Зейн Грей
Легионът край границата (5)

Глава 5

Келс се разхождаше с провлечени крачки насам-нататък — черна, безмълвна сянка. Той имаше толкова изтерзан изглед, че човек би помислил, че бандитът е преследван и измъчван от хиляди демони и фурии.

Сетивата на Джоана бяха изопнати до крайност. Със свойствената си тънка проницателност, девойката запечатваше в себе си и най-нищожните подробности от околната картина: сгърченото лице на Келс, слабите очертания на глухите черни скали и неясните сенки на нощта. Следеше чувствата в гърдите си и анализираше тяхната същност. Келс тичаше бясно около девойката, зловещ и разярен, смазан от тежестта на своето бреме, изпълнен с омерзение от самия себе си, защото неговата мъжка гордост презираше малодушието. А сега той се чувствуваше пленник на своето малодушие, което го възпираше да се нахвърли като хищен звяр върху момичето. Хора, които имат характера на тоя разбойник, не са никога малодушни. В своя живот те не проявяват нито подъл страх, нито вероломство.

Джоана усети огнена лава в гърдите си — чувство, което изгаряше цялата й вътрешност и се разливаше като горяща течност по нейните жили. Тя съзнаваше, че това чувство не беше нищо друго, освен пламенната й омраза към похитителя. И все пак в сърцето на девойката проблясваха искрици на милосърдие към него. Тя преценяваше по достойнство героичната му въздържаност и се удивляваше на адската борба, която бандитът водеше срещу изгарящата го жестока страст. А обуздаването на тази страст изискваше свръхусилия от един човек, който с години е водил див живот всред диви хора в епохата на сурови и необуздани нрави.

И като премисляше възможностите, с които Келс бе разполагал през време на дългите часове и безкрайните мили всред своята самота на планинската пустиня, Джоана не можеше да не изпита едно леко чувство на благодарност към него. Тя не подценяваше ни най-малко неговото самообладание и си даваше ясна сметка за тормоза, на който се бе подложил, за да надвие сам себе си — колкото да бе различен от Бил и Халови и да му липсваше тяхната брутална наглост. Но всичко това би останало без никакво значение и нейните разсъждения биха отишли напусто, ако Келс не успее да победи себе си докрай.

И така, Джоана чакаше, неподвижна и безмълвна, полагайки болезнени усилия да запази самообладанието и стоманените си нерви.

Девойката бе облегнала гръб на седлото си и се бе загърнала в една покривка. Но въпреки присъствието на мрачната и зловеща фигура, която беснееше около нея, въпреки че духът й бе прикован към една-единствена страшна и неотменима мисъл, Джоана се вгледаше в пламъците на разпалените главни и в мигането на студените, безмилостни звезди, следеше грамадните сенки под скалистите стени, вслушваше се в лекото стенание на вятъра в клоните на балсамовото дърво, в ромоленето на сребристото поточе и във всички тайнствени звуци, които й се струваше, че долитат до нейните уши и чието естество не можеше да определи. Освен това върху душата на Джоана жестоко тегнеше и дълбокото, непоносимо безмълвие. Този мрачен каньон й се виждаше като края на света. Тук тя се чувствуваше сякаш притисната от огромни и безкрайни планини, погребана в грамадна, грозна и безмълвна гробница.

Внезапно Келс се приближи до огъня с безшумни стъпки и наклони снагата си към Джоана. Лицето му представляваше само едно тъмно й мътно петно, ала стойката на неговото тяло наподобяваше вълк, който се готви за скок. Разбойникът се наклоняваше все по-ниско към момичето — бавно, но непрекъснато. Джоана съзря големия револвер, който се люлееше около краката му — черен и ясно очертан на светлината от огъня. Дръжката на оръжието издаваше синкав, студен блясък. Келс се наведе толкова ниско над девойката, че тя можа да види ясно лицето и очите му, които приличаха на сенки от извиващи се пламъци. Джоана се взря в неговите очи с твърд поглед, с бистри очи, без страх и без да мигне. Дишането на разбойника бе задъхано и хрипливо. Той втренчено гледа момичето известно време; Джоана повярва, че неговото фиксиране продължи цяла вечност. След това приведената фигура на бандите се изопна и изправи. Той се отдръпна и поднови разходката си около огъня.

