Нора Робъртс
Честни илюзии (2)

1.

1973, околностите на Портланд, Мейн.

— ПО-БЪР-ЗАЙ-ТЕ! ПО-БЪР-ЗАЙ-ТЕ, пристъпете веднага! Ще бъдете удивени, захласнати. Ще видите как Великия Нувел се противопоставя на законите на природата. Само за един долар ще го видите как кара картите да танцуват сами във въздуха. Пред очите ви, пред вашите собствени учудени очи една красива жена ще бъде разсечена на две.

Докато викачът продължаваше номера си, Люк Калахан се промъкваше сред панаирната тълпа и усърдно обираше джобове. Той имаше бързи ръце, ловки пръсти и една много важна черта за успяващ крадец — пълна липса на угризения.

Беше на дванайсет години.

От близо шест седмици бе на път. Бягаше. Имаше големи планове — да отиде колкото може по на юг, преди горещото лято на Нова Англия да се превърне в мразовитата зима на Нова Англия.

Няма да стигна много далеч с такова джебчийство, помисли си той и сви сгъната банкнота от провисналия джоб на една престилка. Измежду тези, които идваха да се повозят на въртележка или да опитат Колелото на съдбата, нямаше кой знае колко с повече от няколко долара в джоба.

Но когато стигне в Маями, нещата ще бъдат различни.

В сянката зад будката за мляко Люк извади портфейла си от изкуствена кожа и преброи обраното тази вечер.

Двайсет и осем долара. Покъртително.

Но в Маями — страната на слънцето, забавленията и големия хазарт, ще обере някоя банка. Това, което трябваше да направи, беше преди всичко да стигне дотам и досега бе успял да скъта близо двеста долара. Още малко и ще може да си позволи да вземе автобус поне за част от пътя. Автобус на Грейхаунд, помисли си и по лицето му пробягна усмивка. Чудесно, ще остави на тях карането и ще си почине за малко от пътуванията на автостоп, от гонените с камъни хипита и извратените мъже с дебели пръсти.

Един беглец не можеше да избира начина на превозването си. Люк вече съзнаваше, че ако го вземеше в колата си някой почтен гражданин, това можеше да завърши със съобщаване в полицията или най-малкото, също така неприятно, с една лекция върху опасностите, грозящи едно малко момче, напуснало дома си.

Нямаше полза да разказва на когото и да е, че домът му беше много по-опасен от всичко, с което пътят го застрашаваше.

След като отдели два долара, Люк напъха остатъка от придобивката в пробитите си обувки. Нуждаеше се от храна. Вече повече от час миризмата на печено дразнеше стомаха му. Ще се самовъзнагради с един препечен хамбургер и пържени картофи и ще полее всичко с освежаваща лимонада.

Както на повечето дванайсетгодишни момчета, и на Люк би му доставило голямо удоволствие едно завъртане на люлката, но прикриваше желанието с насмешка. Мижитурките считаха това за приключение. Те и тази вечер ще се сгушат в леглата си — а той спеше под звездите, и когато се събудят, майките и бащите им ще им казват какво да правят и как да го правят.

Никой никога вече нямаше да му казва тези неща.

Чувствайки своето превъзходство във всяко отношение, Люк пъхна палци в предните джобове на джинсите си и се запъти към щандовете, където продаваха с отстъпка.

Мина отново покрай плаката — огромен портрет на факира, по-голям от естествения размер. Великия Нувел с развята черна коса, щръкнали мустаци, хипнотични черни очи. Всеки път, когато го погледнеше, се чувстваше притеглен към нещо, което не можеше да разбере.

Очите на портрета гледаха право в него; като че знаеха твърде много за Люк Калахан, последно от Бангор, Мейн, преди това от Бърлингтън и Утика, и Бог знае още от къде — самият той беше забравил.

