Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос

1.

Ласитър беше яздил толкова отдалеко и толкова дълго, че пъстротата и оживлението в дъсчения градец сега му правеха впечатление. Поспря до коня си пред хотела и се загледа след момичетата и жените, които си бъбреха из околните улички. Джийзъс, Мария и Джоузеф. Колко дълго не беше виждал такова нещо — една от друга по-хубави и всичките весело му се усмихваха.

Кафявият му кон го бутна в кръста. На вярното животно не му беше до тези красоти. Беше гладно и жадно и искаше най-после да спре и да почине, нищо повече. Две къдрокоси главици, хубави като картинки, се извърнаха към Ласитър и му хвърлиха прелъстителни погледи, като се надяваха да тръгне след тях.

И Ласитър наистина беше готов да тръгне след тях, но преди това трябваше да се погрижи за коня.

След толкова езда храбрецът имаше право на това.

Върза коня пред яслата, усмихна се на момичетата и влезе в хотела.

Старомодно същество в черна престилка с копринена якичка стоеше на рецепцията. И то беше в приповдигнато настроение.

— Искам стая — каза Ласитър и свали шапката си. — Що за ден е днес? Целият град е на крак и всички са се изтупали като за празник.

— Избираме най-хубавата крава — отговори старият.

— Най-хубавата крава? — Ласитър сбърчи чело. — Пък аз мислех…

— Да, най-хубавата крава. Този път само кравите на Хърфорд имат шанс.

Ласитър беше разочарован.

— Най-хубавата крава? И за това ли е цялата патърдия? По-скоро си мислех, че избирате най-хубавото момиче в района.

— То беше вчера, момче. Е, да, тук празниците край нямат. Утре пък ще избираме най-силния мъж и после продължаваме с телетата. Много си падаме по тия работи — старият огледа фигурата на Ласитър. — Може би имате шанс. Всеки мъж може да участва. Все едно откъде идва и накъде отива. Стая. Ще ви дам седма. Носи щастие.

— Конят ми е пред вратата — Ласитър подхвърли ключовете във въздуха и пак ги хвана. — Да го нахранят и да ми занесат вързопа в седма.

— Веднага — увери го старият.

Ласитър взе три стъпала наведнъж. Обхващаше го добро настроение. Искаше да използва шанса си. В състезанието не му се щеше да участва, но в празника… При толкова хубави момичета! И без друго искаше да си почине един ден. Стаята беше доста оскъдно обзаведена и тясна, но все пак с изглед към улицата. Ласитър дръпна пердето настрана и отвори прозореца. Шумът отдолу веднага нахлу в стаята. Усмихвайки се в очакване, Ласитър наблюдаваше тук отвисоко радостното оживление. На вратата се почука. Беше администраторът. Беше разседлал и назобил коня и сега му носеше багажа в стаята.

— Мога ли да се изкъпя? — попита Ласитър, докато търсеше един сребърен долар.

— Може, господине — отвърна момчето хитро. — Банята е там в дъното. Ще поръчам да я приготвят.

Ласитър бутна монетата в ръката му:

— Действай.

Ласитър не даваше повече от шестнадесет-седемнадесет години на момчето, но за негова изненада то рече:

— Имам хубава сестра. Ако искате… Тя не само ще ви изкъпе и подсуши, господине. Но не е евтина.

Ласитър се подсмихна и отказа. С проститутки не спеше. Но имаше и изключения, които само потвърждаваха правилото. Например, ако не знаеше предварително, че са такива. После вече нямаше и как да се поправи грешката.

— Както обичате, господине. Ще наредя да ви приготвят банята. След около десет минути ще е готова.

— Благодаря.

Администраторът се спря още веднъж на вратата:

— Сестра ми наистина е много хубава, господине. Трябва поне да я видите.

— Престани да ми пробутваш сестра си, че ще те наритам в задника. Изчезвай!

Момчето се изчерви, врътна се и изчезна. Ласитър извади риза и бельо от вързопа си. Окачи на закачалка кафявия си, скроен по последна мода костюм. Когато ровеше за кърпа и сапун, пак се почука.

— Отворено е. Влез — извика той, като предполагаше, че е администраторът.

Обаче не беше той.

Вместо младежа на прага застана едър, широкоплещест мъж с револвер в ръка.

Ласитър извърна неволно глава и застина. Юначагата не беше друг, а Пакстън. Ван Пакстън, братът на Коли Пакстън, когото окачи в Денвър на бесилото. Предупреждаваха го, че Ван Пакстън е един от най-страшните и прославени майстори на револвера, които си изкарват прехраната от премии и награди, обявени за главата на някой престъпник. Сигурно трябваше да е отмъстителен и скандалджия този кучи син. Хората в Денвър смятаха, че той вижда убиеца на брат си не в палача, а единствено в Ласитър и че затова щял да го гони и преследва, докато му падне да го убие.

Беше яздил дълго и надалеч. Но ето, оказа се, че не е било достатъчно дълго и достатъчно надалеч. Колко далеко беше Денвър от тази дупка тук, че го беше намерило това дворянско копеле! Но сега това не беше най-важното. Ван Пакстън беше се клел да го убие и ето — сега държеше револвера си, готов за стрелба. Влезе в стаята и затвори вратата.

Ласитър вече беше си свалил колана с револвера, пък и ловната пушка не лежеше наблизо. В ръката си не държеше нищо друго, освен кърпата за баня. При това стоеше полуобърнат с гръб към опасния гост. Честно казано, на ловеца на премии това и през ум не беше му минавало. За него само едно беше важно: да хване човека, когото искаше и когото преследваше.

Ласитър го познаваше само от ужасно лошите илюстрации във вестниците.

Но цялото положение, пък и револверът в ръката на този тип и погледът, с който го гледаше, бяха достатъчни да разбере кой е той.

Но и Ван Пакстън знаеше кого има пред себе си, макар че никога не бяха се срещали и портретът на Ласитър не беше отпечатван във вестниците на Денвър. Абсолютно сигурно бе, че приятелите на Коли бяха го описали съвсем точно.

С това играта беше започнала. Беше въпрос на живот или смърт, а Ласитър имаше най-лошите карти: един пешкир срещу револвер 45-ти калибър.

В продължение на един дълъг миг Ласитър чувстваше сърцето си да пулсира в гърлото.

Но тук прославеният преследвач направи грешка. Доближи се до Ласитър и той се изправи от наведеното положение.

— Знаеш кой съм — изръмжа Ван Пакстън носово на тексаския си диалект, като опря дулото на револвера в гърдите на Ласитър.

— Разбира се. Ван Пакстън, мъжът от Тексас — отговори той. Беше чувал, че обича да го наричат мъжа от Тексас.

— Тогава знаеш защо и заради кого ще те затрия.

— Смешен род — отвърна Ласитър. — Единият брат е на страната на закона, във всеки случай — понякога, а другият — изпечен престъпник. Всеки знаеше, че Коли трябва да увисне на бесилото, ако го спипаш. И той беше спипан.

— Да, от теб. И затова сега е мъртъв — изхриптя Ван Пакстън.

Като преследвач, това аристократично копеле беше безмилостно. За него се разправяше навсякъде край лагерните огньове, из баровете и по бардаците. Ван Пакстън безжалостно преследваше търсени престъпници, за да спечели премията. Дали бедните дяволи после ще отидат на бесилото или не, никога не го беше интересувало. Обаче момчето, за което тук ставаше дума, беше негов брат. Очите му се наляха със сълзи.

За Ласитър това беше последният миг. У такъв тип мъката не трае дълго. Това бяха в повечето случаи само части от секундата. Ласитър реагира светкавично. С лявата ръка изби колта от ръката на Ван Пакстън, а с дясната така зашлеви пешкира в лицето му, че той залитна назад.

Абсолютно сигурно бе, че Ван Пакстън никога не бе нападан от човек, на когото е опрял револвера в гърдите. Това му се случваше за пръв път. Освен това Ласитър реагира невероятно бързо. Докато преследвачът се опомни, лявата ръка на Ласитър се стовари върху носа му и Пакстън отново се озова на пода.

Но още не се даваше. Очите му блестяха яростно срещу Ласитър и в тях преливаше омраза. Превъртя се и понечи да скочи на крака. Ласитър беше предвидил това. Замахна с левия си крак и така довърши прославения майстор на револвера и ловец на премии. Той се тресна във вратата.

До вратата беше отлетял и револверът му, но Ван Пакстън не го видя и посегна към тежкия нож за хвърляне, затъкнат в ботуша му, с който умееше да си служи, както се казва, по-майсторски и от циркаджиите.

Тежкият нож за хвърляне бе дълъг обикновено към един фут, но неговият, наточен и от двете страни като бръснач, беше точно два фута. Знаеше се, че с него се бръсне. Но не беше и единственият, който притежаваше такова ножище.

То си беше истински ловджийски нож. Пакстън го измъкна и искаше да го забие в гърдите на Ласитър.

Но той вече беше до масата при багажа си и грабна ловната пушка „Паркър“, без да я измъква от калъфа. Като се извърна с нея, закачи и колана с кобура и револвера.

Двуцевката легна в ръцете му добре балансирана. Предишният й притежател беше поръчал да скъсят двете цеви с около педя, за да се разпръскват сачмите по-нашироко. Като че ли беше предвидил подобен случай. Ласитър дръпна и двата ударника. Пламъците блеснаха на един фут разстояние. Дим и сачми бълваха и двете цеви. Димът светкавично се отдалечи на облак, в който бързо изчезна мъжът пред вратата. Все пак Ласитър видя преди това големия нож, който той беше хвърлил и който беше в полет, насред път да отлита обратно и мъжът да се преобръща под градушката от сачми. И той, и ножът бяха буквално увлечени от сачмите. Дрехите му пламнаха и подпушиха. Беше мъртъв.

Ласитър се изправи, извади двуцевката от калъфа, сложи колана с револверите обратно на масата и отвори паркъра. Пусна горещите димящи гилзи да паднат на пода, вкара два нови патрона в цевите, затвори отново оръжието и застина.

Ван Пакстън беше мъртъв. Пламъците по дрехите му бяха загаснали, само дупките още димяха. На някои места сачмите бяха разкъсали дрехите му и те висяха на парцали. Тишина цареше в голямата къща, но спокойствието продължи само мигове. Трясъкът от изстрела беше чут в цялата сграда. Екнаха викове и крясъци. Врати се отваряха и затваряха. Чу се и тропот на ботуши.

Ласитър пристъпи към вратата, изтегли мъртвия ловец на награди настрани и отвори.

Ако не беше застреляният, би грабнал кърпата и сапуна и би отишъл в банята. Ей така. Обаче този лежеше тъкмо пред краката му, а в коридора се събираха първите любопитни. Келнерът на етажа пръв се промъкна в стаята, после собственикът на хотела и най-после — шерифът.

Ласитър се престори, че нищо не знае. Може този тип да е бил хотелски крадец: нали той, Ласитър, имал няколкостотин долара — веднага им ги показа.

Това направи впечатление на шерифа.

— Осемстотин долара? — той изгледа Ласитър недоверчиво. — Откъде ги имате? Да не сте получили наследство?

Ласитър беше ходил и с повече пари в джоба. Но шерифът имаше право да го подозира, като се имаше предвид, че един каубой трябваше да натиска седлото за своя фермер цял месец, ако иска да спечели двадесет долара.

— Знаете ли кой е този? — попита шерифът и посочи мъртвия стрелец. — Знаете ли как се казва?

Ласитър отново прибра пачката банкноти в джоба на якето си и поклати отрицателно глава.

— Ван Пакстън — рече шерифът и натърти гласните направо мъчително.

Ласитър спокойно издържа погледа му, стана и отново поклати глава: никога не бил чувал за него.

— Ловец на награди за главите на бандити — каза шерифът. — Вие откъде идвате? Кой сте? Да не е бил по следите ви?

— Името ми е Ласитър. На път съм. Откъде идвам ли? Кажете някое място, все ще е вярно.

— Хора като Ван Пакстън не живеят от кражби по хотелите — каза строго шерифът.

— Нито пък аз — отвърна Ласитър раздразнен. — Какво искате всъщност? Това е моята стая, а там до вратата лежат револверът и тежкият ловджийски нож на този преследвач.

— И той е мъртъв — възрази шерифът.

— Понеже ме нападна — обясни Ласитър.

Очите на шерифа бяха се присвили.

— Да не е искал да ви залови? Имал ли е намерение да ви отведе някъде, защото ви търси полицията и защото е обявена голяма награда за залавянето ви?

Ласитър мълчеше насреща му. По чия заръка беше окачил на бесилото брата на мъжа от Тексас?

За Бригада Седем и без друго не биваше да разказва на шерифа, на този Тома Неверни. Как можеше да му обясни подробностите? Значи да върви по дяволите този въпрос.

Един помощник-шериф чакаше с няколко души на вратата. Шерифът му заповяда да отнесат мъртвия и после напусна стаята. Управителят на хотела повика прислугата и една камериерка да подредят всичко. Най-после Ласитър можеше да помисли за банята.

С пешкир и сапун в ръце той си проби път през тълпата любопитни към стълбището. Както предполагаше, пред вратата на банята чакаше една от камериерките. Тя стоеше там като поръчана и се усмихваше кокетно и мамещо. Беше убеден, че това е сестрата на прислужника. Не каза нито дума. Само й отвърна с усмивка. Но хлапакът имаше право: беше хубава като картинка, мургавата й красота беше подлудяваща. Въпреки това затвори вратата след себе си.

Помещението беше изпълнено с пара.

2.

Когато Ласитър напусна банята след един час, хубавото момиче вече го нямаше.

Облечен с новия си костюм, седна в ресторанта. Хората го оглеждаха скрито с плахи очи. Не беше минало много време, откакто беше убил човек в стаята си!

Сервитьорът дойде и прие поръчката. Овнешка плешка с фасул и чили. И с мексиканско червено вино. Съдържателят на хотела помогна на келнера да сервира.

Ласитър все поглеждаше към залата. Забеляза една привлекателна блондинка. Другите отбягваха погледа му, но тя — не. Издържа погледа му и когато й се усмихна, отвърна му също с усмивка.

И тя седеше сама на маса.

С всеки път усмивката й ставаше все по-широка и когато вдигна чаша насреща й, тя му отвърна със същото. Посетителите напускаха един след друг салона. Когато тя отново погледна към него, той посочи към себе си и към нея и когато тя кимна одобрително, стана и отиде при нея със свалена шапка.

— Ласитър — представи се той.

Тя му подаде ръка и той бързо целуна върха на пръстите й.

— Моля, седнете, господин Ласитър. Аз съм Сюзън.

Той благодари, седна и попита:

— Ще пиете ли чаша шампанско с мен?

Тя се понаведе напред. В усмивката й имаше нещо дяволито и насмешливо.

— С удоволствие. Дори с голямо удоволствие.

Келнерът вече стоеше до тях в очакване:

— Френско шампанско?

— Разбира се, господине — поклони се келнерът почти до покривката на масата.

Съдържателят отново му помагаше. Донесе и кофичка с лед. Ледено охладено. Това беше най-новото. Ласитър беше изненадан, че тази мода е стигнала до това затънтено градче.

Чукнаха се и кристалът звънна. Сюзън го погледна над чашата си право в очите. Кожата й бе лъскава като алабастър, а очите й бяха с цвят на нефрит. Имаше високо чело и тясно късо носле. Зъбите й блестяха като перли. Носеше високо затворена копринена рокля, която подчертаваше стройната й фигура. Тя беше не само елегантна, а направо пленителна.

Пътувала и отседнала само за два дни тук. Чакала в хотела познати от Форт Колинс.

Когато изпразниха чашите, келнерът се завтече към тях.

Сюзън беше приятна събеседничка. Разказваше за Форт Колинс, а Ласитър кимаше одобрително: бил неведнъж във Форт Колинс, кръчмата на Долорес още съществувала, само Долорес вече я нямало. Някой си Стемпи взел заведението. Разбира се, че си спомнял за салона на Пиеро. Ласитър разказа на Сюзън как веднъж играл срещу всички в салона на Пиеро и спечелил хиляда долара. Това било преди около четири години.

Шампанското им се качи в главите.

Сюзън започна да се смее по-силно и все хващаше ръката на Ласитър и я стискаше. Това бяха докосвания, с които хубавичко му влизаше под кожата, а той имаше чувството, че това си е в реда на нещата. Пък му беше и приятно.

Те отдавна бяха последните гости в ресторанта, когато той искаше да поръча още една бутилка френско шампанско. Келнерът беше се прозинал вече няколко пъти, но дотърча с готовност.

Но Сюзън отказа. Тя стана със смях и махна на келнера:

— За бога, за днес стига. Мисля, че вече ме е хванало.

Че си е пийнала, вече се забелязваше, понеже така залиташе, че Ласитър бързо скочи да я подкрепи. Тя се опря на него и го погледна в очите.

Келнерът дискретно се оттегли.

— Само съвсем малки момиченца позволяват на големи момчета да ги отнесат в леглото и после ги отпращат — каза тя с дълбок поглед и гукащ глас. — Аз съм вече по-голямо момиче и при мен момчетата могат и да остават… ако са мили.

Ласитър я целуна.

— Тогава ще те отведа в леглото.

Тя го прегърна и отвърна на целувките му. Стояха притиснати и се целуваха и той усети как пламна желанието у тази чудесна жена. Тя изобщо не го криеше и страстно притискаше скута си към тялото му.

Ласитър я изведе от ресторанта. Само пред входната врата и на стълбището гореше по една лампа.

Спряха в полумрака и отново се целунаха, докато им секна дъхът. Тогава той й разкопча роклята и корсета.

— Боже мой — изстена тя, когато почувства голямата му ръка върху гърдите си. — Какво правиш с мен?

Искаше да каже още нещо, но той затвори устата й с устни.

Мекият блясък в очите й пламна. За малко да се свлече на колене, затова Ласитър здраво я притисна до себе си. Тя мълвеше неразбираеми думи и стенеше сподавено.

Той я взе на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Тя пъхна ключа си в ръката му и той видя, че е от осма стая. Значи съседната.

Въпреки това я отведе в своята тясна стая.

Когато поиска да запали светлината, Сюзън запротестира:

— Моля те, недей! — прошепна и духна кибритената клечка.

Той я пусна да стъпи на краката си. По пътя към леглото взаимно си помагаха да свалят дрехите си. Прегръщаха се и се целуваха. Устните им бяха влажни и целувките — възбуждащи.

Стройното тяло на Сюзън изглеждаше цялото в плам, когато паднаха на леглото. Тя го прегърна и кръстоса крака върху му, като че ли не искаше никога повече да го пуска. Стенеше и викаше, и барабанеше с юмруци по гърба му в истеричен екстаз, докато я отнесе върховното удоволствие. То трая дълго и я разтърсваше отново и отново от главата до краката толкова силно, че вече не знаеше къде е попаднала — на небето или в рая.

Ласитър беше просто неизтощим. Сюзън беше жена, която го подлудяваше. Обаче от това печелеше не само той, а преди всичко тя. Любиха се непрестанно цяла нощ и тя все се чувстваше добре. Би се разочаровала, ако този силен мъж не беше толкова активен.

Обаче с всичко това само се хвана на въдицата й. Да, чисто и просто се хвана на нейната въдица, както установи с горчивина на другата сутрин. Беше се оставил да го подведат като новак. Късно разбра, че всичко е било само евтин театър.

Но в този момент, а и когато се пробуди сутринта, още не знаеше за това, нямаше дори и представа.

Тропаше се и се тряскаше толкова силно, че Ласитър се стресна и се събуди. За негова изненада беше вече ден. Сюзън спеше до него. Но и тя беше чула тупурдията и се събуди. Ласитър я прегърна и я притисна до себе си. Понечи да стане и да иде да отвори вратата, обаче вън нахалниците продължаваха да беснеят. Тряскаха, тропаха и чупеха, вратата изхвръкна едновременно от пантите й от бравата и се стовари с трясък на пода. Вдигна се пепел. С този облак прах в стаята влязоха шерифът и няколко помощници. Ласитър се изправи на лакти, прегърна Сюзън и покри гърдите й с чаршафа. Тя имаше разкошни гърди, но проклетниците не биваше да видят това.

— Да не сте полудели? — попита ядосан Ласитър.

— Бът Мастърсън, в името на закона, арестуван сте! — каза шерифът с метален глас. — Станете и се облечете. Предупреждавам ви, че ако се съпротивлявате, ще стреляме.

— Окачете отново вратата и изчезвайте! — викна бесен Ласитър. — Аз не съм Бът Мастърсън.

Шерифът и двамата помощници държаха револверите насочени към него. Шерифът изтегли ударника.

— Без номера, Мастърсън. Иначе ще стреляме.

— По дяволите, аз не съм Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Никой не е очаквал да си признаете — рече шерифът.

— Той е Бът Мастърсън — каза тогава Сюзън.

Ласитър я изгледа изненадан и разбра. За съжаление твърде късно.

За момент беше забравил хубавата и чувствена жена. Тя беше станала от леглото и при това сръчно беше се увила с чаршафа, така че не се виждаше нито сантиметър от тялото й. Стоеше до стената с гордо вдигната глава и вече не го и поглеждаше.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — попита Ласитър.

Но изведнъж той бе престанал да съществува за нея. Тя пристъпи към шерифа.

— Стаята ми е в съседство тук. Бихте ли…

Двама от помощниците на шерифа избързаха пред нея и отстраниха любопитните до стълбището. Сюзън събра нещата си и се измъкна. Без да се изчервява и без да се притеснява от мъжете, напусна леглото и се понесе нанякъде, увита до носа в чаршафа. Ласитър беше учуден, че си я бива, даже и ако е облечена като Пепеляшка.

— Ако искате и писмено да потвърдя, че той е Бът Мастърсън, днес целия ден ще бъда в града — рече тя през рамо.

— Няма да е необходимо, ваша милост — изхриптя шерифът, който не откъсваше очи от нея. Явно, че и той беше впечатлен, щом я наричаше ваша милост, макар да виждаше, че е обикновена уличница. Не беше любовница на Ласитър, иначе не би го обвинила.

Той махна енергично с револвера, след като двамата му помощници се върнаха. Ласитър стана и се облече пред тях: заедно с шерифа мъжете бяха шестима и никой не смяташе да се обръща. Шерифът пристъпи към табуретката и взе колана с револвера.

— Какви обвинения има срещу Бът Мастърсън? — осведоми се Ласитър, докато се обличаше.

— Към вас се предявява обвинение, че сте нападнали заедно с още един съдружник банката във Форт Колинс, при което сте застреляли касиера и банковата чиновничка. Пострадали са много хора при лудата престрелка на улицата. Съдията ще изясни дали за това сте виновен вие или вашият съдружник, преди да ви изпрати на бесилото.

— Разбирам. Моите осемстотин долара са ви навели на мисълта, че може да съм ограбил банка.

— Хайде, хайде — викна нетърпеливо шерифът, — не само осемте стотачки говорят срещу вас.

Ласитър продължи да се облича и изсвири през зъби.

— Сега загрях. Ван Пакстън, ловецът на награди.

— Не ви ли е преследвал?

— Заради обира във Форт Колинс?

— Да. Задигнали сте десет хиляди долара. Неговият дял, ако върне сумата, е десет процента. Хиляда долара награда бяха обявени за главата ви. Това е сума, която би накарала човек като Ван Пакстън да възседне коня. Убеден съм.

Ласитър облече жакета си и сложи шапката си.

— Нямам десет хиляди — той потупа чантата си. — Тук има само осемстотин долара.

— Съдружникът ви още не е заловен.

— Аха, у него значи били парите…

— Ще претърсим всичко тук — каза шерифът. — Готов ли сте? Можем ли да тръгваме?

— Да, готов съм. Надявам се, че няма да трае дълго, затова оставям всичко тук.

Шерифът го изгледа с безизразен поглед. Беше дребен и слаб. Неговото сбръчкано състарено лице напомняше тъжен дакел. Много тъжен дакел. Сигурно имаше язва, която го мъчеше всеки ден. Когато го подкани с ръка към вратата, Ласитър тръгна.

Отвън стояха още четирима мъже. Не бяха шерифски помощници, но бяха въоръжени до зъби. Ласитър знаеше от опит, че невинаги е лесно да докажеш, че си този или онзи, ако хората те бъркат с друг. Но не смяташе да се съпротивлява. Банков обирджия с десет хиляди долара в дисагите обикновено го преследваха не само хората на закона, но и доста такива, какъвто беше Ван Пакстън.

Затова беше уверен, че нещата рано или късно ще се изяснят.

Той крачеше към стълбището, обграден от въоръжени мъже, и като мина покрай вратата на Сюзън, се сети, че знае само малкото й име. Коя беше тази жена в действителност? Защо твърдеше, че той е Бът Мастърсън? Пък и така спонтанно й дойде на устата да го каже. Познаваше ли тя разбойника, който беше обрал банката? Или шерифът така я беше уплашил с въпроса си, че тя не знаеше какво говори.

Дявол знае. Но искаше да я попита, след като го освободят. Ако наистина чакаше познати от Форт Колинс, сигурно щеше да остане в града поне още няколко часа.

Във фоайето хората стояха гъсто един до друг. Всички го гледаха втренчено, като че ли беше някакво страшно, грозно и странно животно. Същото беше и на улицата. Минувачи и коли спираха, всички искаха да огледат групата. Пристигнаха в офиса на шерифа и Ласитър вече напразно се оглеждаше къде е съдията. Мъжете го вкараха в затвора и шерифът го заключи в една килия.

— Къде е съдията, който искал да ме разпита? — попита Ласитър.

Шерифът не му отговори. След като го заключи, той излезе от затвора заедно с помощниците си и Ласитър чу как накрая затръшна плъзгащата се врата, която отделяше затвора от офиса.

Ласитър свали шапката си и седна на нара.

Беше допуснал грешка. Но каква?

Огледа се. Не, оттук измъкване нямаше. Всяка килия представляваше отделна клетка. За да излезеш от нея, се минаваше единствено през вратата.

Унило се опъна на нара и подложи ръце под главата си. Колкото повече размишляваше, толкова повече у него се засилваше чувството, че Сюзън беше ключът към всичко. Трябваше да разговаря с нея. Тогава щеше да узнае всичко. По дяволите! Къде се бавеше съдията?

Когато поиска да се надигне, за да извика шерифа, ключът се превъртя в ключалката и в следващия момент изгромоля плъзгащата се врата. Шерифът подаде глава през вратата, после отстъпи настрани, след като се убеди, че Ласитър все още се намираше в клетката, и пусна един едър, малко бузест, елегантен господин, който изглеждаше симпатичен. Той пристъпи към клетката с широки крачки и засмяна физиономия. Шерифът затвори плъзгащата се врата.