И от този миг нататък за Джоана времето започна да протича в отделни моменти или часове, които се отпечатваха в нейното съзнание от заплашителния силует на Келс. Всеки път той се промъкваше към нея от различна посока; но всеки път я заварваше будна и с широко отворени очи. Мрачният му поглед се виждате на Джоана като поглед на задгробна сянка. Този поглед се плъзваше стръвно по гъвкавата и стройна снага на момичето. След това Келс отново се загубваше в мрака.

Джоана седеше неподвижна, но не преставаше да бди зорко. Понякога шумът от стъпките на разбойника заглъхваше напълно и девойката напрегнато се вслушваше, треперейки от страх, че той може да се промъкне до нея безшумно като пантера. Понякога Келс разпалваше огъня дотолкова, че високи пламъци се издигаха към тъмното небе; друг път го оставяше почти да загасне. А тъкмо тези мигове на пълен мрак изпълваха Джоана с неизразим ужас. Нощта й се струваше вероломна — съюзница на нейния враг. И тази нощ продължаваше до безкрайност; Джоана очакваше зората с болезнено напрежение… и същевременно гледаше на приближаващия ден с чувство на абсолютна безнадеждност. Можеше ли тя да понесе и занапред тия безкрайни, жестоки часове? Нямаше ли да се пречупи нейната воля под това постоянно, непоносимо напрежение? Нима нейните сили нямаше да се огънат?

Наставаха моменти, когато Джоана трепереше като лист всред буря и когато ударите на сърцето й се чуваха всред тишината; в такива моменти и едно дете би забелязало нейното безгранично отчаяние. Имаше мигове, когато всичко това й се струваше жестоко, нереално, невъзможно, сякаш беше мъчителен кошмар. Но щом Келс се появеше около нея или се промъкваше дебнешком, за да я изненада, подобно на котка, която си играе с уловена мишка, Джоана отново добиваше сили и нейното внимание, тласкано сякаш от странна и непреодолима сила, неотклонно се съсредоточаваше в револвера, който се люлееше около бедрото на разбойника. Девойката едва устояваше на изкушението да грабне и стисне здраво, в ръката си това оръжие — толкова близо до нея се люлееше то понякога.

Нощта вече преваляше, когато Келс изчезна за по-дълго време; колко продължи отсъствието му — Джоана не би могла да определи. Но неговото отсъствие я правеше по-недоверчива и повече я плашеше, отколкото присъствието му. Колкото по-близко идваше той до нея, толкова повече сили добиваше тя и толкова по-твърдо ставаше решението й да изпълни своето намерение. Най-после каньонът започна да губи дълбоката и непроницаемата си тъмнина и взе да се изпъстря със сиви проблясъци и петна. Дрезгавината настъпваше. Ужасната и безконечна нощ, през която Джоана от момиче бе прераснала в жена, беше вече към края си. През тази паметна нощ Джоана не бе затворила очи нито за един миг.

Щом денят настъпи, тя стана от леглото си. Мускулите й се бяха схванали и вдървили през дългите часове, които бе прекарала в лежане на земята. Джоана започна да се движи наоколо, за да се поразтъпче. Келс също отхвърли покривката от тялото си; той бе прекарал остатъка от нощта под балсамовото дърво. Лицето му беше мрачно, изпито, сбръчкано. Джоана го наблюдаваше. Той отиде до потока, потопи ръце във водата и започна да си плиска лицето с бързи и нервни движения. После се отправи към загасналото огнище. От личността на разбойника лъхаше странна и мрачна суровост; той беше смутен и печален — нещо, което не се забелязваше у него предния ден.

Джоана намери водата леденостудена, но тя подействува като балсам върху разпалената жар под кожата й. Щом се увери, че Келс очевидно не й обръща внимание, тя продължи да върви бавно нататък, към мястото, където потокът извираше от скалата. Изворът се намираше на около стотина крачки, но беше на открито и се виждаше много добре от лагера. Джоана затърси с поглед коня си, но не можа да го види. Тя взе решение да избяга при първия удобен случай, все едно пеш или на кон, само да се изтръгне от ноктите на Келс. Безразлично й беше, че може да се заблуди и да скита без път сред планините, докато гладната смърт сложи край на нейните страдания. Може би денят ще бъде отчасти поносим за нея, но една втора нощ сигурно щеше да я доведе до безумие. Тя седна на една скала и продължи да размишлява, задълбочена в своите планове за бягство; внезапно я стресна гласът на Келс, който я викаше. Джоана бавно закрачи обратно към лагера.