Момчето почти очакваше нарисуваната уста да проговори и ръката, която държеше разперените карти, да се протегне, да го хване за гушата и да го вкара вътре в плаката. Тогава щеше да остане там завинаги, удряйки по обратната, намазаната с лепило страна, както бе удрял на толкова много заключени врати досега.

Понеже идеята го амбицира, Люк сви устни.

— Факирски боклук — каза той, но го каза шепнешком и сърцето му се разтупка, когато се осмели да погледне нарисуваното лице. — Голяма работа — продължи, набирайки увереност. — Да вадиш глупави зайци от глупави шапки и да правиш някакви си плоски трикове с карти.

Желанието му да види тези плоски трикове беше по-силно, отколкото да се повози на въртележката. По-силно дори от желанието да натъпче устата си с полети с кетчуп пържени картофи. Люк се колебаеше, опипвайки един от доларите в джоба си.

Заслужава си един долар, реши той, просто за да провери за себе си, че факирът не е нещо особено. Струва си да дадеш един долар, за да поседнеш малко. Достави му удоволствие в тъмното да извади банкнотата и да плати. А и сигурно щеше да има няколко джоба, в които да пъхне пръсти.

Тежката платнена завеса плесна зад гърба му и по-голямата част от светлината и въздухът останаха навън. Шумът удряше върху нея като дъжд. Хората вече се бяха струпали по ниските дървени седалки, мърморейки помежду си, движеха се и размахваха книжни ветрила, за да прогонят задушаващата горещина.

Люк застана за миг отзад и „засне“ обстановката. С инстинкт, който през последните шест седмици беше изострен като бръснач, погледът му се спря на група деца, премина през няколко двойки, които бяха твърде бедни, за да могат да му доставят повече от цената на входния билет, и предпазливо избра обектите си. Ситуацията подсказваше да обърне повече внимание на жените, тъй като мъжете със сигурност седяха върху парите си.

— Извинете ме — каза той учтиво като член на скаутска организация, когато се промъкна и седна зад една старица с вид на грижовна баба, разсеяна от лудориите на момчето и момичето от двете й страни.

В момента, в който се настани, Великия Нувел се появи на сцената. Беше облечен в официален костюм. Черен смокинг и бяла риза с колосана яка, които изглеждаха някак екзотично в горещината на палатката. Обувките му лъщяха до блясък. На лявата си ръка носеше златен пръстен с черен камък, който блещукаше на сценичната светлина.

Впечатлението за величие се възцари в момента, в който той се изправи пред публиката.

Факирът не каза нищо и въпреки това палатката се изпълни с присъствието му, набъбна. Всяка негова частица беше така драматична, както и плакатът му, макар че черните му коси бяха прорязани от сребристи нишки. Великия Нувел вдигна ръце и ги задържа с длани към публиката. С едно помръдване между разперените му пръсти, в които нямаше нищо, се появи монета. При следващото помръдване — нова, и нова, и нова, докато между всичките заблестя злато.

Вниманието на Люк беше привлечено — той се наведе напред с присвити очи. Искаше да знае как се прави това. Разбира се, беше трик. Напълно съзнаваше, че светът е пълен с такива трикове. Вече бе престанал да се учудва защо, но не и да се пита как.

Монетите се превърнаха в топки, които променяха цвета и нюансите си. Те се умножаваха и намаляваха, явяваха се и изчезваха, а аудиторията аплодираше.

Трудно беше да откъсне очи от представлението. Лесно успя да свие шест долара от чантата на бабата пред себе си. След като натика придобивката в обувката си, Люк се измъкна от мястото си, за да заеме позиция зад една русокоса красавица, която небрежно беше оставила чантата си от лико на пода до себе си.

Докато играта на ръцете на факира разгорещяваше публиката, момчето задигна още четири долара, но започна да губи концентрацията си. Казвайки си, че трябва да почака, преди да претършува дебелата дама отдясно, седна и се загледа.

