Сидни Шелдън
Диамантената династия (6)

Пета глава

Зад тях беснееше океанът. Отпред необятната пустиня се бе ширнала от крайбрежието до подножието на далечните назъбени пурпурни хребети на планинската верига Рихтервелд, един свят от пропасти, клисури и усукани остри върхове, осветени от бледата луна. В полите на планината беше падината Хексенкесел — „казанът на вещицата“, лишена от растителност клонка на ветровете. Пейзажът беше първичен и безлюден, идваше непокътнат от дълбините на времето. Единственият белег, че тук някога е стъпвал човешки крак, беше табелата с разкривени букви, забита в пясъка. На лунната светлина Джейми и Банда прочетоха: „VERBODE GEBIED SPERRGEBIET“.

„Влизането забранено.“

Пътят им за бягство към океана беше отрязан. Можеха да поемат само към Намибийската пустиня.

— Няма как, ще се помъчим да я прекосим, да си опитаме късмета — каза Джейми.

Банда поклати глава.

— Надзирателите ще ни застрелят още щом ни зърнат, или ще ни обесят. Дори и да имаме късмет да се промъкнем покрай тях и кучетата, няма как да заобиколим мините. С нас е свършено.

Не изпитваше страх, с примирение приемаше участта.

Джейми го погледна и почувства, че го завладява дълбоко разкаяние. Беше въвлякъл чернокожия мъж във всичко това, а Банда нито веднъж не се бе оплакал. Дори сега, когато знаеше, че за тях няма спасение, не го упрекна и с дума.

Джейми се обърна, погледна стената от яростни вълни, които се разбиваха в брега, и си помисли, че по някакво чудо са стигнали толкова далеч. Беше два часът след полунощ, четири часа преди да съмне и да ги открият, а все още бяха цели и невредими. „Проклет да съм, ако капитулирам“, рече си Джейми.

— Да се хващаме на работа, Банда.

Чернокожият примигна.

— И какво ще правим?

Дойдохме тук за диаманти, нали? Хайде да си ги вземем.

Банда впери очи в човека с дивия поглед, прилепналата към скулите бяла коса и прогизналите панталони, висящи на парцали около краката му.

— За какво говориш?

— Нали каза, че щом ни видят, ще ни убият? Е, могат да ни убият както богати, така и бедни. По някакво чудо се добрахме дотук. Чудо може да ни помогне и да се измъкнем. А ако се измъкнем, нямам никакво намерение да бъдем с празни ръце!

— Ти си луд — каза тихо Банда.

— Иначе нямаше да сме тук — припомни му Джейми.

Банда вдигна рамене.

— Защо пък не! Нямам какво друго да правя, докато ни намерят.

Джейми смъкна разкъсаната си риза, Банда го разбра и направи същото.

— Казвай сега къде са всичките тези едри диаманти, за които говореше.

— Навсякъде — обеща Банда. И добави: — Също като надзирателите и кучетата.

— За тях ще мислим после. Кога слизат на брега?

— Когато се разсъмне.

Джейми се замисли за момент.

— Има ли място, където не ходят и където можем да се скрием?

— Няма място, където да не ходят и където да скриеш дори муха.

Джейми потупа Банда по рамото.

— Добре тогава. Да започваме.

Джейми гледаше как Банда застава на четири крака, започва да пълзи бавно по брега и в движение да пресява пясъка през пръстите си. След по-малко от две минути спря и му показа някакъв камък.

— Намерих един!

Джейми коленичи на пясъка и също запълзя на четири крака. Двата първи камъка, които намери, бяха малки. Третият вероятно беше над петнадесет карата. Седна и дълго го гледа. Струваше му се невероятно, че се е сдобил толкова лесно с такова съкровище. И всичко това принадлежеше на Ван дер Мерве и съдружниците му! Продължи да пълзи.

През следващите три часа двамата събраха над четиридесет диаманта с тегло от два до тридесет карата. Небето на изток започна да просветлява. Бе времето, по което Джейми бе предвиждал да си тръгнат, отново да се качат на сала, да вдигнат платното, да минат над рифовете и да избягат. Сега беше безпредметно да мисли за това.

