Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (35)

Смъртта чука по стъклото

— Гърлото ми гори — оплака се Маншон. — Нямаме капчица вода.

Мъхеста брада отвърна:

— Брадата ми така е изсъхнала, че може всеки момент да се разпадне.

Но именно тази изсъхнала брада ги спасяваше досега от глад. Бяха останали само четири ягодки. Мъхеста брада откъсна две и ги подаде на Маншон:

— Има още две за после — каза той. — И нищо повече.

Сами не знаеха от колко време лежаха един до друг върху леглото на Маншон. С всеки изминал час се чувствуваха все по-зле. Обзе ги слабост. Приказките ги изморяваха, но от време на време те пак ги подхващаха.

— Образно казано, смъртта скоро ще почука на стъклото — въздъхна Мъхеста брада.

— Навярно — съгласи се и Маншон. — В началото ще почука учтиво, но после ще влезе, без да ни пита. За нея е без значение това, че автомобилът е затворен. Тя и през нечупливите стъкла ще се промъкне.

Дълго лежаха в мълчание. Не бяха от тия, дето ще чакат със скръстени ръце, докато смъртта ги сграбчи. Но всички опити да напуснат автофургона се оказаха напразни. Не успяха да отворят нито една врата, а върху стъклата дори пукнатина не се появи. На няколко пъти Маншон отправи сигнали, но призивът за помощ не стигна до ничие ухо.

— Кой знае къде ще ни погребат — обади се по едно време Маншон.

— Бих искал да остана завинаги в гората — отвърна Мъхеста брада. — Да се превърна целият в еленов мъх. Това е най-добрият паметник, който мога да си представя за себе си.

— Наистина ли? — зачуди се Маншон.

— Вечният кръговрат на природата — обясни Мъхеста брада. — Представи си само, моята брада изтлява, но от нея поникват млади стръкове еленов мъх. Може би все някога ще се намери човек, който да си свари чай от еленов мъх, за да лекува кашлицата си.

— А мен ще трябва да ме погребат в автомобила — замислено отвърна Маншон. — И ще напишат: „Тук почива Маншон във вечна самота!“

Щом спомена самотата, Маншон така се натъжи, че две едри сълзи мигом бликнаха от очите му. Мъхеста брада викна уплашено:

— Не давай воля на сълзите си! Ще те връхлети още по-свирепа жажда!

Маншон почака сълзите да се търкулнат надолу по бузите и ги облиза с език.

— Страшно е да умреш сам!

— Може и въобще да не ни открият — разсъди Мъхеста брада. — Тогава няма дори да ни погребат. Тук ще заспим своя вечен сън, а и ти няма да бъдеш самичък.

Маншон разбра, че Мъхеста брада искаше да обърне всичко на шега, но никак не му беше до смях. Той седна нацупен в леглото.

Якичка се промъкна и се сгуши в него.

— Горкичкото! — каза Маншон и взе да милва кучето. — Споделяш своята съдба с мен, но виждаш ли какво стана сега? Заради мене смъртта заплашва и теб.

Сърцето на Маншон са свиваше от болка. Якичка му повярва, довери му се. А той… Сега беше отговорен и за живота на кучето си.

При тази мисъл Маншон скочи. Не, няма да се предадат на смъртта доброволно. И натисна клаксона.

— Биб-биб-биб… Би-и-иб, би-и-иб, би-и-иб… Биб-биб-биб!…

Маншон даваше сигнал за бедствие. Три кратки изсвирвания, три по-дълги и отново — три кратки.

После пак:

— Биб-биб-биб… Би-и-иб, би-и-иб, би-и-иб… Биб-биб-биб!…

Но както и досега, сигналите за помощ оставаха без отговор и Маншон пак се умърлуши. Дали изобщо имаха надежда за спасение? Наистина ли щяха да напуснат този свят в разцвета на силите си, в най-хубавите си години?

Мислите на Маншон го върнаха назад и той се видя малко момче, сгушено в сивия маншон на своята баба. О, да-да!… Точно така изглеждаше на една стара снимка! Колко отдавна Маншон не беше разтварял своя албум и сега неочаквано го завладя непреодолимо желание да погледне там. Върна се при леглото и повдигна дюшека откъм едната страна. Извади албум, целият изрисуван с цветя.

— Якичка, искаш ли да видиш албума ми?

Кучето помаха опашка, поласкано от вниманието на своя стопанин.

Маншон седна край масата, Якичка скочи в скута му.

— Гледай сега — разтвори албума Маншон. — Това е наша семейна снимка. Мама, татко, баба, дядо и другите ми баба и дядо! Всички са облечени в официални маншони. А този мъничък пакет в ръцете на мама съм аз! Снимката я направили наскоро след като съм се родил.

Якичка заскимтя от удоволствие.