Ласитър се надигна. Мина му през ума, че тук имат симпатичен съдия, и беше убеден, че скоро ще напусне килията.

Съдията му подаде ръка през решетката.

— Името ми е Лонг, господин Мастърсън — огледа го внимателно, докато си стискаха ръцете, обърна устни и кимна няколко пъти. — Бът Мастърсън, чест е да се запозная с вас и още по-голяма чест е да ви защитавам. Описанието, което има шерифът за вас, съвпада, както му отива на око юмрук. Никакъв портрет не може да помогне по-добре да ви разпознаят.

— Аз не съм Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Бът, престанете! — господинът се усмихна и подръпна папионката си.

Имаше черна коса. Отиваше му, както беше сресана на път по средата. За прическата си употребяваше вода със захар. Перчемът му отдясно изглеждаше твърд като дъска, но точно така му подхождаше най-добре на лицето.

— Аз наистина не съм Мастърсън. Това е заблуда. Мислех, че сте съдията. Ако мога да разговарям с него, всичко веднага ще се изясни. Можете ли да уредите това?

— Разговор със съдията ли? Това е дреболия, Бът. Но преди това трябва да имам пълномощно от вас, че искате да ви защитавам. Знаете как е, нали? Сигурен съм, че познавате живота, Бът. Ненапразно съществува и смъртта. Просто човек вече не забелязва, че другите плащат. Шерифът ми каза, че имате осемстотин долара в якето си. Ако не са от банковия обир, ще можете да ми платите. Просто ми обещайте, да ударим ръката и готово.

Той му подаде ръка, Ласитър замахна и я стисна. Доларите наистина не бяха от банков обир. Това беше остатъкът от последните пари за разноските, които беше получил от Бригада Седем. Сега си имаха пътуващ касиер, но пари повече не дойдоха от Вашингтон. Какъв напредък. Агентите нямаше да чакат вече с месеци — само със седмици.

Адвокатът потри ръце.

— Значи всичко е уредено, Бът. Ще ви уговоря среща със съдията. Обаче ще мине още малко време. Той още не е тук. Обвиняват ви също, че сте застреляли и ограбили един човек във Форт Колинс. За това какво ще кажете? Пак не сте били вие, нали?

Ласитър отвори уста.

— Никога не сте били във Форт Колинс — адвокатът се усмихна. — Бът, това е погрешна тактика. Може да ви струва главата, но нали аз съм тук. Ще постъпим по друг начин. Ще признаем всичко. Такова нещо въздейства на съдиите. Те се мислят за Господ Бог и повече се радват на един разкаян грешник, отколкото на сто праведници. Получават по два долара на съдебно заседание. За праведници нищо не получават. Ако светът се състоеше само от праведници, те щяха да умрат от глад.

— Господин Лонг, оставете тактиката настрана. Името ми е Ласитър. Аз не съм Бът Мастърсън. И ако поемате защитата ми, бъдете така любезен да уредите този въпрос.

— Чакай бе, човек! — прекъсна го адвокатът. — Не се страхувай толкова от бесилката. Няма да увиснеш на нея. Аз ще го предотвратя. Ще признаете всичко и ще помолите за милост. Аз ще уредя останалото. Ще се отървете с тридесет години.

— Тридесет години?!

— Ще ги излежиш на една кълка, дето се казва.

— Тридесет години?!

— Бът, при тази поредица от престъпления това е все едно като оправдателна присъда — престори се на учуден адвокатът.

— Аз съм Ласитър и не съм извършил никаква поредица от престъпления.

— Това не е добра тактика.

— Искам да говоря със съдията! — каза Ласитър, побеснял от яд. — Или го уредете, или вървете по дяволите.

— Но, моля ви, Бът, вие…

— Затваряйте си устата! — прекъсна го Ласитър, раздразнен от словоохотливостта му.

Адвокатът преглътна.

— Аз съм Ласитър. Докажете го пред съда.

За малко адвокатът да вземе да си скубе косите. Само че захарта щеше да започне да се сипе по копринената яка на тъмносиньото му вечерно сако марка „Принц Алберт“.

— Но вие изглеждате като Бът Мастърсън. Това не може да отрече никой, който го е виждал.

— Вие сте ме… Вие сте виждали Бът Мастърсън?

— Във Форт Колинс. Преди две години. Впрочем, после ми казаха, че това сте вие, господин Мастърсън.

— Ама човече, припознавате се! — Ласитър се плесна ядосано по челото. — Погледнете ме добре.

— Нали това правя — изхленчи адвокатът.

— Е, и?

— Вие сте Бът Мастърсън.

— Де да мога само да го зърна това копеле — отчая се Ласитър, — само да видя дали наистина толкова прилича на мен.

— Ами да. Ще се изненадате.

— Виждате ли? — Ласитър щракна с пръсти и насочи показалец към адвоката. — И вие не сте уверен. Ние само си приличаме. „Ще се изненадате“ — вие самият го казахте, господин Лонг.

— Не, не!

— Какво не?

Адвокатът клатеше глава:

— Да, да.

Ласитър присви очи.

— Аз Бът Мастърсън ли съм?

Издокараният господин кимна енергично.

— Пръждосвайте се по дяволите! — изрева Ласитър побеснял.

Адвокатът се завъртя на левия си ток и изскочи от затвора.

Ласитър изруга, отдалечи се от решетката и се отпусна на нара.

Сюзън, тази мръсница! Какво му беше надробила само!

3.

Сюзън се наведе към Бът Мастърсън и го погали нежно по лицето. Целуна го внимателно и прекара върха на пръстите си по очертанията на профила му.

— Висок си колкото Ласитър и изглеждаш като него. Пък и иначе всичко ви е еднакво. Човек може да би вземе за братя, дори за близнаци. Преследвачите от банката тъкмо пристигнаха. Тези мъже никога не са те виждали. Тази нощ е нашият шанс. Никой няма да ни преследва. Всички си мислят, че оня в затвора това си ти. Шерифът и помощниците му са убедени, че са те хванали. И преследвачите от банката така си мислят.

— Ще търсят Ник. Понеже не са намерили парите у този Ласитър, ще търчат след Ник като дяволи. А това е опасно и за нас.

— А, с Ник не могат да те объркат. Освен това тебе повече никой не те търси, защото си мислят, че са те заловили.

— Тъй му се пада, ако го хванат — каза Бът Мастърсън злобно.

Докато той пробиваше път на излизане от банката със стрелба, оня проклетник Ник беше изчезнал с плячката през задната врата и оттогава повече никакъв не се видя. Не откриха дори диря от него и от плячката. Десет хиляди долара бяха им паднали в ръцете, както можаха да разберат от всички вестници.

Ник беше брат на Сюзън. Тя беше убедена, че се е потулил някъде и не смее да се покаже. Точно както смяташе и Бът Мастърсън. Обаче Бът Мастърсън все й възразяваше, че двамата са се уговорили да напуснат банката отпред, през вратата към улицата, където бяха конете. Във вестника беше коментирано, че било евтин трик един от бандитите да избяга през предната врата, и при това с техните коне, за да обърка преследвачите и за да ги принуди да се разделят. Но така и стана. Второто отделение на преследвачите не откри и следа от Ник. Не успяха да издирят нито него, нито плячката.

— Ходи ли втори път при шерифа? — искаше да знае Бът Мастърсън.

— Направих така, че да се срещнем на улицата.

Бът Мастърсън изгледа хубавата жена:

— И?

— Казах му, че Ласитър, т.е. Бът Мастърсън, е бил във Форт Колинс, че го знаят там и че познава Долорес и Стемпи, в случай че отрече да е бил някога там — тя се подсмихна хитро. — Адвокатът, когото шерифът изпрати при Ласитър в затвора, също позна в негово лице Бът Мастърсън.

Бът Мастърсън се усмихна кисело:

— Адвокат ли? Познавам ли го?

— Казва се Лонг — рече Сюзън и го погали нежно.

Бът Мастърсън поклати глава:

— Никога не съм чувал това име.

— Няма значение. Важното е да си мисли, че Ласитър — това си ти.

Бът Мастърсън я притисна към себе си. Беше разкошна жена и откакто я познаваше, беше готов на всичко, за да е щастлива. Десетте хиляди долара добре щяха да й дойдат. Но Ник, нейният брат, беше изчезнал с тях. Ако тя играеше комбина с него, отдавна да не е тук. Но ето че на умното дете му беше хрумнало да предаде другиго, с когото Бът само си приличаше. Шерифът беше реагирал мигновено. И шерифът от Форт Колинс, който преди час беше пристигнал в града с отряд преследвачи, също беше обявил, че заловеният бил Бът Мастърсън.

Всъщност Сюзън имаше право. Това беше един шанс да се измъкнат от този град. Освен това той трябваше да отиде на лекар. Все повече отмаляваше. Раната не беше опасна, куршумът бе го засегнал само повърхностно и бе загубил малко кръв, но нараненото място се възпаляваше все повече. Такова нещо можеше да е и смъртоносно.

Той хвана ръката й:

— Сигурно всичко ти е готово?

Тя кимна. Красивите й очи блестяха.

— Накъде да поемем? — попита той. — През границата?

— Да, ще вървим все на север, към Грийн ривър сити.

— Ще намерим ли и Ник там? — попита той с хрипкав глас.

— Точно заради това ще пътуваме към Грийн ривър сити — рече тя сериозно. — Там той си има момиче. Искаше да отиде да я вземе, като забогатее.

— Сега е богат — рече Бът Мастърсън през зъби.

Красивата жена кимна. В този момент устните й очертаваха само една тънка линия.

Тя не мразеше брат си и се боеше, че Бът ще убие този безделник. Но страшно я беше яд на това копеле и Бът Мастърсън го знаеше. В крайна сметка десет хиляди долара си бяха един хубав куп пари, а този нехранимайко просто беше избягал с тях. Двамата не само бяха израснали заедно, но и бяха живели все заедно досега.

Техните родители бяха грънчари. Живееха сред мексиканци край реката Рио Кончос и криво-ляво бяха си пробили път в живота. Ник, този самохвалко, все парадираше, че е кръщаван във водите на Рио Кончос и че това било особено предимство пред другите хора. За Сюзън това може би беше вярно, но не и за този нехранимайко, който въпреки уж специалната кръщелна вода, беше станал безделник и само губеше на дядо Господ времето, а на тях открадна парите.

Той отново я притисна към себе си:

— Не лъжи. Ще го пипнем.

— Не искам да се биете.

Той я погледна в очите. Тя се боеше. Но за кого? За него или за брат си? Като всеки нехранимайко и Ник си служеше добре с револвера и с картите за игра. Но и Бът Мастърсън не се чувстваше по-долу от него. Дори напротив. Дяволски рано беше, когато за пръв път му се наложи да си послужи с револвера. Дали имаше и четиринадесет години.

Баща му държеше една станция за смяна на конете, тази при Уелс Фарго. Веднъж я нападнаха бандити, понеже им трябваха назобени коне. Преследвачи бяха по петите им. Баща му не даваше конете. Никой от четиримата бандити не обърна внимание на хлапето. Когато понечиха да убият баща му, той беше там, където трябваше да бъде, и с револвера на баща си застреля нападателя в гръб, а останалите държа в шах, докато пристигне отрядът преследвачи.

Бандитите узнаха кой е проснал нападателя и кой ги е надвил едва след като пристигнаха преследвачите им и им разрешиха да се обърнат. Никой не вярваше на очите си, като видяха момчето.

Но Бът не спря дотук, ами започна често да си служи с револвера. Само че това остана единственият път, когато беше на страната на правото и закона.

Половин година по-късно индианци нападнаха станцията, избиха всички и откраднаха конете. Само Бът Мастърсън се отърва жив. Станцията беше опожарена напълно и той нямаше къде да се подслони. Дни наред се луташе през местността. Гладуваше и мръзнеше нощем. Опита се да открадне хляб от един магазин, защото беше гладен и не умееше да си изкара хляба по друг начин, а не искаше да проси. Собственикът на магазина го хвана и искаше да го заведе при шерифа. Но Бът Мастърсън пазеше револвера на баща си и с негова помощ все пак отнесе хляба. Оттогава все бягаше и се измъкваше. И досега. Хляб повече не беше крал. Но затова пък нападаше пощенски коли, ограбваше банки и дори беше се прославил като обирджия на влакове. Но големият удар все не му се удаваше. За голям удар си беше избрал банката на Форт Колинс. Обаче и от нея не можа да измъкне повече от десет хиляди. Все още не му беше ясно как така нямаше повече пари. Нали трезорите уж бяха пълни.

Нямаше и цент в джоба си. От какво щяха да живеят? На всичко отгоре и раната го мъчеше.

Искаше му се да си разчисти сметките с оня кучи син Ник.

Къщата, в която бяха се укрили във Върнъл Сити, беше един запустял и полуразпаднал се блокхаус от времето на първите заселници по тези места. Намираше се в северните покрайнини на градчето и беше от времето на основаването му. Непосредствено до нея имаше запустяла дъскорезница. Не бяха срещали жива душа в този отдалечен ъгъл на Върнъл Сити. Само Сюзън беше посмяла да отиде до града, и то сама. Като видя пред хотела едрия мъж, който личеше, че не е тукашен, се изплаши до смърт, защото си помисли, че това е Бът Мастърсън. Едва в последния момент разбра заблудата си и тя я наведе на мисълта да изпрати анонимна бележка на шерифа, че Бът Мастърсън бил отседнал в хотела.

Но мъжете в офиса изобщо не реагираха. Тя беше пъхнала бележката под вратата. Може би не бяха я забелязали веднага. Сюзън отиде набързо в хотела, за да задържи непознатия и да го идентифицира като Бът Мастърсън.

Скоро установи, че приликата между двамата мъже не бе чак толкова голяма, както беше й се сторило в началото. Но шерифът се хвана. А само това беше важно.

Имаха коне и открита кола. Щом се зазори, Сюзън излезе и впрегна конете, после пренесе всичкия багаж от къщата в колата. Накрая помогна на Бът Мастърсън да се раздвижи навън. И двамата се изплашиха, защото той едва можеше да върви. Вече няколко дни бяха в тази къща и Бът Мастърсън почти не беше се движил, само беше лежал, за да се пази и да отпочине. Влезе в тази къща без чужда помощ, но състоянието му беше се влошило обезпокоително.

— О, боже! — въздъхна Сюзън слисана. — Трябва да отидеш на лекар. Веднага ще те закарам.

— Не — изстена той със сподавен глас. — Не тук. Не във Върнъл Сити.

На входната врата се спря и се облегна на страничната греда.

Тя го гледаше разочарована и безпомощна.

— Не можеш ли да продължиш? — попита тихо.

Той се огледа и постави десницата си върху револвера. Беше му ясно, че ако са го предали, няма никакви шансове, особено в това състояние. Знаеше също, че въжето му е сигурно.

Но наоколо нищо не помръдваше. Беше се стъмнило.

— Давай — рече той през стиснати зъби.

Сюзън го изведе от къщата към колата. Той се подпираше на нея и беше се отпуснал толкова тежко, че едва не я събори. „Де да беше тука Ник“ — помисли си тя.

Когато стигнаха колата и той се отпусна на тапицираната седалка, и двамата бяха изтощени до смърт.

— Не се бави — прошепна той нетърпеливо. Изобщо не беше забелязал, че и тя е на края на силите си. — Тръгвай най-после.

Тя се изправи, грабна юздите и камшика и с вик подкара конете.

— Карай на север. Гледай да не сбъркаш пътя. В златотърсаческите лагери край Марш пийк има повече лекари, отколкото в някой голям град, понеже там се печели добре. Едно и също лекарство предписват срещу всичко, дори и против кашлица ще ти изпишат от него, стига да им плащаш с чисто злато. А старите хора са много във всеки такъв лагер от копачи, защото търсят последния си шанс. Те често боледуват. Като почне да ги мъчи ревматизмът, един лекар може да натрупа състояние.

Тя се надяваше, че е прав и че навреме ще намерят лекар.

Подкара направо през запустелия двор на някогашната дъскорезница. Работилниците още стояха и големите отворени врати зееха черни насреща им. Между последните обитаеми къщи в покрайнините излезе на улицата и подкара конете на север.

Бът Мастърсън се огледа напрегнат. Никой не им обръщаше внимание. Зърна хора пред вратите и минувачи по тротоарите, но вече беше твърде тъмно. Уличното осветление не стигаше до последните къщи.

Тресеше го. Температурата и близостта на Сюзън създаваха приятно, но измамно чувство за сигурност. Бът го съзнаваше и затова беше нащрек.

Успяха да излязат от града, без някой да ги забележи.

Беше ясна нощ, макар че нямаше луна. Небето беше без облаци и лъскавият небосвод се простираше от хоризонт до хоризонт. Сивата и прашна лента на стария пощенски път, който тук следваше прастар мулетарски път, се виждаше ясно.

— Как се чувстваш? — поинтересува се Сюзън.

Той хвана ръката й и се подсмихна вяло.

— На сигурно място. При теб се чувствам на сигурно място, момичето ми от Рио Кончос.

Тя извърна глава и потърси погледа му в тъмнината.

— Нали си кръщавана с вода от Рио Кончос? — попита той.

— Да.

— И Ник също, свинята му недна — рече Бът Мастърсън изтощен. — Но това няма да му донесе късмет. Ни най-малко, по дяволите. Сега така си мисли, защото парите са у него. Обаче ще му го избия от главата. Ще му го избия от главата на това куче.

Сюзън си спомни за едрия непознат, с когото беше прекарала една цяла нощ. Беше приятен, дори и сега й лазеха тръпки по гърба, като си спомнеше с каква страст и жар я беше любил. Мисълта, че тялото й беше докарало този мъж до такъв екстаз, я изпълваше не само с удовлетворение, но и с гордост.

При тази мисъл тя се усмихна замечтано. Знаеше, че Ласитър го грозеше опасността да умре на бесилото вместо Бът Мастърсън, но това не беше мисъл, която я притесняваше. Безкрайно себична, тя беше убедена, че е възнаградила този мъж за жертвата. В края на краищата, тази нощ му беше дала всичко.

Със сигурна ръка и сигурен поглед насочваше впряга през тъмнината на север.

 

 

Съдията, много стар човек, гледаше Ласитър с физиономия на оплаквачка и удари три пъти с дървения чук по масата.

— Ще ви обесим, Бът Мастърсън — каза той и отново удари три пъти с дървения чук по масата.

„Аз не съм Бът Мастърсън“ — искаше да каже Ласитър. Но по време на процеса беше го казал много пъти, без да му свърши някаква работа. Ден след ден. Отново и отново.

Чукът на съдията отново изтактува по масата.

— Присъдата ще бъде изпълнена утре рано при изгрев-слънце.

Мъртва тишина цареше в голямата зала, в която присъстваха почти сто души.

Когато съдията стана, всички се надигнаха.

Ласитър установи поразен, че коленете му бяха омекнали.

— Закривам съдебното заседание — извика съдията към залата и погледна надолу към Ласитър. — Понесете го като мъж, Мастърсън! — кимна му, слезе от подиума и излезе от бара през една задна врата.

Понесе се шепот. Всички гледаха към Ласитър. Шерифът и помощниците му го обградиха с насочени револвери и го поведоха бързо през салона към главния изход. Адвокатът ги последва, а след него напираха хората от публиката.

Бът Мастърсън беше убил повече от една дузина хора. Когато съдията съобщаваше злодеянията на опасния бандит и стрелец, често се чуваха викове на възмущение и яростно освиркване. Но сега Ласитър срещаше предимно съчувствени погледи. И любопитство можеше да се види в очите на слушателите. Мнозина се питаха как понася, че така ненадейно се е озовал пред края на живота си.

Отвън на улицата любопитните се тълпяха и по двата тротоара. Новината, че Бът Мастърсън е осъден на смърт чрез обесване, се беше разпространила като степен пожар. От къщите и от страничните улички се стичаха още хора. Деца тичаха на ята след престъпника и стражата, но бяха странно тихи.

Шерифът беше разбран човек и правеше все по-големи крачки, за да спести на осъдения на смърт мъките, които му причиняваше показването пред тълпата. Накрая групата започна да подтичва и последните ярдове бяха пробягани.

Ласитър мислеше, разбира се, за бягство, но нямаше и най-малък шанс. Освен ако действаше като Бът Мастърсън — да вземе едно от децата наоколо като заложник. Но двамата шерифи — от Върнъл Сити и колегата му от Форт Колинс, че и техните помощници, щяха сигурно да го застрелят на място.

Само шерифите и Лонг останаха в затвора, след като заключиха Ласитър отново.

— Облекчете съвестта си — подкани го шерифът от Форт Колинс. — Кажете кой беше съучастникът ви при банковия обир и къде можем да го намерим?

— Нали ви казах, че не съм Бът Мастърсън. Казвам се Ласитър.

Шерифът от Форт Колинс беше висок и слаб мъж, с гладко избръснато аскетично лице. Името му беше Джъмб Дейнджърфийлд. Беше известен като дяволски упорит и решителен преследвач на бандитите. Понеже не беше успял да залови лично Бът Мастърсън, сега просто копнееше да издири и да арестува неговия съдружник.

— Казахте го вече сто пъти през последните дни — отвърна снизходително той.

— А вие вече сто пъти ме питахте кой ми е бил съдружник и къде се крие.

— Мастърсън, бъдете разумен — подхвърли адвокатът. — Та това е един шанс да поправите част от грешките си.

Ласитър го погледна в очите:

— Казахте тридесет години. А какво стана?

Лонг обърна артистично очи, с което искаше да изрази безпомощност.

— Мастърсън, как можех да допусна, че сте натрупали толкова много злодеяния на ваша сметка? Ако знаех, изобщо нямаше да поема защитата ви.

— Имате ли още някакво желание, Мастърсън? — попита шерифът от Върнъл Сити.

Ласитър се усмихна насила:

— Да. Не ме наричайте Бът Мастърсън, понеже не съм Бът Мастърсън.

— Да тръгваме — рече недоволно аскетичният тип.

Шерифите заключиха затвора. Лонг се приближи до вратата на клетката.

— Сигурно имате роднини и приятели, на които да съобщя.

Ласитър пъхна ръце в джобовете на панталона си и поклати отрицателно глава.

— Съжалявам — каза Лонг.

— Няма защо — отвърна Ласитър.

През всичките дни тук беше обмислял как да съобщи на момчетата на Бенкер във Вашингтон. Но за това би трябвало да накара не само Лонг, ами и небето, и пъкъла да препускат към най-близкия телеграф. Тук никой нищо не знаеше за Бригада Седем, а и той беше се обвързал с клетва да мълчи. Сега беше твърде късно да роптае.

Този път положението изглеждаше дяволски сериозно.

— Между нас казано, господин Мастърсън — каза адвокатът и погледна дали плъзгащата се врата е затворена, — вие познавате Хойт Авилдсен, нали? Сигурно може да ви помогне? Всъщност на това разчитах. Офисът тук не се охранява чак толкова добре.

Ласитър притвори клепачи:

— Хойт Авилдсен ли?

— Да, майсторът на ковчези в Мейбъл. Хойт Авилдсен. Не беше ли ви помогнал вече веднъж? — Лонг извади скъпия си златен джобен часовник. — Не ви остават вече много часове. Той ще трябва да побърза, защото всички вестници вече писаха, че вие сте затворен тук. Пък и Мейбъл не е много далеч от Форт Колинс.

— Авилдсен — Ласитър махна с ръка, че отказва.

Лонг отново прибра часовника си.

— Ако това ще ви помогне, утре рано сутринта ще присъствам.

— Ще трябва да станете прекалено рано.

— Че какво ми струва — усмихна се кисело Лонг. — В края на краищата, нали след това няма да се видим повече.

За момент на Ласитър му заседна буца в гърлото. Трябваше да се измъкне оттук по някакъв начин или безвъзвратно беше свършено с него.

Лонг пристъпи от крак на крак:

— С удоволствие бих дошъл утре, обаче трябва да уредим още една дреболия. Утре рано няма да имаме време за това. Ако може сега да…

Ласитър го погледна и той млъкна.

— Пари ли?

Адвокатът кимна.

Ласитър бръкна в джоба си:

— Колко искате?

Лонг се поколеба:

— Тридесет и два долара — каза той.

Ласитър нямаше представа това безсрамна цена ли е или специално определена. Но и не се замисли много: пари имаше. Повече пари, отколкото време. Ако не станеше чудо в последния момент, му оставаше да живее още дванадесет-тринадесет часа.

Даде му четиридесет долара и когато Лонг взе да търси ресто, махна с ръка и отказа.

— Тогава до утре рано сутринта — запъна се Лонг объркан и набързо излезе от затвора. Плъзгащата се врата изгромоля по релсата и се затвори с тихо метално изщракване.

Ласитър гледаше празно във въздуха.

Буквално казано, престъпниците хвърляха топа, окачени на металната испанска примка. Нямаше майтап. На бесилото хората направо пукваха. Не, това не можеше да се нарече просто умиране. Ласитър не беше виждал много екзекуции. Но въпреки това в съзнанието му бяха се запечатали подробности. Потръпна. Наложи се да поседне.

Трябваше да издъхне тук, във Върнъл Сити, и то вместо друг човек. Върнъл Сити. Преди въобще не беше чувал, че има такова местенце на земята. Тук устройвали състезания: избирали ту най-хубавата крава, ту най-хубавото момиче и така нататък. Беше пропуснал всичко това само защото беше налетял на Сюзън.

Стана и се заразхожда нагоре-надолу из тясната килия: три крачки напред и три крачки назад. Скоро отново седна на нара, опъна се и кръстоса ръце под главата си. Мислите му започнаха да се гонят. Докато гледаше втренчено в тавана, му идваха все нови и нови идеи как да избяга, но ги отхвърляше бързо. Никоя нямаше да свърши работа.

Вратата на клетката трябваше да е отворена — това беше необходимо за всяко бягство. Тъй като килията щеше да бъде отворена едва когато ги извеждат на екзекуция, шанс за бягство имаше едва непосредствено преди… в последния момент.

Ако и тогава не му се удадеше да избяга, втора възможност нямаше да има. Във всеки случай не в този живот.

Плъзгащата се врата се задвижи. Ласитър се надигна на лакти. Беше един от помощник-шерифите, един мършав навъсен човек, чиято физиономия беше по-кисела и от тази на шерифа.

— От хотела сами предложиха да ви изпържат един гълъб — съобщи той на Ласитър. — Че то един гълъб е само за единия му зъб, рекох им. Той е едро момче. Та значи ще турят два в тигана. Въпросът е само кога. Ей сега ще ви донесат кафе, а вечерята е към седем часа. Но ако искате гълъбите сега… Кафето ще е довечера.

Ласитър установи изненадан, почти смаян, че не чувстваше никакъв глад. Той трябваше да умре, а те мислеха за ядене.