— Скоро ще съмне — каза той. — Я да видим още колко диаманта ще намерим.

— Няма да сме живи да похарчим дори и тези. Но ти държиш да умреш баснословно богат, нали?

— Изобщо не искам да умирам.

Подновиха търсенето и без да разсъждават, загребваха диамант след диамант, сякаш обхванати от някаква лудост. Купчинките скъпоценни камъни ставаха все по-големи, докато в раздраните им ризи не се събра същинско царско съкровище от шестдесет диаманта. Искаш ли аз да ги нося? — попита Банда.

— Не. И двамата можем… — И тогава Джейми разбра какво има предвид Банда. Когото заловяха с диамантите, щеше да умре по-бавно и мъчително. — Аз ще ги взема — рече той.

Изсипа камъните върху парцала, в който се бе превърнала ризата му, и грижливо го завърза на вързоп. Хоризонтът беше станал светлосив и багрите на изгряващото слънце заливаха изтока.

Ами сега? Това беше въпросът! А отговорът? Можеха да останат тук и да загинат или да тръгнат навътре към пустинята и пак да загинат.

— Да тръгваме!

Джейми и Банда бавно поеха рамо до рамо към сушата.

— Къде започват мините?

— На стотина метра оттук. — В далечината се чу кучешки лай. — Едва ли ще ни се наложи да се тревожим за мините. Кучетата тръгват насам. Сутрешната смяна идва на работа.

— За колко време ще стигнат до нас?

— За петнадесет минути, може би и за десет.

Вече почти се беше съмнало. Неясните мержелеещи очертания се превърнаха в малки пясъчни дюни и далечни планини. Нямаше къде да се скрият.

— Колко надзиратели има в една смяна?

Банда се замисли за момент.

— Десетина.

— Десет надзиратели не са много за такъв голям бряг.

— И един е много. Те имат пушки и кучета. Не са слепи, а ние не сме невидими.

Кучешкият лай вече се чуваше по-наблизо.

Джейми поде:

— Съжалявам, Банда. Не трябваше да те въвличам в това.

— Не си ме въвлякъл ти.

И Джейми разбра какво иска да му каже негърът. Чуха гласове, които си подвикваха в далечината. Стигнаха малка дюна.

— Ами ако се заровим в пясъка?

— И други са опитвали. Кучетата ще ни намерят и ще ни прегризат гърлата. Искам да умра бързо. Ще ги оставя да ме забележат и ще побягна. Така ще ме застрелят. Аз… аз не искам кучетата да ме докопат.

Джейми стисна Банда за лакътя.

— Може и да загинем, но проклет да съм, ако хукнем да тичаме към смъртта си. Нека малко се потрудят.

Започнаха да различават думите в далечината.

— Не спирайте, мързеливи копелета такива! — крещеше някой. — Върви след мен… не излизай от редицата… Всички добре сте се наспали… Хайде сега да поработим малко…

Въпреки храбрите си думи Джейми се хвана, че отстъпва пред този глас. Отново се обърна и погледна океана. Дали ако се удавеха, нямаше да умрат по-леко? Гледаше как рифовете, злобно разкъсват демоничните вълни, стоварващи се върху тях, и най-неочаквано съгледа нещо друго, нещо оттатък вълните. Не разбираше какво е.

— Банда, виж!…

Далеч навътре в океана към тях се движеше непроницаема сива стена, гонена от мощните западни ветрове.

— Морската мъгла — обясни му Банда. — Нахлува два-три пъти седмично.

Докато разговаряха, мъглата се приближи като гигантска сива завеса, носеше се през хоризонта и закри небето.

Гласовете също се бяха приближили.

— Den dousant! Дяволите да я вземат тази мъгла! Пак ще има престой. На шефовете няма да им хареса.

— Имаме късмет! — каза Джейми. Сега шепнеше.

— Защо?

— Мъглата. Няма да ни видят.

