Нора Робъртс
Честни илюзии (8)

7.

Люк тръгна на училище. Молбите, пазарлъците и заплахите не бяха чути. Когато откри, че дори Лили не е на негова страна, той се подчини.

Или се престори, че се подчинява.

Те можеха да го накарат да отиде. Поне можеха да го накарат да се облече, да нарами куп глупави книги и да тръгне за училище под орловия поглед на Льо Клерк.

Но не можеха да го накарат да учи каквото и да е.

Надменният начин, по който Роксана показваше своите отлични бележки и златни звезди, започна да го дразни. Направо се вбесяваше от подигравателната й усмивка, когато Макс и Лили я хвалеха. И всяка вечер малката хлапачка сядаше зад кулисите и усърдно си пишеше домашните между актовете на програмата.

Макс знаеше, че може да получава отлични бележки, само да поиска.

Голяма работа — просто цифри върху хартия, но за да докаже, че не може да бъде бит от едно надменно момиче с маймунско лице, се подготви за контролното по география.

Не беше чак толкова лошо да се учи за щатовете и главните им градове, особено когато започна да брои колко от тях беше посетил.

Не трябваше да чака дълго резултата, но остана хладнокръвен. Не беше негова грешката, че контролното с голямо червено „отличен“ се плъзна и падна от тетрадката му зад сцената.

Едва не експлодира от нетърпение, докато Лили не го забеляза и не го вдигна от пода.

— Какво е това? — Видя очите й да се разширяват, блеснали от чувство, което толкова рядко бе виждал, че се изчерви целият. Това беше гордост.

— Люк! Но това е велико! Защо не си ни казал?

— Какво? — Глупавата усмивка, която се разля по лицето му, провали цялата му игра на безразличие, но той все пак сви рамене. — А, това ли? Дребна работа.

— Дребна работа? — Смеейки се, тя го притисна до себе си. — Това е нещо голямо. Ти и тук успя! И тук! — Все още обгърнала го с едната си ръка, извика Макс, който разговаряше нещо с Лестър. — Макс, Макс, скъпи, ела да видиш нещо.

— Какво трябва да видя?

— Това! — Триумфираща, Лили развя контролното пред очите му. — Погледни какво е направил нашият Люк и не ни е казал нито думица.

— С удоволствие бих погледнал, ако го задържиш, без да мърдаш. — Веждата му се повдигна, когато погледна надолу към Люк. — Добре, добре, ти най-после реши да използваш ума си. И резултатът е отличен.

— Не е кой знае какво. — Той не беше предполагал, че може да е. — Просто запомняш.

— Скъпо мое момче — Макс посегна и погали с един пръст бузата на Люк, — животът е запомняне. Щом веднъж научиш този трик, мъчно ще се намери нещо, което да не ти се удаде. Ти се справи добре. Много добре.

Когато двамата се оттеглиха да се приготвят за следващия номер, Люк остана неподвижен, наслаждавайки се пълно на цялото удоволствие. То леко се помрачи, когато се обърна и видя умните очи на Роксана да го разглеждат.

— Какво, по дяволите, гледаш?

— Теб — каза тя просто.

— Е, добре, хайде чупка.

Но дори и когато той се отдръпна, Роксана продължи да гледа след него. Както правеше с всичко, което я озадачаваше.

Училището не беше чак толкова лошо. Откри, че може да го понесе и рядко бягаше повече от един-два дни в месеца. Бележките му бяха добри. Не получаваше постоянно отличен като Роксана, но му пишеха, колкото заслужаваше.

Люк не се научаваше бързо на всичко. Струваше му едно насинено око и разкървавена устна, за да го разбере.

Вървейки към къщи пребит, отвратен и без три долара и двайсет и седем цента, той планираше отмъщение. Щях да си ги взема, мислеше си, щях да си ги взема и трите от тези негодници, ако директорът мистър Лимп Дик не бе дошъл и не бе прекъснал боя.

А всъщност, ако мистър Ремпуик не беше забелязал свадата, Люк щеше да е в най-добрия случай с две насинени очи, но детската му гордост оцветяваше нещата различно. Само се надяваше вкъщи да може да се оправи, преди някой да го е видял. Чудеше се дали би могъл да покрие най-лошите наранявания с някакъв крем.

