Джейк Макмастър
Белият апах (8)

Глава осма

Апахите я наричаха Топли извори, естествена крепост, разположена високо в планините Чирикахуа, една от двете вериги, образуващи гръбнака на резервата Чирикахуа. Имаше само един път да се влезе там или да се излезе — през тясна пролука в една скала. Вътре тревиста долина предлагаше идеално скривалище, тъй като беше заобиколена от високи, непристъпни скалисти възвишения. Само чирикахуаите знаеха за съществуването й. Никога на никого извън тяхното племе не бяха казвали за нея, дори на човек от друго апахско племе. Тя беше една от най-ревностно пазените им тайни.

Затова Фиеро, Понсе и Амарильо спореха разпалено: не искаха Ликой шисиндей да влезе в това убежище. На всичките им възражения Делгадито отговаряше, че все пак трябва да се скрият някъде за известно време и няма по-подходящо място от „Топли извори“ в цяла Аризона. Изтъкна, че и други можело да са оцелели от клането, в такъв случай накрая щели да дойдат именно там. Ако никой не пристигнел до половин луна, тогава той щял да отиде другаде. Фиеро, Понсе и Амарильо неохотно се съгласиха да чакат там толкова дълго, ако имаше някакви оцелели.

Клей Тагарт се сети, че той е причината за споровете, на които бе свидетел, сети се лесно поради честите злобни погледи, които му хвърляха трима от воините. Той бе напреднал в изучаването на апахския език дотолкова, че можеше да схване някоя и друга дума, затова му беше ясно, че и тримата искаха да го видят мъртъв. По-ясно от всякога разбра, че животът му е в ръцете на Делгадито и че ако нещо се случеше на апаха, съдбата му щеше да бъде решена.

Клей започна да съжалява, че се бе мъкнал с него. Смяташе, че сам щеше да се справи по-добре, дори и да го очакваха глад и жажда. Искаше да се махне от тези хора, ала не виждаше как ще стане това, тъй като се съмняваше, че ще го оставят да ги напусне. Хрумна му, че може би апахите се страхуваха да не издаде скривалището им на армията, затова на шестия ден от престоя им повдигна този въпрос пред Делгадито, като каза:

— Хубаво скривалище си имате тук. Не виждам как ще го намерите пак, ако го изпуснете. Зная, че самият аз не бих могъл да го открия.

— Тук много безопасно — отговори воинът. — Но не е достатъчно безопасно.

— Защо?

— Разузнавачи чирикахуа в армията знаят Топли извори. Засега не казват.

Клей знаеше, че апахи от няколко племена се бяха наели да изпълняват най-различни задачи за правителството. Някои работеха за агента^[1]. Други, които не можеха да търпят скучния живот в резервата, бяха облекли военни униформи и бяха станали разузнавачи. Това беше единствената длъжност, която можеше да заеме апах. Тя обещаваше известни приключения и силни усещания.

— Един ден кажат — допълни Делгадито. — Тогава Топли извори вече няма безопасни.

— Аз никога няма да кажа — заяви Клей. — Особено след всичко, което направи за мен.

Апахът седна и втренчи поглед в далечината.

— Не, сър — подчерта Клей. — Аз не съм предател. Дам ли дума, можете да разчитате, че ще я удържа. Ако ме пуснете, ще запазя тайната ви. — Погледна Делгадито с надеждата, че ще разбере намека и ще му позволи да си тръгне, ала той просто седеше, непроницаем както винаги. Ядосан, Клей се осмели да запита: — Кога, по дяволите, ще мога да си отида? Нямам намерение да кисна тук вечно.

— Къде отидеш? — запита кротко Делгадито.

— Сам не зная. Още не съм решил. Може би първо в ранчото да си взема чантата, малко дрехи и огнестрелно оръжие.

— А след това?

— После възнамерявам да издиря човека, който нареди да бъда обесен, и да му го върна тъпкано. — От самата мисъл за Джилет бузите на Клей пламнаха от гняв. От няколко дни бе престанал да крои планове за отмъщение, ала чувствата му ни най-малко не се бяха променили. Дори се бяха засилили и цялата му омраза внезапно пламна отново, от силна възбуда стисна юмруци така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Човекът със значка? — попита Делгадито.