— Едва ли ще ни помогне. Все някога ще се вдигне и тогава ще си бъдем все на същото място. Щом надзирателите не могат да се движат през минното поле, не можем и ние. Опитай се само да прекосиш тази пустиня в мъглата, няма да си изминал и десет метра, и ще хвръкнеш на парчета във въздуха. Пак очакваш да стане някое от твоите чудеса.

— Страшно прав си, очаквам — каза Джейми.

Небето над главите им потъмняваше. Мъглата идваше все по-близо, покриваше водата, още малко и щеше да погълне брега. В напредването й имаше нещо зловещо и заплашително, но Джейми вътрешно ликуваше: „Тя ще ни спаси!“

Изведнъж някой извика:

— Хей, вие двамата! Какво, по дяволите, правите тук?

Джейми и Банда се обърнаха. Върху една дюна на стотина метра се беше изправил въоръжен с пушка пазач. Джейми отново погледна брега. Мъглата нахлуваше бързо.

— Хей, вие двамата! Елате тук! — изкрещя надзирателят и насочи оръжието към тях.

Джейми вдигна ръце.

— Изкълчих си крака — извика той. — Не мога да вървя.

— Не мърдайте! — нареди надзирателят. — Идвам при вас.

Наведе цевта на пушката и тръгна към тях. С бърз поглед назад Джейми се увери, че мъглата е стигнала до брега и бързо напредва към сушата.

— Тичай! — прошепна той.

Обърна се и хукна към океана. Банда се завтече по петите му.

— Стой!

Секунда по-късно чуха острото пукане на пушката и пясъкът пред тях се пръсна. Продължиха да тичат, устремени към голямата тъмна стена на мъглата. Чу се още един изстрел, този път по-близо, и още един и в следващия миг двамата мъже потънаха в пълен мрак. Морската мъгла ги облизваше, смразяваше ги и ги обгръщаше. Чувстваха се като заровени в памук. Не виждаха абсолютно нищо.

Сега гласът беше приглушен и далечен, отскачаше от мъглата и се връщаше от всички посоки. Чуваха се и други гласове, които си подвикваха:

— Кругър!… Аз съм, Брент… Чуваш ли ме?

— Чувам те, Кругър…

— Двама са — извика първият. — Един бял и един чернокож. На брега са. Разпръсни хората си. Skiet horn! Стреляй на месо.

— Дръж се за мен — прошепна Джейми.

Банда сграбчи ръката му.

— Къде си тръгнал?

— Ще се измъкнем оттук.

Джейми приближи компаса до лицето си. Едва го виждаше. Започна да се обръща и спря, когато стрелката показа изток.

— Насам…

— Чакай! Не можем да вървим. Дори да не налетим на надзирател или на куче, ще взривим някоя мина.

— Нали каза, че до минното поле има стотина метра. Хайде да се махаме от брега.

Тръгнаха към пустинята бавно и с неуверени стъпки, двама слепци в непозната страна. Джейми измерваше разстоянието в крачки. След всяко препъване в мекия пясък отново се надигаха и продължаваха. През няколко крачки Джейми спираше, за да погледне компаса. Когато прецени, че вече са изминали почти сто метра, спря.

— Тук някъде започват мините. По някаква система ли са разположени? Не можеш ли да се сетиш за нещо, което да ни помогне?

— Някоя молитва — отговори Банда. — Никой не е успял да заобиколи мините, Джейми. Пръснати са по цялото поле, заровени са на около петнадесет сантиметра. Ще трябва да стоим тук, докато се вдигне мъглата, и да се предадем.

Джейми се заслуша в обвитите в памук гласове, рикоширащи около тях.

— Кругър, обаждай се, за да поддържаме връзката…

— Добре, Брент…

— Кругър…

— Брент…

Безплътни гласове, които си подвикваха в заслепяващата мъгла. Мисълта на Джейми препускаше, отчаяно прехвърляйки всеки възможен път за бягство. Останеха ли неподвижни, щяха да бъдат убити в мига, в който мъглата се вдигнеше. Опитаха ли се да се движат през минното поле, щяха да бъдат разкъсани на парчета.

— Виждал ли си някога мините? — прошепна Джейми.