— Какво си направил?

Люк се прокле, че тръгна по тротоара, вместо да потърси прикритие. Беше се натъкнал на Роксана.

— Не е твоя работа, по дяволите.

— Ти си се бил. — Роксана метна през рамо розовата си ученическа чанта и постави ръце на хълбоците си. — Това няма да се хареса на татко.

— Голямо чудо. — Но всъщност това го безпокоеше. Дали Макс щеше да го накаже? Нямаше да го удари — беше му обещал. Въпреки че момчето много искаше да му повярва, част от него все още се съмняваше. И се страхуваше.

— От устната ти тече кръв. — Въздишайки, Роксана бръкна в джоба на синята си пола и извади носна кърпичка. — Ето. Не, не го бърши с ръка, ще го замърсиш. — Търпеливо, като възрастна жена, тя попи раната. — По-добре седни. Много си висок и не те стигам.

Ръмжейки, Люк се тръсна на стъпалата на един магазин. Наистина му трябваше поне минутка да се подготви за Макс и Лили.

— Мога и сам.

Тя не протестира, когато момчето дръпна кърпата. Всъщност много й се искаше да погледне окото му, където отокът нарастваше.

— Ти май много си ядосал някого?

— Да. Те се ядосаха, защото не им давах парите си. А сега млъкни.

Тя присви очи.

— Те? Биха те и ти взеха парите?

От унижението го болеше повече, отколкото от удареното око.

— Това влечуго Алекс Кастър ме удари с юмрук в лицето. Щях да му го върна, но двама от неговите ме повалиха на земята.

— Няма къде да ходят! — Беше се наежила и изненада Люк, като скочи от стъпалото. — Ще повикаме Мауз и ще се погрижим за тях.

— Ние? Глупости! — Той се засмя и устната му пусна кръв. — Ти си само едно дете, и то момиче. Хей! — Хвана се за глезена, защото тя го ритна. — Какво правиш, по дяволите?

— Мога да се справя и сама — изрече важно. — Ти си със смачкано лице.

— Може би и със счупен крак? — засмя се той развеселен въпреки състоянието си. Беше се разгорещила опасно. — И аз мога да се оправя сам. Нямам нужда да ми помагат.

— Да, правилно — тя се върна, подигравателно подражавайки му. Пое дълбоко въздух и остави есенния вятър да разхлади пламналите й бузи.

— Във всеки случай по-добре е да не се биеш. По-забавно е да бъдеш хитър.

— По-хитър от Алекс? — изсмя се Люк. — Една зелка е по-умна от него.

— Тогава бъди зелка. — Отново седна, по-скоро озлобена, отколкото сърдита. — Ще му видим сметката — каза тя с наслада.

— Какво е пак това глупаво „ние“? — Но беше заинтригуван.

— Ти нямаш достатъчно опит да го направиш сам. Човек трябва така да го изиграе, че той да не разбере, че го изнудват. — Приглади поличката си и напрегна мозък. — Познавам малкия му брат Боби. Той постоянно щипе момичетата и краде храна. — Роксана бавно се усмихна. — Мислех да направя този номер на Боби, но ми се струва, че можеш да го използваш за Алекс.

— Какво?

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да се прибираме. Ще започнат да се безпокоят за нас.

Не се заяде с нея само защото не искаше да изглежда прекалено заинтригуван. И второ, безпокоеше се какво ще се случи, когато прекрачи кухненския праг. Сигурно ще ми креснат, мислеше си той, влачейки крака. Или по-лошо, безкрайно по-лошо — Макс ще ме изгледа продължително и ще ми каже ужасните думи: „Ти ме разочароваш, Люк.“

Те наистина извикаха в един глас, когато Люк последва Роксана през кухненската врата. Всички заедно, но не това, което Люк очакваше.

— Честит рожден ден!

Той отскочи назад, като че ли го удариха. Стояха около кухненската маса. — Макс, Лили, Мауз, Льо Клерк, а на нея имаше огромна торта с глазура и запалени свещи. Когато зяпна удивен, лъчезарната усмивка на Лили се превърна в едно отчаяно „О“.

— Бебчо, какво се е случило? — Макс я задържа да не се втурне, като я хвана за китката. Очите му останаха втренчени в Люк и въпреки че в тях премина сянка на гняв, той запази спокойствие.