През следващите няколко минути Люк беше просто едно дете с разширени от учудване очи, докато илюзионистът разтваряше картите на ветрило, после прокара едната си ръка по върха им, другата — по долната им част, и ветрилото остана да виси само във въздуха. При едно стилно движение на ръцете му картите се залюляха, наведоха се и се обърнаха. Публиката беше във възторг, погълната напълно от представлението. А Люк пропусна възможността да обере джобовете наоколо.

— Ти там — отекна гласът на Нувел. Люк замръзна, усещайки как тези черни очи го приковават. — Ти ми се струваш подходящ. Нуждая се от едно умно… — очите му мигнаха — едно честно момче да ми помага в следващия трик. Качи се на сцената. — Нувел обхвана увисналите карти и го прикани с жест.

— Хайде, дете, върви. — Един лакът мушна Люк в ребрата.

Изчервявайки се целият, той се изправи. Знаеше, че е опасно да те забележат. Но щяха да го забележат още повече, ако откажеше.

— Избери си една карта — покани го Нувел, когато момчето се качи на сцената. — Която и да е.

Той ги разтвори отново с лице към публиката, за да видят, че тестето е редовно. Бърз и ловък, разбърка картите, после ги разпръсна върху една малка масичка.

— Която и да е карта — повтори той и Люк сбърчи вежди, съсредоточавайки се, за да изтегли една от купчинката. — Обърни се към уважаемата публика — инструктира го Нувел. — Дръж картата с лицето напред, така че всички да могат да я видят. Добре, отлично. Бива си те.

Усмихвайки се, факирът пое отново колодата и я разбърка с дългите си ловки пръсти.

— Сега… — с очи, вперени в Люк, той изтегли напред картите. — Вкарай картата си, където поискаш. Където и да е. Чудесно. — Устните му се извиха в усмивка, когато му подаде колодата. — Разбъркай ги, както искаш. — Погледът на Нувел се задържа върху момчето, докато то размесваше картите. — Сега. — Постави ръка на рамото му. — На масата, моля. Искаш ли ти да сечеш, или аз?

— Аз ще го направя. — Люк постави ръка на картите, за да бъде сигурен, че няма да го измамят. Поне не когато е толкова близко.

— Най-горната ли е твоята карта?

Люк я повдигна и се захили.

— Не.

Нувел гледаше учуден, докато публиката започна да се киска.

— Не? Може би тази най-отдолу?

Въодушевявайки се, Люк обърна колодата и извади най-долната карта.

— Не. Май нещо се объркахте, мистър.

— Лошо, лошо, наистина — промърмори Нувел, дърпайки единия край на мустака си. — Ти си по-умно момче, отколкото си представях. Изглежда, че ме изигра. Картата, която ти избра, въобще не е в колодата. Защото тя е… — Той щракна с пръсти, извъртя китката си и извади осмица купа от самия въздух. — Ето я.

Докато Люк се пулеше, публиката избухна в одобрителни аплодисменти. Под прикритието на силния шум Нувел спокойно му каза:

— След представлението ела зад сцената.

И това беше всичко. Побутвайки леко момчето, той го изпрати обратно на мястото му.

През останалите двайсет минути Люк забрави всичко, освен фокусите на сцената. Наблюдаваше как малко червенокосо момиченце танцува на сцената в обсипано с пайети трико. Засмя се, когато тя стъпи в един огромен цилиндър и се превърна в бяло зайче. Почувства се възрастен и се забавлява много, когато момиченцето и факирът изиграха една смешна сцена на спор преди лягане. Момиченцето тръсна къдравите си червени коси и тропна с крак. С въздишка Нувел хвърли едно черно покривало върху нея и тупна три пъти с магическата си пръчка. Покривалото се смъкна на пода — детето беше изчезнало.

— Един родител — каза тържествено Нувел — трябва да бъде твърд.