— Какво, не знаете ли? — попита киселицата.

Ласитър не отвърна.

— Тогава ви предлагам сега да изпиете кафето, а гълъбите ще изхрускате довечера — той се ухили. — Да похвърчат още малко бедните животинчета.

Ласитър кимна.

Помощник-шерифът си тръгна, като звънеше с шпори и затръшна плъзгащата се врата.

Изведнъж Ласитър рипна от нара, но твърде късно. Току-що си беше изпуснал късмета. Помощникът беше влязъл в затвора с „Колт“ в кобура и беше се приближил до вратата на клетката. Само едно светкавично бързо движение и…

— Хей, помощник — викна Ласитър с дрезгав глас, приближи се към вратата на клетката и стисна с всяка ръка по един от металните пръти на решетката.

Вратата се отвори с грохот и старият мърморко подаде глава през нея.

— Какво има, господин Мастърсън?

Ласитър преглътна. „Елате“ — искаше да каже, но не смееше да се издаде.

— Е, какво има? — попита помощникът.

— Гълъбите…

— Да? Какво гълъбите?

— Искам ги още сега.

Помощник-шерифът го изгледа подозрително, като че ли току-що е обявил, че ще извърши убийство.

— Пък аз си мислех, че ще проявите милост и ще ги оставите да си похвърчат още малко. Обаче тогава кафе ще има чак довечера в седем.

Вратата се затръшна.

Ласитър гледаше втренчено в празното пространство и след малко отново седна на нара. Дали не беше проиграл единствения си шанс? Изруга, че беше изпуснал тази възможност. Едва след това беше разбрал как е можел да спаси живота си.

Не се мина и час и двама келнери от хотела и една кухненска помощничка му сложиха трапеза. Дори донесоха маса и стол и ги сложиха пред неговата килия.

След като гълъбите бяха сервирани, сигурно щяха да отключат вратата и да внесат масата. Шерифът вече стоеше готов на прага с ключовете в ръка. Сърцето на Ласитър пулсираше чак в гърлото.

Но стана съвсем по друг начин. Изведоха го от килията и го поканиха да седне на масата. Шерифът и още осем тежковъоръжени мъже го обкръжиха с насочени към него пушки и револвери.

Не можеше и залък да преглътне. Хрупкаво препържени, гълъбите лъщяха до златисто. Ароматът им беше изпълнил затвора и шерифския офис. И вино имаше на масата.

— Е, как е, Мастърсън? — попита шерифът сърдито. — Не си ли гладен?

Ласитър посочи въоръжените мъже:

— Това не е подходяща атмосфера за едно голямо ядене.

— Голямо ядене ли? — изгледа го тъжно шерифът. — Това е предсмъртното ти ядене.

— Ами давайте, пречете ми тогава — рече Ласитър с дрезгав глас.

— Не мислете за нищо — каза шерифът съчувствено. — Мислете си само за яденето. Гледайте си само масата и гълъбите. Хората ми няма нито да мърдат, нито да говорят. Забравете ни за малко.

Не. Нямаше апетит. Първата хапка му заседна на гърлото. Докато кашляше, шерифът му наля вино и му подаде чашата:

— Прекарай си залъка.

Ласитър отпи, като хвърли скрит поглед към кобура на шерифа. Беше спазил инструкцията и оставил колта си в офиса.

Той беше единственият, който посмя да влезе в обсега на ръцете му.

Не му бяха сервирали нож. Само вилица. Дъвчеше без желание. Всяка хапка като че ли се уголемяваше в устата му. Пиеше много вино, за да преглътне, докато забеляза, че то му действа. И веднага престана да пие. За бога! Ако искаше да си спаси живота, му трябваше преди всичко бистра глава.

Ласитър стана.

Шерифът го изгледа отгоре надолу:

— Пържени гълъби. Кой ви внуши това? Можехте да си поръчате пържола, една истинска пържола, голяма колкото клозетен капак. По-умно щеше да е.

Помощникът с киселата физиономия отбягна погледа на Ласитър.

Ласитър се върна в килията и шерифът отново го заключи. Въоръжените мъже се оттеглиха в офиса, за да не пречат на келнерите и на кухненската помощничка да разтребят.

Шерифът му донесе кафето доста след седем часа. Пак беше без револвер. Просто му подаде чашата през решетката.

— Фенерът трябва да свети цяла нощ — каза той, като посочи железния светилник, който висеше на стената срещу клетката. — Ако ви пречи, охраната е инструктирана да го угаси, но да остави в такъв случай плъзгащата се врата отворена, така че да пада малко светлина от офиса.

Ласитър пое чашата и седна на нара. Течността беше толкова гореща, че си опари устните.

Малко след това влезе оня, киселицата, и окачи фенера.

— После ще ти намеря и пържола, Мастърсън — каза той шепнешком, като гледаше към вратата. — Но на никого няма да казваш. Ясно?

Ласитър се усмихна и кимна за благодарност.

Помощник-шерифът пак носеше колта си в кобура.

Този дребничък и сух човек беше вече последната надежда на Ласитър. Но разочарованието му беше голямо. Когато дойде един час по-късно да му донесе пържола, просто така — в ръка, беше си оставил колта вън. Според инструкцията.

Ласитър остана разочарован.

Помощник-шерифът се приближи до вратата и му подаде пържолата през решетката.

— Е, какво има? Не си ли гладен?

Ласитър стана и тръгна бавно към него и по време на тези две крачки разбра, че това е последният му и единствен шанс.

Стана му ясно какво трябва да направи. Нападна светкавично бързо, сграбчи изненадания помощник-шериф за ръката, дръпна го към решетката и провря другата си ръка, вклещи шията му в мъртва хватка и притисна главата му към решетката.

Мърморкото изпусна пържолата и издаде сподавен вик. Ласитър го притисна толкова силно към вратата, че му изкара въздуха. При това заби левия си показалец в гърба му, за да го заблуди, че е въоръжен.

— Ключът! — просъска той.

— В офиса — изпъшка помощник-шерифът с мъка.

Ласитър погледна нататък. Вратата беше останала отворена само на един тесен процеп. През него проникваше светлина. Повече не се виждаше.

В очите на помощника тлееше смъртен страх.

— Сам ли си? — прошепна Ласитър.

— Не. Джоел е още там. Джоел Пинтер — пъшкаше тежко помощникът. Потеше се. Бодливата му, небръсната брада лъщеше от влага. Той преглъщаше и се душеше.

— Извикай го.

— Джоел! — викна помощникът.

Но това беше само сподавено пищене.

Ласитър поотпусна хватката и натисна показалеца си в гърба му.

— Джоел, Джоел — сега извика ясно и разбираемо.

Чуха се стъпки. Най-напред се подаде сянката му, а после и Джоел. Отвори плъзгащата се врата още малко и замръзна върху релсата й.

— Прави каквото ти казва — каза Ласитър с остър глас. — Иначе ще го гръмна.

— Пипна ме. Въоръжен е — стенеше жално киселицата.

Човекът на вратата беше млад. Зяпаше изумен към клетката.

Ласитър отново натисна с показалеца.

— Донеси ключа за килията и се приближи — каза помощник-шерифът. — Нищо не можем да направим. Ще ме ликвидира. Знаеш, че той няма какво да губи. Но аз…

Младият човек не знаеше какво да прави. Съвсем по друг начин беше си представял това нощно дежурство.

— Джоел, по дяволите! — пъшкаше старият. — Вземи ключа и го донеси. Иначе ще ме утрепе.

Младият помощник-шериф се врътна и изчезна. Сухият старик изви очи нагоре към Ласитър:

— Направих каквото искаше, Мастърсън.

— Затваряй си устата. Не съм Мастърсън — изскърца със зъби Ласитър. — Ще ви го докажа!

Искаше да каже още нещо, но младият помощник дойде и се спря на вратата. От кобура му стърчеше дръжката на нов револвер 45-ти калибър. Държеше ключа в дясната си ръка.

— Ела! — изхриптя помощник-шерифът.

Джоел тръгна към клетката.

— Стой! — каза Ласитър. — Револверът!

Младият мъж гледаше безпомощно ту към единия, ту към другия.

— Колтът ти! — заповяда Ласитър.

— Прави каквото ти казва — изграчи сухият старик.

Помощник-шерифът прехвърли ключа в лявата си ръка, извади револвера внимателно от кобура и го държеше безпомощно.

— Пъхни го през решетката — заповяда Ласитър.

— Хайде! — просъска старият помощник-шериф, като се потеше.

Младият мъж подаде револвера на Ласитър през решетката, Ласитър го грабна светкавично бързо и го насочи към двамата.

— Отключвай — рече той през зъби.

Сухият мъж се втренчи в Ласитър, като че ли беше дух. Беше разбрал, че са го измамили. Гледаше го побеснял право в лицето.

— Отключвай! — изсъска Ласитър остро. — Или ще ви застрелям и двамата!

Помощник-шерифите си размениха погледи. Накрая старият кимна. Бяха сами и Ласитър не им оставяше никакъв избор. За тях той не беше Ласитър, а Бът Мастърсън и на сутринта трябваше да го обесят. Какво имаше да губи този човек? Щеше да стреля.

Младият мъж отключи и отстъпи назад.

Ласитър излезе от клетката и им кимна да влязат в нея. Без да кажат дума, те влязоха един след друг.

Старият вървеше напред. Ласитър заключи и прибра ключа.

— Да не вземете да крещите като идиоти — предупреди ги той. — Може да поостана в офиса. Тогава ще се върна и ще ви дам да се разберете. Ясно ли е?

Те кимнаха мълчаливо.

Ласитър отиде до вратата и хвърли един поглед в офиса. Наистина беше празен. Два фенера светеха. Един висеше на стената до вратата, а друг стоеше на бюрото на шерифа.

Ласитър затвори плъзгащата се врата и я залости. Тръгна към шкафа с пушките, където беше багажът му заедно с дисагите и с колана, на който висеше револверът му.

Обаче не успя да стигне до там. Външната врата се отвори с трясък и шерифът с лице на дакел влезе, следван от доста мъже, които бяха въоръжени с револвери и пушки.

— Така… пристигнахме — рече той. — Смяната. Можете да…

Тогава откри грешката си и видя, че онзи мъж там пред него не е някой от неговите помощници, а Бът Мастърсън, човекът от килията на смъртните, когото трябваше да обеси след няколко часа.

Мъжете, които го следваха, познаха бандита. Всички стояха като вкаменени. Никой не беше вдигнал оръжието, само Ласитър — и беше се прицелил в шерифа.

Стреля веднага. Пусна куршумите над мъжете в гредата над вратата и едновременно с това се придвижи към задната врата. Взе разстоянието с две крачки. Мъжете се хвърлиха на пода, за да не бъдат улучени.

Ласитър отвори задната врата и излезе, затръшна вратата зад себе си и се спусна в тъмнината.

4.

Нощта беше мастилено черна. По главната улица прокънтяха изстрели. Предупредителни изстрели. Ласитър не можа да види с колко мъже беше пристигнал шерифът, обаче ги чу да викат по улицата. Бяха се разделили. Една група приближаваше тичешком, миг след това задната врата се отвори с трясък. Дебел сноп светлина падна в двора. Другите се втурнаха навън с викове: човек след човек, наредени като мъниста. Като че ли нямаха край…

Ласитър бягаше колкото може по-бързо и все поглеждаше назад. Откъде беше събрал шерифът изведнъж толкова много хора?

Изтрещяха изстрели и изсвистяха куршуми. Не беше възможно да са го видели. Бягаше през почти пълна тъмнина. Едва по-надалече блещукаха светлини зад прозорците на къщите, видя и запалени улични фенери.

Ласитър се прехвърли през оградата и побягна покрай обора. Попадна на широка пресечка, която водеше към главната улица, и замръзна на мястото си. Какво ли беше това оживление там отпред? Имаше чувството, че целият град беше се втурнал да го преследва.

В един град, където имаше толкова много празници, сигурно и екзекуцията щеше да е празник — във всеки случай после, след като престъпникът е издъхнал. Като че ли всички се чувстваха ощетени, че ги лишават от това удоволствие.

Ласитър се обърна и побягна в другата посока. Спря и се облегна на един куп дърва за горене зад къща, в която не светеше нито един прозорец.

Беше изтощен и на края на силите си. При дишането потта се лееше от челото му, гърдите му се издигаха и спускаха ускорено.

Беше свободен! Беше избягал от палача!

Затова се смееше, макар че му идваше да се просне и да се остави в ръцете на съдбата.

Сега трябваше да опази свободата си.

Постепенно се успокои. Шумът от главната улица стигаше до него, дочу и все по-далечни изстрели.

Искаше да напусне града, но не пеш.

Напрегнато се взираше в тъмнината. Наостри уши. Изстрели трещяха на запад и на юг. Дявол знае кой го беше видял там…

— Вие сте Бът Мастърсън — прозвуча ненадейно женски глас пред него в мрака. — И утре трябва да ви обесят.

— Да — каза той, макар че съвсем не беше Бът Мастърсън, но това за бесенето си беше вярно.

— Така си и помислих, щом чух изстрелите. Човек като вас не се дава лесно.

Жената беше излязла от къщата, вратата още стоеше отворена. Зърна това едва сега. Тежкото му дишане беше заглушило този шум.

Жената не беше вече млада, ако съдеше по гласа, но беше приятен, успокояващ и будещ доверие женски глас.

Тя се приближи. Той видя само една сянка, но когато спря пред него, съзря блясъка в очите й.

Беше с цяла глава по-ниска от него. Лъхна го мирис на парфюм. Той затвори за миг очи и изтри с опакото на ръката потта от челото си.

— Кой сте вие, щом не сте Бът Мастърсън?

Той сведе поглед:

— Следили сте съдебния процес?

— Бях там всеки ден. И днес също. Дожаля ми за вас.

Ласитър пое дълбоко въздух.

— Бът Мастърсън ли сте или не?

Той поклати глава, но се сети, че тя изобщо не би могла да види това.

— Не, не съм този бандит. Аз съм Ласитър.

— Припознали ли са се?

— Приличам на него. Наистина съм любопитен да го видя.

— Искате да го търсите? — невероятно, но в гласа й прозвуча уплаха.

— Ще трябва, ако искам да се отърва от това обвинение.

Почувства, че тя иска да каже нещо, но замълча, понеже шумът се приближаваше. Чуха се крачки и ругатни. После проехтяха изстрели. Всичко ставаше в непосредствена близост. Жената хвана ръката на Ласитър и го дръпна да влезе. Остави го в тъмния коридор и тихо затвори вратата. Заключи. Чу се само прещракването на ключа.

Звуковете се приближиха и скоро се чуха в къщата.

— Тихо — прошепна тя.

Мъжете отвън вече тичаха покрай вратата. Само след секунди отново стана тихо.

— Благодаря ви — каза Ласитър.

— Вие сте в беда, господин Ласитър — каза тя и обхвана с двете си длани ръката му. — Това е името ви, нали?

— Да.

— А аз се казвам Дейзи Гордън. Това е моята къща. Омъжих се преди пет години и овдовях само няколко дни по-късно.

— Съжалявам.

— Ще ви трябва кон. Давам ви моя. Но ще трябва да почакате, докато се поуспокоят хората в града. Може би ще намерите някаква възможност да ми върнете коня или да ми съобщите откъде да си го взема. Имам само този.

— Мога да ви платя коня, ако искате.

— Предпочитам да ми го върнете. Някога. Не е бърза работа. Елате — тя отново намери пипнешком ръката му. — По-добре да не запалвам лампата. Внимавайте да не се блъснете някъде.

Ласитър я последва. В къщата беше тъмно като в рог.

— Наведете се — прошепна тя пред една врата.

Големият мъж наведе глава и вече видя прозорците. Нощното небе беше светло.

Жената го хвана с две ръце и го обърна.

— Сега можете вече да седнете.

Ласитър седна в креслото зад себе си. Тя заобиколи масата и изчезна в тъмнината.

— По време на процеса все се говореше за Бът Мастърсън — каза тя. — За вас самия така и никой нищо не узна.

Ласитър замълча.

— Лонг не ви защитава добре — каза тя. — Останах с впечатлението, че той беше убеден, че вие сте Бът Мастърсън. С това повлия на съдията.

— Къде седяхте? — попита Ласитър.

През цялото време се опитваше да си представи залата и лицата на хората от публиката. Да, имаше и жени. Но не си спомни лице, което би подхождало за този глас.

— Най-отпред, на първия ред — рече тя. — Всеки ден бях там.

Ласитър преглътна — не беше предполагал. Разбира се, че си спомняше.

— Но тогава вие сте страшно млада — всъщност беше я взел за ученичка, за една любопитна ученичка. Сега си спомняше вече добре: тя беше руса с вирнато носле.

— Сигурно сте гладен? — каза тя.

— Благодаря, не съм гладен.

— Искате ли нещо за пиене?

— Да, благодаря.

— Сок или вино? — тя се усмихна сдържано. — Извинете, имам и уиски. Ръжено е.

— Чаша уиски, моля. Би било много любезно от ваша страна.

Тя стана и се приближи до прозореца. Вече нищо не се чуваше. Тя спусна пердетата, после драсна клечка кибрит. Двамата се погледнаха и се засмяха, като че ли беше светнала лампа. Най-после се видяха. Не, не беше момиче, а истинска жена, макар и много млада жена.

Тръгна към шкафа и се върна с бутилка и чаши. Наля и двамата вдигнаха чаши, чукнаха се и отпиха. Тя само го опита, но той изпи уискито на един дъх. Жената заобиколи масата с бутилката в ръка, за да му налее още.

— Къде ще търсите Бът Мастърсън? Мислили ли сте за това?

— Нали всъщност вече започнах — каза той.

Тя му наля:

— Изморен сте, трябва да спите поне няколко часа. Можете да легнете в моето легло. Аз ще ви събудя, когато стане спокойно в града.

Ласитър наистина беше изморен. Денят, който трябваше да е последен в живота му, поне според съдията, му беше струвал много усилия.

— Да, и аз така мисля — той отпи една глътка уиски. — Няколко часа сън ще ми дойдат добре.

Тя постави бутилката върху масата и се отдалечи. Някъде в дъното запали светлина, спусна пердетата и разгъна одеяло. През това време той си пиеше уискито, но стана, когато тя се върна. Спря се съвсем близо пред него и го погледна с нежна усмивка.

— Създавам ви куп главоболия — каза Ласитър.

Тя поклати глава:

— Но, моля ви, аз го правя с удоволствие. Толкова се радвам, че им избягахте. Сега поспете добре. Аз ще ви пазя.

— Ужасно сте мила към мен, Дейзи. Дано да ми се удаде случай някога да се реванширам.

— Няма защо — погледна го тя, изправи се изведнъж на пръсти и се хвана за раменете му, повдигна се, целуна го в устата и понечи бързо да се обърне, но той я прегърна и я притисна към себе си.

Когато я целуна, тя затвори очи.

Ароматът на косите и на парфюма й го подлудяваха. Целува я дълго, дълго. Тя отвори очи и обви врата му с ръце. После отвърна на целувката му.

— Остани при мен — прошепна в ухото му. — Завинаги. И ме вдигни на ръце. Моля те!

Той изпълни желанието й и тя въздишаше и се смееше щастлива, когато я понесе на ръце.

— Угаси светлината — каза тя.

Той отиде и духна лампата, след което потъна заедно с Дейзи в широкото легло.

— Боже мой, колко съм щастлива, Ласитър! — прошепна тя.

Целуваха се с все по-силна страст. Той отвори роклята и корсета й. Като докосна гърдите й, усети как тялото й потръпна. Съблече я, докато се целуваха и се галеха. Той самият също се съблече. Мина се доста, докато тя започна да диша по-тежко. Когато беше обхваната от екстаза, той усети по това, че здраво го обви с ръце и крака. В този момент й дойдоха такива неподозирани сили, че едва не го задуши.

Чак по някое време през нощта заспаха здраво прегърнати. Като се събуди, беше вече сред бял ден. Слънцето беше изгряло отдавна. Дейзи лежеше в ръцете му и се усмихваше щастливо на сън.

Искаше му се да е далеч от този проклет град. Внимателно се освободи от прегръдката на Дейзи.

Но когато понечи да стане от леглото, тя се събуди. Уплаши се, като видя колко е късно, но бързо се опомни.

— Просто ще останеш, докато пак се стъмни — каза тя, прегърна го, събори го по гръб и се претърколи върху него. Целуваха се нежно. — Знам, не можеш да останеш — рече тя. — Трябва да откриеш този бандит, за да докажеш, че Бът Мастърсън е друго лице. Ще дойда с теб.

— Ще е прекалено опасно за теб, скъпа — Ласитър искаше да каже още нещо, но тя му затвори устата със страстна целувка.

— Не можем да чакаме до довечера — каза тя след малко. — Кой знае каква преднина е взел вече Бът Мастърсън, като е разбрал, че са те арестували вместо него. Ще те изведа с моята кола от града, без изобщо някой да разбере нещо. Накъде искаш да заминем? Имаш ли представа къде е Бът Мастърсън, къде би могъл да бъде?

Ласитър поклати глава:

— Май имал приятел в Мейбъл. Може би той ще знае къде се крие.

— Да тръгнем към Мейбъл. Познавам пътя.

Преди да е имал възможност да възрази, тя му затвори устата с устни, прегърна го и го целуна така, че кръвта му закипя в жилите. Разтвори крака и го възседна. Толкова се разгорещи и беше така всеотдайна, че накрая падна като простреляна върху него, след като страстта я беше понесла към шеметни висини. Той я държеше в ръцете си и я галеше по гърба.

Обичаше я, затова и не мислеше да я изоставя. Беше го приела в къщата си и с това може би му беше спасила живота. Ласитър можеше да си представи как шерифът от Форт Колинс и градският шериф с по една команда въоръжени мъже сега го гонеха, както дяволът гони душите на грешниците, и как преобръщаха всичко в града и в околността, за да го хванат, докато той си лежеше спокойно тук до Дейзи.

Станаха от леглото, когато слънцето беше вече почти в зенит. След като закусиха, Дейзи отиде в града, за да разбере какво става. Ласитър стоеше на прозореца зад пердето и я чакаше да се върне.

Отиде до вратата и я отвори. Дейзи се усмихваше щастлива и увисна на врата му.

Той я целуна нежно и я погали с върха на пръстите си по лицето. Изглеждаше като младо момиче. Тясното лице издаваше френския й произход.

— Шерифът на Форт Колинс е тръгнал с хората си на север от града — осведоми го тя след това, останала съвсем без дъх от целувките. — Някой си те бил видял на зазоряване в северната част на града.

— А градският шериф?

— Той все още те търси тук, в града.

Ласитър присви очи.

— Не се страхувай, Ласитър. Тук няма да те намери. Ще опаковаме багажа, ще впрегнем и тръгваме — каза тя решително. — Тоест ти оставаш вкъщи. Аз ще уредя всичко. Ако пътят е чист, ще се качиш в колата и ще се покриеш с одеяло през глава. Никой във Върнъл Сити няма да се сети, че точно аз те карам в колата си — тя се засмя и го целуна. — Хайде, вече е обяд.

Беше напазарувала цяла кошница. Ласитър я наблюдаваше през прозореца, който гледаше назад към двора, докато потегли с колата с един кон. Тя се огледа и му махна. Той излезе бързо, качи се при нея в малката каручка, сви се на дъното й и се покри през глава с одеялото, което му беше приготвила. Дейзи потегли веднага и насочи впряга към главната улица. През целия път през града тя му описваше какво вижда.

Минаха покрай шерифския офис, но шерифът не се виждаше никъде.

Дейзи подкара коня на бърз ход и го насочи на изток от града.

5.

Сюзън и преди всичко Бът извадиха късмет, че намериха лекар в един златотърсачески лагер. Мастърсън беше вече смъртно болен и се бори със смъртта още едно денонощие.

Лекарят, един възрастен мъж от Уисконсин, който също търсеше злато, го излекува. Тъй като нямаха никакви пари, не можеха да му заплатят. Но Сюзън вече беше уредила въпроса по свой начин, като се вмъкна няколко пъти през нощта в спалния му чувал. Не беше казала нищо на Бът за това.

Изчезнаха, докато докторът ровеше за злато, тихо и тайно, както си мислеше Мастърсън, обаче старият знаеше, че никога повече няма да види хубавата жена и болния стрелец. Той печелеше добре при болните копачи и самият беше намерил малко злато. Така че беше приел с радост този начин на разплащане.

До Бъгс стигнаха само за три дни. Там се настаниха в хотела. Бът намери партия покер и през нощта спечели над хиляда долара. А беше започнал с двадесет долара, които му беше дал на заем срещу неговия златен часовник един от келнерите. На другата сутрин му го върна срещу двойно повече пари. Веднага продължиха пътя си, за да не изпускат Ник.

Във Фърлин Сюзън купи вестник. Още на първа страница пишеше, че Мастърсън е бил осъден на смърт от един съд във Върнъл Сити. Развълнувана, Сюзън прочете на Бът новината.

— Тези копелета във Върнъл Сити… — избоботи мрачно Мастърсън. — Ще си разчистя сметките с тях. Един ден с всички ще си разчистя сметките.

Тя го погали нежно по бузата:

— Но, Бът, това се отнася за друг човек. Веднага трябва да промениш името си.

— Аз ли? Моето име ми харесва. Но може би си права. Кога ще е екзекуцията, прочете ли?

— Вдругиден.

— Откога е вестникът?

— От преди два дни е.

— Тогава вече съм умрял — засмя се той. — Хей, умрял съм!

— Просто приеми името Бът Родни — предложи Сюзън и сияеше от въодушевление, че й беше хрумнала тази идея.

Но той не искаше и да чуе за това:

— Тогава ще се казвам като Ник — протестираше той.

— Тогава ще носим едно и също име и ще можем да се представяме за мъж и жена.

— Не като Ник — упорстваше той.

На другия ден потеглиха покрай железопътната линия на запад и стигнаха Битър крийк малко преди залез-слънце. И там в хотела срещнаха ненадейно Ник.

На рецепцията Сюзън подръпна Бът Мастърсън за ръкава и посочи един ред в списъка на гостите. Там пишеше: Ник Родни, Ник Родни от Рио Кончос.

— Все още е така дяволски горд с водата, в която е кръщаван — избоботи Бът Мастърсън.

В първия миг това беше единственият му коментар, докато не чу Сюзън да казва:

— Хей, той е още тук.

Едва тогава схвана. Болестта го беше изтощила, затова беше станал и по-бавен в мисленето. Той сложи веднага ръка върху револвера и се огледа с дебнещ поглед.

— В коя стая е? — прошепна той. — Питай портиера дали знае къде се…

Той онемя.

Портиерът, един сериозен възрастен господин с очила със златна рамка, се поклони:

— С какво мога да ви услужа?

