Сидни Шелдън
Диамантената династия (3)

Втора глава

Не можеше да повярва. Затърси по животното някаква рана, защото реши, че през нощта е било нападнато от някой хищник, но не откри нищо. Мулето беше издъхнало в съня си. „Господин Ван дер Мерве ще ми търси сметка — помисли си Джейми. — Но като му занеса диамантите, това ще е без значение.“

Нямаше връщане. Щеше да продължи към Магердам без мулето. Чу някакъв звук във въздуха и погледна нагоре: Високо в небето вече кръжаха гигантски черни лешояди. Джейми потрепери. Възможно най-бързо пренареди багажа, като решаваше какво да вземе и какво да остави. След това натъпка всичко, което можеше да носи, в една раница и потегли. Когато след пет минути се обърна, огромните птици бяха покрили тялото на мъртвото животно. От него се виждаше само едно дълго ухо. Джейми ускори крачка.

Беше декември, лято в Южна Африка, и пътят през степта под огромното оранжево слънце беше кошмарен. Бе потеглил от Клипдрифт с бърза стъпка и леко сърце, но когато минутите се превърнаха в часове, а часовете в дни, крачките му се забавиха и безгрижието го напусна. Еднообразната степ се мержелееше под изгарящото слънце, плоска и отблъскваща, докъдето стига поглед. Сивата камениста пустинна равнина изглеждаше безкрайна.

Джейми спираше да нощува, където намереше вода, и заспиваше със зловещите нощни звуци на животните около него. Те вече не го тревожеха. Бяха доказателство, че в този пустинен ад има живот, и донякъде прогонваха самотата. Една сутрин мина покрай няколко лъва. Погледа от разстояние как лъвицата се приближи до мъжкия и лъвчетата с малка антилопа в мощните си челюсти. Пусна животното пред самеца и се дръпна, докато той се хранеше. Едно безразсъдно лъвче скочи напред и заби зъби в антилопата. Лъвът вдигна лапа и с един удар по муцуната уби малкото, после продължи да се храни. Когато свърши, на останалата част от семейството беше разрешено да се приближи и да похапне от останките от угощението. Джейми бавно се отдалечи и продължи пътя си.

Близо половин месец вървя през платото. Неведнъж му идеше да се откаже. Не беше сигурен, че ще стигне до края на това пътешествие. „Аз съм глупак. Трябваше да се върна в Клипдрифт и да помоля господин Ван дер Мерве за друго муле. Ами ако той беше развалил договора? Не, правилно постъпих.“

И така, Джейми продължи да напредва бавно. Един ден видя в далечината четири силуета, които вървяха срещу него. „Имам видения — помисли си момчето. — Това е мираж.“ Но силуетите се приближаваха и сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. „Хора! Тук живеят хора!“ Чудеше се дали не е забравил да говори. За проба пусна гласа си в следобедния въздух и той прозвуча така, сякаш говореше покойник. Четиримата мъже стигнаха до него. Бяха търсачи на диаманти, които се връщаха в Клипдрифт уморени и съкрушени.

— Здравейте — рече Джейми.

Те кимнаха. Единият каза:

— Там няма нищо, момче. Вече търсихме. Губиш си времето. Връщай се.

И си тръгнаха.

 

 

Джейми изключи от съзнанието си всичко друго, освен дивата пустош пред себе си. Слънцето и черните мухи бяха непоносими, нямаше къде да се скрие от тях. Имаше трънести дървета, но клоните им бяха окършени от слоновете. Джейми беше почти напълно ослепял от слънцето. Светлата му кожа беше жестоко изранена, непрекъснато му се виеше свят. При всяко поемане на въздух дробовете му сякаш се взривяваха. Вече не вървеше, препъваше се, слагайки единия крак пред другия, тъпо устремен напред. Един следобед, когато безмилостното слънце съвсем го напече, той смъкна раницата и рухна на земята, прекалено изтощен, за да направи още една стъпка. Затвори очи и засънува, че се намира в гигантски тигел, а слънцето е огромен искрящ диамант, който хвърля върху него пърлещите си лъчи и го разтопява. Събуди се посред нощ, разтреперан от студ. Насили се да изяде няколко хапки сушено месо и да пийне хладка вода. Знаеше, че трябва да стане и да започне да се движи, преди слънцето да се е издигнало, докато земята и небето са още студени. Опита се, но усилието беше твърде голямо. Идеше му да легне завинаги и да не прави дори и крачка повече. „Ще поспя само още малко“, помисли си Джейми. Но някакъв глас дълбоко в него му казваше, че няма да се събуди никога вече. Щяха да намерят тук тялото му, както бяха намирали стотици други. Припомни си лешоядите и изтръпна. „Не, не моето тяло, не моите кости.“ С голямо усилие на волята, бавно и мъчително се изправи на крака. Раницата беше толкова тежка, че не успя да я вдигне. Тръгна отново, като я влачеше след себе си. Не помнеше колко пъти е падал в пясъка и отново се е изправял на омекналите си крака. Веднъж изкрещя към предутринното небе:

— Аз съм Джейми Макгрегър и ще издържа! Ще оцелея! Чуваш ли ме, Господи? Ще оцелея.

