Зейн Грей
Легионът край границата (17)

Глава 17

Очевидно за Келс тази буца съвсем не значеше обвинение в предателство срещу Джим Клийв; личеше, че разкритието на Гулден не произведе особено впечатление върху главатаря. Също така не му подействува и мрачната напрегнатост на горилата и неговите другари.

— Следователно Джим не е убил златокопача! — извика Келс.

По лицето на главатаря пробягна чуден блясък, който беше в хармония с радостния тон на възклицанието му. Странно бе това, че в гласа на Келс не се долавяше подозрителност, а облекчение. Джоана повярва, че разбира Келс много добре. Главатарят се радваше, че още не бе успял да направи убиец от Клийв.

Изглежда, че Гулден се колебаеше с отговора си.

— Казах ти вече, че аз ликвидирах Крийди. А сега ние искаме да знаем дали този предмет говори и на тебе същото, което говори на нас.

Грамадната космата ръка на горилата почука по златната буца.

Едва сега Келс схвана скритото значение на тия думи.

— Какво ти говори този предмет? — запита той студено, като изгледа Гулден и след това очите му зашариха върху мрачните фигури, застанали зад гърба на великана.

— Един член от нашата банда е предател. Мами и тебе. Това ние знаем вече отдавна. Джим Клийв тръгва, за да убие Крийди. Връща се обратно с пояса на Крийди и с една лъжа!… Следователно имаме основание да вярваме, че предателят е Клийв.

— Не. По този въпрос се заблуждаваш, Гулден — отговори Келс сериозно. — Младежът ме е излъгал; но аз мога да му простя тази лъжа. Той е загубил смелост… и нищо повече. Да убие човек през време на съня му… за Джим това беше премного… Така или иначе, не виждам какво има тук за осъждане. Защото от буцата на Клийв ти се пада десет пъти повече злато, отколкото се състоеше твоят дял от златото на Крийди.

— Не се касае за мене — заяви Гулден. — Това, което казваш за Клийв, може да е истина. Но аз не го вярвам. И бандата е раздразнена. Необходимо е да бъде разследвана тази случка. Наблюдават ни. В комарджийниците не ни посрещат много радушно. Миналата нощ не ми позволяваха да седна до игралната маса у Белчер.

— Ти вярваш значи, че именно Клийв е дърдорил? — запита Келс.

— Да.

— Обзалагам се на всяка унция злато, която притежавам, че по този въпрос ти се мамиш жестоко — заяви Келс. — Държа бас, честно и почтено, срещу всеки залог, който ти пожелаеш.

— Външно обстоятелствата говорят против Клийв — измърмори Гулден нерешително.

По-силният дух на главатаря го бе победил още преди почването на спора им.

— С това съм съгласен — отвърна Келс.

— Тогава върху какво именно се основава твоето доверие в него?

— Изключително върху моето познаване на хората. Джим Клийв не е човек, който би предал своите другари. Някой изказвал ли е гласно такова подозрение?

— Да — отвърна Гулден бавно. — Червения Пирс.

— Пирс беше лъжец — каза Келс горчиво. — Застрелях го, понеже ме излъга.

Погледът на Гулден остана втренчен в главатаря. Хората му замърмориха помежду си и започнаха да се оглеждат.

— Пирс ми разказа, че ти си натоварил Клийв да ме убие — изтърси ненадейно великанът.

Ако той бе очаквал да изненада Келс с тези думи, остана измамен.

— И това е още една лъжа — отвърна главатарят на бандитите с погнуса. — Гулден, вярваш ли, че аз съм си загубил ума?

— Едва ли мога да повярвам такова нещо — отговори Гулден и беше готов да се засмее, ако изобщо той можеше да се смее.

— Е добре, аз все още притежавам достатъчно разум, за да не изпратя по петите на мъж като тебе едно момченце като Клийв.

Изглежда, че Гулден беше чувствителен към ласкателствата. Той се обърна към своите хора. Силното влияние на личността на Келс бе подействувало и върху тях. Те бяха вече готови да се завъртят като ветропоказатели.

— Червения Пирс е издъхнал и не може да се защищава — каза Беди Джонс, като отговор на неизречените мисли на другарите си.

— Момчета, казано между нас, често съм се съмнявал в Пирс, много повече, отколкото в Клийв — обади се Гулден сърдито. — Но пред никого не съм изричал нито дума по този повод, защото не съм притежавал никакви доказателства.

— Разбира се, в последно време Ред ми се виждаше някак си особен и раздразнен — добави Шик Уилямс. — По-рано двамата с него бяхме много близки приятели… Но после между нас настъпи охлаждане.

Гулден се почеса по главата и изпусна едно проклятие.

— Ние само прахосваме ценното си време — подхвърли Бърд плахо. — Не забравяйте, че долу в лагера става нещо, а ние не знаем какво именно.

— А! Не слушаме ли от цяла седмица вече глупавата мълва за пристигането на бдителите — извика Гулден.

Един от бандитите случайно погледна през вратата навън и ненадейно подсвирна.

— Какъв е този конник?

Бандата на Гулден се заблъска към вратата.

— Това е Хенди Оливър.

— Не е той.

— Но да, той е. Аз го познавам. Но конят не е неговият. Вижте с каква бързина препуска насам!

Леки възклицания на изненада и любопитство последваха тези думи. Келс и хората му гледаха напрегнато, но никой от тях не проговорваше. Тропот от копита по каменистия път извести за бързото пристигане на кон… и завърши с глух удар пред вратата на хижата.