За финал факирът сряза на две красива блондинка в дълбоко изрязано трико. Нейните гъвкави движения и костюмът, който едва покриваше тялото й, предизвикаха доста свиркане и възгласи.

Един ентусиазиран мъж в риза от муселин и корави джинси скочи от мястото си и извика:

— Хей, Нувел, ако сте свършили с дамата, аз съм готов да взема която и да е половинка.

Двете части на дамата бяха отделени. По нареждане на Нувел тя мърдаше пръстите на ръцете и краката си. Когато кутията отново бе съединена, Нувел извади стоманените разделители, размаха магическата си пръчка и отвори капака. С вълшебство станала отново цяла, дамата излезе навън под бурните аплодисменти.

Люк съвсем беше забравил дебелата жена и нейната чанта, но реши, че преживяното си е струвало парите.

Докато публиката се измъкваше навън, за да се повози на Лууп де Лууп или да позяпа Сахиб Змиеукротителя, той си проправи път към сцената. Мислеше си, че след като е бил нещо като асистент при трика с картите, Нувел ще му покаже как го прави.

— Хей, дечко!

Люк погледна нагоре. От неговата позиция човекът изглеждаше като великан: над два метра висок и с над сто и двайсет килограма солидни мускули. Гладко обръснатото му лице беше широко като голяма чиния, очите му — като две стафидки, забодени малко встрани от центъра. От устата му висеше цигара без филтър. Хърбърт Мауз Патрински беше заел цялата площ пред него.

Люк инстинктивно зае поза с изтеглена напред брадичка, сведени рамене и разкрачени крака.

— Да?

В отговор Мауз отсечено кимна с глава и се затътри нанякъде. Момчето размисли не повече от десет секунди и го последва.

Безвкусният евтин блясък на панаира почти напълно преля в сивота, когато пресякоха изсъхналата и изпотъпкана трева към скупчените каравани и камиони.

Караваната на Нувел изглеждаше като чистокръвен екземпляр сред кираджийски кранти. Беше дълга и елегантна, черната й боя блестеше на бледата лунна светлина. Сребрист надпис на френски известяваше: Великия Нувел. Невероятният магьосник.

Мауз чукна веднъж на вратата, преди да я отвори. Когато пристъпи вътре след него, Люк долови миризма, която някак странно успокоително му напомни за черква.

Великия Нувел вече беше съблякъл сценичния смокинг и в черен копринен халат се беше излегнал на тесен вграден диван. Стълбчета дим се издигаха бавно нагоре от половин дузина благоуханни конусчета. Чуваше се музика от цитра, а Нувел държеше чаша с бренди.

Люк мушна в джобовете обхванатите си от внезапна нервност ръце и зазяпа обстановката наоколо. Той знаеше, че току-що е влязъл в една каравана, но имаше странното усещане, че се намира в екзотична обител. Уханията, разбира се, и цветовете на пухкавите плюшени възглавници, натрупани тук-там, малките скъпи ръчно тъкани килими, пръснати по пода, драпираните копринени завеси на прозорците, мистериозното трептене на светлината от свещите.

И, разбира се, самият Максимилиан Нувел.

— А! — с усмивка, която показваше колко го забавлява това, макар и наполовина скрита в мустаците, Макс вдигна чаша към Люк. — Радвам се, че дойде.

За да демонстрира, че не е впечатлен, Люк сви кокалестите си рамене.

— Беше доста хубаво представление.

— Изчервявам се от комплимента — каза Макс сухо и посочи с ръка на момчето да седне. — Интересуваш ли се от фокуси, мистър…?

— Аз съм Люк Калахан. Сметнах, че си заслужава да дам един долар за някой и друг трик.

— Царска сума, съгласен съм. — Бавно, без да измества погледа си от Люк, той сръбна от брендито. — Но добра инвестиция за тебе, нали?

— Инвестиция? — С неудобство Люк хвърли поглед към Мауз, който се мотаеше наоколо, блокирайки вратата.