В главата му избухваха гласове.

„Ще хукнеш да търсиш диаманти? Сигурно си си загубил ума, момче. Всичко тава се измислици, изкушение, с което дяволът иска да попречи на хората да си вършат честно работата.“

„Защо не ни кажеш откъде ще вземеш пари да заминеш? Та това е на другия край на света! Ти нямаш пукнат грош.“

„Господин Ван дер Мерве, аз съм човекът, когото търсите. Вярвайте ми, сър, ще работя ден и нощ. Ще ви донеса повече диаманти, отколкото можете да преброите.“

А с него беше свършено, преди изобщо да е започнал. „Имаш две възможности — каза си Джейми. — Или ще продължиш, или ще останеш тук и ще умреш… и ще умреш… и ще умреш…“

Тези думи отекваха до безкрайност в главата му. „Можеш да направиш още една стъпка — втълпяваше си той. — Хайде, Джейми, хайде, момче. Още една стъпка. Още една стъпка…“

Два дни по-късно Джейми Макгрегър се дотътри до село Магердам. Раните от слънчевите изгаряния отдавна вече се бяха инфектирали и тялото му бе цялото в кръв и гной. И двете му очи бяха така подпухнали, че почти се бяха затворили. Строполи се насред улицата, купчината смачкани дрехи не позволи да се разпадне на части. Когато състрадателни търсачи на диаманти се опитаха да го освободят от раницата, Джейми започна да се съпротивлява с малкото силици, които му бяха останали, и закрещя като побеснял:

— Не! Не пипайте диамантите ми! Не пипайте диамантите ми…

Дойде на себе си след три дни в малка празна стая, напълно гол, ако не се смятат превръзките, които покриваха тялото му. Първото, което видя, щом отвори очи, беше миловидна жена на средна възраст, седнала до леглото му.

— Къ…? — Гласът му беше дрезгав. Думите не излизаха от устата му.

— Не се тревожи, миличък. Беше болен.

Тя внимателно повдигна бинтованата му глава и му даде глътка вода от ламаринено канче. Джейми успя да се повдигне на лакът.

— Къде?… — Преглътна и опита отново. — Къде се намирам?

— В Магердам. Аз съм Алис Джардайн. Пансионът е мой. Ще се оправиш. Трябва само да си починеш хубаво. Лягай сега.

Джейми си спомни за непознатите, опитали се да му вземат раницата, и изпадна в паника.

— Нещата ми, къде?…

Опита се да стане от леглото, но мекият глас на жената го спря.

— Всичко е прибрано. Няма защо да се безпокоиш, синко.

И посочи раницата му в ъгъла на стаята. Джейми се отпусна на чистите бели чаршафи. „Стигнах дотук. Издържах. Сега всичко ще бъде наред.“

Алис Джардайн беше като майка не само за Джейми Макгрегър, но и за половината Магердам. Това миньорско селище беше пълно с авантюристи, обладани от една и съща мечта. Тя ги хранеше, грижеше се за тях и ги окуражаваше. Беше англичанка, дошла в Южна Африка със съпруга си, когато той бе решил да изостави работата си като учител в Лийдс и да се присъедини към търсачите на диаманти. Беше починал от треска три седмици след пристигането им. Но тя беше решила да остане. Миньорите й бяха заменили децата, които никога не бе имала.

Държа Джейми на легло още четири дни. Хранеше го, сменяше му превръзките и му помагаше да възвърне силите си. На петия ден Джейми беше готов да стане.

— Искам да знаете колко съм ви благодарен, госпожо Джардайн. Не мога да ви платя. Поне засега. Но един ден, скоро, ще имате от мен голям диамант. Джейми Макгрегър ви обещава това.

Тази напористост на хубавото младо момче я накара да се усмихне. Все още не му достигаха десетина килограма тегло и в очите му продължаваше да се чете ужасът, който беше изживял, но в него имаше някаква сила, някаква решителност, която вдъхваше респект. „Не е като другите“, помисли си госпожа Джардайн.

 

 

Облечен в изпраните си дрехи, Джейми тръгна да разучава селището. Беше по-малко копие на Клипдрифт. Имаше същите палатки и фургони, прашни улици, паянтови магазини и тълпи търсачи на диаманти. Когато минаваше покрай една пивница, Джейми чу отвътре викове и влезе. Около ирландец в червена риза се беше събрала шумна тълпа.