— Хенди!… Какво има?… Преследват ли те?… Изглеждаш страшно бледен.

Тези и много други въпроси заваляха като град върху новодошлия.

— Къде е Келс? Оставете ме да вляза вътре — отговори Оливър с дрезгав глас.

Бандитите се разделиха на две, за да пропуснат да мине дългият и мършав Оливър. Той закрачи направо към Келс и се спря пред масата, която го отделяше от главатаря. Лицето на Оливър бе сиво, дишането му тежко, цялата му личност отразяваше сериозност и решителност.

— Келс, аз те бях напуснал — рече той с протегната ръка.

Това бе жест на разкаяние и самообвинение.

— Какво значи това? — попита Келс и главата му се наклони стръвно напред, като клюн на орел.

— Вземам всичко обратно!

Келс хвана протегнатата ръка на Оливър и я раздруса мъжки.

— Хенди, не те познавам като човек, който се връща тъй лесно назад. И затова се радвам особено. Но какво те накара да промениш мнението си така бързо?

— Бдителите!

Радостта на Келс замря в един миг.

— Бдителите! — процеди той през зъби.

— А този път не е само слух, Келс. Нося големи новини… Приближете се, момчета. И ти също, Гулден, ела насам и слушай: дойде часът, когато трябва отново да се обединим. По-здраво от всеки друг път.

Гулден и групата му се притиснаха по-напред. Хенди Оливър бе обкръжен от бледни, изопнати лица с мрачни чела и сурови погледи.

Едно след друго, той бавно изгледа всички тези лица и неговият поглед подготви бандитите да чуят удивителни и неприятни разкрития.

— Момчета, между всички подли и гадни предатели, които някога са съществували на тоя свят, Червения Пирс е бил най-лошият!

Никой не проговори, нито се помръдна.

— Пирс също е бил бдител!

Лек, неясен шепот, приличен на далечно бучене, пробягна през цялата банда.

— Сега слушайте и не ме прекъсвайте. Не разполагаме с много време… и затова няма да ви разправям по какъв начин съм узнал за подлата роля на Пирс. Това наистина се дължи само на чиста случайност. Аз съм разгледал и установил случките, точка по точка. Ето как са се развили събитията:

Някой таен член от бандата на бдителите се е сближил с Червения Пирс и мерзавецът се е съгласил да продаде наведнъж целия граничен легион. При тази сделка Пирс е щял да получи хубав залък. Той обаче започнал да протака работата и да отлага крайния удар от ден на ден, като през това време предал само неколцина от момчетата, например Дарт и Зингълтън, Френчи и Тексас, всички заловени на местопрестъплението. Пирс е насочил бдителите по дирите на тези наши другари, за да докаже, че заслужава доверие.

Не се вълнувайте! Имам доказателства. Почакайте малко! Слушайте ме само!… Всички вие през пелия си живот не сте виждали такава коварна змия, каквато е бил Червения Пирс. А играта, която е възнамерявал да ни устрои, наистина е била удивителна.

Днес Пирс е трябвало да предаде пелия легион. Вие бяхте свидетели как той започна да дразни Келс и как с мазния си език се опита да получи гаранция, че няма да има стрелба. Обаче за пръв път Пирс прецени погрешно поведението на Келс. Той охули неговото момиче и получи наградата за своя труд. Може би в плана на Пирс е било предвидено да заграби момичето за себе си. Във всеки случай едно нещо е положително: между Пирс и бдителите е било уговорено, че днес ще бъде предаден целият граничен легион. Ако Пирс не беше се преселил преждевременно в ада, в този момент всички ние щяхме да бъдем оковани здраво, готови за въжето на палача…

Момчета, бях първият, който се обяви против Келс, и сега трябва да призная, че съм бил голямо магаре. От това следва, че и вие всички сте били магарета, защото сте се опитвали да ритате срещу него. Ако това не е доказателство, тогава какво друго доказателство би могло да се желае?

Но трябва да побързам с моята история… Бдителите държаха съдебно заседание долу в големия салон и локалът беше претъпкан като кутия с консерви. Нито един златокопач не остана при работата си… А какво значи това за Алдър-крийк — можете лесно да си представите.

Промъкнах се вътре в локала, седнах на една бъчва и започнах да наблюдавам. Дарт, Зингълтън, Френчи и Тексас бяха разпитвани от маскирани съдии. Един човек до мене ми каза, че първите двама вече са били намерени за виновни. Не беше много трудно да се намерят доказателства против Тексас и Френчи. Неколцина златокопачи между присъствуващите ги познаха и установиха тяхната самоличност. Двамата бяха признати за виновни и осъдени на смърт чрез обесване!…

След това съдиите им направиха предложение да ги освободят, като им дадат възможност да преминат границата, при условие, че ще станат свидетели на обвинителната власт и ще предадат граничния легион и неговия главатар. Това предложение бе направено поотделно на всеки един от четиримата осъдени. Дарт изобщо не отговори. Зингълтън изруга и ги изпрати по дяволите. Тексас започна да хули и се кълне, че е само един обикновен и почтен бандит и че никога нищо не е чувал за легиона. Но на французина сърцето бе паднало в панталона… и може би щеше да приеме предложението. Но Тексас започна да го обсипва с ругатни и проклятия, Френчи се засрами и накрая отказа да си развърже устата. Обаче, след като Френчи бъде отделен от Тексас, бдителите ще го накарат да се разбъбри. По кураж той прилича на мексиканец…

След това в заседанието настъпи застой. Хилядите златотърсачи започнаха да реват като бесни, искайки да се окачат веднага на бесилката осъдените. Но бдителите се бавят още и имам причини да вярвам, че те очакват появяването на Пирс.