— Шерифът Крейн? Разбира се, бих искал да му светя маслото, но той е само слуга на Майлс Джилет. На мен ми трябва всъщност оня омбре Джилет.

— Как убиеш него?

— Че как другояче? Ще го предизвикам на двубой и ще направя главата му на решето.

— Какво?

— Ще го надупча с куршуми.

— А другите? Дето сложиха въже на шия?

— И с тях ще се разплатя.

— Убиеш всички?

— Всички до един са мерзавци. Те искаха да ме линчуват. Не ме съдиха. Нямаше съдебни заседатели, които да ме изслушат. Джилет ме искаше мъртъв, затова ги прати да му свършат мръсната работа. — Клей се намръщи. — Обзалагам се, че са излъгали, когато са се върнали в Тусън. Обзалагам се, че са пуснали слуха, че са ме застреляли при опит за съпротива, когато са искали да ме арестуват. — Така никой не ще може да ги обвини в незаконно линчуване.

— Нах ки сах тах — каза Делгадито.

— Че какво като са дванайсет? — отвърна Клей. — Никой не може да противостои на човек, който търси правото си. Ако в този наш смахнат свят има справедливост, аз ще се разправя с всички, преди полицията да ме пипне.

— Нах ки сах тах — повтори бавно Делгадито. — Прекалено много за теб сам.

— Човек прави, каквото може — каза Клей, повдигайки рамене.

— Ти има приятели помогнат?

— Боя се, че нямам. Винаги съм си бил малко самотник, вървя си по своя път, докато стадото върви по друг. Има неколцина, които бих нарекъл другари, ала нито един, който би се осмелил да се опълчи срещу такива като Майлс Джилет. — Клей си спомни за Джейкъби и Хаскет и се намръщи.

— Няма човек, на когото мога да се доверя. — Погледна Делгадито, усмихна се и сложи ръка на рамото му. — С изключение на теб. Това не е ли достатъчно? Единственият приятел, когото имам, и при това си апах, дявол да те вземе.

Лукаво пламъче проблесна в очите на Делгадито, пламъче, което той скри, като отмести погледа си към ято врабци.

— Ти има нужда помощ да убие толкоз много.

— Къде бих могъл да намеря помощ? — каза Клей и се засмя горчиво. — Не, аз съм сам.

— Ний помогнем може би.

— Вие?

— Ний помогнем теб, ти помогне нас.

Клей дори не се бе замислял над тази идея и тя така го изненада, че се вцепени като ухапан от отровен гущер. Потръпна от сладостно усещане, като си представи как апахите нападат фермите на ония, които искаха да го обесят. Не би могъл да измисли по-подходящ край за мерзавците, освен да бъдат избити и скалпирани. Още по-добре щеше да бъде, ако апахите поемеха вината, така никой нямаше да го държи отговорен по-късно, когато се върнеше да обработва ранчото си и подхванеше живота си оттам, откъдето го бе прекъснал. Изкикоти се от радост.

— Ти харесва?

— Много ми харесва — призна Клей. — Но какво ще кажат твоите приятели? Ще го сторят ли заради мен? Ако съдя по държанието им с мен, предполагам, че по-скоро биха ми прерязали гърлото, отколкото да ми направят някаква услуга.

— Видим — рече Делгадито и стана. Тръгна към извора, близо до който бяха седнали четиримата индианци. С изключение на Кучильо Негро, сега те рядко му говореха, толкова ги беше яд, че ранчерото е тук. Делгадито нарочно не им обърна внимание, когато коленичи и започна да пие. После седна и каза най-небрежно:

— Аз реших. Тръгвам по пътеката на войната срещу бледоликите, ако никой от нашите не се яви след осем съня.

— Сам ли ще тръгнеш?

— Не.

— Значи си променил решението си и искаш да дойдем с теб? — запита Кучильо Негро.

— Не.

Възцари се мълчание, докато размишляваха върху отговорите му. Нетърпеливият Фиеро зададе решаващия въпрос.

— Щом не ни искаш, тогава кой ще тръгне по пътеката на войната с теб? Воини от резервата ли?

— Не — отговори Делгадито. Потопи ръката си във водата и прокара мократа си длан по шията и челото си. Макар и външно невъзмутим, вътрешно той много се радваше на номера, който им бе погодил.

— С кого тогава? — запита Понсе.

Делгадито хитро помълча.