— Бил си се, нали?

Люк само сви рамене, но Роксана започна вместо него.

— Те бяха трима, татко. А това значи, че са страхливци, нали?

— Наистина. — Той се наведе напред, нежно погали с длан брадичката на Люк и му каза: — Следващия път по-внимателно избирай неравенството.

— Опитай това. — Льо Клерк взе някаква бутилка от шкафа и накваси с течността една кърпа. Когато я притисна до подутото око на Люк, силната болка намаля. — Трима? — попита той и намигна. — По ризата ти има следи от тяхната кръв, oui?

За пръв път Люк почувства одобрението на Льо Клерк. Рискува да отвори уста още веднъж и изрече с насмешка:

— Дяволски вярно. Точно така.

— Е — каза Лили, — ти току-що ни поднесе толкова голяма изненада, колкото и ние ти бяхме намислили. Надявам се, че нашата е по-приятна. Честит рожден ден, дечко!

— По-добре духни свещите — подсказа Макс на Люк, който стоеше, без да мръдне, втрещен, — преди да сме подпалили къщата.

— Не забравяй да си пожелаеш нещо — каза Роксана, намествайки се в групата срещу Мауз, който фокусираше камерата.

 

 

Зашеметяващото вълнение от първата торта за негов рожден ден, от отварянето на подаръците, които бяха купени специално за него, изтри от съзнанието му мислите за Алекс и отмъщението.

Роксана мислеше повече за това. Два дни по-късно Люк се озова оплетен в една история, която можеше да му донесе или голямо удовлетворение, или пак разбита физиономия.

Трябваше да признае, че беше хитро. Даже, ако си послужи с една от любимите думи на Роксана — сатанинско. Следвайки съвета й, Люк направи така, че Алекс и двамата му телохранители да го видят как влиза в пазара на ъгъла, една пряка след училището. Купи си бутилка гроздов сок — любимото питие на Алекс, отвори я и изгълта доста от нея, преди да се покаже отново на улицата.

Тогава се престори, че вижда Алекс току-що, и се насили да изглежда уплашен. За Алекс това беше достатъчно — подобно на акула, надушила кръв, той тръгна да го преследва.

Малката хлапачка имаше право, помисли си Люк, шмугвайки се в алеята, където отпуши едно от шишенцата с лекарства на Льо Клерк. Бързо изсипа цялото съдържание на силния пургатив в шишето с гроздов сок, запуши го и го мушна в джоба си. Доверяваше се на Роксана, която знаеше, че с това няма да убие никого, въпреки че съвестта му не би страдала много.

Затича като обзет от паника. Съвсем хладнокръвно бе избрал една сляпа алея. Отново можеха да се нахвърлят да го бият, но поне един от тях щеше да си изпати. По-късно.

— Какво става, бъзльо? — Като видя жертвата си прикована, Алекс въздъхна и се захили. — Изгуби, а?

— Не искам неприятности. — Люк пожертва гордостта си заради разплатата и се престори, че гласът и ръцете му треперят. — Не ми останаха никакви пари. Похарчих ги за това.

— Никакви пари? — Алекс грабна от ръцете му бутилката, преди да притисна Люк до стената. — Провери дали не лъже, Джери. — Нагълта се с искрящото питие и отново се ухили под образувалия се червен мустак.

Люк страхливо остави другото момче да пребърка всичките му джобове.

— Няма нищо — съобщи Джери. — Дай ми да пийна.

— Вземи си сам. — Алекс отново надигна бутилката и я пресуши. — А сега — каза той, — дай да ритаме задник.

Но този път Люк беше подготвен. Когато не можеш да се биеш, бягаш. Той наведе глава и я заби в корема на Алекс. Другите две момчета се удариха едно в друго и тримата изпопадаха като къщичка от карти, а той се спусна към изхода на алеята. Знаеше, че е по-бърз от тях и може да офейка, преди да са се опомнили и да тръгнат да го преследват. Но искаше да го подгонят. Малко движение щеше да се отрази добре на въздействието на лекарството в организма на Алекс.