— Така! И какво е сега нашето положение, според тебе? — запита Келс хладнокръвно и със звънлив глас.

— За мене едно нещо е сигурно: нашият легион не е още от крит — отговори Оливър. — Иначе тия маскирани бдители отдавна вече щяха да се заловят за работа. Но ще бъде много глупаво да си въобразяваме, че можем да рискуваме и да останем тук, макар и само един ден още… Мисля, че е крайно време да си стягаме багажа и да тръгваме обратно за Кябин Гълч.

— Гулден, какво ще кажеш ти? — запита главатарят с рязък глас.

— Тръгвам или оставам, както решиш ти — отговори великанът.

Той се радваше, че при този критичен обрат в положението може да предостави на Келс да вземе решение. А привържениците на горилата приличаха на стадо овце, готови да се втурнат подир овена, който ги води.

Но макар че Келс поради това внезапно и чудно покорство стана отново неограничен повелител на легиона, в неговата личност не се прояви нищо, което би напомнило присъщата му живост и властна ирония. Може би сега той виждате нещата много по-ясно от когато и да било по-рано. Но все пак главатарят прояви разумна решителност и така доказа, че е напълно дорасъл да се справи с трудното положение.

— Слушайте… всички — каза той. — Конете и вещите ни са скрити в котловина на разстояние няколко мили по-долу от лагера. Трябва да отидем там. Оттук не можем да помъкнем със себе си нито хранителни припаси, нито някакви други вещи. Ще рискуваме да преминем напреки през лагера. Сега напуснете хижата по двама и по трима и ме чакайте долу, в края на ревящата тълпа. Щом дойда, ще се съберем заедно. И тогава всички ще последвате моя пример.

Гулден втикна златната буца под палтото си и излезе навън, последван от Бъд и Джонс. Останалите излязоха по двама. Скоро при Келс останаха само Бейт Ууд и Хенди Оливър.

— Сега, момчета, тръгвайте и вие. Бдете долу в лагера да не се разпръсне бандата и ме чакайте.

След като двамата бандити излязоха, Келс повика Джим и Джоана от съседната стая.

* * *

През всичкото това време ръката на Джоана бе почивала в шепата на Джим. Младата жена бе погълната до такава степен от развоя на събитията, че съвършено забрави това обстоятелство. Сега Джим пусна ръката на Джоана и я погледна — бледен и занемял. След това мина в другата стая. Джоана го последва.

Келс си слагаше шпорите.

— Всичко ли чухте? — запита той, щом зърна лицето на Джим.

— Да — отвърна младият мъж.

— Толкова по-добре. Трябва да побързаме… Джоана, облечете палтото на Клийв. Свалете си маската. Джим, вземи всичкото си злато, но побързай. Ако сме тръгнали, когато се върнеш, спусни се надолу по пътя. Желая да те имам близо до себе си.

Клийв напусна хижата, а Джоана изтича в своята стая, за да облече палтото. Разполагаше с твърде малко време, за да подбере от нещата си малкото, което можеше да вземе със себе си; нейният избор падна върху малката чанта за седло, в която бързо натъпка гребен, четка и сапун — повече не можеше да се побере. След това се върна в голямото помещение.

Келс бе разковал една дъска от пода и тъпчеше джобовете си с малки кесийки от еленова кожа, пълни със злато. Палтото му се изду и от двете страни.

— Джоана, сложете в джобовете си малко месо и сухари — каза той. — Аз няма да почувствувам глад, когато джобовете ми са пълни със злато. Но вие трябва да се запасите с малко храна.

Джоана прерови грубо издялания готварски долап на Бейт Ууд.

— Сухарът е тежък като злато… и по-твърд — каза тя.

Келс хвърли към нея особен поглед, който изразяваше гордост, възхищение и печал.

— Вие сте най-храброто момиче, което някога съм виждал! Ако аз не бях… Но вече е много късно за това!… Джоана, ако ми се случи нещо, дръжте се с Клийв. Вярвам, че можете спокойно да му се доверите. Сега напред.

Главатарят прекрачи прага и напусна хижата. Младата жена почти трябваше да тича, за да може да върви заедно с него. Надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Джоана знаеше, че Джим ще ги настигне скоро, защото златният му прах беше скрит в една дупка в скалата, намираща се зад нейната стая. Така че Джим не се нуждаеше от много време, за да си прибере златото. Но въпреки това тя не преставаше да поглежда страхливо назад. Тя и Келс бяха изминали може би няколкостотин метра, когато Джим се появи на пътя. Той започна да тича, за да ги настигне. Присъедини се към тях близо до първата палатка.

— Джим, разполагаме ли с оръжия? — запита го главатарят на бандата.

— Аз имам два револвера — отговори Джим.

— Добре. Човек не може да знае… Джим, страх ме е за бандата. Момчетата са като умопобъркани. Какво мислиш ти?

— Не зная. Трудно положение.

— Но те няма да ни пипнат. Само без страх. Но бандата, бандата никога вече няма да се събере отново. — Този чуден човек говореше с лека меланхолия. — Сега да вървим малко по-бавно — добави той. — Не бива да привличаме вниманието на хората. Джим, правилно ли те разбрах, относно историята с Крийди?

— Напълно. Аз просто загубих смелост.

— Е, все едно.