— Нали съм много сладък тук? — запита Маншон. — Нямам никаква коса, а маншонът ми съвсем не е от кожух, ами от бархет.

Мъхеста брада се закашля.

— Може ли и аз да видя тези снимки? — запита той и се надигна любопитно.

— Извинявай! — отвърна Маншон. — Но аз не съм ти забранил. И не искам да те притеснявам. Въобразяваш си какво ли не просто от излишно възпитание.

— Виж какво — приятелски му призна Мъхеста брада, — твоите снимки много ме интересуват.

Пристъпи към масата и се загледа през рамото на Маншон. А той вече разгръщаше нова страница.

— Тук съм в детската количка — показа Маншон друга снимка. — А този, дето ме вози, е дядо. Той често ме извеждаше на разходка, защото имаше най-много време от всички у дома. И винаги ми четеше стихове.

— А, още оттогава си обикнал поезията! — възкликна Мъхеста брада. — Щом от тази крехка възраст си слушал стихове, поезията, така да се каже, е в кръвта ти.

— Може би — отказа да спори Маншон. — Не съм се замислял още над тия неща.

Продължиха да разглеждат снимките.

— Тук е моята баба, когато е била млада — показа Маншон. — Ето и венчалната им снимка с дядо ми. Той е седнал, а баба е застанала права до него, нежно опряла ръка върху рамото му.

— Красива снимка — отбеляза Мъхеста брада. — Колко е хубав този снежнобял маншон, който е облякла баба ти!

— Сватбен е — обясни Маншон. — Ушит е от бяла мечка.

И разгърна друга страница.

— Тук съм малко по-голям. Ловим с баща ми риба… А тази снимка е коледна. Цялото ни семейство се е събрало под елхата.

— Мило семейство — промълви Мъхеста брада.

И внезапно повиши глас:

— Но, скъпи Маншон, защо досега не си ни показвал този албум? Полуобувка никога не го е виждал!

Маншон повдигна глава и погледна с недоумение своя приятел.

— Полуобувка ли? — повтори той. — Просто не се е налагало. Защо тези снимки те развълнуваха така? В тях няма нищо особено.

— Ти си мислиш, че няма!

Мъхеста брада неспокойно пристъпваше насам-натам, после тежко въздъхна:

— Ако Полуобувка беше видял тия снимки, никога нямаше да те помисли за хранениче на вълците.

— Хранениче на вълците ли? — смая се Маншон. — За такъв ме помислиха природоизследователите, но Полуобувка?!…

Мъхеста брада бавно приседна на леглото:

— Той също…

Албумът трепна в ръцете на Маншон и след малко се търколи на пода.

— Не исках да ти казвам — мрачно продължи Мъхеста брада. — Но сега, след като видях твоите семейни снимки, думите сами се изплъзнаха от устата ми. Полуобувка дочул ония да си приказват и като му бръмнало в главата, че ти си израснал сред вълците и че с теб…

Мъхеста брада се умълча, стори му се, че беше отишъл твърде далече…

— И какво с мен? — тихо попита Маншон. — С мен е опасно, така ли?

— Такова нещо… — още по-тежко въздъхна Мъхеста брада. — Сега, пред лицето на смъртта, защо да крия. Така си беше! — завърши той.

— И затова ли си тръгна?

— Да!

Настъпи тягостно мълчание. Дори Якичка подразбра, че нещо не е в ред, и близна с език лицето на Маншон, за да го утеши. Това беше страшен удар за Маншон. Албумът остана да лежи на пода. Маншон се тръшна на леглото и заби нос във възглавницата.

Мъхеста брада също почувствува как ръцете и краката му се подкосяват. Гладът и жаждата го измъчваха, а сега и това душевно терзание. Как не се усети навреме, биваше ли да казва цялата истина на Маншон? Да беше си премълчал! Но думите сами се изплъзнаха от устата му. Дори в предсмъртния си час трябваше да премълчи за Полуобувка.

Така или иначе, вече нищо не можеше да се направи. Мъхеста брада се изтегна на леглото до Маншон, който продължаваше да плаче. Сърцето на Мъхеста брада се сви от болка. Той откъсна последните две ягоди от брадата си и ги поднесе на Маншон:

— Хапни си!

Но и това не помогна, а в брадата на Мъхеста брада вече нямаше нищо.

— Благодаря! — каза Маншон с пълна уста, но продължи да плаче.

Мъхеста брада лежеше и мислеше: „Докога? Докога ще издържим?“

И в този момент:

— Чук! Чук-чук! Чу-ук!

Маншон се умълча.

Повтори се:

— Чук! Чу-у-ук!

„Ето че и смъртта ни навести! — помисли си Мъхеста брада. — Засега само чука по стъклото, но после ще се вмъкне и тук.“

Затвори очи и зачака своя край.