Той ги подмами в гонитба към площад „Джексън“ и надолу по „Роял“, като бързо зави на ъгъла по „Света Ана“ към „Декатур“. При един поглед назад видя, че лицето на Алекс беше бяло като платно и тичаше, целият облян в пот. Люк влезе в собствения си двор и докато се колебаеше дали да излезе и да продължи гонитбата, Алекс изрева и се хвана за корема.

— Хей, какво става? — Джери се приближи до него. — Хайде, човече, той избяга.

— Коремът ми, коремът ми! — Алекс изтича зад един храст рододендрони и клекна.

— Исусе! — извика Джери с отвращение. — Това се казва гадост.

— Не мога, не мога — беше всичко, което Алекс успя да каже, когато пургативът безмилостно го прокара.

— О, погледни! — Роксана изскочи изневиделица и посочи. — В храстите има едно момче и прави голяма работа. Мамо! — Тя изписка с детско гласче. — Мамо, ела бързо!

— Тръгвай, Алекс, за Бога, идвай. — След като се огледаха наоколо за миг, Джери и другото момче изоставиха пъшкащия си приятел и духнаха към по-сигурно място, защото към рододендроните се приближаваха вече няколко души, привлечени от врявата.

С безгрижна усмивка Роксана си влезе в двора.

— Това е по-добро, отколкото да го набиеш — каза тя на Люк. — Боя ще го забрави, но това — никога.

Той не можеше да не се усмихне.

— И казваш, че аз съм бил подъл?

Застанал на балкона, Макс бе наблюдавал по-голямата част от развилата се драма и беше чул всичко, което му бе нужно. Неговите деца, помисли си той с топло чувство на гордост, се разбираха добре, всъщност много добре. Колко доволна би била Мойра от дъщеря си.

Не мислеше често за жена си, онази червенокоса огнена жена, която така бързо беше влязла и напуснала живота му. Той беше я обичал — о, да, наистина я беше обичал с някакво ненаситно удивление. И не би могло да бъде другояче — тя беше така красива и безстрашна.

Даже и след толкова години му беше трудно да повярва, че цялата тази плът и енергия са се изпарили. Така бързо. Така нелепо.

Спукан апендикс. Когато тя се оплака от болката, беше вече твърде късно. Бясната скорост до болницата, спешната операция — нищо не я спаси. Тя се изплъзна от живота му, оставайки му най-скъпоценното нещо, което двамата бяха създали.

Да, беше сигурен, че Мойра би била горда с дъщеря си.

Обръщайки се към спалнята, видя, че Лили слага в пътната му чанта резервен чифт чорапи.

Лили. Дори името й го караше да се усмихне. Сладката, обичната Лили. Един мъж едва ли би могъл да хули Господа, след като го е дарил с две страхотни жени.

— Не е нужно да правиш това вместо мен.

— Не ми пречи. — Тя провери несесера му за бръснене, за да е сигурна, че има нови ножчета, преди да го опакова. — Ще ми липсваш.

— Ще се върна, преди да си разбрала, че съм тръгнал. Хюстън е толкова близо.

— Знам. — Тя въздъхна и се сгуши в него. — Просто щях да съм по-спокойна, ако заминавах с теб.

— Мауз и Льо Клерк са достатъчна закрила, не е ли така? — Отново я целуна. Едното слепоочие, после другото. Неговата Лили имаше кожа, гладка като листенцата на цветето, чието име носеше.

— Предполагам. — Тя наклони глава и затвори очи, когато устните му се плъзнаха по врата й. — И някой трябва да остане при децата. Мислиш ли наистина, че работата е за четвърт милион?

— О, минимум. Тези господа от петрола обичат да влагат свободните си пари в изкуство и бижута.

Мисълта за толкова много пари я възбуждаше, но не чак толкова, колкото изкусният език на Макс в момента върху ухото й.

— Заключила съм вратата.

Макс се засмя, притискайки я под себе си на леглото.

— Знам.

Имаше достатъчно време през краткия полет от Ню Орлеанс до Хюстън да прегледа отново плановете. Къщата, която щяха да нападнат след няколко часа, беше огромна, с площ около петстотин и петдесет квадратни фута.

Плановете, които в момента проучваше, им струваха с подкупите малко повече от пет хиляди долара. Това е инвестиция, изчисляваше Макс, която си заслужава, като се има предвид крайната придобивка.