След това изглеждаше, че Келс съвършено забрави този въпрос. Той крачеше напред, хвърляйки на всички страни остри, изпитателни погледи. Внезапно при един завой главатарят спря и скръцна със зъби. Улицата, до самия край, беше съвършено безлюдна. Но отсреща, в далечината, се вълнуваше огромна човешка навалица, която приличаше на черно, бурно море.

Келс отново закрачи напред. „Последното златно зърно“ правеше впечатление на празен хамбар. Колко пуст и безлюден беше центърът на селището… и как многозначителна беше тази пустота! Келс оставаше мълчалив.

Джоана бързо крачеше между главатаря и Клийв. Тя правеше опити да се подготви и въоръжи за зрелището, което ги очакваше в края на улицата. Един особен дрезгав рев и гледката на безброй махащи ръце я накараха да изтръпне от страх. Тя наведе поглед и се вкопчи трепереща в мишците на двамата мъже.

Най-после тримата се спряха. Джоана почувствува близостта на човешкото море, преди още да го види — пъстра и многолика навалица от хора, които зяпаха с изпружени напред шии и превити гърбове. Единствена Джоана насилваше себе си да гледа към земята.

Келс застана мълчалив и неподвижен. Ръката на Джим обхвана здраво мишцата на младата му съпруга. Ненадейно множество мъже се струпаха около Келс. Джоана долови бърз шепот. Групата, която се увеличаваше непрестанно, тръгна бавно напред и Джоана се усети влачена от другите. След няколко минути тя, Келс и Джим бяха притиснати в средата на плътен обръч от хора. Внезапно Джоана забеляза грамадната фигура на Гулден, после — дългия Оливър, Смит и Блики, Бърди Джонс, Уилямс, Бъд и мнозина други. Кръгът, който образуваха бандитите, приличаше на всяка една от многобройните групи, които се вълнуваха, шепнеха с хрипкави гласове и гледаха възбудено в една определена посока.

Внезапно своеобразен шум, приличен на рева на развълнувано море, раздруса навалицата: пронизителен, неестествен, изразяващ дивашка радост. Последва силен тропот на крака и блъсканица, безброй ръце се вдигнаха нагоре във въздуха, след това настана внезапна и странна тишина, нарушавана само от време на време от някое изсъскване или от бърза въздишка, която прозвучаваше като стон.

Джоана водеше борба срещу първичната сила, която я принуждаваше да гледа ужасната сцена. Най-после в нея надви желанието да види всичко.

Там, над главите на тълпата — върху една площадка всред склона, — се издигаше чудновато скеле от скоро отрязани стволове на дървета. Върху една платформа стояха неподвижно мъже, облечени в черно, които представляваха страшен контраст с някаква люлееща се фигура. Тази фигура се гърчеше в страхотни спазми и докато висеше във въздуха, изглеждаше да се удължава; и колкото повече се удължаваше, толкова по-бавни и по-слаби ставаха движенията й. В следния миг фигурата прие определената форма на човек — човек, който висеше на въже. Главата му беше наклонена назад. Ръцете му бяха вкопчени една в друга. Последен, силен спазъм разтърси тялото; след това то остана спокойно и започна да се люлее наляво-надясно — отпуснат, черен труп.

Очите на Джоана се изцъклиха от ужас. Пред погледа й се разпростря гъсто, мътночервено було. Мъчително чувство на протест и негодувание продра гърдите й.

Около платформата стояха маскирани мъже, тежковъоръжени, образуващи солиден боен отряд. И на платформата също се намираха неколцина маскирани мъже. С отсечените си движения те много приличаха на изпънати, бездушни кукли. Как очебийно се различаваха те от двете фигури, които се люлееха във въздуха!

Скелето представляваше ешафод, твърде грубо и набързо издялан, на който бдителите бяха обесили вече двама души.

Останалите двама бандити, с вързани на гърба ръце, стояха на платформата, пазени зорко. Пред всеки от тях се люлееше по една примка.

Джоана позна Тексас и Френчи. В този момент огромното човешко море издаде дълбока въздишка, след което настана гробно мълчание.

Маскираният водач на бдителите се обърна към Тексас и му заговори с висок глас:

— Готов съм да пощадя живота ти, ако признаеш истината. Кой е главатарят на „Легиона край границата“?

— Кой може да бъде? Разбира се, че не е никой друг, освен Червения Пирс!… Ха-ха-ха!

— Давам ти още един шанс — прокънтя лаконичният отговор на бдителя.

Тексас стана сериозен и зловещ.

— Заклевам се в името на Бога, че е Пирс — заяви той тържествено.

— Лъжата няма да те спаси от бесилката. Хайде, казвай истината! Струва ни се, че те познаваме, но искаме доказателства! Бързо!

— Махайте се в ада! — извика Тексас гръмогласно.

Водачът махна с ръка и двама от маскираните мъже излязоха напред.

— Имаш ли да кажеш нещо, да направиш някакво съобщение? — запита водачът на бдителите.

— Не.

— Имаш ли някаква молба?

— Обесете този французин преди мене! Бих желал да го видя, като се люлее.

Не бе произнесена нито дума повече. Двамата маскирани бдители надянаха примката около шията на осъдения. Тексас отблъсна черната кърпа, с която искаха да покрият лицето му. Той не дочака да падне капакът под краката му, а сам скочи от платформата в празнината…

И Джоана затвори очи. Отново се разнесе онова чудно, дълбоко, гневно и неестествено бучене сред морето от зрители. Страшно бе да се слуша. Джоана чувствуваше крайното напрежение на тази човешка маса, макар хората, които се намираха непосредствено около нея, да стояха неподвижни като истукани. Струваше й се, че вече не е в състояние да си отвори очите, за да види как Тексас се люлее там горе. Най-после тя надви себе си — и нещо във фигурата на обесения й подсказа, че той е издъхнал моментално. Тексас бе проявил рядка храброст и бе останал верен до позорната си смърт. Неведнъж бе отправял хубави думи към Джоана. Кой знае какво го бе тласнало между тези бандити? Джоана започна да мълви молитва за успокоение на душата му.