— Ти прибави няколко долара към тези, с които влезе. На финансов език се нарича добра възвръщаемост на парите, които вложи.

Люк храбро устоя да не издаде смущението си и безразлично срещна погледа на Макс. Добре го направи, помисли мъжът. Съвсем добре.

— Не знам за какво говорите. Трябва вече да тръгвам.

— Седни. — Всичко, което Макс направи, беше да изрече една дума и да вдигне единия си пръст. Люк се напрегна, но седна. — Виж какво, мистър Калахан, или мога да те наричам Люк? Хубаво име е това, от Люсиъс, латинската дума за светлина. — Той се изсмя и отново отпи глътка от питието си. — Но аз се отплесвам. Виждаш ли, Люк, докато ти наблюдаваше мен, аз наблюдавах теб. Няма да е джентълменско от моя страна да те питам колко събра, но една приблизителна сметка предполага около осем-десет долара. — Той се усмихна чаровно. — Това съвсем не е лоша възвръщаемост срещу един.

Люк присви очите си до цепки. По гърба му пропълзя струйка пот.

— Искате да кажете, че съм крадец?

— Не, ако това те обижда. В края на краищата ти си ми гост. А аз съм благосклонен домакин. Какво да ти предложа за пиене?

— Каква е сделката, мистър?

— О, да, но прибързваш. Ще дойдем и до това. Наистина ще стигнем. Но всичко по реда си, казвам аз винаги. Познавам апетита на малките момчета, защото и аз съм бил такова. — А това момче беше толкова слабо, че Макс можеше да преброи ребрата му под грубата фланелка. — Мауз, мисля, че нашият гост с удоволствие ще се наслади на един или два хамбургера, с всички прибавки към тях.

— Окей!

Макс се изправи, когато Мауз се измъкна през вратата.

— Нещо разхладително? — предложи той, отваряйки малкия хладилник. Нямаше нужда да гледа, за да знае, че очите на момчето бяха устремени към вратата. — Ти можеш да избягаш, разбира се — каза той между другото, изваждайки бутилка с пепси. — Съмнявам се дали банкнотите, които си натъпкал в дясната си обувка, могат да те забавят при бягството. А можеш и да се отпуснеш, да изпиташ удоволствието от една цивилизована вечеря и един разговор.

Люк размисли светкавично. Стомахът му куркаше от глад. Примирявайки се, той се помести с един инч по-близо до вратата.

— Какво искате от мен?

— Ами компанията ти — каза Макс, наливайки пепси върху леда. Едната му вежда леко се повдигна при мигновения блясък в очите на Люк. Така значи, помисли си той, правейки гримаса с уста… Значи нещата са стигнали дотам. За да подскаже на момчето, че не го заплашват подобни преживявания, Макс извика Лили.

Тя пристъпи иззад една завеса от пурпурночервена коприна. Като Макс и тя беше в пеньоар — бледорозов, поръбен с пера от обичка, също както и чехлите с високи токове на краката й. Жената затупка по постлания с килимчета под, разнасяйки около себе си вълна от парфюм „Шанел“.

— О, ние имаме компания. — Гласът й беше звънлив, като че ли зареден с постоянен смях.

— Да, Лили, скъпа. — Макс пое ръката й, допря я до устните си и я задържа. — Запознай се с Люк Калахан. Люк, моята безценна помощничка и обожавана компаньонка Лили Бейтс.

Люк преглътна един твърд възел в гърлото си. Никога не беше виждал нещо, подобно на нея. Извивките на тялото й, уханието, очите и устните, екзотично изрисувани. Тя се усмихна, примигвайки с невъобразимо дълги мигли.

— Приятно ми е да се запознаем — каза и се притисна до Макс, когато той обгърна талията й с ръка.

— Мадам.

— Люк и аз трябва да си поговорим за някои неща. Не исках да стоиш да ме чакаш.