Имението „Кривото Р“, както остроумно го бяха нарекли, беше затрупано с предмети на изкуството от деветнадесети и двадесети век с акцент върху американското и ориенталското. Всичко беше избирано за собствениците от агенти. Беше купувано не заради естетическата му стойност или красотата, а като инвестиция.

Добра инвестиция, Макс не се съмняваше в това. И можеше да му донесе много пари.

Имаше и бижута. Списъкът, с който се беше снабдил от чекмеджето с документация в застрахователната компания в Атланта, съдържаше достатъчно дрънкулки и камъчета човек да отвори цял бижутерски магазин.

Тъй като нещата, които бе набелязал, бяха добре осигурени, пресметна, че неговата печалба ще бъде загубата на застрахователната компания. В края на краищата застраховката беше облог между осигурител и осигуряван. Все някой трябваше да загуби.

Макс вдигна поглед и се усмихна на Льо Клерк. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане на облегалката. Около врата му висяха сребърен кръст, кристален талисман и перо от орел. В скута му имаше зърна от молитвена броеница, крак от черен заек и торбичка, пълна с разноцветни камъни.

Льо Клерк се подсигуряваше по всякакъв начин, когато летеше.

Тъй като очите му бяха плътно затворени и устните му се движеха, тихо произнасяйки молитва, Макс не продума, а се изправи и наля по чаша бренди за двамата.

Льо Клерк я пресуши.

— Не е естествено човек да лети във въздуха. Предизвиква боговете.

— Той ги предизвиква с всяко поемане на дъх. Съжалявам, че те подлагам на това изпитание, но щеше да е невъзможно отсъствието ми от Ню Орлеанс да остане незабелязано, ако бяхме пътували с кола.

— Твоето фокусничество те прави много известен.

— Без него съм загубен. А известността има преимущества. Тя е причината знатни дами да ме канят. — Изтегли от въздуха една монета и пръстите му заиграха с нея. — С надеждата, че ще забавлявам тях и гостите им в салона след вечеря.

— Като жонгльор — каза Льо Клерк с отвращение, но Макс сви рамене.

— Ако ти харесва. Винаги съм готов да се жертвам за едно добре организирано парти. И винаги съм овъзмезден с контактите, които създавам. Миналата година моите приятели от Хюстън бяха много доволни от импровизираното ми представление на едно соаре във Вашингтон. Какъв късмет имахме, че бяха решили да посетят своя братовчед сенатора.

— Сега имаме още по-голям късмет, че в момента са в Европа.

— Повече от късмет. Макар да не е голямо предизвикателство да крадеш от безлюдна къща. — Той сви отново рамене и в ловките му пръсти се появи още една монета.

Наеха лимузина от летището и Мауз надяна шофьорска куртка и шапка. Дългата елегантна кола щеше да бъде по-малко съмнителна в богаташкия квартал, отколкото една по-обикновена. А освен това Макс обичаше да пътува комфортно.

На задната седалка, под звуците на една Моцартова кантата, той за последен път провери инструментите си.

— Два часа — съобщи той. — Не повече.

Льо Клерк вече си слагаше ръкавиците, тръпнещ като стар пожарникарски кон, който чува алармените камбани и пръхти да го оседлаят.

От месеци не беше чувал щракването на ключалки, от месеци не бе имал удоволствието да види как сейфът се отваря и ръката му прониква вътре в тъмното. През дългото лято, което беше прекарал като „аскет“, непрекъснато мечтаеше за екстаза от кражбата.

Знаеше, че ако не беше Макс, вече не би могъл да се наслаждава на това удоволствие. Въпреки че никога не говореха за това, и двамата знаеха, че Льо Клерк вече действа по-бавно. Един по-млад човек трябваше да запълни техния триъгълник. И този ден щеше да дойде. Мауз вече придружаваше Макс на по-лесните акции. Льо Клерк си даваше сметка, че ако къщата на петролния магнат не беше безлюдна, сега той щеше да бъде вкъщи и да чака, както чакаше Лили.

Но това не го огорчаваше. Беше благодарен, че има още една възможност, още един шанс да преживее тръпката.

Колата мина нагоре по алеята покрай скулптура на едно голо момченце с шаран в ръцете. Макс си представи как тексасците са си вкъщи, а шаранът бълва вода от устата си в шадравана.