Бдителите изтласкаха напред грохналия Френчи, който не можеше да се държи на краката си без чужда помощ. Поставиха примката около врата му, блъснаха го от платформата в празнината… и го свалиха отново. Френчи запищя от ужас. Бдителите туриха край на виковете му, като го провиснаха повторно на въжето. Този път те го оставиха да се люлее няколко секунди. Лицето на Френчи стана черно, очите му изпъкнаха от орбитите, гърдите му падаха и се вдигаха, издувайки се страхотно. Краката му се раздвижиха с равномерността на марионетка, Бдителите го свалиха отново и отпуснаха примката. Цялата тази процедура беше само едно изтезание с цел да се изтръгне признание от Френчи. Въжето го бе почти задушило и няколко секунди изминаха, преди той да дойде на себе си. Щом се върна в съзнание, Френчи отскочи назад от ужас, виждайки примката, която се люлееше пред очите му.

Водачът на бдителите размаха примката под носа на французина и му посочи люлеещите се трупове на тримата бандити.

По устните на Френчи се появи пяна, когато започна да произнася с писклив глас думи на матерния си език; всеки златокопач би могъл да преведе смисъла на тези думи на чист английски език.

Грамадната навалица от хора пристъпи напред само с една-единствена крачка и отново се закова на едно място в напрегнато мълчание.

— Говорете английски — заповяда бдителят.

— Всичко ще кажа! Всичко ще кажа!

Джоана усети особено потреперване в мишцата на Келс, която тя продължаваше да държи обхваната. Внезапно главатарят се изтръпна от нейната ръка. Пред погледа на младата жена изведнъж блесна нещо синкаво. В следния миг покрай ухото й се разнесе револверен гърмеж. Джоана съзря Френчи да се олюлява. Миг след това французинът се строполи на платформата.

В течение на няколко секунди цареше гробна тишина: като че всички се бяха вкаменили. След това избухна дрезгав рев и оглушителен тропот на безброй ботуши. И в следната секунда се развихри адът. Грамадната човешка маса се разпиля по всички посоки.

Джоана се почувствува обхваната от силната ръка на Джим… След това бе повлечена от порой мъже, които крещяха, виеха и ожесточено се бореха един с друг. Тя успя да зърне мрачното лице на Келс, грамадната фигура на Гулден, който стръвно се бореше, влагайки всичката си херкулесова сила, видя размахвани във въздуха оръжия. Група разярени мъже с пламтящи очи се бореха като диваци, за да проникнат в кръга, откъдето бе даден изстрелът. Най-сетне те успяха да си пробият път; но не знаеха кого да заловят, нито какво да предприемат.

Паниката сред обезумелите златокопачи скоро разкъса и раздели бандата на Келс и повлече малки групички от нея по всички посоки. Освен изстрела на Келс, не се чу никакъв друг гърмеж.

Сред настаналата невъобразима суматоха Джоана бе повлечена от тълпата и насмалко щяха да я смачкат. Но сред облаците прах около нея, сред хаоса от борещи се хора, тя имаше ясното съзнание, че Джим продължава да я държи. Вкопчи се о него с всички сили.

Внезапно младата жена усети твърда земя под себе си: блъсканицата и притискането престанаха. Тя можа да стъпи здраво на краката си. После, тласкана от съпруга си, Джоана започна да се катери по каменист склон, докато накрая пред очите им се изпречи дървена хижа. Двамата се бяха измъкнали от човешкия поток.

От височината пред очите на Джоана се представи странно зрелище: ешафод, потънал в облаци прах, група объркани бдители, дебнещи зорко с револвери в ръце, но явно недоумяващи от какво и от кого да се пазят, три мъртви тела, люлеещи се във въздуха и един труп на платформата. А долу, в обширен кръг, бягаше дивашка орда от изплашени хора, които се страхуваха един от друг. Изстрелът на Келс бе причинил неописуема паника. Никой от златокопачите не знаеше със сигурност кой от хората около него принадлежи към бдителите и кой — към бандитите. Всеки един очакваше избухването на страшно и кърваво стълкновение, не вярваше на стоящия до него и така ставаше жертва на безумен страх. Всичко това представляваше кошмарна сцена, създадена от начините на правораздаване в една дива страна и рожба на развихрилите се огнени страсти у първобитния човек. Тази сцена беше върховно проявление на едно изключително време, излязло от нормалните релси на живота, време, в което златото и юмрукът упражняваха върховната си власт.

Джоана се притисна към Джим под сянката на хижата и дълго време двамата млади не проговориха нито дума. Само се взираха и ослушваха. Човешкият поток, доколкото се състоеше от честни златокопачи, се разля отново в обратна посока към ешафода, около който бдителите стояха в гъста редица. Отново се разнесе глух шум от възбудени гласове. Хората говореха помежду си на малки групички. Изведнъж водачът на бдителите започна да държи слово към населението и отново прикова общото внимание. Джоана не можа да чуе какво бе казал бдителят, но не изпитваше и никакво желание да узнае.

— Джоана, всичко това се разви със страхотна бързина, нали? — прошепна Джим, клатейки глава, като че се съмняваше в действителността на събитията.