— Няма нищо.

Той я целуна нежно, но с такава нежност, че бузите на Люк пламнаха, преди да откъсне погледа си.

— Je t’aime, ma belle^[1].

— О, Макс. — Тези френски нюанси винаги караха пръстчетата на краката й да помръдват.

— Поспи малко — промърмори й той.

— Окей. — Но очите й му казваха, че ще го чака. — Беше ми приятно да ви срещна, Люк.

— Мадам — успя да измърмори момчето отново, докато тя се шмугна зад червената завеса.

— Чудесна жена — отбеляза Макс, подавайки на Люк чашата с пепси. — Роксана и аз бихме били напълно загубени без нея. Нали, ma petite^[2]?

— Татко! — За частица от мига Роксана изпълзя изпод завесата и се изправи. — Стоях толкова тихо, дори Лили не ме видя.

— Да, но аз те подуших. — Усмихвайки се, той потупа с пръст нослето й. — Твоят шампоан. Твоят сапун. Моливите, с които рисуваш.

Роксана направи гримаса и мръдна напред с босите си крачета.

— Ти винаги знаеш.

— И винаги ще знам, когато моето малко момиченце е наблизо. — Той я вдигна и я сложи в скута си.

Люк позна детето от представлението, макар че то сега беше облечено за лягане в дълга нощничка на волани. Лъскава, огненочервена, къдрава коса се спускаше надолу по гърба й. Докато Люк отпи от пепсито, тя обгърна врата на баща си с ръчичка и започна да изучава госта с големи морскозелени очи.

— Изглежда подъл — реши тя и баща й се засмя и я целуна по главичката.

— Сигурен съм, че грешиш.

Роксана се опита да спори, после се примири.

— Изглежда, че би могъл да бъде подъл.

— Това е много по-точно. — Той я пусна на пода и погали косите й. — А сега кажи учтиво лека нощ.

Тя изправи главичката си, после кимна леко, подобно на кралица, благоволила да даде аудиенция.

— Хелоу.

— Да, хай. — Гадно малко хлапе, помисли си Люк и отново се изчерви, когато червата му изкуркаха.

— Мисля, че трябва да нахраниш стомаха си — каза Роксана, като че ли Люк беше някакво скитащо куче, намерено да рови в боклука. — Не знам дали трябва да го задържаш, татко.

Раздвоен между раздразнението и забавлението, Макс леко я тупна по дупето.

— Върви си в леглото, многознайнице.

— Още един час, моля те, татко.

Той поклати глава и се наведе да я целуне.

— Bon nuit, bambine.^[3]

Веждите й се събраха, оформяйки лека вертикална бръчица.

— Когато порасна, ще стоя по цяла нощ, ако пожелая.

— Сигурен съм, че ще го направиш неведнъж. Но дотогава… — Той посочи към завесата.

Долната устничка на Роксана се източи нацупено, но тя се подчини. Раздели надве завесата, после хвърли поглед през рамо.

— Обичам те, все пак.

— И аз теб. — Макс почувства онази стара, винаги дълбока топлина да трепка вътре в него. Неговото дете. Единственото нещо, което беше направил без трикове и илюзии. — Тя пораства — каза той като на себе си.

— Глупости — изръмжа в пепсито си Люк. — Тя е само един дечко.

— Така изглежда, сигурен съм, на някого с твоите много години и натрупан опит. — Сарказмът му беше толкова приятен, че Люк не го усети.

— Малките деца са болка в задника.

— В сърцето най-често — коригира го Макс, сядайки отново. — Но никога не съм срещал някое, което да ми причини неразположение в друга част от анатомията.

— Те струват пари, нали? — В думите му прозвуча искрица от стар гняв. — И постоянно ти се пречкат. Хората ги имат най-вече защото прекалено се разгорещяват, за да мислят за това, когато се чукат.

Макс прокара пръст по мустака си и вдигна чашата с бренди.

