Чудесно. Изложи ми познанията си, за да не се налага да се досещам.

— Това заповед ли е? — сухо попита тя, без да вдига очи от работата си.

Грей си напомни да бъде по-предпазлив с нея. Все още бе огорчена от следобеда, прекаран заедно.

— Молба — увери я той.

Тя остави скъсания панталон, погледна към Грей и заговори:

— Съгласувах архитектурните планове, събрах главния предприемач и останалите наети за къщата, която баща ми построи миналата година в имението си в Санта Барбара. После избрах боите за стените, килимите, завесите, капаците на прозорците, осветлението, дамаските и всичко останало. Обзавеждането беше в югозападен стил, който включва много пастелни тонове и отсенки на бялото. Имаше няколко стаи, които трябваше да се дообзаведат — четири гостни…

— Картината ми е ясна — прекъсна я Грей, учуден от краткия й разказ за постижения, с които друг на нейно място би се гордял. Дали не сбърка с предложението си? Любопитен да узнае мнението й, той каза: — Говориш, сякаш ненавиждаш тази работа.

Сиво-сините й очи се разшириха от учудване.

— Защо мислиш така?

Той сви рамене.

— Да речем, направих извод от тона ти.

— Грешиш. Проблемът беше личен. Няма нищо общо с работата, която ми доставяше удоволствие и която свърших добре. Поне така казаха няколко приятели и ме помолиха да опитам и с техните къщи.

Но не и баща ти, допълни наум той. Всичко, което казваше тя, обясняваше наранените й чувства. Алекса не желаеше да се възползват от нея, нито да се отнасят към нея като към празноглава глупачка. Въпреки своята проницателност, Грей не бе доловил копнежа й за любов.

— Искаш ли да опиташ пак, но в по-малък мащаб?

Алекса изглеждаше ужасена.

— Не искаш да кажеш, че ще обзавеждаш къщата си отново, нали?

Изненадан едновременно от въпроса и от изражението й, той не се въздържа и попита:

— Това означава ли, че ти харесва?

— Безкрайно! Тя изглежда като истински дом и наистина е такава, усеща се. Освен това е елегантна, удобна, уютна и гостоприемна. Непобедима комбинация за моите схващания. Не бих променила нищо.

Грей прибави още информация за Алекса в съзнанието си. Домът и семейството за нея бяха свещени, но не беше чудно как начинът, по който бе живяла, е объркал представите й. Не разбираше всичките й мотиви, но усещаше, че наистина започва да си обяснява какво така непреодолимо я тласкаше към независимост.

— Ще престанеш ли да се хилиш така самодоволно над каталозите, които държиш? Започваш да приличаш на фетишист.

Грей се засмя и стовари купа на леглото.

— Това е на една дизайнерка, която преди месец долетя от Сан Франциско. Искам да завърша няколко вили за гости. Тя ще се върне в неделя, но аз не съм готов. Нямам време. Доколкото разбирам, вътрешното обзавеждане е изкуство. Знам какво ми харесва, едва след като го видя.

Алекса измъкна един каталог от купа и го сложи в скута си.

— И с мен е същото. Доверявам се на инстинкта си.

— Тя ще иска да научи окончателното ми решение за вилите, когато се върне. Ще стигне ли времето да разберем какво ще е необходимо?

Алекса вдигна очи. Три дни не бяха много време, но щеше да успее.

— Четири ли са вилите?

— Да.

— Килимите и плочките са дошли, надявам се.

— Миналата седмица.

— Кога мога да ги видя? — попита тя.

— Още утре сутринта.

— Чудесно, но трябва да имам представа за цветовете, както и за стила на мебелите за всяка вила.

Грей й подаде една дипляна.

— Килимите и плочките са тук, но ти ще се занимаваш с мебелите.

— Искаш ли стилът да е един и същ, или предпочиташ да е различен за всяка вила?

— Как ще е най-хубаво? Както казах, обзавеждането е изкуство. Знам какво ми харесва, когато го видя.

Тя се усъмни в думите му, въпреки че й се искаше да му вярва, Грейсън Ленъкс притежаваше твърде силен характер, за да няма мнение за нещата, които се отразяват на живота и обкръжението му.

— Най-доброто е това, което ти искаш.