— Не беше ли той… страшен? — запита младата жена в отговор.

— Кой?

— Келс.

В нейното въображение фигурата на главатаря се носеше като владетел над цялата тази сцена.

— Да, страшен, както го наричаш ти, но аз бих казал — велик… Такава смелост! Десетки бдители и хиляди златокопачи, а все пак решава да им се противопостави! Но той знаеше какво действие ще произведе неговият изстрел.

— Не! Келс не е помислил за това — каза Джоана сериозно. — Усетих как той потрепери. Видях и лицето му… Ох!… Мисълта му бе заета на първо място с рухването на неговата власт и след това — с предателството на Френчи. Смятам, че този изстрел по-скоро доказва слабостта на Келс, неговото отчаяние. Той не би могъл да се овладее повече… дори и това да е било последният куршум в револвера му!

Джим Клийв погледна Джоана със странен поглед. Очевидно нейното красноречие за него беше колкото убедително, толкова и непонятно.

— Както и да е, този изстрел дойде тъкмо навреме… за нас, а също и за него.

— Вярваш ли, че е успял да избяга? — запита Джоана страхливо.

— Сигурно. Всички избягаха. Виждала ли си някога такава безумна тълпа?

— Тук се проявява страшната сила на гранитния легион — делото на Келс. Ако хората му бяха останали верни и послушни, той не би се провалил никога.

— Говориш с такъв тон, като че съжаляваш.

— Ох, мене ме е срам… не исках да кажа това. И въобще не зная какво искам да кажа. Но въпреки всичко… съжалявам Келс. Страдах толкова много… Тези дълги, безконечни часове на неизвестност… Неговата съдба изглеждаше свързана с моята съдба, с моя живот, а също и с твоя, Джим.

— Вярвам, че те разбирам, мила — каза Клийв сериозно.

— Джим, какво ще правим сега? Не ти ли се вижда странно това чувство на свобода?

— Да, чудно е… Остави ме да помисля малко.

Дълго време двамата седяха притиснати един към друг под сянката на хижата, сравнително на скрито място и в безопасност. Джоана се опита да скрои нови планове, но сега умът й не се оказа особено плодотворен. Тя се чувствуваше като зашеметена. Джим също изглеждаше обхванат от тоя шемет, а върху него тежеше освен това и отговорността за по-нататъшните им действия.

Денят започна да преваля; слънцето докосна високата планинска верига на запад. Възбуждението на златокопачите утихваше постепенно и към залез-слънце гъсти редици от прашни мъже закрачиха по улицата откъм откритото поле. Маскираните бдители също изчезнаха и скоро около ешафода с черните люлеещи се трупове остана само малка, тиха и мълчалива група.

Един бегъл поглед убеди Джоана, че бдителите бяха обесили и Френчи на примката, от която бандитът бе направил опит да се отърве чрез предателство. Когато е бил окачен на въжето, французинът е бил вече труп, тъй като куршумът на Келс бе сложил край на живота му. Това беше страхотно доказателство за буйния темперамент на тези хора, които се бяха самопроизвели за членове на един от „комитетите за бдителност“, чиято единствена задача бе да водят безмилостна война срещу бандитите и да се грижат за поддържане на обществения ред в една страна, където още липсваха установени закони или мъчно можеха да се приложат.

Бдителите бяха оставили мъртвите бандити да висят на бесилката. Можеше ли да съществува по-зловеща гледка от тези тъмни, подпухнали, люлеещи се трупове? Мъртвец, който лежи на земята, запазва известно достойнство — уважението към смъртта. Около тази бесилка обаче бе отнет не само животът на хора, но бе поругано и последното величие на смъртта. И бе останал само неизразим ужас.

— Джоана, трябва да напуснем Алдър-крийк — каза Клийв най-сетне. Той се изправи. Думите му сякаш сложиха край на неговата нерешителност. — В началото помислих, че бандитите ще се разбягат като зайци, колкото им крака държат. Но… човек не може да знае какво ще им скимне на тези необуздани мъже. Вземи Гулден например. Здравият човешки разум би трябвало да ги посъветва да се държат скрити поне за известно време. Но въпреки всичко за нас е безразлично как ще се развият събитията: трябва да се махнем оттук… Но как ще потеглим?

— Да тръгнем пеш. Ако се опитаме да купим коне или да чакаме пощенската кола, ще бъде необходимо да говорим с много хора… а мене ме е страх.

— Но, мила Джоана, по шосето дебнат бандитите. А също и в горите, покрай пътеките. А там, където има бандити, ни заплашва опасност.

— Ще вървим нощем и ще почиваме денем.

— Невъзможно… Разстоянието е голямо, а ние не разполагаме с провизии.

— Тогава само част от пътя.

— Не. По-добре е да тръгнем с пощата за Банак. Ако тя изобщо замине, ще бъде придружавана от въоръжен ескорт. Едничкият въпрос е този: ще замине ли скоро?… Ела, Джоана, да слезем долу в лагера.

Мракът се бе спуснал и тук-там започваха да проблясват отделни светлини. Джоана се държеше плътно прилепена към Джим. Така двамата слязоха надолу по склона и завиха в улицата. Джоана изпитваше странно чувство на виновност и се плашеше от всеки минувач, от всяка група, която водеше разговор с тих глас. Въпреки това тя скоро можа да се увери, че никой не им обръща и най-малко внимание. Младата жена започна да добива нова смелост. Джим също взе да изпитва по-голямо упование. Растящата тъмнина предлагаше сигурна закрила на младата двойка. Колкото повече навлизаха към центъра на селището, толкова повече хора ги срещаха. Локалите се обливаха в бляскава светлина. Алдър-крийк отново се връщаше към свободния си и безгрижен живот. Няколко постройки по-надолу от „Последното златно зърно“ се помещаваше бюрото на пощенското дружество и службата за бърз превоз: широка палатка, чието платно бе отрязано на предната страна. Пред отвора се издигаше напречна дъска. В палатката гореше опушена жълта лампа. Около половин дузина мъже се шляеха на улицата пред палатката, а вътре в нея се намираха неколцина други. Двама от последните правеха впечатление на въоръжени пазачи.