— Интересна философия. Някой път ще трябва да я разискваме в дълбочина. Но тази вечер… А, вечерята ти.

Объркан, Люк погледна към вратата. Беше все още затворена. Не чуваше нищо. Едва след няколко секунди се чуха стъпки и единичното почукване на вратата. Мауз влезе с кафяв плик в ръка, вече на петна от мазнината. Миризмата напълни със слюнка устата на Люк.

— Благодаря ти, Мауз. — С крайчеца на окото Макс забеляза как момчето с усилие се въздържа да не грабне плика.

— Искаш ли да съм на разположение? — попита Мауз и постави храната на малката кръгла масичка пред дивана.

— Не е необходимо. Сигурен съм, че си уморен.

— Окей. Лека нощ тогава.

— Лека нощ. Моля — продължи Макс, когато Мауз затвори вратата, — заповядай.

Люк бързо протегна ръка и извади единия хамбургер от плика. Опитвайки се да не се издаде, той отхапа първия залък бавно, но после, преди да успее да се спре, погълна останалото. Макс се облегна назад с полузатворени очи, пиейки брендито.

Момчето яде като млад вълк, мислеше Макс, докато Люк се справяше и с втория хамбургер и купчината пържени картофи. Напълно изгладнял, представи си Макс, за много неща. Той много добре знаеше какво значи истински да гладуваш — за много неща. Защото вярваше на инстинктите си и на това, което беше убеден, че вижда, зад лукавата враждебност в очите на момчето. Сега щеше да му предложи шанс за истинско тържество.

— Понякога се занимавам с четене на мисли — каза Макс спокойно. — Това може би ти е непознато.

Понеже устата му беше пълна, Люк успя само да издаде някакъв звук.

— Мисля, че е така. Ето една демонстрация, ако искаш. Ти си напуснал дома си и от известно време си на път.

Люк преглътна и се оригна.

— Не позна. Моите хора имат ферма на няколко мили оттук. Дойдох само за панаира.

Макс отвори очи. В тях имаше сила и нещо, което правеше силата още по-осезаема. Просто нещо мило.

— Мен не лъжи. Другите, ако трябва, ги лъжи. Но не мен. Ти си избягал. — Той направи толкова бързо движение, че Люк нямаше възможност да избегне ръката, която сграбчи като стомана китката му. — Кажи ми, не си ли напуснал майка, баща, един възрастен дядо със съкрушено сърце?

— Аз ви казах… — Хитрите лъжи, тези, които се беше научил да изрича така лесно, увехнаха на езика му. Очите са причина за това, помисли той в мига на обзелата го паника. Същите очи като на плаката, които като че ли гледаха вътре в него и виждаха всичко.

— Аз не знам кой ми е баща. — Изпусна се той, а тялото му се разтрепери от срам и гняв. — Мисля, че и тя не знае. По дяволите, за нея това няма значение. Може би съжалява, че съм си отишъл, защото няма кой да й купи бутилка или да й открадне някоя, ако няма пари. А може и този негодник, който живее с нея, да съжалява, защото няма вече кого да бие. — Сълзи, за чието съществуване въобще не предполагаше, избликнаха в очите му. Но това, в което беше сигурен, бе паниката, вкопчила се като дракон в гърлото му. — Няма да се върна. Кълна се в Господа, ще ви убия, преди да ме накарате да се върна при всичко това.

Макс охлаби ръката си върху китката на Люк. Той почувства болката, толкова близка до неговата на тази възраст.

— Мъжът те биеше.

— Винаги, когато ме докопаше.

Някакво пренебрежение имаше дори и в това. Сълзите му за кратко блеснаха, но изчезнаха.

— Властите?

Люк сви устни.

— Глупости.

— Да. — Макс въздъхна. — Ти си нямаш никого?

Брадичката с леко загатната дупчица се втвърди.

— Аз имам себе си.