— С една стая — каза Сюзън и дари старика с едно намигане, което веднага предизвика у него ускорено сърцебиене. — Стая за двама. Тъкмо виждам, че брат ми вече е пристигнал. Не е ли направил резервация и за нас? Господин Родни — тя посочи записа в списъка на гостите.

— Господинът от десета ли? — каза портиерът припряно. — Не, не е правил резервация. Тъкмо отиде в ресторанта, за да си вземе закуска — той щракна с пръсти. — Ей сега ще изпратя момчето да го извика.

Пиколото веднага се появи.

— Не е необходимо — подхвърли Бът Мастърсън. — Пиколото да се погрижи за колата ни и да занесе багажа в стаята. Ние ще се оправим сами. Трябва да е изненада.

— Разбирам — портиерът отново се поклони и изпрати пиколото вън на улицата.

Бът остави Сюзън да ги запише в книгата за гостите, а той взе ключа на стаята, без да изпуска нито за миг от погледа си вратата към трапезарията. После хвана Сюзън за ръка и тръгна с нея към стълбището.

Поспряха до вратата към трапезарията.

— Ти ще чакаш горе — каза тя. — Аз ще го заблудя, че съм сама…

Той решително я дръпна да върви напред.

— Току-що казах, че трябва да е изненада. Ще бъде изненада. Има да се чуди мистър Родни.

— Хей, той ми е брат! — уплаши се тя.

Качиха се бързо на горния етаж. Вратата на Ник беше заключена, но Бът реши бързо този проблем с малкото си джобно ножче. Влязоха в стаята, и се огледаха за парите.

— Ако този кучи син е изхарчил всичко, ще му извия врата — изскърца той със зъби.

— Сигурно няма да го е направил, Бът.

Бът Мастърсън затвори вратата.

— Седни на леглото — каза той и се приближи към малкия гардероб, върху който лежаха дисагите на Ник. Свали ги и ги отвори. Едната страна беше пълна с пари, както установи с облекчение. Хвърли дисагите в скута на Сюзън. — Преброй ги. Но точно — заповяда й той и се изсмя. — Сигурно е прочел, че са ме обесили във Върнъл Сити. Сега се чувства сигурен и изобщо не бърза към Грийн ривър сити при гаджето си. Женски има в крайна сметка навсякъде, а с нашите пари може да си поживее добре. Имаш си чистичък брат. Нямаш представа колко ти завиждам за него. Кръщаван е с вода от Рио Кончос. На теб това ти помогна, ама на него не.

Сюзън броеше ли, броеше. Той се облегна на стената до прозореца, кръстоса ръце на гърдите си и я загледа. Наистина беше хубава. Дори беше такава красавица, че дъхът ти секваше. Но пък имаше един брат…

— Девет хиляди триста седемдесет и пет и петдесет цента — каза тя накрая, погледна нагоре към него и се усмихна облекчена. — Та това е почти всичко.

— Какво? — побесня Бът Мастърсън. — Това куче хубавичко е бъркало в дисагите.

— Сигурно има още нещо в чантата му — предположи Сюзън.

Ник беше висок и слаб, на около тридесет години, непохватен като миеща мечка и с морал на акула. Той лапваше каквото докопа и не питаше „може ли“ нито преди, нито след това. И както го беше доказал на практика, не се спря дори и пред собствената си сестра.

Пристигна в стаята си по-рано, отколкото го очакваха. Когато ключът прещрака в ключалката, Бът Мастърсън измъкна револвера и го насочи към вратата. Сюзън остана да седи онемяла на леглото.

Вратата се отвори рязко и Ник влезе, спря се веднага на прага и се усмихна вяло.

— Здрасти — рече той.

Бът Мастърсън пое дълбоко дъх. Това копеле изобщо не изглеждаше да е изненадано.

— Прочетох вече — обясни Ник. — Избягал си им на онези във Върнъл Сити. И веднага ударих спирачки тук. Почакай, рекох си, сигурно скоро ще дойдат. И ето ви — той влезе и затвори вратата зад себе си. — Вчера прочетох, че са те осъдили на смърт във Върнъл Сити — каза той. — Ей, наистина плаках. И като прочетох пък тази сутрин, че си им избягал, направо ми идваше да се напия.

Бът Мастърсън тръгна бавно към него, ръгна дулото на револвера в корема му и го сграбчи за яката.

— Как се измъкна през задния вход на банката във Форт Колинс, а? Май не бяхме се уговорили така — отвърна той на Ник.

— Изведнъж се появиха двама от охраната — кълнеше се Ник. — Ти нямаше как да ги видиш вече. Беше вече отвън на улицата. Можех да побягна само назад. Повярвай ми.

Сюзън беше станала и се приближи към мъжете.

— Ник, какво си прочел във вестниците? Че Бът е избягал?

— Да. Не са го обесили, защото е избягал. И ето го тук — рече Ник и се засмя тъпо.

И Мастърсън се засмя.

— Избягал съм естествено! Какво си мислят те, че ще им се дам ли?

— Този Ласитър дали няма да ни подири? — попита Сюзън сразена и поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Само да дойде! Ще му дам да разбере! — каза решително Бът и отпусна надолу ръката си с револвера.

Ник беше очаквал тъкмо това. Хвърли се върху него с див вик. Двамата мъже се стовариха на пода здраво вкопчени един в друг. Сюзън изпищя изненадана и отскочи назад.

— Спрете! — викаше тя раздвоена. — Моля ви, спрете!

Мъжете се търкулнаха, удариха се в стената, останаха легнали и се заудряха един друг като побъркани. Бът беше отгоре, но положението се менеше много бързо. С върховно напрежение и двамата се опитваха да се извадят един друг от борбата.

Бяха опитни в юмручния бой: Ник нанасяше тежки удари, а Мастърсън стоварваше юмруците си по главата и под брадата му така, че би трябвало да му стигне.

Но на никого не му пролича да е пребит, никой не се даваше.

Сюзън подскачаше около тях, крещеше и ги кълнеше да спрат. Но нито брат й, нито любовникът й я слушаха.

На Ник му се удаде да забие челото на Бът в пода. Едрият стрелец изрева като тежко простреляно животно, вдигна ръце пред лицето си и се претърколи настрани.

Ник скочи изведнъж на крака и замахна с левия, за да го стовари под брадата на противника си.

Но Мастърсън подуши опасността, вдигна юмруци и се хвърли срещу него, успя да хване крака му и го събори на пода.

Сюзън продължаваше да крещи, но никой от мъжете не й обръщаше внимание. Когато Ник хвана любовника на сестра си в мъртва хватка, взе да го души така силно, че чак жилите на шията му изпъкнаха синьо-червени.

Но и Бът напрегна всичките си сили, хвана китките му и разкъса желязната хватка.

Мигновено се разделиха, скочиха на крака, хвърлиха се един към друг и отново паднаха с трясък на пода, като увлякоха масата и столовете със себе си.

Сюзън отново извика ужасена.

Мъжете се търкаляха на пода и си нанасяха удари в сляпа ярост. Не се водеха от някакви тактически съображения. Те се отдаваха на яростта си без всякакви задръжки и просто удряха.

Лицата и кокалчетата на ръцете им се разкървавиха.

От време на време се пускаха и скачаха на крака. И двамата гледаха да докопат по-добра позиция. Стояха в средата на стаята, изнесли напред крак до крак, и се налагаха. Ник удари в ченето Мастърсън така, че го извади от равновесие и го запрати към стената. Родни го последва с ругатни, за да го довърши. Но в сляпата си ярост се спъна в опънатия крак на Бът, срина се на пода и си прасна главата в стената. Повече не мръдна.

Очите на Сюзън се разшириха в мълчалив ужас.

Чуваше се само тежкото дишане на Мастърсън. Тази борба го беше уморила. Стоеше прав, но с омекнали колена. Нямаше вече сухо място по тялото си. Беше се облегнал на стената с широко отворена уста и вдишваше дълбоко.

Сюзън отиде при Ник.

— Боже мой! Мъртъв ли е? — попита тя, раздвоена в чувствата си.

— Ами — изхрипа бандита, залитна през стаята и се наведе за револвера и шапката си.

— Не! — викна Сюзън ужасена и изплашена разпери ръце над брат си, когато Бът дойде при тях с револвера в ръка. — Ник ще ти трябва още, Бът.

Едрият мъж се изсмя:

— Че за какво ми е притрябвал? — попита той презрително.

— Ще ти е нужен срещу Ласитър.

— Срещу Ласитър ли? — той направи гримаса. — Тоз пък кой е?

— Човекът, когото искаха да обесят вместо теб във Върнъл Сити.

Бът Мастърсън се усмихна снизходително.

— Че защо да се страхувам от него? Той ще е радостен, че се е отървал, и ще бяга колкото може по-надалече.

— Ако не иска да го преследват цял живот, трябва да докаже, че той не си ти. А за това му трябваш ти.

— Какво? — Бът я гледаше замислен. — Ти как разбра?

Тя само разпери ръце.

Той пристъпи към леглото, пъхна колта в кобура и опакова парите в дисагите.

— И така да е. Ник пак няма да ми свърши работа. А оня може и да са го застреляли при бягството. Така че защо да се обременявам с брат ти? Ела.

Той метна дисагите на рамо и тръгна към вратата.

Тя рязко скочи.

— Къде отиваш?

— Няма да останем тук. Ще продължим с влака. На запад. Оня тип може да дойде да ни търси там из храстите, ако иска и ако вече не са го застреляли. Мога да си представя колко му е трудно на човека. Ще го преследват какви ли не хора. Мнозина ще си мислят, че и парите са у него или че знае къде са — той се изсмя и понечи да отвори вратата, но застина в това положение и остави дясната си ръка върху бравата.

Ник беше се свестил, беше взел револвера и изтеглил ударника. Това метално изщракване прозвуча като сигнал за тревога в ушите на Мастърсън.

— Можеш да изчезваш, Бът. Но не и с парите — каза спокойно Ник. — Опитай само и ще ти пробия дупка в гърба.

— Не е ли опасно за теб? — бандитът извърна поглед надолу и ръката му се плъзна по бравата.

— По-добре не опитвай — предупреди го Ник.

С лявата си ръка Мастърсън смъкна дисагите от рамото си и ги хвърли на леглото.

— Обърни се — изкомандва Ник.

Бът се поколеба, но все пак се подчини.

Ник все още лежеше на пода. Сюзън стоеше до него. Тя не беше обелила нито дума. Не беше се опитала да го предупреди дори с едно движение. Тази мръсница. Сега поне разбра. В края на краищата, тя държеше на брат си.

— Вижда се — подхвърли той през зъби. — И двамата сте кръщавани във водите на Рио Кончос. Такова нещо обвързва — той посочи към дисагите. — Този Ласитър може да ви подири. Заради онова там. Е, тогава всичко добро, хубавци.

Той се завъртя на тока си, излезе и шумно затръшна вратата зад себе си.

— Върни го — изсъска Ник. — Бързо.

— Защо? — попита Сюзън изумена. — Нали парите са у нас. Освен това той е Бът Мастърсън, а не ти. Тебе никой не те търси. Откакто Ласитър избяга, отново всички са по петите му. Защо да се обременяваме с него? — каза Сюзън и помогна на Ник да стане.

— Вярваш ли, че Бът ще се откаже? — попита той, като гледаше към вратата.

— Е, ще трябва да внимаваме — каза тя.

Той посочи към вратата:

— Върви го потърси.

Тя преглътна страхливо:

— Той може би само това чака.

— Потърси го. Трябва да се измъкнем от тук. Имам два коня. Ще препуснем веднага.

Сюзън събра кураж, пристъпи към вратата и отвори. Бът Мастърсън не се виждаше.

Ник тръгна след нея.

— Багажът ми — рече тя.

Ник само вяло се усмихна и повдигна дисагите. Имаха толкова много пари. Можеха да купят всичко, каквото им потрябва или каквото им хрумне.

Вече се зазоряваше, в къщата горяха лампи.

— Коя е вашата стая? — попита Ник.

— Седемнадесета — прошепна тя.

Той се огледа, откри стаята и се вмъкна с „Колт“ в ръка. Сюзън чакаше на стълбището и беше поставила едната си ръка върху устата.

Стаята беше празна.

Сюзън изтича до един прозорец, който гледаше към двора. Колата им не се виждаше. Веднага хукна по коридора и погледна през едно прозорче до служебното стълбище към улицата.

Колата беше изчезнала.

Ник приближи. Тя се обърна и поклати глава:

— Нищо. Сигурно веднага е отпътувал.

Ник се огледа напрегнат, все още с револвер в ръка.

— Не му вярвам на това куче — той посочи към парапета. — Вярвам му само колкото от тук до там.

— Какво ли цели? Ти как смяташ? — попита Сюзън и го погледна страхливо.

Ник повдигна дисагите:

— Това тук, какво друго.

Те напуснаха хотела, отидоха в обора и Ник оседла двата си коня. Два коня. Сюзън не попита защо, само си го помисли. Той беше все пак на път към Грийн ривър сити при гаджето си. Дявол знае какво го беше задържало тук в Битър крийк.

Хотелът беше силно осветен. На долния етаж горяха светлини зад всеки прозорец, когато те изведоха конете и ги възседнаха.

Ник се огледа бдително и напрегнато. Бът Мастърсън като че ли беше изчезнал без звук и без следа. Сега щеше да се появи отново и то с гръм и трясък. Ник беше убеден в това. Десет хиляди долара си бяха в крайна сметка десет хиляди долара.

Те избегнаха главната улица и подкараха конете по странични улички извън града.

Влакът беше пристигнал. Свирката на локомотива надаваше пронизителни сигнали — два дълги, два къси. Вятърът носеше писъците над покривите в града и ги отвяваше в полето.

6.

Майсторът на ковчези в Мейбъл беше набит, тежък човек на около петдесет години. Той стоеше под широкия навес сред тезгяха си, обръщаше дъската, махаше талаша, вземаше рендето и продължаваше да рендосва. И все поглеждаше към едрия непознат, който беше се облегнал на един от диреците и го гледаше, като работи. Поглеждаше и към Дейзи, която беше останала в колата.

— Аз правя ковчези — рече той накрая, — а не детски люлки.

Ласитър си поглади носа:

— Вие ли сте Хойт Авилдсен?

— Пише го там отпред.

— Имаме един общ познат — каза Ласитър.

Майсторът на ковчези спря да рендосва и изчисти стърготините от рендето.

— Най-напред ви взех за Бът Мастърсън, но не сте — каза той.

Ласитър се усмихна леко. Ето, че го чу. Приличаше на оня тип, но който познаваше Бът Мастърсън, забелязваше разликата.

— Аз съм Клинт Мастърсън — заяви той.

Майсторът на ковчези продължи да рендосва.

— Никога не е споменавал да има брат.

— Близнаци сме — Ласитър вдигна десния си показалец. Майсторът погледна вяло. — Не се ли вижда? — попита Ласитър развеселен.

Набитият великан прекъсна работата си и остави рендето настрана. За да се увери, че не ги чуват, погледна към улицата и към колата и рече шепнешком:

— Бът Мастърсън е нападнал банката във Форт Колинс. Заловен е във Върнъл Сити и са го осъдили на смърт. Но докато се натъкмят да го обесят, им избягал. Сега искат да им кажа къде се крие.

— Той е в беда и има нужда от помощ — отвърна Ласитър и приближи до тезгяха. — На пръстите на едната ръка може да се изброи къде може да бъде. Къде е?

— Ако вие не знаете… като негов брат — каза майсторът на ковчези раздразнен.

— Узнах за всичко само от вестниците — твърдеше Ласитър.

Набитият мъж погледна покрай него към колата:

— Жена ли ви е?

— Да. Водя порядъчен живот.

— И аз все така го съветвах — каза майсторът на ковчези. — Бът още ли е с блондинката от Рио Кончос? — той се ухили. — Вие Мастърсънови май си падате по русите, както се вижда.

— Сюзън ли?

Лицето на дърводелеца просия:

— Вие я познавате? Хубава женичка — да коленичиш пред нея. Но той е развейпрах. С какво е заслужила такава съдба?

— Кой е бил вторият човек във Форт Колинс?

— Брат й.

— Братът на Сюзън?

— Да, Ник Родни от Рио Кончос. Неприятен човек, ако ме питаш. Обаче гаджето на брат й е съвсем друга работа. Сега ще се ожени ли за нея?

— Като го срещна, ще го питам.

— Не мога да ви помогна — майсторът на ковчези поклати глава. — Наистина не мога. Като прочетох за нападението във Форт Колинс, си помислих: сега има пари, сега ще бъде хитър и ще отиде с нея и с брат й към Рио Кончос. Ник ще вземе годеницата си от Грийн ривър сити и от там — с пощенската кола към Мексико. Но очевидно тримата е трябвало да се разделят. Вашият брат, господин Мастърсън, ще потърси гаджето си и нейния брат. Дали двамата могат да четат и дали са узнали, че той е затворен във Върнъл Сити… — той повдигна рамене. — Можете да отидете там с хубавата си жена и да разпитате дали Сюзън и брат й са се навъртали наблизо. Тогава може би са на път към Рио Кончос.

— Тази Рио Кончос! — възкликна Ласитър. — Знаете ли къде се намира тази река?

— Сигурно не е наблизо, иначе щях да я зная и четиримата нямаше да могат да се крият наоколо.

— Четиримата ли?

— Броя и жените: Сюзън и Вики — годеницата на Ник Родни. Когато бяха тук, имам предвид Бът, Ник и Сюзън, Ник денем мечтаеше за Вики, а нощем я сънуваше.

Ласитър направи физиономия — добър съвет, ама скъпичък.

— Опитайте все пак в Грийн ривър сити — предложи майсторът на ковчези. — Ако Вики вече е заминала, няма защо да се грижите за брат си. Тогава сигурно и четиримата са вече на път за Рио Кончос. Ако пък не е заминала, тогава тя сигурно ще има някаква представа къде може да бъде нейният Ник. А пък той, от своя страна, ще знае къде да намерите брат си и дали има нужда от помощ или не.

Грийн ривър сити — това беше дяволски далеко.

Майсторът на ковчези се ухили:

— Ако хванете влака, след няколко часа сте там — той като че ли можеше да чете мисли.

— Грийн ривър сити е голям град — възрази Ласитър.

Майсторът се разсмя:

— По целия Запад има само една Вики — дългобедрестата шведка. Не я ли знаете?

Ласитър се усмихна и поклати глава.

— Тя пее, танцува и си показва всичко. Пред нея мъжагите се търкалят между масите и се изправят на главите си. Мисля, че барът се казва „Спирит“. Всяко дете ще ви покаже пътя.

— Благодаря ви, господин Авилдсен — Ласитър му подаде ръка. — Може и да сте ми помогнали.

— Със сигурност. Ако Вики вече не е там, спокойно можете да се приберете с хубавата си жена вкъщи, защото в такъв случай вашият брат е в безопасност. Приятно ми беше да се запознаем. Ако срещнете Бът, поздравете го от мен. Желая му всичко най-добро.

Ласитър вдигна ръка, върна се при колата и се качи. Дейзи го погледна в нетърпеливо очакване. Той подкара коня и й съобщи:

— Трябва да продадем колата с коня и да продължим с влака — тя беше разочарована, понеже през цялото време се надяваше, че някак си все ще е възможно един ден да се върнат заедно във Върнъл Сити и той да остане при нея.

— Тук сигурно никога повече няма да се върнем — смяташе той.

— Дадено — реши тя веднага на място, понеже се страхуваше, че той ще й нареди да се върне сама във Върнъл Сити, а тя сега наистина не искаше. В никакъв случай.

Ласитър подкара коня към железопътната гара и се осведоми за влаковете. Следващият влак на запад заминаваше след един час. Значи имаха късмет. Съвсем наблизо имаше обор. Железничарят му описа пътя.

Ласитър се върна при Дейзи, качи се и взе юздите и камшика. Оборът се намираше в следващата пресечка. Голямата порта беше отворена. Ласитър вкара колата в двора, спря и двамата слязоха. Влязоха в обора през една странична порта. Вътре някой работеше — един млад мъж събираше сено. Като ги видя, веднага остави вилата и дойде при тях.

— С какво мога да ви услужа, господине? Госпожо — той докосна шапката си.

— Имаме кон и кола, но трябва да продължим с влак — обясни Ласитър.

— Искате да се грижим за коня ви или искате да го продадете?

— Да го продадем, ако ни предложите добра цена — каза Ласитър.

— Добра цена за кон и каруца! Но, господине, в тези времена! — младият човек си тръгна и те го последваха. Дейзи хвана ръката на Ласитър. На излизане мъжът се обърна към тях: — Но въпреки това ще ви предложа добра цена — той излезе през портата, а Дейзи и Ласитър го последваха. — Тази бричка ли? — попита собственикът на обора, посочи колата и отстъпи настрани.

Дейзи и Ласитър замръзнаха на местата си. Върху спуснатата задна седалка на колата им седеше един мъж и двамата познаха в него аскетичния тип от Форт Колинс. Жесток номер.

Шериф Джъмб Дейнджърфийлд.

Беше открил тяхната кола, незнайно как, и ги беше проследил. Не сам, разбира се, а с цялата си команда, която беше поддържана от нападнатата банка във Форт Колинс.

И Дейзи знаеше какво означава това за Ласитър. Тя беше осведомена кой е този мъж в колата. Беше го наблюдавала всеки ден на процеса в съдебната зала.

Собственикът на обора се оглеждаше поразен, взираше се в Ласитър и в Дейзи, като че ли беше попаднал на двойка мошеници, вдигна ръце и заотстъпва извън кръга на мъжете от командата.

— Аз съм извън играта! — викаше той прегракнал. — Нямам нищо общо с тази работа. Ни най-малко.

Мъжете знаеха това и го оставиха да се оттегли. Той се завъртя на токовете си и се втурна в къщата. Ласитър усети две дула на пушки в гърба си. Дейзи изстена ужасена. Двамата мъже изблъскаха Ласитър напред до колата, а един от тях задържа Дейзи назад.

Погледът на шериф Дейнджърфийлд беше безизразен.

— Хубавичко ни разиграхте, Бът Мастърсън — каза той.

Ласитър направи физиономия:

— Човек прави каквото може.

Аскетичният господин поклати слабото си лице.

— Нямате вече време за шеги, Мастърсън. Съдията ме упълномощи да ви обеся на мястото, където ви заловим. А ние ви хванахме.

Той стана, отвори вратичката и слезе. Посочи към явора зад обора — беше дърво със здрави клони.

— Там ще свършим работата — каза високо, за да го разберат и хората му.

Колко ли бяха всъщност? На Ласитър не му остана време да ги огледа и да ги брои. Само едно беше ясно — бяха много. Прекалено много за сам човек. Но не искаше да им държи сметка. От това само щеше да изгуби.

Шериф Дейнджърфийлд беше упорит, но той познаваше само Бът Мастърсън, а сега си имаше работа с Ласитър, затова беше грешка да се приближава толкова до него. От страна на хората му също беше лекомислено да не го обезоръжат още при портата на обора, но вече беше твърде късно. Ръката на Ласитър беше по-бърза. Твърде късно беше и за просветлението, което дойде на шериф Дейнджърфийлд, че е било погрешно да влиза в обсега на ръцете му.

Ласитър посегна не само към колта на помощник-шерифа, който стърчеше от кобура му, но пипна и шерифа на Форт Колинс, притисна го към себе си, натисна дулото на револвера под брадата му и нарочно падна заедно с него в колата. При това се обърна така, че шерифът да остане върху него и да го покрива с тялото си. Аскетичният кокалест тип беше лек като перце.

Ласитър го обезоръжи и изхвърли от колата колта и тежкия нож, който стърчеше от ботуша му.

Мъжете от командата стояха накуп — безмълвни и безпомощни. Всичко беше станало прекалено бързо. Докато се огледат и шефът им се намираше във властта на този бандит, когото те искаха да обесят на големия явор зад обора. Никой не помръдваше.

И шерифът не смееше да се движи, още по-малко — да се съпротивлява. Такава мисъл като че ли изобщо не му хрумваше, но не беше и чудно. Ласитър натискаше дулото на револвера си толкова здраво под брадата му, че се образува червено кръгче. Беше изненадал този твърдоглав човек.

— Сега твоите мъже ще правят каквото аз кажа, иначе ще ти тегля куршума — заплаши Ласитър.

— Ще се разкайвате за това, Мастърсън — скърцаше със зъби шерифът.

Искаше още нещо да каже, но не можа, понеже Ласитър натисна по-силно с револвера.

— Не ме разбрахте добре, Дейнджърфийлд. Ще ви изстрелям мозъка от главата, ако тук не стане това, което искам.

Той говореше силно, за да могат да го чуят и мъжете наоколо, и Дейзи.

Хората, които бяха го завели до колата, бяха отстъпили няколко крачки.

— Жената да дойде тук — викна Ласитър към тях. — Бързо! Дяволски съм нервен.

Някой махна на Дейзи и тя тръгна веднага, мъжете не я спряха. Пристъпи към вратичката на колата и замръзна на мястото си: погледна с широко отворени очи двете лежащи фигури.

— Качвай се — Ласитър се ухили. — Тръгваме. Напускаме града, никой няма да ни спре — той се поизправи и извика: — Който опита, рискува живота на Дейнджърфийлд.

Дейзи се качи, затвори вратичката и взе юздите и камшика. Тя обърна коня на място и изкара колата от двора навън на улицата.

Ласитър се изправи заедно със слабия мъж и го притисна до себе си на седалката, като държеше колта неотклонно под брадата му.

И двамата извиха глави назад. Момчетата от командата само ги изгледаха.

На улицата никой не забеляза какво става в колата. Ласитър беше насочил колта към шерифа вече отстрани. Нямаше нищо странно в това, че една жена кара двама мъже в кола.

— Какво смятате да правите, Мастърсън? — попита шерифът с прегракнал глас. — Вечно ли ще ме мъкнете като заложник? Това няма да свърши добре, отсега ви го казвам.

— Това, което съм намислил, е много просто — обясни Ласитър. — Не искам да се оставя да ме обесят за неща, които изобщо не съм сторил. Много пъти обяснявах в съдебната зала, че аз не съм Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Да, той не е Бът Мастърсън — потвърди Дейзи. — Знам това.

Погледът на шерифа беше безизразен и на Ласитър му стана ясно, че говори ей така, на вятъра. Но все пак един ден не само този тъпак ще трябва да разбере, че са сгрешили. Ще ги разобличи напълно, сам щеше да има грижата за това.

— Ще ви пусна да избягате — вметна Ласитър. — Но пак ще се видим. Ще търся Бът Мастърсън и когато го хвана, ще дойда с него във Върнъл Сити, за да ви го предам, неверници такива. И пак ще го взема. Бях осъден вместо него и това, че не ме обесиха, не е ваша заслуга.