Без да се обръща специално към някого от присъствуващите, Джим запита:

— Кога ще замине първата кола за Банак?

Един от мъжете вдигна глава от книжата, които покриваха масата пред него, и погледна Джим остро.

— Колата ще замине, когато я пуснем — отговори той грубо.

— Добре, но кога ще стане това?

— Вас какво ви интересува? — запита човекът с още по-груб тон.

— Желая да купя места за двама души.

— Това е друга работа. Влезте вътре, за да ви разгледаме по-добре… Охо, младият Клийв! Не можах да ви позная. Моля да ме извините. В последно време сме станали много недоверчиви.

Лицето на човека се проясни. Очевидно той познаваше Джим и имаше добро мнение за него. Това обстоятелство успокои Джоана и лудешкото туптене на сърцето й поутихна. Тя видя Джим да протяга кесия със златен прах и агентът си претегли от нея таксата за билетите. След това върна кесията, наведе се напред и прошепна нещо в ухото на Джим. Младежът се върна при Джоана и я отведе навън, здраво притискайки ръката й на гърдите си.

— Всичко се нареди — прошепна й той развълнувано. — Пощата ще замине малко преди разсъмване. А обикновено заминава на обед. Но желаят да вземат утре голяма преднина.

— Да не би да предполагат, че пощата може да бъде нападната?

— Агентът не спомена нищо за това. Но съществуват достатъчно причини, за да бъдат подозрителни… Джоана, нека се надяваме, че нищо няма да се случи. При златото, което нося в себе си! Струва ми се, че тежа хиляда фунта.

— Какво ще правим сега?

Джим се спря насред улицата. Вече се бе стъмнило напълно. Светлините на лагера блестяха, мъже минаваха покрай тях, зле прикрепените дъски на тротоара скърцаха под стъпките им, локалите започваха да шумят и от „Последното зърно“ се разнасяха фалшивите звуци на духова музика.

— Това е въпросът: какво да правим сега?

Джоана не знаеше какво да предложи, но страхът й намаляваше все повече и мисълта й ставаше все по-бистра; тя чувствуваше, че скоро ще се освободи напълно от своето замайване.

— Трябва да отидем някъде да се нахраним и да си починем малко — каза Джим, станал изведнъж практичен.

— Ще се опитам да похапна нещо, но не вярвам, че ще бъда в състояние да спя тази нощ — отвърна Джоана.

Джим отведе младата си жена в локал, който принадлежеше на един мексиканец. Локалът се състоеше от две помещения, отделени с една врата и с изход към улицата. Дъска, поставена върху две бъчви, представляваше масата, а втора дъска, поставена върху по-малки бъчвички, служеше вместо столове. Ръждива лампа хвърляше мътна светлина наоколо. Приборите на мексиканеца съперничеха по примитивност с неговото заведение, но бяха чисти, а съдържателят разбираше от готвене. Това бяха два факта, които Джоана, след своята печална опитност с Бейт Ууд, съумя да оцени по достойнство.

Тя и Джим бяха единствените клиенти на мексиканеца, който беше много любезен и говореше изключително английски. Очевидно доставяше му голяма радост обстоятелството, че гозбите му се харесваха на двамата млади.

— Джоана — каза Джим весело, — вярвам, че всичко ще мине благополучно. — Той погали ръката й, която лежеше на масата. Внезапно лицето му засия, но прие и малко боязливо изражение. — Да не би да си забравила, Джоана? Ние сме мъж и жена!

Джоана трепна.

— Да… да — отговори тя бързо.

Нима Джоана действително бе забравила?

— Ти си моя жена!

Джоана го погледна и тръпки пробягнаха по нервите й. Топла вълна кръв нахлу в сърцето й.

Джим се засмя като безгрижно момче.

— Това беше единственият ни задружен обед… през нашия меден месец!

— Джим! — Кръвта гореше по бузите й.

— Как спокойно си седиш… ти, красавице… Но не си момиче, а си Денди Дайл.

— Не ме наричай така! — извика младата жена умолително.

— Едва смея да повярвам в щастието си. Но не мога иначе… Трябва да бъда щастлив. Ние ще бягаме. Ти ми принадлежиш. Имам и пълни кесии със злато. Бога ми, не зная колко са на брой тия кесии. Ще можеш ли някога да похарчиш всичкото ми злато? Не прилича ли всичко това на блян?

Джоана се усмихна през сълзи и опитът й да изгледа строго Джим жалко пропадна.

— По-напред ни постави в безопасност — мене и златото, — а след това се отдавай на самохвалства.

Тези думи отрезвиха Джим. Той отново изведе младата си жена на тъмната улица, където край светлината на фенерите се мяркаха неясни фигури.

— Има още дълги часове до настъпване на зората. Къде Да те заведа, за да можеш да поспиш малко? — измърмори Клийв.

— Да намерим някое кътче, където да седнем и дочакаме сутринта.

— Не. — Той се замисли за момент. — Струва ми се, че можем да рискуваме.