— Помагах да слагат някои от тях.

— От какво се взривяват?

— От тежестта на човека. От всичко, по-тежко от четиридесет килограма. Така кучетата остават невредими.

Джейми дълбоко си пое дъх.

— Банда, може и да има начин да се измъкнем оттук. А може и да не стане. Ще рискуваш ли заедно с мен?

— Какво си намислил?

— Ще прекосим минното поле по корем. Така ще разпределим тежестта си върху пясъка.

— О, Боже!

— Какво мислиш?

— Мисля, че съм бил луд изобщо да тръгна от Кейптаун.

— С мен ли си?

Едва различаваше лицето на Банда до себе си.

— Не оставяш на човек голям избор, нали?

— Хайде тогава!

Джейми внимателно се просна на пясъка. Банда го гледа един момент, пое си дълбоко въздух и направи същото. Двамата бавно запълзяха върху пясъка по посока на минното поле.

— Като се движиш — прошепна Джейми, — не натискай с ръце или с крака. Използвай цялото си тяло.

Нямаше отговор. Банда изцяло бе съсредоточен в усилията си да оцелее.

Бяха обгърнати от сив вакуум, от който не виждаха нищо. Всеки момент можеха да се натъкнат на надзирател, на куче или на някоя мина. Напредваха мъчително бавно. И двамата бяха голи до кръста и пясъкът стържеше гърдите им, докато се придвижваха сантиметър по сантиметър. Джейми беше наясно колко нищожно малки са шансовете им. Дори и да успееха по някаква случайност да прекосят пустинята, без да бъдат застреляни или да хвръкнат във въздуха, щяха да се изправят пред оградата от бодлива тел и въоръжената охрана на наблюдателната кула до входа. И не се знаеше колко ще се задържи мъглата. Можеше да се вдигне всяка секунда и да ги открие.

Продължаваха да пълзят, механично се плъзгаха напред, докато загубиха всякаква представа за времето. Сантиметрите ставаха стъпки, стъпките — метри, а метрите — километри. Нямаха представа от колко време се движат. Бяха принудени да държат главите си близо до земята и очите, ушите, носовете им се напълниха с пясък. Дишаха с усилие.

В далечината неспирно се носеше ехото от гласовете на надзирателите:

— Кругър… Брент… Кругър… Брент…

През няколко минути спираха да си починат и да погледнат компаса, после продължаваха безкрайното си пълзене. Едва устояваха на изкушението да се движат по-бързо, но това би означавало да натискат по-силно пясъка. Джейми си представяше как парчетата метал избухват под него и се забиват в корема му. Поддържаше бавното темпо. От време на време чуваха около себе си други гласове, но думите бяха приглушени от мъглата и беше невъзможно да се каже откъде идват. „Пустинята е голяма — мислеше си с надежда Джейми. — Няма опасност да се натъкнем на някого.“

Сякаш изпод земята изскочи едра космата фигура и се хвърли върху него. Стана толкова бързо, че Джейми бе сварен неподготвен. Почувства как зъбите на огромната овчарка се забиват в ръката му. Пусна вързопчето с диамантите и се опита да разтвори челюстите й, но беше свободна само едната му ръка и не можеше да се справи. Усещаше как топлата кръв се стича. Кучето забиваше зъбите си все по-дълбоко, тихо и убийствено. Джейми започна да губи съзнание. Чу глух удар, после още един, звярът отпусна захапката си и очите му помръкнаха. През булото на болката Джейми видя как Банда стоварва торбичката с диаманти по черепа му. Кучето изскимтя и притихна.

— Добре ли си? — попита Банда задъхано и тревожно.

Джейми не можеше да говори. Лежеше и чакаше вълните на болката да се уталожат. Банда откъсна парче от панталоните си и пристегна ръката му, за да спре кръвта.

— Трябва да продължим да се движим — предупреди той. — Ако е дошло едно куче, ще дойдат и други.

Джейми кимна. Бавно плъзна тялото си напред, преодолявайки ужасната пулсираща болка в ръката.