— Предлагам ви джентълменско споразумение, Бът Мастърсън — каза шерифът и се усмихна леко. — Вие ми давате револвера си и се предавате да ви арестувам. После аз ще…

— Не — прекъсна го Ласитър. — Няма да си сложа главата доброволно в примката. Сам ще оправя всичко.

— Аз съм служител на закона, Бът Мастърсън. Не можете да очаквате от мен да си събера хората и да препуснем към къщи, нали?

Ласитър светкавично бързо навря юмрука си под носа му.

— Все ми е едно какво ще правите с вашите хора, но повече не ме наричайте Бът Мастърсън, че ще ви шибна един — Ласитър кипеше от яд. Беше ясно, че на Дейнджърфийлд не може да му се влияе. — Аз съм Ласитър. Като дойда във Върнъл Сити, ще се разплатя с всички ви — съскаше люто той.

Шериф Дейнджърфийлд си спести отговора, но по аскетичното му лице ясно се четеше какво мисли.

Ласитър се отказа да го убеждава. Хората на Дейнджърфийлд не ги последваха. Дейзи насочи коня на запад извън града. Коларският път следваше железопътната линия много мили нататък. Слънцето беше залязло, свечеряваше се. Ласитър все поглеждаше назад, но конници не се виждаха.

Като се смрачи, нареди на Дейзи да спре и заповяда на шерифа да слезе. Той не чака да го подканят втори път, но когато се отдалечи в тъмнината, го чуха да вика:

— Кълна ви се, Бът Мастърсън! Ще ви преследвам, докато ви хвана, и тогава ще ви обеся.

Ласитър пусна един куршум високо над главата му. Чу се как този кучи син побягна.

Дейзи потегли нататък, като отпусна коня на бърз ход. Ласитър взе юздите от нея и удари с камшика.

— Няма да се откаже — каза тя. — Нали чу. Сигурно ни е видял пред дърводелницата за ковчези и е говорил след това с човека. Ще гледа да пристигне преди нас в Грийн ривър сити при дългокраката шведка.

Ласитър вече беше мислил за това. Обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си.

— Сега става опасно, но нали знаеш, че няма как да се откажа.

— Да, зная, Ласитър! — тя го целуна по бузата. — Но не искай от мен да се върна вкъщи. Искам да остана с теб, защото знам, че мога да ти помогна.

Можеше ли да я отпрати? Тя беше права: досега все му беше помагала. Освен това я обичаше и се радваше, че е при него. Толкова беше хубаво да вдишва аромата й и да я чувства в ръцете си. Към полунощ отби от пътя и вкара колата между едни скали, но когато спря, Дейзи се събуди, протегна се, прегърна го и покри лицето му с горещи целувки.

— Нека да остана при теб и ти остани завинаги при мен — прошепна тя в ухото му.

Тя му съблече якето и му свали шапката.

Той й помогна да съблече роклята си. Ама че дълга рокля…

Прегърнаха се и се зацелуваха, като продължиха да се събличат. Ласитър беше още с ботуши, когато тя го възседна. И двамата бяха много възбудени. Закръгленото й сладко задниче се заиздига и заспуска нагоре-надолу. Той я държеше здраво в ръцете си. Устните й горяха като огън и целувките й бяха сладки като мед.

7.

Ник се смъкна от коня и махна на сестра си, която яздеше зад него, да се движи в сянката на къщата. Сюзън прекара коня покрай един коневръз и дойде при него.

Насреща имаше бар. Ръкопляскане от далечни маси се чуваше чак отвън на улицата.

— Вики! — каза Ник Родни мечтателно. — Тия ръкопляскания са за нея.

— Къде можем да пренощуваме тук? — попита Сюзън, която беше по-практична.

— Почакай малко при конете — каза Ник. — Ще я доведа и веднага ще продължим. Това е Вики, моята Вики. Чакай, Вики, идвам!

Той подаде юздите на Сюзън и изтича през улицата.

— Ник! — викаше сестра му разочарована след него.

— Остави го, винаги е бил идиот.

Сюзън се вцепени. Стомахът й се сви на камък, коленете й омекнаха. Обърна се съвсем бавно. Бът Мастърсън стоеше точно зад нея. Беше вдигнал високо яката на якето си и нахлупил шапката си чак до веждите. Можеше ясно да се разпознае, въпреки бледата светлина от фенера. Като че ли беше изникнал от чернилката на нощта.

— Той ми е брат, Бът — каза Сюзън с прегракнал глас.

— Знам. Иначе щях да му забия нож между ребрата. Не, щях да го застрелям още преди в Битър крийк или дори още по-рано.

— Той толкова много ти помогна — възрази му тя.

— Не желая да говоря за него. Интересуваш ме само ти — каза Бът Мастърсън с твърд глас. — Задници като брат ти има достатъчно, навсякъде ги има и не се свършват. Ти си тази рядкост, за която става дума.

— Какво искаш?

— Теб. Какво друго? Ела с мен.

Тя хвърли бърз поглед през улицата. Но Ник отдавна беше изчезнал в бара. Там отсреща отново цареше спокойствие.

— Твоя съм — каза тя. — Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я той и я прегърна. — Напускаме града веднага. Колата е отпред на следващия ъгъл. Ще вземем и конете със себе си, иначе току-виж оня глупак отново ни се изпречил на пътя.

Тя отстъпи и взе да се противи:

— Не. Почакай, докато дойде Ник. И той има дял от парите.

— Глупости. Той проигра своя дял. Ти като че ли забрави, че на два пъти се опита да ме измами с плячката.

— Но нали Ник ти обясни, Бът! — молеше го тя.

Той я пусна и хвана конете за юздите:

— Конете и парите са мои. Ако непременно искаш да останеш при Ник…

— Бът! — извика тя, съвсем объркана.

Той повече не й обърна внимание и подкара конете покрай пътя извън осветеното от фенера място.

— Бът! — тя беше напълно раздвоена в чувствата си. Погледна към бара и извика: — Ник! — но брат й не можеше да я чуе. Дявол знае какво правеше сега. Тя погледна след Бът Мастърсън и се изплаши до смърт. Вече нищо не се виждаше от него и от конете. — Бът, почакай! — извика и затича след него. Изпадна в паника. Нима беше заминал вече? Но видя колата под един замъглен уличен фенер. Бът Мастърсън беше завързал конете отзад и дори беше седнал вече на седалката. Тя се спря запъхтяна, опря ръце в ръба на колата и каза, като едва си поемаше дъх: — Почакай!

Той отвори вратичката.

— Качвай се или те оставям!

Сюзън погледна назад към бара. Над входа, върху голяма табела, осветявана от две карбидни лампи, пишеше „Спирит“.

Ник не се виждаше.

Тя погледна Бът Мастърсън и се качи.

Той затвори вратата и подкара конете.

— Знаех си, че си разумна и че бързо познаваш от коя страна е намазана филията.

Тя не пророни нито дума.

Напуснаха Грийн ривър сити и тръгнаха на запад. Светлата лента на пътя и тук водеше покрай железопътната линия, чиито релси отразяваха светлината на звездите. Съмна се, когато пътят се отклони на север от насипа на железопътната линия. Влаковете громоляха по един висок мост над него. Пътят водеше към брод, през който колите можеха да стигнат до другия бряг дори и при високи води. В далечината се чуваше да преминава влак. Тя чу ясно грохота, когато стоманеният червей изгромоля на моста на Грийн ривър сити, който беше построен изцяло от дърво.

Бът Мастърсън спря пред брода и остави конете да пият вода. Слезе да се поразтъпче, но първо провери сбруята.

— По обяд ще сме в Малка Америка — каза той. — Какво ще кажеш да продължим от там с влака? С него ще прелетим бързо като вятъра отвъд в Калифорния.

Сюзън не отговори. Той погледна към нея. Беше останала да седи и гледаше с широко отворени очи, но погледът й минаваше покрай него.

— Виждаш ли, тя няма мнение по въпроса — чу той познат глас.

Кой беше този? Бът застана неподвижен. Имена и лица се нижеха в съзнанието му, без да може да си спомни. Обърна се съвсем бавно, за да не стане някое недоразумение. Никой не обичаше да умира, а още по-малко — един богат човек. С десет хиляди долара беше вече богат човек и за тях ставаше дума сега.

Мъжът зад него беше Елиът Джонсън, един стар амиго от отдавна минали времена.

Бът Мастърсън в никакъв случай не се радваше на тази среща. Наистина ни най-малко.

Елиът Джонсън беше коварно копеле, мародер. Беше събрал добра плячка по бойните полета на Гражданската война, след битките, когато мъртвите още лежаха там. Не беше дошъл сам. С него бяха още Артър Мел и Енди Кевин. И двамата бяха прославени като точни стрелци с револвер. Те бяха ловци, които ловуват по всичко: по диви животни с ценни кожи, по телета и хора.

Погледите им бяха насочени към Сюзън. Смееха се арогантно и ехидно.

Артър Мел, дълъг слаб тип, я посочи с ръка:

— Тя се страхува, Бът. Защо?

— Не се бой за живота си, кукло — каза Анди Кевин. — Най-много да направим още една живинка у теб.

И тримата се разсмяха. Смехът им приличаше на цвилене.

Бът Мастърсън побесня, но му беше ясно, че е попаднал на гладни вълци и че трябва да запази самообладание, ако иска да се измъкне жив със Сюзън и с парите.

— Не сте случайно тук, нали? — отклони той вниманието на тримата към себе си. — Какво искате?

Елиът Джонсън посочи, хилейки се, към Енди Кевин — нисък и дебел тип.

— Той може да чете. Той дори може да чете и вестници. Вярно ли е, Енди? Кажи му, че четеш вестници, кажи му!

— Спестете си труда — каза Бът Мастърсън. — Ако сте си въобразили, че разнасям парите със себе си, сте на грешен път.

— Да не си ги внесъл в банката? — попита иронично Елиът Джонсън.

— Да, но в друга — отговори Енди Кевин и пак зацвили. — Умна банкова операция. Тегли оттук пари с револвера и ги внася там. Хитрец е твоят стар приятел, Елиът.

— Но не е чак такъв хитрец, за какъвто се мисли — каза Артър Мел язвително.

— Не вярвам на всичко това. Ти никога не си внасял пари в банката досега — каза Елиът Джонсън и поклати глава. — Винаги само си теглил… с това — той потупа кобура си. — Нека да поогледаме, Бът.

— От къде на къде сега предявяваш претенции към мангизите? — попита Мастърсън. — Никой от вас не е участвал. Дори не е пазил отвън.

Елиът Джонсън се обърна настрани, плю в пясъка и посочи назад:

— Това е нашата река. А ти искаш да минеш на другия бряг. Искаме пътен данък. Дори конете ти пият нашата вода. Всичко това трябва да се плати.

Тук без бой нямаше да се мине — това му беше ясно от пръв поглед.

— Парите ми не са тук. В банката са — каза той.

— Донеси ги тогава — заповяда Енди Кевин.

Бът се разсмя.

— Ще задържим блондинката като залог, докато се върнеш — каза Артър Мел.

Енди Кевин навири нос с шумно подсмърчане и погледна Сюзън похотливо.

— Е, стига сме си губили времето.

Трябваше да води борба на живот и смърт.

Борба за всичко.

Но Мастърсън се бави твърде дълго. Те не бяха само трима. От другата страна на колата имаше четвърти. В това време той беше се промъкнал към колата. Когато Сюзън изкрещя, беше вече прекалено късно. Бричката се заклати.

Друг тип се хвърли през задната седалка върху Бът, светкавично му наниза телена примка на врата и още докато падаха на пода, я стегна.

Беше братът на Артър Мел, Джон. Смърдеше на кон и чесън. Дори само по това Бът разбра кой ще бъде четвъртият й мъж.

Вече не му достигаше въздух. Имаше опасност да се прекъсне връзката му с околния свят. Виждаше всичко като в червена мъгла.

Елиът Джонсън, Артър Мел и Енди Кевин минаваха тичешком покрай тях. Сюзън беше скочила от колата и бягаше с викове към другия бряг.

— Довърши го кучето! — викна Артър Мел на брат си, като пробягваше покрай него.

Бът пъшкаше и хриптеше. Нямаше ни най-малък шанс с голи юмруци срещу гладката тел. Джон Мел стегна здраво примката.

Бът се претърколи и остана да лежи по гръб върху него. Конвулсивно и като напрегна всичките си сили, се опита да разхлаби примката. Само защото беше чул Сюзън да крещи високо и пронизително, беше отворил очи. И тогава погледът му попадна върху тежкия нож, който стърчеше от левия ботуш на Джон Мел.

Той пусна примката и посегна с лявата ръка към ножа. Успя да го извади от кожената кания и наръга Джон Мел отстрани. Той бавно се свлече назад. Мастърсън дръпна примката от врата си, захвърли я настрана, скочи и измъкна колта.

Тримата мъже бяха хукнали към Сюзън, бяха я настигнали на около двеста ярда зад колата, на брега, и я бяха съборили на земята. Енди Кевин тъкмо я вдигаше на раменете си, при което полата й се загърна нагоре и разкри дългите й стройни крака.

Бът Мастърсън прескочи през колата и се озова на брега.

Тримата замръзнаха на местата си и в същия миг той разбра грешката си. Енди Кевин се наведе напред, пусна Сюзън, сложи крак върху гърба й и насочи револвера си към нея.

Отпусна своя 45-калибров револвер. Все още пъшкаше и се душеше. Шията го болеше, протритата до зачервяване кожа гореше като огън.

— Пусни я — викна той пронизително — или ще ви избия всичките.

— Ти си полудял, Бът — отвърна Елиът Джонсън. — Пусни револвера и се отдалечи от колата или Енди ще свърши с твоята дама.

Мастърсън кипеше от гняв, но това беше гневът на безпомощен човек, нищо повече. Те държаха Сюзън, а с това и него. Примирен пусна револвера.

— Джон — извика Артър Мел на брат си. Той лежеше от другата страна на колата, така че никой не можеше да го види. Високият мъж хукна изведнъж като подгонен от дявола. — Джон! Джон!

Той изтича настрани и се озова на еднаква височина с Бът Мастърсън, когато видя брат си да лежи. Застина на мястото си.

— Джон! — изрева той и се защура наоколо. — Елиът! Тази свиня го е убила! Убил е брат ми!

Залиташе насам-натам. Погледна мъртвия си брат, огледа се за Елиът Джонсън и се втренчи, изпълнен с омраза, в Бът Мастърсън.

Изведнъж измъкна револвера и стреля по него, но той беше предвидил това и отвърна на огъня. Изстрелите на Артър Мел изсвистяха наблизо, но неговото олово попадна в целта.

Големокалибреният куршум подметна слабия човек така, че той се простря с разперени ръце и крака като разпънат на кръст и повече не мръдна. Револверът изхвръкна от ръката му и се заби в меката земя с цевта надолу. Артър Мел беше мъртъв.

Бът се изправи от дебнещото положение, което беше заел. Елиът Джонсън приближи към него.

Енди Кевин, ниският дебел тип, все още притискаше Сюзън с единия си крак и държеше револвера си насочен срещу нея.

Елиът протегна ръка към Мастърсън и той постави колта в нея, без да каже дума.

— Не успя, Бът — каза нехранимайкото злорадо, докато затъкваше револвера му в колана си. — Сега ще делим само на две — Енди и аз — той видя дисагите в колата, избута Мастърсън настрани и се качи на седалката. — Не тъгувай, Бът — каза той и пое юздите и камшика. — Ти имаш опит. Банки има навсякъде. Потърси си някоя друга. Във всеки случай, желая ти успех! — подкара конете и ги насочи към Енди Кевин и Сюзън, като направи широк завой през плитката вода.

Бът Мастърсън стоеше и гледаше след тях.

Очакваше, че ще изпратят Сюзън да дойде при него, но тези копелета взеха и нея със себе си. Когато се отдалечиха покрай брега, Елиът се обърна и Бът Мастърсън вдигна юмрук.

— Ще съжаляваш за това, дърт мръснико! Ще те преследвам и ще те гоня, докато не остане капка кръв в жилите ти! Ще те заколя, свиня такава.

Елиът Джонсън и Енди Кевин едва не умряха от смях.

Петстотин ярда по-нататък бяха конете на четиримата престъпници — взеха ги всичките.

Бът изруга и изгледа колата и конете, докато изчезнаха в гъсталака, след това се обърна — мъртвите братя лежаха върху пясъка. Не беше за вярване. Елиът Джонсън беше радостен, че се е отървал от двамата си съдружници, но този кучи син винаги си е бил такъв — минаваше през трупове.

Пристъпи към Джон Мел и взе револвера му. Беше 45-ти калибър. Завъртя барабана и върна оръжието в кобура. После закрачи през брода към отсрещния бряг, без да се обръща повече назад.

8.

Ласитър се притисна към дъсчената стена на фурната. Тъкмо се смрачаваше и по главната улица на Грийн ривър сити палеха фенерите. Барът „Спирит“ беше отсреща.

Трябваше да бъде нащрек. Шерифът Дейнджърфийлд беше вече в града с хората си. Дали и той беше разпитал майстора на ковчези в Мейбъл? Ласитър разчиташе на това, че е бил осведомен каква роля играе дългокраката шведка в живота на съдружника на Бът Мастърсън, че той се казва Ник Родни и е брат на оная русокоса отрова от Рио Кончос.

Очите го заболяха да се взира наоколо, но хората на Дейнджърфийлд никакви не се виждаха.

Не смееше да пресече улицата пред бара. Отстъпи назад в един тесен проход. Дейзи Гордън чакаше с колата край пътя извън Грийн ривър сити. Тя трябваше да влезе в града едва след като се стъмни и да го чака близо до „Спирит“. Ласитър се придвижи зад къщите до следващата пресечка. Там пресече главната улица, полуприкрит зад коли и каруци, стигна до отсрещната страна зад къщите и бързо отстъпи назад.

Задната врата на „Спирит“ беше заключена, но доста примитивната ключалка не беше проблем.

В къщата все още цареше спокойствие. Тук животът започваше едва след като се мръкне и продължаваше до зори.

Ласитър попадна в тесен коридор, от който извеждаха много врати. Отпред имаше стълбище. Там гореше лампа, която разпръскваше слаба светлина.

Той влезе. Някой се спусна по стълбището. Ласитър понечи да се дръпне. Беше момиче — младо, красиво създание с руси коси. Шведката?

Не, тази не беше истинска блондинка. Забеляза по-тъмната основа на косите й отпред на челото. Значи не можеше да е Вики. Не беше и много висока. Но се усмихна кокетно, като видя едрия непознат.

— Хей, ти — рече тя и залюля бедрата си. — Още не е отворено.

Носеше дълга черна пола и бяла блуза с къси ръкави, дълбоко изрязана и отпред, и отзад. Всичко по нея беше копринено, включително и плодовете в пазвата й — лъщяха едри и закръглени и имаха цвят на алабастър. От горе, където беше Ласитър, се виждаше всичко чак до пъпа й.

— Търся Вики — обясни той.

— Шведката — отвърна тя сърдито. Изразът на лицето й помръкна, като че ли сянката на тъмен облак легна върху него. — Всички искат да са с нея. Тази коза. Че какво ли има? Тънки крака, отзад и отпред — нищо. Виж мен — тя отметна рамене назад и гърдите й изпъкнаха още повече, а с ръка потупа задника си така, че да изплющи. — Всичко това е истинско, имаш какво да похванеш.

Ласитър се усмихна хитро:

— Вече ми направи впечатление, като слизаше надолу. Ще ти призная нещо: ти ми допадаш много повече, но трябва да й предам нещо. Къде мога да я намеря? Горе ли? Като свърша, ще дойда при теб.

Тя се усмихна поласкана, люшна бедра и се приближи до него толкова, че го докосна с гърдите си. При това го прониза с поглед дълбоко и право в очите.

— Ти си голям. Всичко ли ти е така голямо?

— Ще видим.

— Но не е евтино.

Той хвана брадичката й и я целуна по носа.

— Щом е за теб, нищо не ми се вижда скъпо. Ще намеря ли Вики горе?

— Горе, третата врата вдясно. Тъкмо се приготвя за първото излизане на сцената след малко. Но влизай спокойно. Хич да не ти пука.

— Тя няма ли си някого?

— Тя ли?

— Не се ли казва Ник?

Момичето махна пренебрежително с ръка:

— А, този ли? Да, от два дни е пак тук. Все е мъртво пиян. Доколкото може да се разбере от приказките му, някой му бил откраднал един милион.

— Сестра му.

— Сестра му ли? Че той има ли сестра? Още нищо не ми е казвал за нея. Знам само, че е от Рио Кончос. Но тук това всеки го знае. Наистина ли е имал един милион? Пък аз си мислех, че са само пиянски приказки. Я виж ти! Я виж ти! — тя гледаше Ласитър недоверчиво. — Да не си дошъл да му връщаш парите, а?

Ласитър повдигна празните си ръце.

— Съвсем нищо ли нямаш в джобовете си? — попита тя разочарована.

Ласитър бръкна в джоба на панталона си и й показа навитите на руло долари. Тя веднага отново възвърна доброто си настроение.

— Тогава върви при нея да й кажеш каквото имаш да й казваш. Аз съм тук, долу, ще помагам на Балди. Ако си послушен, ще свърша скоро.

Той я целуна по челото:

— Обещавам.

— Хей! Какво означава сега пък това „обещавам“? — тя се връцна и си тръгна. — Това ме кара да си мисля, че си много лош.

Той й изпрати въздушна целувка и после взе три стъпала наведнъж.

Вики седеше пред огледалото и се гримираше. Един слаб господин я фризираше. Сред стаята стоеше прав Ник, пиян до козирката, както беше казала онази долу на стълбището. В ръката си държеше бутилка уиски, от което тъкмо отпиваше, когато Ласитър влезе.

— И тогава ще покажа на всички ви кой съм и какво мога — фукаше се пияният.

Искаше и още нещо да каже, обаче усети Ласитър и се извърна към него.

— Здрасти — рече Ласитър. — Ти ли си Ник Родни?

Той отпусна бутилката:

— Просто да полудееш. Кой си ти, че нахълтваш тук така? — той залитна и посочи с бутилката към Вики. — Ти знаеш ли коя е тази, ей? Това е най-голямата актриса на всички времена. Най-голямата, разбираш ли?

— Разбирам — кимна Ласитър.

— Тъй. А пък ти нахълтваш просто ей така? Кой си и кой те пусна в къщата?

— Търся Бът Мастърсън.

— Той търсел Бът Мастърсън, моля ти се — повтаряше като ехо пияният негодяй и се смееше като побъркан. — Чу ли, Вики? Той търси Бът.

— И сестра ти — допълни Ласитър. — И нея търся.

— Аха. И сигурно я познаваш?

Не, този кучи син не го бъркаше с Бът Мастърсън, тъй като го познаваше може би по-добре от всеки друг.

Шведката се надигна. Слабият господин свали угоднически фризьорската наметка от раменете й, като я изтупваше и четкаше.

— Ако сте приятел на това трио — каза Вики хапливо, — направете ми тази услуга да вземете Ник и да го заведете при Бът и Сюзън. Боя се, че ще се побърка от пиене.

Беше висока и дългокрака. Тръгна към вратата с гордо вирната глава, а господинът се заумилква след нея.

Вратата се затръшна и Ласитър остана сам с пияния Ник.

— Бът ме измами — каза Ник и се оригна силно. — Сестра ми, за съжаление, също. Избягаха с цялото ми състояние, дето съм го изработил с толкова труд.

— Сигурно говорите за десетте хиляди от банката във Форт Колинс?

— Откъде знаете? — попита Ник замаян. Едва се държеше на краката си и въпреки това продължаваше да пие.

— Пишеше го във всички вестници — отвърна Ласитър.

— И все пак това са мои пари.

— Къде са двамата? — попита Ласитър.

— Ако знаех, нямаше да се наливам тук. Избягаха, просто изчезнаха. Като излязох на улицата с Вики, когато най-после тя беше моя, вече ги нямаше. Бяха избягали с колата, с конете и с парите.

Ласитър отпусна рамене разочарован. Беше намерил следата, но точно на мястото, където тя отново изчезваше в пясъка. Този пияница нямаше ни най-малка представа, къде се е запилял Бът Мастърсън.

— Сигурно знаете… — Ласитър замълча отново, понеже не се сещаше как да започне. — За какво си е мечтал винаги Бът Мастърсън? Накъде искаше да замине, ако забогатее някога? Към Рио Кончос ли?

— Към Рио Кончос? — изфъфли Ник пиянски. — Не, не и Бът. Това не е река за него. Хората там въобще не биха го приели. Не. Бът все искаше да замине за Калифорния. Това би било земя като за него. Като за него, но Калифорния не е за мен.

Разнесе се трясък и звън от строшени стъкла. Ник беше запратил бутилката в стената. Хиляди парчета се пръснаха из стаята, а кафявата течност се стече по стената и остави начупена диря.

— Значи след тях и нищо друго — Ник залитна към Ласитър, спъна се и изведнъж му увисна на врата. — Ще дойда с вас. Пеш ли сте или с влак?

Ласитър го изправи и отстъпи крачка назад.

— Казахте, че Бът е с кола и с коне?

— Да. На път за Калифорния… за Калифорния, господине. Ама кой сте вие всъщност? Досега още не сте се представили.

— Ласитър. Името ми изобщо не е важно. Кога за последен път видяхте Бът и сестра си?

— Преди два дни. Почакайте, ще дойда с вас.

Но Ласитър не искаше и да чуе за това. Ако целта на Бът Мастърсън беше Калифорния, значи беше напуснал града на запад. Имаше два дни преднина.

— Вземете ме със себе си — фъфлеше Ник и залиташе след него.

За какво ли му беше този пияница? Замахна с лявата ръка и го удари с все сила в ченето така, че той седна.

Ласитър го остави и излезе от стаята. Тъкмо искаше да се спусне по стълбището, когато чу гласове отдолу. Сърцето му се качи в гърлото и заби лудо, когато разпозна гласа на шериф Дейнджърфийлд.

Този кльощав кучи син беше още по следите му. Не можеше и да очаква друго.

Пътят надолу беше отрязан. Ласитър си спомни, че стаята на Вики гледаше към двора, затова се обърна и изтича обратно. Ник беше застанал на ръце и крака и повдигна глава.

Като позна Ласитър, понечи да се изправи бързо и да се хвърли върху него. Ласитър го остави само да се полуизправи и с един ляв ъперкът го изпрати отново на дъските. Ник остана да лежи неподвижно.

Ласитър затвори вратата зад себе си и с два скока се озова на прозореца, отвори го и погледна навън. До къщата имаше обор. Беше рисковано да скочи, но нямаше друг избор. Нагоре по широкото дървено стълбище вече тропаха ботуши.