Джим поведе Джоана надолу по улицата. Двамата излязоха от лагера и се озоваха пред голия и пуст склон. Започнаха да се изкачват нагоре. Звездите светеха ясно, но Джоана се препъваше о камънаците. Тя се чудеше, че Джим може да крачи толкова бързо в тъмнината, и се вкопчи здраво в мишцата му. Двамата говореха твърде рядко, и то шепнешком. Джим се спираше от време на време, за да се ослуша или да се ориентира, обгръщайки с поглед черните и стръмни скалисти блокове. Най-после той поведе Джоана през един лабиринт от разкъсани скали; полуносейки я, полувлачейки я, той я мъкнеше по неравната земя, докато стигнаха до входа на пещера, която наподобяваше ниша.

— Тук съм спал — прошепна Джим.

Той обви Джоана с една завивка и двамата седнаха, като облегнаха гърбовете си към стената. Джоана положи глава върху рамото на Джим.

— Не стига, че съм облякла твоето палто, а сега вземам и завивката ти… Няма ли да ти стане студено? — попита тя.

Джим се засмя.

— Кротувай само. Ти си съвършено изтощена… Имаш нужда от почивка… от сън.

— Сън? Нещо невъзможно! — промълви тя.

— Очите ти се затварят… Няма да ти говоря повече… Искам да поразмисля.

— Джим, дай ми една целувка за лека нощ — прошепна Джоана.

Той се наведе към нея… твърде буйно, както се стори на младата жена. Главата му закри от погледа й сиянието на звездите. Един миг Джим я държа здраво в прегръдката си. Тя усещаше как той трепери. След това я целуна по бузата и веднага се откъсна от нея.

Колко странно! Но… не беше ли странно и всичко останало? Никога досега тя не бе виждала такива звезди, така властни и така близки. Сенките наоколо се сгъстяваха и обгръщаха двамата в своето наметало. Гласът на мълчанието говореше красноречиво. Джоана видя лицето на Джим при звездната светлина — така смело и бдително, така красиво и замислено. Той ще седи тъй цяла нощ, с отворени очи и напрегнати чувства, верен пазач, докато се сипне зората. Колко много се бе променил Джим! И тя беше негова жена! Но всичко това изглеждаше като сън. Необходима беше дневната светлина и видът на пръстена на ръката й, за да се превърне този сън в действителност.

По тялото на Джоана започна да се разлива приятна топлина; мускулите й взеха да се отпущат. Значи все пак сънят се канеше да предяви своето право. Но защо в душата й се промъкваше необясним страх? Нощта беше така тиха, ясна и красива — бяла, сияйна звездна нощ — и Джим беше до нея, тя чувствуваше силната му ръка. А утре — бягството им към свободата! Това беше действителност. Но защо в глъбините на душата й се промъкваха черни, злокобни силуети?… И лицето на Келс… Къде беше главатарят сега? Броди някъде далеч из кървавия си път, жертва на отчаяние, оплаквайки разбитото си щастие. Той я беше загубил — нея, Джоана. Беше разделен от нея всред вихрушката на обезумялата тълпа. Остра болка, силно чувство на срам прониза гърдите й: беше й мъчно за този човек. Джоана не знаеше коя е причината за нейното състрадание към Келс, но смътно подозираше, че това чувство се дължи на нейната вълшебна сила да предизвиква прояви на доброто у страшния разбойник. Нито една жена не би останала равнодушна към такава власт над един мъж. Чудно беше съзнанието й, че тя притежава силата да откъсне този човек от позорния му живот, но не бе й се удало да постигне това. Ужасно беше съзнанието й, че Келс ще продължи да върви по пътя на злото, ще пролива още кръв, а пък тя можеше да предотврати това, можеше да спаси живота на мнозина клети златотърсачи, които имаха някъде жена или любима.

Но всичко беше напразно: тя обичаше Джим Клийв. Би пожертвувала може би себе си, но не желаеше да пожертвува Джим дори с това да би донесла спасение на всички бандити и златокопачи, които обитаваха крайграничната област.

Джоана чувствуваше, че този кошмар няма да я остави никога и че тя винаги ще изпитва горчива болка за съдбата на Келс. Никога нямаше да може да си легне за почивка в тихия покой на своя дом, без образът на Келс да не изпъкне пред очите й: как крачи нагоре-надолу из самотната хижа — мрачен, смутен и потиснат, как язди по залутани и стръмни пътеки или как вдига замисленото си лице към небето.

Рано или късно съдбата ще стигне разбойника. Това бе неизбежно. Пред очите на Джоана отново изпъкна картината на люлеещите се трупове. Но не, Келс никога няма да свърши по този начин. Колкото и да беше страшен, той не бе роден, за да увисне на бесилката. Може би ще бъде убит по време на сън от някой негов човек, член на бандата му. Всички бандити са изменници, защото измяната е пропита в кръвта на лошите хора. По-вероятно е обаче последната борба на главатаря да се разрази в някой игрален вертеп, където залогът е злато и кръв. На Джоана й се струваше, че вижда самотна хижа, където огън гори в огнището и фенери хвърлят мътна светлина. Синкав дим се носи на облаци, а на пода лежат проснати хора — Келс, вцепенен и потънал в кръв, и великанът Гулден, най-после намерил смъртта си, чийто труп изглежда още по-грозен и страшен. Върху грубата маса лежат пълни кесии и блестящи купчинки от злато, а на пода са образувани пътеки от златен пясък, безполезен като обикновения пясък. Злато!… Злато, което руши и унищожава всичко.