Чудесен отговор, помисли Макс.

— А плановете ти?

— Отивам на юг, в Маями.

— Мммм… — Макс пое и другата китка на Люк и обърна дланите му нагоре. Когато почувства напрежението у момчето, за първи път показа с нещо нетърпението си. — Аз не се интересувам от секс между мъже — троснато каза той. — Нито ще падна толкова ниско да опипвам едно момче. — Люк вдигна поглед и Макс видя в очите му нещо, за което никое момче на дванайсет години не биваше да знае, че съществува. — Онзи мъж обиждал ли те е и по друг начин?

Люк бързо поклати глава, твърде силно засрамен, за да говори.

Но някой беше го направил, заключи Макс. Или беше се опитал. Това щеше да почака, докато се породи доверие.

— Имаш добри ръце, бързи, ловки пръсти. И усетът ти е доста изострен за младо момче като тебе. Бих могъл да се възползвам от тези ти качества, може би ще мога да ти помогна да ги усъвършенстваш, ако решиш да работиш за мен.

— Да работя? — Люк не можа да определи точно чувството, което го овладя. Детската памет е обикновено къса, а вече дълго време той не познаваше що е надежда. — Каква работа?

— Едно-друго. — Макс отново се облегна назад и се усмихна. — Може би ще ти се иска да научиш някой и друг фокус, младежо. Така се случва, че след няколко седмици и ние се запътваме на юг. Ти би могъл с работа да си осигуриш жилище и храна и малка заплата, ако я заслужиш. Ще трябва да поискам от теб — за известно време, разбира се, да се въздържаш да задигаш портмонета. Но мисля, че никое друго изискване няма да наруши стила ти.

Чувстваше болка в гърдите. Едва когато изпусна дъха си, Люк осъзна, че го беше задържал до пламване на дробовете.

— Аз ще бъда нещо като участник във фокусничествата ли?

Макс отново се усмихна.

— Не, няма. Но ще ми помагаш в поставянето и демонтирането на нещата. И ще се учиш, ако имаш афинитет към такива неща. Може да се случи да научиш достатъчно.

Сигурно това е някакъв капан. Винаги има капани. Люк се въртеше около предложението, както човек обикаля спяща змия.

— Мога да помисля.

— Това винаги е разумно. — Макс се изправи, оставяйки празната си чаша настрана. — Защо не спиш тук? Сутринта ще решим накъде сме. Ще ти донеса завивки — предложи Макс и излезе, без да дочака отговор.

Може би крои нещо, помисли си Люк, дъвчейки кокалчетата на пръстите си. Но не виждаше клопката, още не. И ще бъде добре, много добре, да спи поне веднъж под покрив, с пълен стомах. Той се изтегна, казвайки си, че само ще опита, но клепачите му натежаха. Светлината на свещите действаше върху тях така хипнотично.

Понеже гърбът му все още го тормозеше, той се обърна на една страна. Преди да позволи клепачите му да се затворят, отново прецени с поглед разстоянието до вратата — в случай, че му се наложи бързо да избяга.

Винаги би могъл да си тръгне сутринта, каза си той. Никой нямаше да го кара насила да стои. Никой вече не можеше да го накара да прави каквото и да е.

С тази мисъл заспа. Не чу, когато Макс се върна с чист чаршаф и възглавница. Не усети нищо, когато обувките му бяха свалени и поставени до дивана. Дори не промърмори и не мръдна глава, когато тя бе леко вдигната и нежно положена върху облечената в калъфка възглавница, която ухаеше на люляк.

— Знам къде си бил — прошепна Макс, — чудя се само къде ще стигнеш.

Още един миг той остана загледан в спящото момче, отбелязвайки силните лицеви кости, ръката, стисната в защитен юмрук, силното повдигане на гръдния кош, което издаваше крайно изтощение.

Той остави Люк да спи и отиде в меката, очакваща го прегръдка на Лили.