— Няма ли да ядете? — запита той.

— Не съм гладна — отвърна тя.

— Все пак трябва да ядете на всяка цена… дори да се задушите от храната! — каза той повелително.

Джоана седна до огъня, Келс й подаде храна и питие. Тя избягваше да го погледне, но чувствуваше, че и неговият поглед също не е устремен в нея. Колкото и чужди да изглеждаха един на друг те през вчерашния ден, днес разстоянието, което ги делеше, бе неизмеримо по-голямо.

Джоана похапна малко и блъсна останките настрана. След това напусна огъня и започна да се влачи безцелно наоколо, без да възприема това, което очите и виждаха. Зловеща сянка помрачаваше нейната душа, предчувствието за неизбежна катастрофа я караше да тръпне. Кръвта й се смразяваше при мисълта за оня фатален момент, който щеше да настъпи след това безкрайно, мъчително очакване.

Джоана се облепва върху стъблото на балсамовото дърво, но скоро се махна оттам и седна върху каменната пейка; не издържа и тук обаче, а отново започна да снове насам-нататък. Това безцелно лутане бе продължило навярно с часове, ала тя не би могла да каже дали беше траяло дълго или кратко. Загубила бе представа за времето. Постепенно я завладя странна отпуснатост на духа, смелостта й внезапно отслабна. Но чудно нещо: нейното униние се придружаваше от конвулсивна, неуморна и властна активност. Нервите на Джоана се намираха пред окончателно рухване.

Внезапно едно провикване на Келс прогони с бързината на светкавица всяка слабост от тялото на девойката и отново изпълни душата й със студено напрежение. Разбойникът идваше към нея. Лицето му отново бе добило свойствения си любезен израз и явно сияеше от някаква прикрита, задна мисъл. Той стъпваше ловко и сигурно, сякаш бе от рождение обитател на планината. Джоана погледна в сивите му очи и прочете присъдата си в тях. Тези очи отразяваха демона, който бе взел връх в него и го тласкаше към насилие. В тях гореше онази дивашка страст, която не се спира пред нищо. Маската на разбойника бе паднала окончателно.

Келс сграбчи Джоана за ръката и я притегли в обятията си с едно-единствено, мощно движение.

— Трябва да платите този откуп!

Силата, с която разбойникът се нахвърли върху момичето, показваше, че се е приготвил да смаже очакваната съпротива от нейна страна. Джоана обаче предпочете да не се брани, а само наведе глава, за да скрие очите си; защото тя се страхуваше, че погледът й може да издаде нейните замисли.

Келс здраво притисна Джоана в прегръдките си и я повлече към колибата, като почти я носеше на ръце. По пътя девойката виждаше със страхотна яснота балсамовите и липови клончета под краката си, виждаше високата сочна трева, изпъстрена със сини и жълти цветенца. После изведнъж пред очите й се мернаха сухи и прогнили клони. Тя се намираше вече в колибата.

— Момиче!… Аз… те желая страстно! — изхлипа Келс с прегракнал глас.

Той обърна девойката с лице към себе си и я притисна в обятията си с такава дивашка буйност, сякаш бе дивак по рождение и насилието беше в кръвта му.

Ако Джоана изобщо се бранеше, нейната съпротива бе съвсем слаба. Тя се увиваше като змия в прегръдките на разбойника, мъчейки се да провре ръката си между неговите ръце, които обгръщаха шията й. След това се отпусна безпомощна. Келс я притисна силно към своите гърди и вдигна нагоре лицето й с грубата си ръка, която трепереше от страст. След това, съвършено обезумял, той обсипа с целувки лицето, шията и раменете на девойката, като впиваше дълбоко в нейната плът жарките си тръпнещи устни. Джоана се чувствуваше ослепена, обхваната от огън; тялото й пламтеше. Ала нейното намерение беше така твърдо, действията й бяха толкова чудни и бързи, колкото неговата страст беше буйна и неудържима. Ръката на Джоана започна да опипва дрехите на бандита. С първото си движение нейната ръка докосна колана му; после се плъзна по колана с бързината на светкавица. Пръстите й се докоснаха до студеното оръжие, свиха се конвулсивно и предадоха ледени тръпки по цялото тяло на девойката; после, твърди и самоуверени, нейните пръсти се плъзнаха по-надолу, за да напипат спусъка.