Не си спомняше нищо от останалата част на пътя. Беше в полусъзнание и действаше като автомат. Нещо извън него направляваше движенията му. „Ръцете напред, тласкай… Ръцете напред, тласкай… Ръцете напред, тласкай…“ И така до безкрайност, една одисея на болката. Сега Банда беше този, който следеше компаса, и когато Джейми започваше да пълзи в погрешна посока, внимателно го обръщаше. Бяха заобиколени от надзиратели, кучета и мини, спасяваше ги само мъглата. Продължиха да се движат, да пълзят, за да спасят живота си, докато в един момент и двамата вече нямаха сили да се помръднат и на сантиметър. Заспаха.

Когато Джейми отвори очи, нещо се беше променило. Лежеше на пясъка с вдървено и раздирано от болка тяло и се опитваше да си спомни къде се намира. На метър и половина от себе си видя спящия Банда и всичко нахлу в съзнанието му. Разбиващият се в рифовете сал… морската мъгла… Но нещо не беше наред. Седна и се опита да разбере какво. И стомахът му се сви. Виждаше Банда! Ето кое не бе наред. Мъглата се вдигаше. Чу наблизо гласове. Взря се през изтъняващата завеса на мъглата. Бяха допълзели при входа на диамантеното поле. Ето ги високата наблюдателна кула и оградата от бодлива тел, които Банда му беше описал. От брега към портала се задаваше тълпа от около шестдесет чернокожи работници. Смяната им беше свършила, а хората от следващата вече влизаха. Джейми коленичи, пропълзя до Банда и го разтърси. Негърът седна и се разсъни на секундата. Обърна очи към стражевата кула и портала.

— По дяволите! — каза той невярващо. — За малко да успеем.

— Но ние успяхме! Дай ми диамантите!

Банда му подаде загънатата риза.

— Ти какво?…

— Върви след мен.

— Ами надзирателите с пушките на портала? — попита Банда тихо. — Те ще разберат, че мястото ни не е тук.

— На това и разчитам — отвърна му Джейми. Двамата тръгнаха към надзирателите, промъквайки се между редицата на пристигащите и редицата на тръгващите си работници, които си подвикваха и подсвиркваха дружелюбно.

— На вас, момчета, ще ви се съдерат задниците, от работа. А ние добре си подремнахме в мъглата…

— Как се уредихте с тази мъгла, късметлии такива?…

— Господ слуша мен, няма теб да слуша, я? Ти си боклук…

Джейми и Банда стигнаха при портала. Двама огромни като канари надзиратели с пушки стояха от вътрешната му страна и избутваха напускащите територията работници към малка ламаринена барака, където те щяха да бъдат претърсени най-внимателно. „Събличат ги голи, както майка ги е родила, и ги преглеждат от глава до пети.“ Джейми стисна още по-здраво в ръката си разкъсаната риза. Провря се през редицата работници и се приближи към един от надзирателите.

— Извинете, сър — каза той, — с кого трябва да говорим за работа тук?

Банда го гледаше втрещен. Пазачът се обърна към Джейми.

— Какво, по дяволите, правите от тази страна на оградата?

— Дойдохме да търсим работа. Чух, че имало свободно място за пазач, а слугата ми може да копае. Помислих си…

Надзирателят погледна двамата парцаливи, невдъхващи доверие типове.

— Излизайте веднага!

— Не искаме — възпротиви се Джейми, — търсим работа и ми казаха…

— Това е охранявана зона, господине. Не видяхте ли надписите? А сега изчезвайте, по дяволите! И двамата! — Той посочи голяма волска каруца зад оградата, която се пълнеше с работници от изтеклата смяна. — Тази каруца ще ви откара до Порт Нолът. Ако търсите работа, идете в канцеларията на компанията.

— О, благодаря ви, сър — каза Джейми.

Махна на Банда и двамата минаха през портала и излязоха на свобода.

Пазачът зяпаше след тях.

— Кретени.

 

 

След десет минути Джейми и Банда вече пътуваха към Порт Нолът. Със себе си носеха диаманти на стойност половин милион фунта.