Ласитър се качи на перваза на прозореца, наведе се напред и скочи. С разперени ръце се приземи едновременно с двата крака на покрива на обора, разтегна скока с едно кълбо напред и падна от другата страна на обора в тревата.

След него от стаята на Вики изтрещяха револвери. Куршумите изплющяха някъде над главата му, така че не му беше до това да си прави равносметка, че е можело да си счупи врата при този скок.

Разнесоха се ругатни и викове. Дейнджърфийлд като че ли беше влязъл в бара с цялата си команда. Сега изпращаше хората си около къщата. Никой от мъжете не смееше да повтори скока, който Ласитър им беше демонстрирал и който някои от тях с абсолютна сигурност бяха наблюдавали. Мъжете, които се намираха в стаята, предпочитаха да използват дървеното стълбище дори когато се изкачваха нагоре.

Мракът настъпваше бързо и вече беше доста тъмно, но не толкова, колкото му се искаше на Ласитър.

Ако бяха открили Дейзи, щяха да използват момичето като стръв, за да го привлекат и хванат. Чуваше мъжете да приближават тичешком от всички страни. Намираше се в капан. Не можеше да продължи, можеше само да се върне към улицата.

И тогава откри в дъсчената стена на обора дупка, достатъчно широка, за да може да се провре.

Мигове по-късно откъм улицата изникнаха четирима от хората на Дейнджърфийлд. Профучаха покрай него, притиснаха се към стената на съседната къща и отново се върнаха. Изтичаха обратно със същата бързина, с която бяха се появили.

Ласитър изчакваше в обора, докато отвън отново стане спокойно. После отвори вратата и излезе навън. В къщата горяха светлини зад всеки прозорец. Нощта беше настъпила. Не можеше да не мисли за Дейзи.

Шериф Дейнджърфийлд познаваше колата. Затова Ласитър реши при първа възможност да я замени за ездитни коне.

Той се движеше пипнешком покрай стената на обора към съседния двор, който пък граничеше с ливади.

Придвижваше се изключително внимателно с колта в ръка. Дейнджърфийлд и хората му знаеха, че той е тук, и нямаше да се откажат толкова бързо да го търсят.

Малко преди да стигне ливадите, му извикаха:

— Мастърсън, стой или с тебе е свършено — прозвуча остър глас отдясно.

Там бяха натрупани дърва за горене. Този не беше сам. Беше се прикрил зад дървата заедно с още трима или четирима. Ласитър видя шапките, които се очертаваха призрачно на тъмния фон, и лъскавите цеви на пушките, насочени срещу него, но съзря и че наоколо имаше достатъчно дървета.

Изтрещя изстрел. Ласитър вдигна ръце, колта беше прибран в кобура, и се хвърли напред. С две къси, но бързи крачки взе преднина, изпъна ръце и скочи в трънака.

Зад него настъпи ад. Поне така му се струваше.

Ласитър беше видял четирима мъже, но след него затрещяха лудо дузина пушки. Парчетата олово диво плющяха през храсталака и заваляха парчета дърво, клони и листа.

Ласитър успя да премине и като по чудо не беше ранен. Претърколи се два пъти, скочи на крака и затича покрай един напълно скрит в тъмнината блокхаус. Лудата стрелба веднага беше прекратена.

Мъжете тичаха след него, чу ги да викат и да крещят. Бяха го видели, знаеха накъде е избягал и сега свикваха цялата команда.

Дейнджърфийлд беше упорит и жилав. Ласитър предполагаше, че няма да се отърве толкова лесно от него. Какво ли не беше опитвал, но този тип не изпускаше следата му. Само дето все още не беше разбрал, че Ник Родни е бил вторият човек при обира във Форт Колинс.

Ласитър изруга. Който и да го насъскваше срещу него, каквато и да беше истината, това не променяше нещата. Трябваше да намери Бът Мастърсън. Това беше единственият шанс, който имаше, за да откачи такива типове като шериф Дейнджърфийлд от шията си.

Бягаше колкото можеше бързо по една тъмна уличка и след триста ярда смени посоката, като се прехвърли през една ограда. Щеше да продължи да тича, но се спъна в тъмнината и падна. Толкова беше изтощен, че остана да лежи. Целият беше облян в пот. Ушите му бучаха, но въпреки това чу мъжете да се приближават тичешком. Подминаха го. Втората група — също.

— Давай! — викаше един от мъжете с глас, свикнал да заповядва. — Всички нататък. Видях го. Улучен е. Ей сега ще го намерим в кръв.

Шерифът продължи да реве, но вече не се чуваше ясно. Ласитър остана да лежи, без да повдига глава. В това време беше се стъмнило напълно. Като си поотпочина, стана и тръгна към главната улица. Беше се уговорил с Дейзи да се срещнат пред „Спирит“.

Искаше поне да погледне дали тя го чака там с колата, без да предполага, че е обградена от хората на Дейнджърфийлд.

На сто ярда от бара Ласитър стигна до главната улица, мина покрай магазина за фураж и се прикри в един вход, далеч от светлината на уличната лампа. Пред бара се виждаха хора, но не можеше да разпознае дали това са нежелани посетители на салона, които са дошли само за да видят дългокраката шведка, или са хората на Дейнджърфийлд.

Кола не се виждаше никъде наоколо. Дейзи сигурно беше чула изстрелите и беше отишла по-далеко от бара.

Той пресече главната улица на едно тъмно място. Когато стигна до първата пресечка, видя в страничната уличка кола. Беше с един впряг, но кочияшът не се виждаше.

Ласитър се приближи изключително внимателно и измъкна револвера. След около двеста ярда отново се прилепи до стената на къщата, за да наблюдава колата. Когато продължи нататък, изведнъж се сепна. Лавандулов аромат го удари в носа. Миг по-късно го докосна ръката на Дейзи.

— Наоколо няма никой — прошепна тя. — Да потегляме бързо.

Прегърна я, после бързо прекосиха улицата, качиха се и потеглиха. Дейзи беше чула изстрелите и изобщо не беше се приближавала към „Спирит“. Тя беше слязла от колата, за да види дали са я открили и за да го изчака.

Избягаха на север от града, без да ги проследи нито един от хората на Дейнджърфийлд. Ласитър беше наясно, че най-напред трябва да се отърве от шерифа на Форт Колинс. Едва след това можеше да продължи да търси Бът Мастърсън с изгледи за успех.

9.

Ласитър държеше юздите и подкарваше коня в бърз ход почти цяла нощ, а Дейзи лежеше на ръката му и спеше. Направи само няколко кратки почивки, за да остави коня да отдъхне. Отвъд масива на Чърч Бът можа да наблюдава чудно красив пламтящ изгрев. Ласитър излезе от пощенския път, тръгна по странични пътища и пътеки и стигна малко преди пладне до едно ранчо. Спазари се с хората. Те купиха каруцата и впрегатния кон, а му продадоха два ездитни коня заедно със седлата и сбруите.

Най-после се отърва от проклетата кола, която Дейнджърфийлд така добре познаваше.

Продължиха пътя си на запад и пристигнаха във Форт Бриджър след залез-слънце. Вечерният влак в западна посока тъкмо тръгваше от гарата. Фученето и пухтенето на тежкия Болдуинов локомотив и тракането на колелата разкъсаха тишината над широкото поле. Димът от комина се развяваше на дълъг черен шлейф назад към Форд Бриджър. Старото укрепление се намираше на един хълм на запад. В това време, изглежда, лисиците си пожелаваха лека нощ по тревясалите полигони на изоставения военен бастион.

Ласитър вече не мислеше за Бът Мастърсън, а още по-малко за Сюзън. Цялото му внимание сега беше насочено към шериф Дейнджърфийлд и хората му, затова попита за тях на рецепцията в хотела, но му казаха, че уж не били виждали от месеци никакъв чужд шериф с отряд преследвачи.

Стаята беше светла и приветлива, а леглото — голямо и меко. Дейзи засия, когато той я взе на ръце, понесе я към леглото и се отпусна върху него заедно с нея.

Беше гладен като вълк, а тя — страшно уморена. В края на краищата, бяха прекарали доста часове на седлата, а Дейзи не беше свикнала на продължителна езда.

Но всичко това беше забравено изведнъж. Те се прегърнаха и се целунаха, обзе ги възбуда. Повече не се пуснаха и той я облада, както си беше с всичките дрехи. Хубавото момиче плачеше от щастие, но после сънят я надви и тя заспа в миг.

Ласитър се повдигна, съблече я внимателно и я зави. И той беше изморен и също жадуваше да си легне. Но преди това искаше да пие едно уиски. Позвъни на етажния келнер, за да му поръча да донесе бутилка ръжено, но или звънецът беше повреден, или ония долу бяха оглушали.

Така че след малко той се измъкна тихо от стаята, спусна се по стълбището и се огледа за някого от обслужващия персонал.

Във фоайето стоеше една руса жена с гръб към него. Вратата към ресторанта беше отворена. Тъй като не видя никого, Ласитър се обърна към вратата и тръгна покрай жената, която в този момент се обърна.

Ласитър спря. Едва не получи удар. Беше Сюзън. Усмихваше се. Ако и тя беше изненадана, не го показваше.

Ласитър не каза нито дума. Не че беше забравил за Сюзън. Беше твърде впечатляваща жена, за да я забрави, а освен това заради нея той беше преследван и търсеше Бът Мастърсън. Погледът на Ласитър бързо се плъзна наоколо. През цялото време беше убеден, че Бът Мастърсън е точно там, където е и Сюзън.

— Здравей — рече тя. — Как си?

Ласитър сви юмруци, свали шапката си и се усмихна уморено. Това може би беше въпрос.

— Съжалявам — твърдеше тя. — Но той направо щеше да ме убие, ако не бях го направила.

Значи е било добре планирана акция. Тя се е вмъкнала в леглото му само за да заяви на сутринта пред шерифа, че той уж бил Бът Мастърсън.

— Къде е той?

— Тук — излъга тя. — Обаче не е сам.

— Да не би да искаш да ме уплашиш? — попита ядосан.

— Не — увери го тя веднага. — Само си мислех, че трябва да го знаеш.

— Къде да го намеря?

Сюзън го погледна в очите. Беше поглед, с който му влизаше под кожата.

— Беше хубава нощ с теб, Ласитър. Няма да я забравя цял живот.

Какво искаше с тази примамка? Да го преметне? Защо, по дяволите? Време ли искаше да спечели, за да може да предупреди Бът Мастърсън? Значи и за нея беше се появил дяволски изненадващо тук.

— Я остави тези глупости. Заведи ме при него. Веднага!

— Те всичките са отсреща при Алекс — каза тя. — Ела, ще те заведа.

Тя го хвана под ръка и той тръгна с нея. Излязоха от хотела и пресякоха улицата. При Алекс. Това беше барът отсреща.

Ласитър дори не предполагаше, че тази апетитна стръв пак го подвеждаше в капан. Това разбра едва по-късно, но, слава богу, не прекалено късно. Не знаеше, че тя е заедно с Елиът Джонсън и Енди Кевин, които бяха измамили Бът Мастърсън при Грийн ривър сити и тъкмо профукваха парите от банковия обир. И сега тя искаше да оправи нещата с помощта на Ласитър.

Те седяха заедно с четирима други мъже около игралната маса в най-далечния ъгъл на кръчмата. На масата лежеше куп пари. Но нали и двамата имаха пари.

Мъжете вдигнаха глави и прекъснаха играта. И нищо чудно. Тази русокоса отрова винаги събуждаше интерес. Ласитър веднага забеляза, че Мастърсън го нямаше на масата. И за да не се появи зад гърба му, бързо се огледа. Това беше само миг, но той за малко щеше да му струва живота.

Елиът и Енди знаеха, че Сюзън не е благосклонна към тях. Можеха да го очакват след всичко: те не само бяха зарязали любимия й в тази пустош, не само му бяха сложили рога, ами си присвоиха и парите и я принудиха да им се отдаде. И то не само веднъж. И сега, когато тя се приближи към масата им с Ласитър, двамата негодници го взеха за съучастника на Бът Мастърсън.

Но Ласитър нямаше ни най-малка представа за това, а Сюзън, тази мръсница, го беше оставила в неведение напълно съзнателно.

Двамата скочиха. Тогава Ласитър разбра, че тези мъже са му врагове. Те стреляха веднага.

За малко Ласитър щеше да е мъртъв, но просто не беше вече на мястото, където само миг преди това стоеше. Беше се хвърлил настрани като истинска пантера, далеч от Сюзън, за да не я изложи на опасност. Насред скока измъкна револвера и когато се приземи по гръб, едрокалибреното оръжие загърмя в ръката му.

Съиграчите на Елиът Джонсън и Енди Кевин мигновено се свлякоха от столовете и изчезнаха под масата.

Бандитите не бяха улучили. Срещу човек като Ласитър това беше смъртоносно, понеже втори шанс не им се даде.

Първият му изстрел улучи Елиът Джонсън. Той падна на място, стовари се по очи върху масата, падна назад и повлече стола със себе си, но Ласитър вече не го наблюдаваше.

Беше дал втория изстрел по Енди Кевин и улучи ниския дебелак в гърдите.

Енди изпусна револвера и се втренчи в Ласитър с поглед на побъркан. Не можеше да схване какво го е сполетяло. Хлъцна силно и стовари дебелия си задник обратно на стола, който издържа само за момент този силен удар, след което се строши с трясък, така че и той изчезна от погледа на Ласитър.

Бяха дадени само четири изстрела и с това борбата беше приключила. Двамата герои бяха мъртви. В бара цареше сковаваща тишина, макар че гърмежите още звучаха в ушите на всички.

Ласитър се огледа за Сюзън със страх, че може да е улучена.

Но опасната блондинка от Рио Кончос вече не беше там.

Той скочи бързо на крака. Изведнъж всичко му се изясни. Погледна навън и видя красивата жена да изчезва отсреща в хотела. Изруга. Тази примамка! За втори път беше го подвела в капан и отново това едва не му беше струвало живота. В края на краищата, Елиът Джонсън и Енди Кевин не бяха тръгнали без револверите си… изтича след нея.

Сюзън беше бърза като вятъра. Когато Ласитър бързаше нагоре по стълбите на хотела, тя вече слизаше тичешком с препълнените дисаги в дясната си ръка. Вътре бяха десетте хиляди долара от банката във Форт Колинс.

Като видя Ласитър на стълбището, Сюзън спря и се сви до стената.

Ласитър застана с ръка върху парапета.

— Махай ми се от пътя! — заповяда тя.

Ласитър само се усмихна и се качи още едно стъпало по-нагоре.

Тя се стрелна като невестулка на другата страна и надникна от парапета надолу към фоайето.

Ласитър разпери ръце:

— Ще си строшиш врата — каза той.

Тя прехапа долната си устна и като че ли наистина размисляше дали да не опита с един скок да се измъкне през фоайето.

— Най-малкото ще си счупиш краката — предупреди Ласитър.

Тя се втренчи в лицето му.

— Но най-вероятно е да си строшиш врата — рече той.

— Изверг — съскаше тя. В хубавите й очи пламтеше омраза и ярост. Ако погледите можеха да убиват, големия мъж да беше паднал мъртъв на стълбището, но той само се изсмя.

Тя опита да се измъкне с бързина — отново се прилепи към стената и побягна.

Но нямаше надежда да се изплъзне покрай Ласитър. Спря се и веднага се стрелна към парапета. Сега вече не беше толкова опасно да скочи. Погледна отново надолу към фоайето. Искаше да опита.

Ласитър изтича нагоре, успя да я хване достатъчно бързо и я дръпна назад.

— Ей, ей — каза той. — Хубавото вратле, дългите крака — ще съсипеш целия си капитал.

Вече не можеше да му избяга. Значи трябваше да измисли нещо друго.

Тя се усмихна прелъстително.

— Като заговори за капитал, та се сетих. Ти и аз бихме били добра двойка.

Ласитър се усмихна уморено.

— Бяхме.

— Бяхме ли? Там, във Върнъл Сити?

Ласитър кимна.

— Съжалявам — каза тя.

Лицето му се изкриви в усмивка.

— И аз също.

— Да започнем просто оттам, където спряхме — предложи тя.

— Че къде спряхме?

— В леглото. В твоето легло, Ласитър.

— Аз все още съм Бът Мастърсън…

— Парите са у нас. Значи не бива да оставаме тук.

Ласитър пое дисагите от ръката й. Сюзън се съпротивляваше. В хубавите й очи отново пламна омраза, гняв и решителност. Но какво можеше да направи? Не можеше да се справи с Ласитър. Той измъкна дисагите от ръцете й без усилие.

От яд очите й се наляха със сълзи.

— Мръсник… свинар… копеле… — хълцаше тя в безсилен гняв и после заудря с малките си юмруци по широките му гърди.

Дожаля му за нея, защото беше толкова разочарована.

Изведнъж тя се изплъзна, хукна надолу по стълбите и през фоайето — към задната врата. Там се поспря и погледна нагоре към него:

— В пъкъла да се продъниш, Ласитър! — викна тя пронизително с истеричен глас. — В пъкъла! Аз ще имам грижата за това.

Вратата се затръшна и Сюзън изчезна.

Ласитър искаше да изтича след нея. Но защо? Погледът му падна върху входа на хотела. Група мъже беше влязла от улицата. И пред всички — един мъж, който носеше шерифска звезда на жилетката си.

Ласитър се спусна надолу по стълбите.

— Вие ли стреляхте отсреща в бара на Алекс? — попита шерифът.

— Да — каза Ласитър и пъхна дисагите в ръката му. — За това ставаше въпрос.

Шерифът — дребен, кривокрак господин на около четиридесет години, претегли дисагите на ръка и леко се подсмихна.

— Сигурно ще ми съобщите и какво има в тях.

— Преди известно време беше обрана банката във Форт Колинс — каза Ласитър.

— Чух за това.

— Плячката беше десет хиляди долара. Ето ги — каза Ласитър и се засмя широко. — Името ми е Ласитър. Шерифът от Форт Колинс скоро ще се появи тук. Предайте му парите и го поздравете от мен. Ласитър. Не забравяйте!

— Няма, няма.

— Имате ли още някакви въпроси към мен?

— Кои бяха ония хора отсреща при Алекс? — попита шерифът.

Ласитър отиде с него на рецепцията. Там узнаха, че са били Елиът Джонсън и Енди Кевин. Шерифът знаеше тези имена, но все пак си ги записа, докато Ласитър напразно търсеше името на Бът Мастърсън в книгата на хотела. От портиера узна, че русата жена е пристигнала само с двама мъже. Не, през последните дни не бил виждал господин, който да изглежда като Ласитър.

Ласитър все пак пи едно уиски на хотелския бар, преди да се върне в стаята си.

По дяволите. Къде беше Бът Мастърсън? Би се басирал на каквото искат, че го е намерил, когато срещна русокосата. Но очевидно тя е пътувала сама с онези двама мъже.

На другата сутрин го стреснаха пронизителните писъци на парна свирка. Сутрешният влак от западното направление беше влязъл в гарата.

Ласитър стана веднага и събуди Дейзи, понеже не му се искаше да го изненадат шериф Дейнджърфийлд и командата му тук във Форт Бриджър.

Когато малко по-късно двамата напуснаха града и се отправиха на запад, шерифът Дейнджърфийлд и хората му влизаха от другата страна. Ласитър и Дейзи бяха се изкачили по една пътека нагоре в планините и можеха да наблюдават групата от високо. Мъжете от Форт Колинс яздеха в колона по двама като войници.

Това, че Дейнджърфийлд беше се появил рано тази сутрин тук, беше за Ласитър знак, че той все още не е изпуснал следата му. Със сигурност мъжете бяха пришпорвали конете цяла нощ с надеждата да го настигнат във Форт Бриджър и да го заловят. Но той сега можеше да им се изсмее и да им се изплези. Немислимо беше Дейнджърфийлд да продължи пътя си, преди да са отпочинали конете им поне пет-шест часа. Мъжете сигурно също бяха много изморени, гладни и жадни.

Ласитър реши да използва шанса си.

10.

Но шерифът Дейнджърфийлд наблюдаваше не Ласитър и неговата спътничка, а Сюзън Родни. Беше прекарала нощта в колата си, а после беше се укривала в двора, когато Ласитър дойде и оседла конете. Сюзън беше изненадана от факта, че имаше жена с него.

После тръгна след двамата на подходящо разстояние от тях по края на пътя, за да види в каква посока се измъкваха с парите от банковия обир.

Сюзън не беше видяла, че Ласитър ги е предал на шерифа.

Тя разбра, че вече няма никакви шансове. Като видя жената, й стана ясно защо: Ласитър бягаше надалеко, за да бъде щастлив с нея и с парите.

Сюзън остана до камбанарията и обмисляше какво да стори, за да си върне парите, но нищо не можа да измисли.

После видя двамата ездачи да изчезват в гората.

Ласитър искаше да заличи следата си, какво иначе щеше да прави там горе. Беше убедена, че ще продължи да следва железопътната линия. Никъде на друго място не можеше да се придвижва толкова бързо напред.

Сюзън се обърна и се върна в хотела. Поне беше се отървала от Елиът Джонсън и от Енди Кевин, тези противни типове.

Пред хотела един млад мъж й пресече пътя. Беше спретнато облечен, носеше тежък револвер и високи черни ботуши с големи шпори. Усмихна се прелъстително, когато повдигна елегантната си черна копринена шапка „Калгари“.

Сюзън имаше око за мъжете и веднага разбра, че това е момчето, което сега й трябваше. Отвърна му с чаровна усмивка.

— Името ми е Глен Фишър, мадам. Прощавайте, че ви заговарям на улицата, но за съжаление нямам друга възможност.

— Само че по-бързо — каза тя кокетно. — Къде ви стяга обувката?

Той се засмя.

— Обувката не стяга мен.

— Наистина ли?

— По-скоро вие имате неприятности, мадам.

— Ах! — престори се на учудена тя. — Сега разбирам. И вие се чувствате призван да разсеете моите грижи?

— Така е, мадам — каза той и заби палци зад колана, на който висеше револверът му. — Познавах Елиът Джонсън доста добре. Убеден съм, че високият човек, който снощи застреля него и неговия компаниеро, ви е отнел някакъв голям капитал.

Тя стана сериозна.

— Имате добър нюх за възрастта си, младежо.

— Нищо особено. Снощи бях у Алекс. И дълго след убийството на Елиът и съдружника му сред посетителите се говореше, че става дума за плячката от банковия обир.

— Вярно е.

Той се усмихна и погледна над главата й нагоре към гората — знак, че също е наблюдавал Ласитър и неговата спътница.

— Какво разнасят сега ония там горе? Пари или злато? — попита той и я погледна в очите.

— Пари.

Младежът потърка брадичката си.

— Ще ми кажете ли колко?

Тя се поколеба.

— Триста хиляди — излъга го, за да му представи нещата колкото се може по-съблазнителни. Трябваше й помощник. И тоя захапа.

Само за Ласитър не беше дорасла още…

Чуваше се тропот от копита. По главната улица идваха ездачи в колона по двама. Най-отпред яздеше шерифът от Форт Колинс. Сюзън се изплаши, обърна се и влезе в хотела. Глен Фишър я последва, като се подсмихваше.

— Шериф с отряд — каза той тихо. — Коня си залагам, че тези хора също търчат след онези триста хиляди долара.

Той се приближи до прозореца. Тя остана зад него. Конниците яздеха покрай хотела. Върху шерифската звезда на водача беше гравирано и името на мястото, откъдето идваха. Не можеше да се прочете, но Глен Фишър вече беше чувал за аскета от Форт Колинс.

След като групата отмина, той отново се върна при Сюзън и й обясни:

— Те няма да ни се месят в работите, мадам. Конете им са толкова изтощени, че ще могат да продължат едва утре. Отиват към странноприемницата и ще се настанят там. Имате ли кон, мадам?

— Имам и ездитни коне, и кола.

— Да речем — след един час?

Сюзън се усмихна зарадвана. Харесваше й, че младият мъж е толкова делови. Но в крайна сметка ставаше дума за триста хиляди долара, както му беше съобщила…

— Трябва да побързаме — каза той. — Сигурен съм, че двамата са тръгнали с парите за Ийвънстоун и от там вече има опасност да вземат влака. Никой не се разхожда дълго с толкова много пари.

Тя кимна. Беше си помислила същото.

Сюзън върна конете на Елиът Джонсън и неговите приятели обратно в обора на хотела и поръча на администратора да впрегне колата й. След малко седна на капрата и подкара конете към улицата.

Беше разочарована — Глен беше вече там, но не сам, а с още четирима спътници. Сюзън спря колата и погледна мъжете с нескрито пренебрежение.

Глен Фишър приближи с коня си до нея.

— Хората ми, мадам — каза той, свали шапка и ги посочи подред: — Боб, Флинт, Джес и Джоукър.

Мъжете кимнаха с усмивка, свалиха шапки и отново ги наложиха.

Глен Фишър слезе, завърза коня си зад колата и се качи при Сюзън, взе от ръцете й юздите и камшика и подкара впряга. Четиримата ездачи тръгнаха след тях.

— Четиримата са ми предани, мадам — обясни той. — Заплащането също е уговорено. Ще получават по десет долара на ден, храна, подслон и патроните, които ще изстрелят. До довечера ще сме в Ийвънстоун. Утре по това време всичко вече ще е уредено във ваша полза. Така разходите ви ще са умерени, мадам.

— А вашата заплата?

Той я погледна. Това беше поглед, който тя познаваше — желаеше я.

— Дадено — рече тя, — но като вземем парите. Преди това няма да ме докосвате или ще ви бия през пръстите — тя носеше един пистолет „Деринджър“ някъде в гънките на роклята си. Измъкна го и ръгна дулото в ребрата му. — С това.

Но с това не беше впечатлила Елиът Джонсън. Той беше избил оръжието от ръката й и тозчас беше я обладал два пъти един след друг.

Но Глен Фишър беше кавалер. И той нямаше респект пред малкия „Деринджър“, но уважаваше нея и желанието й.

Последните къщи на градчето останаха далеч зад тях. Фишър се изпъна и погледна назад, вдигна ръка и щракна с пръсти. При този сигнал Джоукър и Джес се отклониха от пътя и тръгнаха по пътеката към гората, по която бяха тръгнали Ласитър и Дейзи.

Глен седна отново, като попадна твърде близо до Сюзън, и пак се отдръпна на разстояние. Обещанието си е обещание.

— Човек трябва да е все по следите на дивеча, който преследва — обясни той. — Как се казва този мъж? Дяволски опасен е. Ликвидира Елиът Джонсън и неговия съдружник, макар че всъщност нямаше никакви шансове срещу двамата. Видях добре. Вече не давах и пукната пара за живота му, но той излезе от бара като победител. Затова е по-добре да съм с хората си.