Тогава… с върховно усилие и трепетна енергия, която по сила не отстъпваше на енергията на разбойника, Джоана изтегли револвера от кобура. Тя вдигна оръжието, но очите й останаха затворени. Нейното тяло се бе отпуснало безволно под целувките на Келс — всеизгарящите целувки на един здрав и енергичен мъж, лишен от сладостта, огъня и живота на женските устни. Настъпил бе моментът, в който скотското желание на разбойника да притежава момичето се сблъска със сляпата ярост на жената срещу похитителя на нейната чест. Джоана прилепи револвера към слабините на Келс и натисна спусъка.

Тъп, глух гърмеж се разнесе в колибата. Миризма на барут раздра ноздрите на Джоана. Ръцете на Келс се изопнаха конвулсивно, прегръдката му се отпусна със странно и бързо намаляваща сила. Джоана се олюля назад и се изскубна от неговите ръце, все още държейки очите си здраво затворени. От устните на Келс се изтръгна грозен вик — вик на предсмъртна агония. Девойката настръхна. И когато най-после отвори очи, тя видя бандита да се олюлява като поразен от гръм или като уловен звяр, попаднал в жестоките стоманени скоби на капан. Ръцете на Келс се откъснаха от кръста и от тях закапа кръв. Раздвижиха се диво из въздуха и кървавите капки започнаха да валят по дървените стени на колибата и върху сухите клони на пода. Едва тогава Келс схвана какво бе станало и насочи кървавите си ръце към Джоана.

— Боже велики! — изхърка той. — Ти стреля върху мене!… Ти… ти, момиче!… Ти ме изигра… Знаела си… през цялото време си разбирала много добре!… Ти, фалшива котка!… Дай ми… револвера!

— Келс, назад! Ще ви убия! — изкрещя Джоана.

Бандитът не виждаше оръжието. В безумното си заслепение той се опита да скочи напред и да улови момичето, ала не му се удаде. Неговото тяло се прегъна, краката му се подкосиха; той се повали на колене и щеше да се строполи на земята, ако не беше намерил опора в стената.

Изведнъж по лицето на разбойника настъпи промяна. Мрачно, подуто и сгърчено до този момент, сега стана бяло и призрачно, обля се с лепливи капки пот и чертите му се разкривиха болезнено. Страшните очи на бандита отразиха мислите, които светкавично се сменяха в главата му: учудване, страх, ярост и… дори възхищение.

— Джоана, ти ме… ликвидира! — изхриптя Келс. — Строши ми гръбнака!… Ще умра от тази рана. Ох, как боли! Боли! Аз не мога да понасям болки! Ти… ти, момиче! Ти — невинното момиченце на седемнадесет години! Ти, която не би могла да причиниш болка на никое живо създание! Ти, нежната… кротката!… Ах! Как ме измами! Женско коварство! Трябваше да предугадя това. Добрата жена… е по-страшна… от лошата жена… Но аз го заслужих. Някога бях… Ах, тези болки!… Защо не ме уби… докрай?… Джоана… Рандъл… гледай… как умирам! И без това… все някога ще умра… било от въже… било от куршум… и затова се радвам, че… че… умирам от твоята ръка!… Човек ли съм аз или звяр… знай… че съм те обичал!

Джоана захвърли револвера и падна на колене пред разбойника, чупейки ръце, обладана от неизказан ужас. Искаше да му каже, че съжалява, че той самият я бе тласнал към тази крайност, че трябва да й позволи да се моли за душата му. Но не можеше да говори. Езикът й бе прилепнал към небцето и тя чувствуваше, че се задушава.

Лицето на Келс се промени повторно, този път по-бавно и едва забележимо. Той вече не гледаше Джоана. Беше я забравил. Белият цвят на лицето му постепенно се разнесе и то стана сиво — сиво като зловещите му очи. Дух, чувства, живот — всичко изчезна от неговото лице. Конвулсиите, които раздрусваха измъченото тяло на смъртно ранения разбойник, пресекнаха. И всичко, което бе останало от Келс, беше една самотна душа, която заскита между живота и смъртта над зловещите пустини в крайграничната област. Внезапно раменете на Келс се изплъзнаха по стената надолу и неподвижното му тяло се строполи в краката на Джоана. Тогава и тя загуби съзнание.