— Един урок за тебе, Мауз. Парите не осигуряват изискан вкус.

Когато паркираха пред къщата, мъжете се придвижиха мълчаливо. Макс и Льо Клерк отидоха до багажника, а Мауз се затътри да се занимае с алармената инсталация. Беше тъмно като в рог, никаква лунна светлина.

— Огромен парк — измърмори Льо Клерк доволен. — Много и грамадни дървета. На съседите ще им трябват бинокли, за да могат да си надничат в прозорците.

— Да се надяваме, че никой тази вечер не си играе на „Надничащия Том“. — Макс извади от багажника голяма, облечена в кадифе кутия и една ролка хартия, поглъщаща звука, употребявана често в театрите.

И зачакаха.

След десет минути Мауз се върна забързан.

— Съжалявам. Доста добра система. Отне ми много време.

— Не е нужно да се извиняваш. — Макс усети познатото нетърпение във върха на пръстите си, когато приближи входната врата. Изваждайки пакета с инструменти, той започна да работи.

Действаше така добре, както и говореше.

Минути по-късно стояха пред една статуя на Венера в зашеметяващо триетажно фоайе в бял и черен мрамор и с вътрешен фонтан със златни рибки.

— Исусе! — беше всичко, което Мауз успя да измисли.

— Наистина. Това почти те кара да спреш и да се замислиш. — Макс погледна към една огромна закачалка, направена от рога на млади бичета. — Почти.

Разделиха се. Льо Клерк се запъти нагоре по извитата стълба към спалнята със сейфа с бижутата на милейди, Макс се зае с първия етаж.

Работеха плавно, като изрязваха рамките на картините — прекалено натруфени според Макс, а самите картини навиваха в голямата кутия, облицована с кадифе. Скулптурите от бронз и мрамор увиваха в звукопоглъщащата хартия.

— Един Роден. — Макс спря за момент да го разгледа. — Наистина забележително произведение. Погледни движението, Мауз. Плавността му, усета на артиста към предмета.

Мауз видя едно смешно парче камък.

— А, да, Макс. Хубавичко е.

Макс само въздъхна, затъвайки произведението на Роден в хартията.

— Не, не това — каза той, забелязвайки бронзовата статуя, която Мауз държеше.

— Това здравата тежи. Солидно. Сигурно струва много.

— Безспорно, иначе нямаше да е в тази колекция. Но му липсват стил, Мауз, и красота. Много по-важно е да крадеш красивото, отколкото скъпото. Иначе бихме обирали банки, нали?

— Струва ми се, че да. — Той отиде в съседната стая и се върна, мъкнейки една творба на Ремингтон, представляваща момче, яхнало кон, който пие вода. — Какво ще кажеш за това, Макс?

Макс погледна. Добра творба и навярно тежеше колкото един камион. Макар да не беше по вкуса му, той видя колко се бе харесала на Мауз. — Чудесен избор. По-добре я занеси направо в лимузината както си е. Тук приключихме.

— Добра работа свършихме — отбеляза Льо Клерк, спускайки се по стълбите и потупвайки издутата си чанта. — Не знам какво са отнесли в Европа мадам и мосю, но са оставили и за нас доста дрънкулки. — Беше му трудно да отмине ценните книжа и парите, намерени в сейфа близнак, но Макс беше суеверен по отношение на кражбата на пари. Льо Клерк никога не гледаше с пренебрежение, на чието и да е суеверие. — Погледни това.

Извади една заслепяваща огърлица от три реда диаманти и рубини. Макс възкликна, издигайки я към светлината.

— Как може от тези прелестни камъни човек да направи нещо толкова грозно? Дамата сигурно ще ни бъде благодарна, че вече няма да й се налага да носи това.

— Струва най-малко петдесет хиляди, мисля.

— Хмммм.

Възможно е, каза си Макс и му се прииска лупата да е в него и да провери. Може би ще избере някои от по-хубавите камъни и ще направи красива огърлица за Лили.

Проверка на часовника и кимване.

— Мисля, че нашето забавление на пазара свърши. Ще товарим ли? Струва ми се, че ще бъдем вкъщи за втората сутрешна закуска.