— Какво става? — попита Джейми.

— Той ще полива находката си.

— Той какво?

— Днес е направил голям удар, така че черпи всички. Плаща всичкото пиене, което пълна кръчма жадни мъже може да изгълта.

Джейми се включи в разговора на няколко недоволни копачи, насядали около кръгла маса.

— Откъде си, Макгрегър?

— От Шотландия.

— Е, не зная какви глупости са ти наговорили в Шотландия, но в тази скапана страна няма толкова диаманти, че да си покриеш разноските.

Заговориха за други лагери: Гонг Гонг, Фълролн, Хоуп, Делпорт, Пуърманс Копи, Сикспени Ръш…

Всички търсачи на диаманти разказваха едно и също — как месеци наред са превивали гърбове, местили са каменни блокове, копали са твърдата земя, клечали са по бреговете на реката и са промивали калта за диаманти. Всеки ден се намирали по няколко, твърде малко, за да забогатее човек, но достатъчно, за да подклаждат мечтите му. Настроението в селището беше странна смесица от оптимизъм и песимизъм. Оптимистите пристигаха, песимистите си заминаваха. Джейми знаеше от кои е.

Приближи се до ирландеца с червената риза, вече с премрежени от алкохола очи, и му показа картата на Ван дер Мерве.

— Не струва. Целият район вече е претърсен. Ако бях на твое място, щях да опитам в Бед Хоуп.

Джейми не можеше да повярва. Нали тук го бе довела картата на Ван дер Мерве, пътеводната звезда, която трябваше да го направи богат?

— Тръгвай към Коулсбърг. Там намират диаманти, синко.

— Гълфилънс Коуп — ето къде трябва да се търси.

— Ако питаш за моето мнение, опитай в Мунлайт Ръш.

На масата същата вечер Алис Джардайн рече:

— Джейми, където и да идеш, все ще е въпрос на късмет. Сам си избери някое място, забивай кирката си и се моли. Всичките тези спецове правят същото.

 

 

След една безсънна нощ на разговори със самия себе си Джейми реши да забрави за картата на Ван дер Мерве. Противно на всичките съвети си науми да тръгне на изток, покрай река Модер. На следващата сутрин се сбогува с госпожа Джардайн и потегли.

Вървя три дни и две нощи и когато стигна до мястото, което му се стори подходящо, разпъна малката си палатка. По двата бряга на реката бяха пръснати огромни камъни и за да се добере до чакъла под тях, Джейми с големи усилия ги отмести настрани, като използва дебели клони.

Копа от зори до мрак, търсеше жълта глина и синкава пръст, които да му подскажат, че е попаднал на диамантена жила. Но в земята нямаше нищо. Копа цяла седмица, без да намери дори и един камък. След това потегли отново. Един ден, както си вървеше, видя в далечината нещо, което приличаше на лъснала срещу слънцето сребърна къща. „Ослепявам“, помисли си Джейми. Но когато приближи, видя, че пред него има село и всичките му къщи са като от сребро. Тълпи индийци — мъже, жени и деца, облечени в дрипи — изпълваха улиците. Джейми гледаше изумен. Сребърните къщи, които блестяха на слънцето, бяха направени от ламаринени кутии от конфитюр, изгладени, прикрепени една за друга и заковани по недодяланите бараки. Продължи пътя си и когато след час се обърна, все още можеше да види сиянието на селото. Никога нямаше да забрави тази гледка.

Продължи на север. Следваше брега на реката, където предполагаше, че има диаманти. Копаеше, докато ръцете му изпуснеха тежката кирка, после пресяваше влажния чакъл през ситото. С падането на мрака заспиваше като упоен.

В края на втората седмица отново вървеше нагоре по течението, северно от малкото селище, наречено Паардспен. Спря при елин завой на реката и си приготви вечеря от овнешко, което изпече на шиш, и горещ чай, после седна пред палатката и отправи поглед към изгряващите звезди в огромното небе. Половин месец не беше срещал жив човек и самотата го връхлетя като вихрушка. „Какво, по дяволите, правя тук? — питаше се той. — Стоя насред тази проклета пустош като последен глупак и се трепя да вадя камъни и да копая кал. Добре си бях във фермата. Ако до следващата събота не намеря нито един диамант, тръгвам си за дома.“ Погледна нагоре към равнодушните звезди и изкрещя:

— Чуваш ли ме, проклет да си!