Тя се усмихна, първата истинска усмивка от няколко часа насам. Облекчението, което го обзе, събуди желанието му.

— Какъв избор имам?

— Можеш да продължиш стила на главната къща и във вилите, а може и всяка една да има собствен стил, както и да ги обединява нещо уникално.

Грей се замисли за миг.

— Като югозападния пустинен стил, за който спомена преди.

— Добър избор. Мебелите са семпли, с чисти линии. А ако архитектката ти има добри доставчици, няма да е проблем да намерим подходящи аксесоари.

Грей пристъпи към стола до леглото. Преди да седне, премести каталозите на нощното шкафче. Погълната в мисли, тя не забеляза как той приближи.

— Ценя помощта ти, Алекса. Парите не са проблем. Доверявам се на преценката ти. С малко късмет вилите сигурно ще са готови за годишния пикник.

Тя се отпусна на възглавниците, а в погледа й проблесна изненада.

— Мина спомена за пикника, но не очаквах, че е толкова скоро.

— След две седмици и половина, съботата и неделята след Четвърти юли. Тази година ще дойдат повече от двеста души. Ще пристигнат коневъди от цялата страна. Запазили сме стаи в хотела в Стоктън, въпреки че повечето прекарват времето си в ранчото. Уил е наел шофьори, които ще ги връщат до хотела.

— Ще обзаведа вилите, Грей — обеща тя, — но вероятно ще си тръгна преди пикника. Коляното ми заздравя, така че няма причина да оставам. Освен това не искам да съм в подчинение пред толкова хора.

Той беше смаян.

— В подчинение? За какво, по дяволите, говориш?

Тя стисна каталога, който държеше.

— Нямаш нужда от непознати наоколо, когато ще дойдат приятелите ти.

Той се наведе с ръце върху коленете. Почти опря нос в нейния.

— Може и да не сме любовници, но сме приятели, нали?

— След случилото се днес не знам какви сме.

Той се усмихна на нейната искреност. Това бе едно от качествата й, което най-много харесваше. Съмняваше се дали някога ще е способна да излъже.

— Приятели сме — натърти той. — И… почти любовници. Освен това се надявам да бъдеш моята домакиня на пикника.

— О, не. Не мога.

— Защо?

— Не познавам тези хора. Затова.

— Положително не си познавала и всички хора, които си забавлявала заради баща си през всички тези години.

— Откъде знаеш?

Сигурно от Мина, досети се тя.

— Няма значение откъде знам. Просто знам.

Той се усмихна, тъмните му очи блестяха. Алекса се взираше в него и идеята да му откаже се топеше като сняг на слънце.

— Не зная — продължи да упорства тя.

— Не те освобождавам от отговорност, миличка. Нужна ми е твоята помощ и не се притеснявам да я поискам.

В този миг и двамата си спомниха разговора им за Майкъл. Тогава Грей бе казал същото.

— И така? Какво е решението? Съгласна ли си да останеш още няколко седмици?

Алекса се чудеше как би могла да откаже. Да бъде помолена за помощ беше голяма крачка напред след директните заповеди. Освен това тя искаше да остане, дори това да означаваше, че ще разбие сърцето си.

— Кажи какво трябва да приготвя за пикника.

— Трябва само да държиш под око доставчика на провизии и подготвящия празненството. Миналата година се наложи да бъда арбитър на една тяхна разправия. Не беше забавно — той се намръщи при удоволствието, изписано на лицето й. Пристъпи към нея и изненада и двамата със следващата си забележка: — И още нещо, не разрешавай на гостите да разберат какъв глупак съм понякога. Те мислят, че съм свестен човек, и не искам да променят мнението си на тръгване.

Тя не схвана скритата ирония.

— Какво, за Бога, мислиш, че ще им кажа?

— Може да им довериш, че съм ти налетял в джипа днес следобед — подразни я той.

Тя пребледня и си помисли, че никога не би признала как непохватно се държа след случилото се помежду им.

— Няма защо да се притесняваш.

— Алекса?

— Да?

— Погледни ме, миличка.

Тя вдигна очи, срещна погледа му и сякаш потъна в дълбините на очите му. Гледаше го, изумена от силата на собствените си чувства. Беше влюбена в този мъж, който дълбоко в душата си беше самотник.

— Какво има?

— Нищо — прошепна тя.

Усмивката му угасна.