— Вашите хора ли? Че с какво се занимават те?

— Ние сме професионални унищожители на паразити и мишки. Унищожаваме вредителите. Както сега.

Тя го погледна отстрани. Просто не знаеше за какъв да го смята.

Продължиха по пътя миля след миля все надолу.

Изведнъж Джоукър и Джес се появиха пред тях. Те ги бяха чакали край пътя и сега препуснаха насреща им. Глен Фишър отби встрани, спря и слезе. Застана до вратичката на колата и зачака пристигането на двамата ездачи.

Джес беше тежичък човек на около тридесет години, Джоукър пък трябваше да е около петдесетте, но не отстъпваше на по-младите. Косата и брадата му бяха се сплели в чорлав филц. Виждаха се само носът и очите му.

— Спускат се към главния път — викна той силно. Черните му очи изглеждаха така, сякаш тлеят.

Малко след това двамата спряха пред Глен и Сюзън и подпряха ръце върху кокалените рамки на седлата.

— Здрава езда беше — каза Джес самохвално, като гледаше към Сюзън и явно искаше да блесне пред нея. — Но не представляваше никакъв проблем за нас. Нали, Джоукър?

— Разбира се, че не — отвърна рошавата брада и посочи към височините нагоре. — Ако не са променили посоката малко преди да слязат на главния път, трябва да се появят там горе и да се спуснат.

Глен Фишър отиде при коня си, извади уинчестъра от калъфа и махна:

— Хайде, всички да се прикрият. Разпръснете се малко по-умно, за да ги притиснем веднага в капан, когато се появят тук на пътя. Флинт, ти ще закараш колата настрана. Вкарай я зад храстите ей там и се скрий. Махнете конете, всичките.

Флинт, един млад мускулест мъж, се смъкна от седлото, подаде юздите на Боб и прескочи през затворената вратичка на колата на капрата при Сюзън. Подкара конете, като цъкаше с език, и грабна юздите. Направи остър завой, прекоси пътя, мина през сухата канавка и насочи конете зад гъсталака, който обграждаше пътя по цялото му продължение. Във всеки случай — докъдето можеше да се види.

Той кимна на Сюзън и слезе.

— Вие по-добре да останете, мадам. Тук нищо не може да ви се случи.

Трябваше да се признае, че Глен Фишър и приятелите му без изключение се отнасяха към нея учтиво и внимателно като към лейди, което не можеше да се каже за Елиът Джонсън и приятеля му Енди Кевин. Но затова вече отдавна вряха в пъкъла. Сюзън Родни не хранеше никакви чувства. Искаше само да се добере до парите.

Нещо изпращя в храстите. Беше Глен Фишър. Той си пробиваше път с ръце и с пушката и дойде при нея в колата.

Сюзън опря ръка и се наведе от колата. Не й убягна, че погледът на младия мъж издаваше възхита, и това я изпълни с гордост.

— Един въпрос, мадам. Само от парите ли се интересуваше? Да оставим ли мъжът и неговата спътница да избягат?

Тя го погледна в очите.

— Вие го наблюдавахте в бара на Алекс, господин Фишър. Ще се раздели ли с парите?

Той се усмихна.

— Права сте, мадам. По-скоро не. Ако не държите на този човек, ще го ликвидираме.

Сюзън се огледа страхливо.

— Добре ли е избрано мястото?

— За да вземем на някого триста хиляди долара и живота му, това място е толкова добро или толкова лошо, колкото всяко друго.

— Разчитам на вас и на вашите хора, Глен.

Тя положи длан върху ръката му и изпита удоволствие, че той потръпна при това докосване.

— Можете да разчитате на нас, мадам — гласът му трептеше от възбуда.

— Глен — прозвуча гласът на Боб приглушено. — Мисля, че идват.

Глен Фишър се изправи и я погледна право в очите.

— Идвам, Боб — отвърна той шепнешком, без да сваля поглед от нея. — Като се върна и хвърля парите в колата, сте моя, мадам.

— Но не с кожата и козината, плячкаджия такъв — отговори тя спокойно.

— Напротив, заедно с кожата и с козината — очите му лъщяха като очите на хищник. — И ще ви изям, мадам.

Той веднага се обърна, проби си път обратно през гъсталака и коленичи на около двадесет крачки след чинара, зад който беше клекнал Боб.

Боб, един дребен, незабележим човек, посочи през пътя и нагоре. Там от гората излязоха двама ездачи. Спряха се между последните дървета. Дали единият от ездачите беше жена, не можеше да се забележи от това разстояние.

Глен се огледа, докато погледът му попадна върху Джес. Той посочи към ездачите и Джес кимна. Значи бяха те. Ласитър и жената, с която искаше да прахоса тези триста хиляди долара. Глен Фишър смяташе сега да му тегли една черта върху сметката, та да запомни, че сметка се прави само заедно с кръчмаря.

— Не смее да се спусне заедно с жената — каза Боб, хвана пушката с две ръце и се втренчи нагоре в ездачите. — Дали да не опитам с един изстрел? Достатъчно е да улуча един кон.

— Не — каза Глен Фишър решително. — Прекалено много пари са заложени на карта. Триста хиляди, Боб. Винаги съм си мечтал за такава сума. Мислех, че ще падна от стола, като разбрах.

— Дано да не ни е изпързаляла.

Глен Фишър поклати глава.

— Сигурно не е. По-скоро съзирам опасност в това, че парите вече не са у онзи кучи син там горе.

Боб се втренчи в него.

— Мислиш, че ги е заровил някъде?

Глен Фишър се усмихна леко.

— Възможно е, нали?

Боб отново погледна нагоре. Изведнъж гърлото му пресъхна.

— Тогава трябва да гледаме да пипнем жената, жива имам предвид.

Гласът му звучеше прегракнало. Като че ли беше получил шок.

Глен Фишър го потупа успокоително по рамото.

— Ей сега ще го пипнем копелето. После ще видим.

Взираха се напрегнато нагоре. Глен Фишър все поглеждаше към Джес, Джоукър и Флинт и после присвиваше очи да види нещо от колата през гъсталака.

Когато двамата ездачи горе подкараха конете, Боб го побутна развълнуван.

— Ето. Сега. Идват — пъшкаше той. В същия момент от изток се чу звук, който се приближаваше.

Боб и Глен Фишър протегнаха вратове, защото не можеха да разберат какво става.

Боб изведнъж изруга.

— Пощенската кола — викна той дрезгаво и ръгна Глен Фишър толкова грубо в ребрата, че той едва не загуби равновесие. — Скунксът иска да продължи с пощенската кола. Бърза. Кой ли е по петите му?

— Няма значение. Той препуска направо в ръцете ни — Глен Фишър се полуизправи. — Аз ще го спипам заедно с другите. Ти се погрижи пощенската кола да отмине.

— И жената, дето е с него.

Глен Фишър не му отговори. Беше обхванат вече от ловна треска. В крайна сметка ставаше дума за триста хиляди долара.

11.

Погледът на Ласитър беше отправен към приближаващата пощенска кола. Той свали шапка и махна с ръка на кочияшите. Те и двамата седяха върху капрата — четири очи виждаха по-добре, отколкото две, но не и тези, защото не видяха двамата ездачи. Четворният впряг препускаше в галоп и въпреки това кочияшът продължаваше да плющи с камшика.

— Хайде! — Ласитър се огледа за Дейзи. Беше изостанала. Склонът беше стръмен и тя може би се страхуваше да не падне от коня. — Давай бавно — извика той. — Аз ще задържа коня.

Той отпусна юздите на коня и животното направо излетя.

Когато беше на около двеста ярда от пътя, двамата кочияши го видяха. Единият веднага забоде камшика и опъна юздите на впряга. Той се опря на подовата дъска и затегли с все сила. Конете забавиха ход.

Ласитър отпусна коня да препуска и се огледа за Дейзи, която все още се намираше на стръмния склон.

Изведнъж проехтяха изстрели откъм другата страна на пътя.

Ласитър погледна напред и видя, че кочияшите отново подкараха конете си. Пощенската кола отмина в галоп. Остави само сив шлейф от прах след себе си, който забули всичко наоколо.

За бандит ли го бяха взели кочияшите, за бандит, който иска да нападне пощенската кола? Ама че объркана работа…

Ласитър изруга, спря и се огледа за Дейзи. Тя беше достигнала до равно място, яздеше бавно и гледаше разочарована след пощенската кола, която се отдалечаваше по прашната сива лента.

Когато Ласитър отново погледна към пътя, прахът беше се разнесъл и той видя да изникват иззад гъсталака и дърветата мъже, взели пушките си ниско за стрелба от бедро. Твърде късно видя двамата ездачи, които препуснаха по пътя на сто ярда от него към Дейзи.

С един скок и не беше вече на коня. В същия миг загърмяха, оръжията и той чу куршумите да свирят. Оловните парчета прелетяха над празното седло.

Ласитър стоеше широко разкрачен и приведен, с револвер, вдигнат на височината на очите, а конят — зад гърба му. Целеше се и стреляше по първия от двамата ездачи. Прицели се внимателно и въпреки това не улучи. Два пъти стреля по него, без да улучи. Разстоянието беше прекалено голямо за револвер. А пушка нямаше.

Дейзи, съзряла опасността, беше обърнала коня и галопираше на запад по подножието на склона.

Двамата ездачи препускаха след нея един до друг.

Ласитър се изправи, пристъпи към коня си и тъкмо искаше да се метне на него, когато отново започна силна стрелба, така че трябваше отново да се хвърли на земята, за да не бъде улучен.

Не бяха Дейнджърфийлд и хората му. Беше започнал вече да разпознава неговите момчета. Значи можеха да бъдат само разбойници. Ласитър почака, докато фойерверкът замлъкне, после вдигна бавно глава и опъна врат.

Видя трима мъже да стоят край пътя, застанали прави зад чинаровите дървета. Той обходи с поглед наоколо. С двамата ездачи ставаха общо петима. Погледна назад. От Дейзи и преследвачите нищо не се виждаше. Ако искаше изобщо да има някакъв шанс, трябваше да се справи с тримата край пътя, докато другите двама мерзавци не бяха настигнали Дейзи да я насилят и да се върнат с нея тук.

Той се претърколи надясно зад една издатина на пътя. Само един от тримата беше забелязал това и изрева, като че ли го дерат. Оръжията веднага затрещяха и покрай ушите на Ласитър захвърчаха фонтани от кал и чимове.

Той остана да лежи по гръб, като пъшкаше тежко. Всеки от тях беше стрелял само по веднъж. Сега чакаха да се покаже.

Не помръдваха. Ласитър изруга, защото от неговата страна почти нямаше прикритие, а те имаха на разположение редицата дървета от другата страна на пътя и храсталаците зад тях.

Изруга още веднъж. Беше отнел на мерзавците плячката от банковия обир, но все още му трябваше Бът Мастърсън заради позорното петно, което му бяха лепнали, че уж бил престъпник, който трябва да бъде окачен на бесилото. Защо му се изпречваха на пътя тези разбойници? Какво искаха от него?

Той се претърколи светкавично бързо още по-нататък. Видяха го едва като скочи напред и изчезна в канавката.

Пушечният им огън започна много късно. Куршумите плющяха над него. Изчака, докато стрелбата затихне, после запълзя внимателно нагоре по сипея. Един от мъжете притича. Ласитър го чу съвсем ясно. Скочи с револвер в ръка, улови целта на мушка, натисна спусъка и отново се хвърли на земята. Улучи! Издаде див вик.

Едва след това другите започнаха да стрелят като бесни. Ласитър дозареди револвера и тогава чу да приближава кола, но не откъм пътя.

Той пое револвера в дясната си ръка и се повдигна на лявата. Веднага залегна отново. Беше Сюзън. Тя се качваше с една кола през канавката на пътя.

— Ласитър, предай се! — викна тя с ясен глас. — Няма смисъл.

Тя спря насред пътя, слезе и изтича, като повдигаше полата си, до мъжа, когото Ласитър беше прострелял. Коленичи до него и го обърна по гръб.

— Боб, Джоукър, елате! Бързо! — извика тя с истеричен глас. — Флинт кърви.

Тя извика това няколко пъти. Но никое от момчетата не дръзваше да се покаже иззад дървото. Сега Ласитър разбра какво искат от него тези страхливци: парите от банковия обир, десетте хиляди долара.

Искаше да стане и да обясни и на нея, и на мъжете, че парите вече не са у него. Но чу тропот на копита и като се обърна, видя двамата конници да се връщат. Не сами. Водеха Дейзи в средата.

— Предавам се — викна той и хвърли револвера в канавката на пътя. После се изправи и вдигна ръце на височината на раменете си.

Един от мъжете веднага изтича към Сюзън и ранения му съучастник. Другият, един брадат тип, пресече улицата с насочен към Ласитър „Уинчестър“. Той вдигна револвера на Ласитър и го затъкна в колана си. Като приближи, опря дулото на пушката в тялото му и го опипа за оръжие.

— Ще трябва да ви разочаровам — каза Ласитър. — Парите от банковия обир вече не са у мен. Предадох ги на шерифа от Форт Бриджър. Можете да проверите — той кимна към коня си. — Претърсете багажа ми — брадатият обаче очакваше такъв отговор, както говореше лукавата му усмивка. На негово място също не би повярвал. — Обаче е истина — каза той.

— Ще прекараш един приказен час с нас — каза брадатият. — Ти като че ли още не си разбрал на кого си попаднал. Ето Джес и Глен идват с твоята учебна пушка. Ако не ни кажеш веднага къде си заровил онези триста хиляди, ще й отрежем носа. И ако и тогава не поумнееш, ще й прережем шийката. Какво ще кажеш за това, а?

— Предлагам ви нещо друго. Един от вас да отиде във Форт Бриджър и да попита шерифа — толкова е просто.

— Съвсем просто, казваш, да питаме шерифа — брадатият страхливец го гледаше ледено. — Ти да не ни смяташ за тъпаци? Я по-добре се пази!

Тримата ездачи приближаваха. Дейзи гледаше Ласитър с разширени очи. Ужасно се страхуваше.

— Чуваш ли, Глен? — рече брадатият. — Бил предал парите на шерифа. На шерифа от Форт Бриджър.

Глен огледа Ласитър изпитателно.

— И жената така твърди.

— Лъжат. Уговорили са се — разгорещи се брадатият.

Глен кимна.

— И аз така мисля — той се огледа. — Какво стана с Флинт?

— Тоя тук му пусна един куршум — обясни старият бродяга.

— Боб? — извика Глен.

Мъжът вече беше се надигнал. Сюзън също стана и двамата пресякоха пътя.

— Флинт е отсреща — каза Боб и хвърли гневен поглед на Ласитър. — Този мръсник го уби.

Глен скочи от коня.

— Претърсете всичко — заповяда той.

Брадатият хвана Ласитър за ръката и го дръпна малко по-назад, за да не е прекалено близо до другите. Фишър, Боб, Джес, че и Сюзън претърсиха най-напред вързопа зад седлото върху коня на Ласитър. После претърсиха и багажа на Дейзи. Естествено не намериха нищо.

После всички дойдоха при Ласитър. Само Боб остана при Дейзи, опрял револвер в слепоочието й.

Брадатият ръгна с дулото на пушката Ласитър в тялото, а с другата ръка го държеше. Глен, Джес, един едър и тежък мъж, и Сюзън останаха на разстояние от пет крачки. Мъжете също насочиха оръжията към Ласитър.

— Ще преброим съвсем бързичко до петнадесет — каза Глен Фишър и се украси с една от най-привлекателните си усмивки. — Ще ни кажеш къде си заровил твоите триста хиляди яйца и после можеш да препуснеш с годеницата си накъдето искаш. Иначе ще пречукаме най-напред нея, а после и теб.

Ласитър погледна Сюзън.

— Откъде си е втълпил тези триста хиляди? Че те нали нямаха и десет хиляди.

— Какво? — попита Глен и сви левия си юмрук.

Сюзън се изправи, за да може да хвърли на Ласитър един поглед отгоре.

— Лъже.

— И аз така мисля — каза Джес, пъхна револвера в кобура си и сви юмруци. — Да му обясня ли, че искаме да знаем истината? — чуваше се приглушен плясък, като удряше юмруците.

— Почакай, Джес — извика брадатият, — защо да се мъчи? Извийте врата на неговата женичка. Тогава ще проговори.

— Джес — каза само Глен Фишър.

Джес се ухили арогантно, измери Ласитър от горе до долу, обърна се и тръгна към Дейзи и Боб. Оня тип все още я държеше с револвера в шах. Бяха достатъчно близо, така че тя беше чула всичко. Ласитър видя ужасния страх в очите й и го обхвана гняв. Просто не можеше да гледа жени да страдат.

— Сюзън, кажи му да изпрати един човек във Форт Бриджър — обърна се Ласитър към опасната блондинка от Рио Кончос.

Но опасната жена си остава опасна. Можеше да си говори ако ще и с ангелски уста, нищо не помагаше.

Дори и Глен Фишър, който иначе беше разумен, беше оглушал за всякакво красноречие. Бяха обхванати от лудостта да спечелят голяма плячка — най-голямата плячка — и никой не искаше да допусне, камо ли да го преживее, че всичко е било само една илюзия и нищо повече.

Сюзън едва не беше заплакала и се обърна.

Ласитър гледаше към Дейзи. Джес стоеше зад нея и я държеше в задушаваща хватка.

— Дай му три секунди, Глен, после ще й изкарам въздуха. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, докато престане да диша — извика онова копеле.

Глен Фишър погледна Ласитър с триумфален блясък в черните си като въглен очи.

— Добре де, ще ви заведа — каза Ласитър още преди да е започнал да брои този кучи син.

— И са триста хиляди, нали? — искаше да узнае Глен Фишър.

Сюзън погледна Ласитър и той кимна.

— Да, триста хиляди са.

Усмивка изкриви чертите на лицето й, но очите й не се смееха.

Мъжете се засмяха широко. Триста хиляди долара! И не лежаха в някой банков сейф. Не, Ласитър ги беше заровил някъде и сега щеше да ги заведе там. Значи трябваше само малко да поровят и щяха да бъдат богати.

— Далеч ли е оттук? — искаше да узнае брадатият.

— Не е много далеко.

— Колко далеко, по дяволите?

Ласитър повдигна рамене. Кога ли щеше да му се удаде случай да освободи себе си и Дейзи? След един час? След два или дори след три? А може би изобщо нямаше да има такъв случай.

— След един час можем да сме вече там — каза той.

Мъжете погребаха Флинт. Не се потрудиха много и изкопаха трапа буквално на един метър дълбочина, но изгориха барута от няколко патрона върху гроба му, за да има мира от лешоядите. Оня с рунтавата брада каза една молитва.

После тръгнаха. Ласитър водеше. От двете му страни яздеха Глен Фишър и исполинът Джес. Брадатият ги следваше с насочен „Уинчестър“, а след него бяха Боб и Дейзи. След тях двамата яздеше Сюзън. Мъжете бяха й оседлали един от впрегатните коне. Другият кон остана впрегнат в колата зад пояса от храсталаци. Смятаха да се върнат на пътя при каруцата още преди смрачаване. После искаха да заминат с тези триста хиляди за Ийвънстоун и от там да продължат с железницата.

Само Ласитър знаеше, че това са безумни мечти. Най-напред нямаше никакви триста хиляди и никога не ги беше имало. Нямаше дори и десет хиляди, понеже Ласитър ги беше предал на шерифа от Форт Колинс, а това можеше да бъде само жестоко разочарование за бандитите и много опасно за Ласитър и за Дейзи.

В яда си негодяите щяха да убият и двамата.

Значи Ласитър трябваше да използва шансовете си и да не престава да мисли, че не рискува само своя живот, ами и този на Дейзи.

Непрекъснато се обръщаше на седлото и гледаше над брадатия хубавото й лице. Тя всеки път се усмихваше плахо, за да му вдъхне смелост. Прекосиха пътя, изкачиха се по баира и тръгнаха по следите на Ласитър и Дейзи през гората.

Ласитър беше наясно, че нямаше значение къде ще спре и ще каже, че парите били заровени тук или там. От мига, в който спрат и слязат, до първата или втората копка с лопатата трябваше да намери своя шанс, иначе беше свършено с него и с Дейзи.

Защо тогава да се мотае толкова дълго?

Бяха яздили четири мили, когато гората отстъпи пред една скалиста стръмнина и каменисто поле.

Ласитър разбираше, че трябва да действа бързо. В крайна сметка те бяха четирима, а той беше сам и без оръжие.

Погледна Глен и посочи към една група гъсто обраснали скални навеси.

— Какво? — ухили се Глен Фишър. — Там ли?

— Да.

Те веднага скочиха от конете. Джес оглеждаше недоверчиво земята.

— Но не виждам никакви следи.

Глен Фишър погледна въпросително Ласитър, който се усмихна.

— Заличих ги.

— По-нататък — изграчи Глен Фишър. Усмивката, която пробягна по лицето му, показваше, че го разбира. Със сигурност и той, ако беше на мястото на Ласитър, не би постъпил по друг начин.

Зеленината беше толкова гъста, че конете спряха.

— Да слизаме — каза Ласитър.

Глен Фишър се спусна на земята. Ласитър и Джес последваха примера му. И брадатият слезе от коня.

Фишър го спря с ръка.

— Почакай.

Той веднага изостана назад.

Ласитър си пробиваше път през дивия гъсталак. Фишър го следваше с револвер в ръка. Джес разгъваше сгъваемата си лопата, която извади от багажа. Ласитър видя това и тръгна колкото може по-бързо. Глен Фишър беше принуден да направи усилие, за да го следва.

Ласитър спря рязко. Глен Фишър застина на мястото си до него и погледна към земята, колтът му неволно също се насочи надолу. Той търсеше мястото, където Ласитър беше закопал тези триста хиляди долара. В този момент като че ли мислеше само за парите. Във възбудата си въобще не му хрумна, че може да го грози опасност. Въобразяваше си, че се намира на една лопата дълбочина от несметното богатство.

Но силен удар го откъсна от тези мечти. Ласитър му стовари жесток ъперкът така, че той се завъртя на тока си. Последва едно кроше точно в целта. Глен затвори очи, падна назад в храсталака и там остана.

Ласитър разтри кокалчетата на ръцете си и се обърна. Джес вече беше пред него, а в погледа му имаше недоверие. Като че ли Глен Фишър му липсваше.

Не му остави време за размисъл. Скочи върху него, хвана го за раменете, претърколи се назад и увлече тежкия мъж със себе си. Прехвърли го назад и той прелетя в храстите, като описа дъга. Удари се в една каменна плоча и остана неподвижен върху нея.

Ласитър го удостои само с един бегъл поглед и се отдръпна през гъсталака. Брадатият идваше срещу него и този стар страхливец веднага надуши ситуацията. Вдигна уинчестъра, решен да го премахне от пътя и от живота си.

Но тази дребна и жилава дива котка този път не беше достатъчно бърза.

Ласитър успя да хване пушката, изтръгна му я и я захвърли. Джоукър беше идеалният побойник, но беше се оставил да го изненадат. Когато навлезе в гъсталака, беше тръгнал след Джес и очакваше него, а не пленника. Ласитър искаше да притисне лицето му с ръка и да го прехвърли с един ритник настрана. Но тази брадата дърта сова беше пъргава като котка. Той предприе едно лъжливо нападение уж в сляпа ярост и после използва шанса си, когато Ласитър посегна напразно.

Нападна го отстрани с кама. Дявол знае откъде беше я измъкнал толкова бързо. Черните му очи блестяха диво и коварно. Мъжът от Бригада Седем сръчно отбягна удара и му подложи крак. Брадатият имаше такава инерция, че се претърколи два пъти, при това ръмжеше като дива котка, която галят срещу косъма. Скочи веднага на крака, яростно и невероятно бързо. Но Ласитър беше вече на мястото си. С един ъперкът го подхвърли на цял ярд височина, после той се пльосна с разперени ръце и крака на земята и повече не мръдна.

Ласитър изтри потта от челото си. Наведе се и извади колта от колана на брадатия. Изтича веднага напред и намери и уинчестъра му.

Застина снишен на място, когато можа да види през последния ред храсти Боб с Дейзи и Сюзън. Боб все още държеше револвера си в ръка, но в този момент не беше го насочил към Дейзи.

Всичко протече за части от секундата. Ласитър прецени ситуацията, опря приклада на уинчестъра в рамото си, прицели се и стреля.

Екна изстрел и Боб се срина смъртно ранен от коня.

Веднага се чу и тропот на копита. Докато Дейзи още беше парализирана от изненадата, Сюзън подкара коня си с камшика и препусна в галоп.

Ласитър излезе от храсталаците. Дейзи се разплака, спусна се от седлото на коня и изтича към него. Те се прегърнаха, целунаха се и се притискаха.

Ласитър бързаше. Беше само нокаутирал, но не и окончателно обезвредил мъжете в храстите и те рано или късно пак щяха да налетят срещу него. Искаше да не изпуска и следите на Сюзън. Той познаваше този тип жени. Беше убедена, че парите са още у него, и щеше да препусне при Бът Мастърсън, а този мръсник все някога щеше да дойде да си ги вземе.

Дали разсъждаваше правилно? Това беше въпросът.

И все пак, след като тя избяга, не му оставаше нищо друго, освен да чака Мастърсън. Ийвънстоун беше най-близкото населено място. И без друго беше се запътил с Дейзи нататък, когато попадна в капана на Сюзън и нейните спътници.

Ласитър помогна на Дейзи да се качи на седлото. Потеглиха веднага. Взеха всички коне със себе си, защото не му се искаше Глен Фишър и неговите кучи синове да хукнат по петите му толкова скоро.

Върнаха се обратно на главния път, защото това беше най-краткият път към Ийвънстоун. Сюзън вече не се виждаше там. Никъде наоколо я нямаше.

12.

Сюзън пристигна в Ийвънстоун посред бял ден. Подкара впряга по главната улица и спря пред хотела.

Един от администраторите изтича навън, с готовност й помогна да слезе и й пое багажа.

Млад мъж стоеше на рецепцията и през цялото време направо я разкъсваше с поглед. Разбира се, това й харесваше, но други неща й се въртяха в главата сега, а не просто мисълта за един флирт.

Когато се обърна и понечи да тръгне към стълбището, изтръпна от приятна изненада.

Брат й и Бът Мастърсън тъкмо бяха влезли откъм улицата. Беше ги видяла да минават през града.

Физиономиите им бяха мрачни и непроницаеми. Двамата веднага се насочиха към нея.

— Хей, вие пак ли почнахте да се понасяте? — тя се засмя и целуна Бът. Ник я погали нежно по бузата.