„О, Господи, — помисли си, — полудявам.“

 

 

Както седеше пред палатката, разсеяно запрецежда през пръстите си пясъка. В ръката му остана едър камък. Джейми го погледна и го захвърли. Беше виждал хиляди такива безполезни камъни през изминалата седмица. Как ли ги наричаше Ван дер Мерве? „Schlenters“. Все пак в този имаше нещо, което го накара да го погледне още веднъж. Стана, намери го и го вдигна. Беше много по-голям от другите и имаше странна форма. Джейми го поизтри от калта в крачола на панталона си и го разгледа по-внимателно. Приличаше на диамант. Единственото, което му пречеше да повярва на очите си, беше размерът му. Беше голям почти колкото кокоше яйце. „О, Боже, ами ако е диамант…“ Изведнъж му стана трудно да диша. Грабна фенера и запретърсва земята около себе си. За петнадесет минути намери още четири такива камъка. Не бяха едри колкото първия, но бяха достатъчно големи, за да го изпълнят с луда възбуда.

Беше на крак още преди съмване и започна да копае като луд. До обед намери още шест диаманта. Цялата следваща седмица трескаво изкопаваше диаманти и през нощта ги заравяше на сигурно място, за да не ги намерят случайни минувачи. Всеки ден намираше нови и нови. Изпълваше го неописуема радост, като гледаше как се трупа богатството му. Само половината от това съкровище беше негово, но то беше напълно достатъчно, за да го направи по-богат, отколкото се бе осмелявал да мечтае.

В края на седмицата Джейми отбеляза мястото на картата и грижливо очерта с кирката границите на участъка, който щеше да заяви за регистрация. Изрови скритите си съкровища, внимателно ги скъта на дъното на раницата и тръгна обратно за Магердам.

 

 

Върху табелата на малката сграда пишеше: DIAMANT KOOPER.

Джейми влезе в канцеларията, малка задушна стаичка, и изведнъж почувства, че го втриса. Беше чувал десетки истории за търсачи, които уж бяха намерили диаманти, а те се бяха оказали безполезни камъчета. „Ами ако съм сбъркал? Ами ако…?“

Оценителят беше седнал зад неподреденото бюро в малката канцелария.

— С какво мога да ви помогна?

Джейми си пое дълбоко дъх.

— Бих желал да оцените това, ако обичате.

Под бдителния поглед на оценителя започна да слага камъните на бюрото. Когато свърши, бяха всичко двадесет и седем и експертът ги гледаше смаян,

— Къде… къде намерихте това?

— Ще научите, след като ми кажете дали са диаманти.

Оценителят взе най-големия камък и започна да го разглежда през бижутерска лупа.

— Господи! — ахна той. — Това е най-големият диамант, който някога съм виждал!

И Джейми осъзна, че е спрял да диша. Идеше му да извика от радост.

— Откъде… откъде са тези камъни?

— Елате в гостилницата след петнадесет минути — ухили му се момчето — и ще ви кажа.

Събра си диамантите, сложи ги в джоба си и излезе. Отправи се към бюрото за регистрации две врати по-надолу по улицата.

— Искам да регистрирам участък — заяви той. — На името на Саломон ван дер Мерве и Джейми Макгрегър.

Беше влязъл през тази врата като селянче без петак в джоба си, а излезе като милионер.

Оценителят чакаше в гостилницата. Очевидно беше разгласил новината, защото при появата на Джейми изведнъж се възцари почтително мълчание. В мислите на всички витаеше един и същ неизречен въпрос. Джейми отиде при тезгяха и каза на бармана:

— Дошъл съм да полея находката си. — Обърна се и погледна към тълпата. — В Паардспен.

 

 

Алис Джардайн пиеше чай, когато Джейми влезе в кухнята. Щом го видя, лицето й светна.

— Джейми! О, слава Богу, връщаш се жив и здрав! — забеляза раздърпания му вид и пламналото му лице и продължи: — Не ти провървя, а? Хич не се ядосвай. Пийни една чаша хубав чай с мен, миличък, и ще се почувстваш по-добре.

Без да казва нищо, Джейми бръкна в джоба си и извади голям диамант. Сложи го в ръката на госпожа Джардайн.

— Изпълних обещанието си.

Тя дълго гледа камъка и сините й очи се навлажниха.

— Не, Джейми. Не. — Гласът й беше изпълнен с нежност. — Не го искам. Нима не разбираш, дете? Той ще развали всичко…

Джейми Макгрегър се завърна в Клипдрифт триумфално.

Беше заменил един от по-малките диаманти за кон и каляска и внимателно беше отбелязал какво е похарчил, за да не ощети съдружника си. Пътуването обратно за Клипдрифт беше леко и приятно. Сетеше ли се през какъв ад е минал по същия този път, имаше чувството, че е станало чудо. „Ето това е разликата между бедните и богатите — мислеше си той. — Бедните ходят пеша, а богатите се возят в каляски.“ Шибна леко коня и продължи пътя си през здрачаващата се степ.