— Нямах намерение да те въвличам в нещо, което не искаш.

Алекса се изчерви.

— Знам — призна тя с болезнена искреност, въпреки цената, която плащаше със сърцето си. — Съжалявам, ако съм те накарала да мислиш така. Извинявай, че избухвам. Често ми се случва напоследък.

— И аз съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш. Непрекъснато си повтарям, че не трябва да те притеснявам, но винаги успявам да направя нещо, което да те ядоса.

— Не се ядосах.

— Какво тогава? — тихо попита той.

— Страхувах се.

Той беше изненадан.

— От мен? — тя кимна. Мъжът хвана ръката й и освободи пръстите, вкопчени в завивките. — От какво се страхуваш, Алекса?

От това, че винаги давам, а никой не го е грижа. Че искам един мъж, който не ме желае. Че те обичам толкова много, та не мога да те лъжа.

Алекса въздъхна и очите й се напълниха със сълзи. Опита да ги скрие, но не успя. Почувства пръстите му да се стягат около ръката й. Това й даде смелост да продължи:

— Говориш ми за доверие, когато сме близо… един до друг, но аз не знам дали изобщо мога да вярвам. Мисля, че в душата ми зее твърде дълбока рана.

— Не знам дали мога да я залича, но бих искал да опитам.

— Защо?

— Имам нужда да го направя за теб, миличка. Може би това е моят начин да ти благодаря за всичко, което направи за Майкъл — „лъжец“, изкрещя подсъзнанието му. Грей потръпна вътрешно, но продължи да говори: — Каквато и да е причината, само ми позволи да опитам.

Благодарност, но не любов. По-добре благодарност, отколкото безразличие, опита да си каже тя. Но съвсем не бе уверена.

Блясъкът в очите й бе угаснал, когато дръпна ръка.

Инстинктът за самосъхранение се бе завърнал. Грей отново бе твърде близо и й се искаше да се хвърли в прегръдката му, но можеше да предизвика съдбата.

Грей прие отдръпването й като знак, че трябва да си тръгне, въпреки че не му се искаше. Насили се да стане от стола. Секунди по-късно спря на прага и се извърна.

Знаеше, че образът й няма да изчезне от съзнанието му през цялата нощ. Бялата копринена пижама покриваше тяло, създадено за любов. Високите й скули бяха поруменели. Разпуснатата коса падаше на вълни по раменете й. Тя го приканваше към лудост и той я желаеше толкова силно, че би приел предизвикателството.

— Наистина съжалявам.

— За какво? — уморено попита тя.

— За всичко.

— И аз съжалявам — прошепна тя, без да е съвсем сигурна за какво точно се извиняват и двамата, но с отчаяно желание да бъдат още малко заедно.

— Простено ли ми е?

Тя кимна.

— Не исках те нараня днес и никога няма да те принудя да правиш нещо, което не желаеш.

Тя му се усмихна, устните й трепнаха.

— Знам, Грей. Разбрах го в момента, когато се успокоих и осъзнах, че и двамата не сме помислили за риска да останем сами, още повече на такова прекрасно място.

— Понякога мислите ни са против нас.

Всяка негова дума отекваше като куршум по стоманена мишена. Тя се засмя пресилено.

— Като да скочиш от самолет без парашут.

— Така ли се чувстваш с мен? Толкова ли съм опасен? Защо изпитваш нужда да се защищаваш?

— Трябва да я превъзмогна — сухо отвърна тя. — Желая те, Грей, дори да не си подходящ за мен. Не ме карай да се боря сама. Помогни ми мъничко, моля те.

Тя неспокойно се размърда в леглото, когато не последва отговор. Гърдите й подканящо повдигаха копринената пижама. Тя не забеляза как той се изчерви, докато я гледаше.

— Господи! Какво изкушение си ти.

Обезумяла, тя започна да търси начин да промени настроението в стаята. Опита се да успокои напрежението, което винаги назряваше, щом останеха сами.

— Овладей страстта си. Тя може да погуби и двама ни.

Копнежът завладя тялото му.

— Не зная, Алекса. Чудя се дали това е вярно. Може би някой ден ще се наложи да открием истината.

Той излезе от стаята, без да дочака отговор. Алекса остана загледана след него, разбрала, че и този път бе наложил своята игра и своите правила.