— Къде са Елиът Джонсън и неговите мерзавци? — попита Мастърсън.

— И тебе ли извозиха? — попита брат й. — Ще им го върнем.

Сюзън поклати глава и дръпна мъжете по-настрани от вратата.

— Всичките са мъртви.

— Какво? А парите? Небеса, къде са парите?

Сюзън ги осведоми подробно.

— Смъртно гладен съм — рече Ник, след като сестра му беше замлъкнала. — Да поседнем в трапезарията и там ще продължим разговора си.

Бът Мастърсън го гледаше с отвращение.

— Как можеш да мислиш за плюскане точно сега? Не схвана ли? Парите вече са у Ласитър, дето всички го бъркат с мен. И копелето може и да е казал истината, като е заявил пред Глен Фишър, че е предал парите на шерифа от Форт Бриджър.

— Именно затова трябва да похапнем нещо — възрази Ник. — Или искаш веднага да потеглим? Ей тъй, на гладен стомах.

— Къде се срещнахте? — попита Сюзън.

— Тук — рече Бът сърдито. — Но това не е важно. Къде да търсим този Ласитър? Ако има парите и жена, няма да поеме никакъв риск. Ни най-малък. Ще се качи на първия влак и ще изчезне в Калифорния. Ще изчезне, а с него и парите ни. Отвъд в Калифорния ще бъде недостижим за отмъстителя от Върнъл Сити.

— Виждала ли си проклетия отряд от Форт Колинс? — обърна се Ник към сестра си.

Хубавата блондинка поклати глава. В този момент най-различни господа пресичаха фоайето на хотела и всеки я наблюдаваше с възхищение. Това очевидно я ласкаеше.

Мастърсън отдавна беше отвикнал да се ядосва на това.

— Давай нататък — каза той раздразнително и с хриптящ глас. — Ако искаме да си възвърнем парите и всичко да не е било напразно, имаме един проблем. Къде да намерим Ласитър?

— Сюзън да ни заведе на мястото, където онова куче е „обръснало на сухо“ Глен Фишър и неговите приятели. Може би ще ни се удаде оттам да хванем дирите на Ласитър.

— Ами ако се е качил на някой влак? — попита Бът раздразнително.

Ник повдигна рамене.

— Тогава всичко е загубено. Но поне ще разберем, ако започнем да го преследваме.

— А може би той ни преследва? — смяташе Сюзън.

Мъжете я погледнаха.

— Че какъв интерес може да проявява към нас? — попита Мастърсън. — Парите са у него.

„Има си и жена, значи не иска теб.“ Но това последното Бът все пак не й го каза. Само си го помисли. Не виждаше причина Ласитър да ги преследва.

— Във Върнъл Сити, пък и на други места, все още бъркат Ласитър и теб — отвърна Сюзън.

Бът се усмихна ядосан.

— Но, Сюзън, парите са у онова копеле. Сигурно вече седи в някой от влаковете за Калифорния. Какво ще го е грижа него там в далечната Калифорния за кого го смятат тук?

— По дяволите, всичко това звучи логично — подхвърли Ник, — но така до никъде няма да стигнем. Няма ли да хапнем най-напред?

На Мастърсън вече му призля.

— Наистина ли не можеш да мислиш за нищо друго?

И още нещо искаше да каже, но откъм улицата се чу тропот на копита. Тримата се обърнаха и погледнаха през прозореца, който се намираше вдясно до вратата.

Шериф Дейнджърфийлд препускаше с хората си. Сюзън пребледня от уплаха.

— Господи, преследвачите от Форт Колинс!

— Теб ли търсят? — обърна се Ник разтревожен към сестра си. — Нали Дейнджърфийлд те познава. Може да е узнал, че си с нас?

Откъде можеше да знае това Сюзън? Тя не му отговори.

— Да изчезваме! — изпъшка Ник.

— Само спокойно — подхвърли Мастърсън. — Не губете самообладание. Момчетата слизат отзад при странноприемницата. Такъв хотел, като този тук, им е прекалено скъпичък.

— Това не е кой да е шериф, а шерифът на Форт Колинс — задъхваше се Ник.

— Не губете самообладание — повтори Бът през зъби. — Шерифът на Форт Колинс, дето май се храни с желязо, е по петите на Бът Мастърсън. Но този Бът Мастърсън не съм аз. Това е Ласитър.

— Но къде е копелето му недно? Шерифът от Форт Колинс като че ли също не знае — смяташе Ник.

Бът се усмихна ледено и погледна Сюзън.

— Ако не се лъжа, по всичко личи, че този кучи син е бил осведомен съвсем точно от някой шериф. Той не препуска след Ласитър, а преди него. Убеден съм, че е дошъл с командата си в Ийвънстоун, за да причака Ласитър тук.

Ник го изгледа пренебрежително.

— Ти и твоят нюх, а? Е, де да имах твоя нос. Само за няколко минути, за да мога и аз да разбера как стоят работите.

— Искаш ли да пресрещнем Ласитър? — попита Сюзън.

Мастърсън сбърчи нос.

— Това е може би единственият ни шанс да си възвърнем парите пак. Но това не е за теб. Ще замина само с Ник. Ти ще ни чакаш тук.

Сюзън кимна примирено. Бът потупа Ник по гърдите.

— Хайде да оседлаваме.

— Ще ви чакам в стаята си — каза Сюзън и се обърна към стълбището.

— Не изпускай от очи главната улица — извика след нея Ник, който вече беше тръгнал след Бът. Двамата се бяха срещнали също в този хотел. Искаха да отнемат плячката от Елиът Джонсън. Но Елиът и неговите хора бяха мъртви. Ласитър се казваше копелето, което притежаваше парите. И двамата бяха убедени, че съюзът им ще трае, докато убият Ласитър и вземат плячката. После всеки от тях щеше да види какво ще прави по-нататък. Оттам нататък дори и опасната блондинка от Рио Кончос си имаше свои собствени планове.

Тя се спря във фоайето, докато Бът Мастърсън и брат й препуснаха покрай прозореца. Едва след това тръгна към стълбището, качи се на горния етаж и се прибра в стаята си.

Едно от момчетата в хотела внесе куфарите й. Тя му се отблагодари с такава прелъстителна усмивка, че той направо забрави да протегне ръка за бакшиш.

Тя извади кафявата тафтена рокля от куфара си и се преоблече. После извади малкия си пистолет „Деринджър“, това удобно и особено подходящо за дами оръжие. Извади старите патрони и го зареди с два нови.

Все поглеждаше от прозореца към улицата. Уплаши се до смърт, когато двама мъже от Форт Колинс се появиха пред хотела и доста неумело се опитаха да се държат непринудено, за да не бият на очи.

За кого беше всичко това? За Ласитър, когото шерифът от Форт Колинс все още смяташе за Бът Мастърсън?

Нищо друго не желаеше по-горещо от това Бът и брат й да успеят да хванат Ласитър, преди да влезе в града, и да му вземат парите. Искаше да убеди двамата после веднага да напуснат Ийвънстоун. Седнеха ли веднъж с парите в някой влак, тогава щеше да му мисли по-нататък.

Но дотам все още не беше се стигнало. Този момент беше все още далече.

Дявол знае дали Ласитър щеше изобщо да се появи с парите някъде наблизо около нея. В края на краищата, това копеле имаше жена със себе си. Познаваше достатъчно типове като Ласитър. Една жена и малко пари — това беше всичко, което искат от живота. А Ласитър имаше и двете. Защо му е да се излага на риск? Да не е луд.

Тя изруга като каруцар. Ако брат й и Бът, тези двама дръвници, не успееха да спрат Ласитър и да му вземат парите, тя смяташе на своя глава да издири това копеле.

Мъже! Тя погледна с презрение надолу към улицата. Само за едно ги биваше и всички се пъчеха, че са големи майстори в тая работа.

В кафявата тафтена рокля беше пришит един калъф толкова умело, че не се виждаше. Тя скри малкия „Деринджър“ в него. Стражите на Дейнджърфийлд постоянно я държаха под око. Беше й ясно, че имат заповед да наблюдават хотела. Дали само двамата бяха на пост, това не можеше да види от прозореца си.

Спомни си как във Върнъл Сити беше насочила шерифа към Ласитър. Ако Бът Мастърсън и брат й не бяха в състояние да отнемат плячката от Ласитър, тя беше решила да насъска шерифа срещу него.

Времето минаваше. Слънцето се отклони от зенита и се наклони към хоризонта.

Изведнъж се почука на вратата.

Сюзън се стресна и това я върна от мислите й към действителността, обърна се. Дали не беше Ник с плячката? Или пък само Мастърсън? Помисли си и за Ласитър. Но какво ли щеше да иска той от нея. Той си имаше жена. Отиде до вратата, отвори я и замръзна на мястото си.

Шериф Дейнджърфийлд й свали шапка, при това разтегна слабите си бузи в приветлива усмивка.

— Добър ден, мадам. Аз съм шериф Дейнджърфийлд от Форт Колинс. Предполагам, че си спомняте.

— О, разбира се.

— Може ли да вляза?

Какво ли искаше от нея? В стаята щеше да намери само нейния личен багаж.

— Моля — каза тя хладно и отстъпи настрана.

Дейнджърфийлд остана с шапка в ръка.

Сюзън затвори вратата след него.

— Мадам, знам, че сте свързана с Бът Мастърсън — каза той, наложи отново шапката си и любезно се усмихна.

— Вие не знаете всичко.

— Така ли?

Сюзън махна с ръка.

— Всичко свърши. Отдавна вече! Беше кратък, съвсем незначителен флирт.

Свят й се зави. Сърцето й пулсираше чак в гърлото. Ами ако сега дойдеше Бът? Дейнджърфийлд щеше да разбере, че през цялото време е преследвал не когото трябва!

— Затова значи виждам отдавна познати лица от Форт Колинс на улицата пред прозореца си! — подхвърли предизвикателно тя.

— Всъщност ви моля, мадам, но ако не го направите, поемате риска да бъдете наказана. Или накратко, съобщете на моите хора там долу, ако се появи тук Бът Мастърсън.

— Това ли очаквате от мен?

Дейнджърфийлд повдигна рамене.

— Във всеки случай не залагам на бита карта. Установено е, че сте укривали Мастърсън. Имам предвид във Форт Колинс, във вашето жилище. Някой зъл съдия, който не се остави да бъде заслепен от вашата красота, би могъл да ви надене и примка на врата заради това деяние. Бесилото не, но няколко години затвор в Лийвънуърт са ви в кърпа вързани — той посочи фигурата й с галантно движение. — Такава красота, за съжаление, преминава бързо. Твърде бързо.

— Не знам къде е Бът Мастърсън — каза Сюзън. — Нямам представа. Но и той не знае нищо за мен. Защо смятате, че ще ме потърси тук, в този хотел? Да не би да живее в Ийвънстоун? Кажете ми къде! Човек обича да среща стари познати.

Аскетичното лице на шерифа беше безизразно, когато той се поклони и се запъти да си тръгва.

— Настанен съм в странноприемницата — каза той на вратата. — Ако изведнъж нещо вземе да ви тежи на сърцето, можете да ме намерите там.

— Да, сър… — тя онемя.

Вратата вече беше се затворила!

Трябваше да преодолее страха си. Пристъпи отново към прозореца. Хората на Дейнджърфийлд в момента не се виждаха, но тя знаеше, че са там. Сигурно имаше постове и отзад в двора. За да предупреди Бът и брат си, трябваше да напусне Ийвънстоун, но беше убедена, че Дейнджърфийлд щеше веднага да тръгне с командата си след нея и нямаше да изпусне следите й.

Не й оставаше нищо друго, освен да изчака развоя на събитията.

13.

През цялото време Ласитър беше сигурен, че ще познае Мастърсън веднага щом застане срещу него.

Двамата ездачи се намираха на около петстотин ярда от него, така че за заставане срещу него не можеше и дума да става. Въпреки това видя, че са Бът Мастърсън и Ник Родни. С Ник вече беше се запознал.

Далеч преди Ийвънстоун Ласитър и Дейзи бяха се отклонили от пощенския път, защото се опасяваха да не ги причака край пътя малко преди града някоя от заинтересуваните страни. Сега вече знаеше, че след тях са съдружниците на Сюзън. Значи и тя не беше далеч.

Оглеждаше се напрегнато.

Не усещаше никакво движение. Само в далечината една кола се движеше по пътя на изток. Човекът беше натоварил папур, доколкото беше видял Ласитър. Затова и повече не наблюдаваше каруцата.

Дейзи се сниши зад него на меката горска земя. Конете бяха завързани малко по-навътре в гората.

Най-после Бът Мастърсън беше пред него. Ласитър беше решен да не го изпуска повече.

Опря приклада на уинчестъра на рамото си и фиксира целта през мерника и мушката.

— Искаш да го застреляш ли? — попита Дейзи изненадана.

— Искам да опитам дали ще мога да го улуча — отвърна Ласитър, свали уинчестъра и се обърна към Дейзи. — Бъди спокойна. И не се показвай. Като ти махна, ела с конете!

Тя кимна смело.

Той се усмихна и й прати въздушна целувка. После веднага се обърна и побягна снишен. Склонът към пътя беше стръмен, но имаше достатъчно дървета, храсти и трънаци, които му предлагаха укритие. Все поглеждаше назад, но Дейзи вече не се виждаше. Двамата мъже стояха под един от огромните чинари, които през тази част от деня хвърляха дълги катранено черни сенки. Мъжете стояха там на високо и можеха да наблюдават пътя и в двете посоки, а те самите не се виждаха от пътя.

Ласитър се добра близо до дървото, без те да го забележат. После се срина по сипея, преметна се и наистина имаше опасност да се изпързаля между краката им, но с едно второ премятане се озова отново на краката си. Вдигна пушката и опря гръб в склона.

Бът Мастърсън и Ник се обърнаха рязко и замръзнаха на местата си от изненада. Двамата си бяха помислили за всичко друго, но не и за това. Бяха си помислили, че може да е лавина от камъни и чимове, че е някой елен, който е стъпил накриво там горе и не е могъл да се задържи, но че Ласитър ще стане от облака прах, това не бяха очаквали.

Той се усмихна мрачно. Дори не беше си загубил и шапката при спускането.

— Беше като спускане с шейна — каза той. — Като се изясним тук с вас, ще го направя още веднъж. Само че от по-високо.

Мастърсън погледна Ник.

— Това ли е свинята му недна? — попита той недоверчиво.

Братът на Сюзън беше се втренчил право в очите на Ласитър и кимна. Бът огледа Ласитър от главата до петите. После поклати глава.

— Какви ги приказва Сюзън! Това копеле въобще не прилича на мен.

Ник също мигаше на парцали и наблюдаваше Ласитър.

— Всъщност прав си, Бът.

Ласитър презареди уинчестъра. Двамата веднага млъкнаха. Точно това и искаше да постигне.

— Сложете долу оръжията — заповяда той. — Мастърсън, ти пръв, после ти, Ник! Но внимателно! За всеки случай ви съветвам да внимавате. По-добре е да не се надпреварвате с куршумите ми.

Двамата мълчаха насреща му. Никой не помръдваше.

— Мастърсън, ще стрелям! — предупреди Ласитър.

— Не можем ли да се споразумеем, Ласитър?

— При моето положение да преговарям? — Ласитър се изсмя.

— Да не би да трябваше да се явя пред съда във Върнъл Сити и да кажа кой си? Та аз не съм те натопил. Други бяха. Тях дръж.

— Сюзън убеди шерифа, че аз съм ти — отвърна Ласитър. — Защо сега да проявявам готовност да преговарям? И дума не може да става, Мастърсън.

— Че какво ли би могъл да направи за спасяването ти? — попита Ник и се направи на развеселен. — Да събере двадесет души и да те измъкне ли?

— Можеше да напише писмо до съдията или до шерифа — възрази Ласитър.

— Бът не може да пише! — каза Ник със съжаление. — Нито пък да чете!

— Дано поне се е научил да смята! — Ласитър мръдна пушката. — Хайде! Давайте! Долу коланите с револверите и ножовете от ботушите също.

Бът Мастърсън понечи да се наведе. В този миг Ник се хвърли заднешком по склона надолу.

Ласитър стреля от бедро след него. Скочи прав и стреля бързо четири пъти последователно. Дали беше улучил Ник, не можа да види. Оня се премяташе надолу, като правеше кълбо след кълбо.

Но Ласитър не можеше да наблюдава повече всичко това. Мастърсън също политна надолу и едновременно посегна към револвера. Това беше едно плавно и фино движение, което едва можеше да се забележи. Той не се бави и стреля веднага.

Но и Ласитър дръпна спусъка. Двата изстрела екнаха като един. Но само Ласитър улучи. Куршумът му повали Бът на място. Той се срина, като че ли някой беше подкосил краката му с невидима тояга.

Ласитър изруга. Бандитът, когото искаше непременно да залови жив, вече не мърдаше. Ласитър скочи и хукна на дълги скокове след Ник. При това поглеждаше към края на гората. При изстрелите Дейзи беше се показала иззад дърветата. Той й махна и продължи да тича надолу. Видя само, че Дейзи се върна.

Ник бягаше направо към Ийвънстоун. Тичаше покрай пътя, защото там никъде нямаше прикритие. До първите къщи нямаше ни храст, ни дърво.

По склона беше друго. Бягаше бързо като невестулка на зигзаг, за да не може да го улучи Ласитър. И той наистина се прицели в него на няколко пъти, но братът на Сюзън все успяваше да се прикрие, така че не можа да го убие.

Накрая реши само да го догони. Ник бягаше колкото го държат краката и като видя, че Ласитър го застига, още ускори темпото.

Ласитър едва дишаше и вече усещаше болки отстрани, но не искаше да се даде. Прехапа зъби, събра сили и потисна болките.

Ник тичаше пред него. Отначало ги деляха двеста ярда, но скоро станаха не повече от четиридесет. И тогава Ник усети, че силите го напускат.

Но още се държеше. Като видя първите къщи, дето се казва, на една ръка разстояние, силите му отново се възвърнаха.

Ласитър не искаше да го остави да му избяга в града. Хвана уинчестъра за ложата, за да го хвърли по него като копие, но му хрумна друго. Стисна оръжието за дръжката, спря и го завъртя. Хвърли уинчестъра като тояга след Ник.

Лошо хвърляне беше — не достатъчно надалеч и не достатъчно високо. Револверът падна нагоре с приклада, точно зад Ник, отскочи и попадна между краката му.

Ласитър побягна.

На дълги крачки, препъвайки се, брата на Сюзън се опитваше да запази равновесие. Но вече не успяваше. Преметна се няколко пъти и се просна по очи. Инерцията му го претърколи почти до пътя и той изчезна в един храст.

Ласитър беше вече до мястото, където Ник падна, и скочи след него. Прегази през храста и се стовари върху бандита, който тъкмо искаше да се изправи.

И двамата останаха да пъхтят легнали. Пъшкаха и се бореха за глътка въздух. Тялото на Ласитър тегнеше над Ник.

Взе му револвера и захвърли пренебрежително оръжието в храстите. Като си поотдъхна, стана и вдигна брата на Сюзън също на крака.

— Сигурно съм убил Мастърсън — каза той, като все още едва дишаше. — Значи ти трябва да дойдеш с мен в Ийвънстоун и там да свидетелстваш, че той е Бът Мастърсън, а не аз.

— Добре, ще го направя — Ник още се бореше за глътка въздух.

— После ще те пусна. Но после.

— Съгласен съм, Ласитър!

— Хайде, давай напред! — Ласитър го подкара с уинчестъра.

Но вместо да тръгне, това копеле сграбчи с две ръце уинчестъра и искаше да му го изтръгне от ръцете. Ласитър се остави да падне напред и го блъсна силно направо през една купчина. Освободи уинчестъра и стовари приклада върху главата му толкова силно, че Ник се свлече назад и повече не мръдна.

Ласитър изруга. Този жилав кучи син! Знаеше, че е необходим на Ласитър, за да потвърди, че не е Бът Мастърсън, и беше заложил на това, че той няма да стреля.

Добре го беше измислил, но се провали. Ласитър вдигна на рамо сухия слаб мъж и го понесе обратно към чинара. През това време Дейзи беше пристигнала там с конете. Тя беше коленичила до Мастърсън и изглеждаше, че го превързва. Когато Ласитър навлезе в сянката на чинара, установи, че Бът беше хванал Дейзи и я заплашваше с револвер. Дявол знае откъде го имаше. Ласитър не си спомняше да го е претърсвал за оръжие. Значи грешката си беше негова и сега трябваше да си плати.

Той спря и се наведе, пусна Ник в тревата и отново се изправи с вдигнати ръце.

Бандитът се беше подпрял на левия си лакът. Все пак бе ранен тежко. Лицето му беше пепеляво и лъщеше влажно.

— Парите! Искам парите — пъшкаше той. — И не ми излизай с номера, че си ги предал на шерифа от Форт Бриджър! На мен такива не ми минават. Донеси ми парите или ще затрия жената. Честна дума, ще го направя — той заби коляно в ребрата на Дейзи. — Хайде, кажи му, че и на теб съм дал дума да го направя.

— Той говори сериозно, Ласитър! — каза Дейзи умолително.

Ласитър се раздвижи.

— Стой или ще стрелям! — изхърка веднага Мастърсън и Ласитър отново спря.

— Парите! Тръгвай. Ще те почакам тук с нея. Само че не се бави много. Това може да не й понесе добре. Виждаш, че се чувствам ужасно зле. Но преди да пукна, ще натисна спусъка.

— Не е ли по-добре да те заведа най-напред на лекар? — попита Ласитър.

— Прави каквото ти казах! — извика Бът пронизително и натисна грубо колта в Дейзи. Тя изкрещя от болка.

— Тръгвам! — каза Ласитър и отстъпи крачка назад. — Обещай ми, че ще чакаш! Никой кон не може да лети, Мастърсън.

Бът притвори очи.

— Побързай, Ласитър! Никой човек не живее вечно.

Ласитър тръгна към коня си.

Мастърсън се надигна.

— Стой!

Ласитър спря и отново вдигна ръце.

— Далече е! Остави ме да тръгвам!

— Свали колана с револвера! — заповяда Мастърсън с дрезгав и безсилен глас.

Ласитър се обърна и разкопча токата. При това се приближи с една крачка до Бът и до Дейзи, която нито за миг не го изпускаше от очи.

Бандитът протегна напред ръка и клепачите му отново се затвориха.

Ласитър използва тази възможност за Дейзи и за себе си съвсем хладнокръвно. Стисна здраво токата, замахна с колана и с все сила удари Мастърсън право в лицето. Раненият стрелец не разбра в първия миг какво го е сполетяло, но после се опита да застреля жената. Беше твърде късно. Ласитър скочи като пантера и връхлетя отгоре му. Тласна Дейзи силно настрана.

Бът диво закрещя и се опитваше да се съпротивлява, но Ласитър го извади от боя с един ляв ъперкът и го накара да замлъкне.

Най-после беше тихо. Ласитър се извърна.

— Дейзи!

И двамата скочиха, спуснаха се един към друг и се сляха в прегръдка.

Ласитър завърза безчувствените мъже на конете им и потеглиха с Дейзи за Ийвънстоун. Беше вече тъмно, когато минаха по главната улица. Лампи и фенери осветяваха оживлението по нея. Ласитър спря пред шерифския офис, слезе, помогна на младата жена да се спусне от коня и влезе с нея в офиса. Зад него около двата коня се образува тълпа от любопитни минувачи.

Шерифът от Ийвънстоун беше едър и доста пълен човек. Ласитър прецени, че е на около тридесет години. До него на масата седеше шерифът от Форт Колинс. Играеха „седемнадесет и четири“. Когато вратата се отвори, свалиха картите на масата. Дебелият омбре гледаше само хубавата жена, но Джъмб Дейнджърфийлд стана, измъкна колта и го насочи към Ласитър.

— Арестуван сте, Мастърсън! — каза той с хрипкав глас, че чак шерифът се обърна уплашен към него.

Ласитър посочи през рамо.

— Водя ви Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър. Нали ви казах. Даде ли ви плячката шерифът от Форт Бриджър?

— Мастърсън, аз…

— Но този не е Бът Мастърсън! — намеси се неговият колега.

Ласитър се усмихна.

— Е, най-после!

Излязоха навън и дебелият с шерифската звезда позна веднага Бът Мастърсън. По-добър свидетел от този Ласитър не би могъл и да намери.

С дълбоко съжаление Джъмб Дейнджърфийлд трябваше да признае поражението си.

Докато шерифът от Ийвънстоун викаше помощниците си и им заповядваше да закарат двамата мъже в безсъзнание при лекаря, Джъмб Дейнджърфийлд изчезна. Той тръгна с бързи крачки към странноприемницата и още преди да пропеят петлите, препусна с командата си и напусна града.

Но Ласитър не бързаше толкова.

На другия ден остана с Дейзи до късно в леглото. Любиха се и пиха шампанско.

Но в никакъв случай не беше забравил опасната блондинка от Рио Кончос. И все пак, когато на другата сутрин излезе от хотела, точно в мига, в който се качваха с Дейзи в чисто новата си кола, за да я откара във Върнъл Сити, беше изненадан, като я видя.

Слезе отново и отиде при нея.

— Новото ти щастие? — попита тя язвително.

— Какво ще правиш сега, ще чакаш брат си?

Погледът й стана неподвижен.

— Ти ми отне всичко, Ласитър! И парите, и Бът. Тази нощ той почина от раната си.

— Моите съболезнования!

В този момент тя посегна към своя „Деринджър“. Ласитър забеляза движението, но не схвана опасността. Разбра я едва когато блесна сребърното оръжие.

Не искаше да бие жена, да я нарани или пък да я убие. Но трябваше ли да се остави да бъде застрелян от жена? Реагира светкавично бързо, като изби оръжието й, а с опакото на лявата си ръка й залепи един шамар. В следващия миг тя седна на най-ценната част от тялото си. А хубава беше най-ценната част от тялото й, добре знаеше това… Той ритна малкия „Деринджър“, който хвръкна над оградата. Ласитър се върна в колата и подкара коня.

Когато излезе през портата на улицата, Сюзън вече не се виждаше. И никога повече не видя красивата, но опасна блондинка от Рио Кончос.

Щастлива, Дейзи се хвана за Ласитър. Положи глава на рамото му и го загледа. Беше радостна, че го има, и пресмяташе колко време още можеше да бъде заедно с него. Стигна до шест или седем дни.

— Не карай толкова бързо, скъпи — каза тя. — Не бива да гониш коня толкова.

Ласитър веднага опъна юздите и се взря в хубавото й лице. Очите й сияеха. Разбира се, че едно пътуване можеше да трае малко повече време. В края на краищата, Бригада Седем във Вашингтон можеше и да почака малко.