— Ликой шисиндей и аз ще воюваме заедно. — Изправи се и направи крачка да се отдалечи, но Кучильо Негро изрече името му.

— Ушите ми сигурно не чуват добре като едно време. Ти и бледоликият ще воювате срещу други бледолики?

— Да.

— Де се е чуло американо да воюва с други американос? — рече Амарильо.

— Помниш ли голямата война между сините и сивите фуражки^[2]? — напомни му Делгадито. — Войната, за която слушахме толкова много от агента и другите бледолики тук, в резервата? Бледолики наистина се бият срещу бледолики, когато имат причина, а Ликой шисиндей има много причини.

— Ще предвождаш един-единствен бледолик срещу цялата им армия? — Гласът на Фиеро беше язвителен.

— Вече ти казах веднъж — отговори Делгадито. — Никога никого вече няма да предвождам.

— Ще се биете като братя — ти и този бледолик? — каза Амарильо презрително.

Тук настъпи съдбоносният момент.

— Не — отвърна Делгадито. — Аз ще го следвам, той ще ме води. — Обърна се, отдалечи се и седна на голям плосък камък в сянката на надвиснала скалиста стена. Облегна се назад и се престори, че затваря очи, за да може да следи четиримата незабелязано. Както и очакваше, те обсъждаха оживено изказването му. Той се усмихна вътрешно, затвори напълно очи и се отпусна. Скоро някой от тях или всички ще дойдат при него и тогава неговото нацекес щеше да му донесе плодове.

Този, който има най-голямо влияние сред апахите, неизменно е човек с дълбока мисъл. Неговите грижливо разработени планове стигат далеч в бъдещето и държат сметка за всичко, което може да възникне и да им повлияе. Такива хора са високоуважавани от цялото племе и с находчивата си мисъл са в състояние да привлекат около себе си големи групи предани бойци и техните семейства. Именно по този начин Делгадито бе събрал своята дружина и макар че повечето негови хора вече ги нямаше, той все още вярваше непоколебимо в своето нацекес, дълбоко мислене.

Тази беше съществената разлика между Делгадито и Фиеро и причината последният никога да не се издигне по-високо от военачалник. Това само по себе си беше чест, но военачалникът не се радваше на такава почит, както онзи, който бе доказал със способностите си, че е естествен водач във всяко отношение, Фиеро, чието мислене беше плитко като поток през лятото, можеше да се стреми към по-голямо влияние, каквото обаче винаги щяха да му отказват. Той просто не знаеше как да използва ума си.

Такива бяха мислите на Делгадито, когато чу стъпките им, отвори очи и видя, че и четиримата са застанали пред него.

— Искате ли нещо?

— Какво се надяваш да постигнеш, като се съюзяваш с Белия апах в тази война? — запита го Кучильо Негро.

— Отмъщение за смъртта на тия, които ми се довериха.

— За какво друго?

Делгадито изтръска прахта от мокасините си, но не отговори. Никой апах не би тръгнал по пътеката на войната, не би извършил дори един–единствен набег без някаква важна причина, без изгледи за материална облага. Апахът живее, за да плячкосва — независимо дали са коне, жени или огнестрелно оръжие. Апах, който не го върши, който рискува да бъде убит заради самото убиване, е смятан за глупак.

— За какво друго? — повтори Кучильо Негро.

— Бледоликите имат много пушки, много коне. Искам някои от тях за себе си.

Фиеро се мръщеше.

— Но защо с това бледолико пале, което искаш да мъкнеш навсякъде, където отидем?

— Кой по-добре познава навиците на бледоликите, освен друг като тях? Кой познава най-добре слабостите им и как можем да използваме тези слабости? Нима апахите, които служат за разузнавачи на армията, не ни причиняват най-много неприятности, защото мислят като нас и могат да ни проследят навсякъде, където отидем?

— Едно е да вървим с бледоликия като с равен, друго е да се оставим да ни води — рече Кучильо Негро. — Това е недостойно.

— Защо? Заради цвета на кожата му ли? Та не може ли бледоликият да мрази себеподобните си така, както ги мразим ние? Той спаси живота ми веднъж, когато можеше да ме остави да умра, затова вярвам на думата му така, както бих вярвал на думата на всеки от вас. Вярвам му, когато заявява, че иска да воюва със себеподобните си, и ще правя каквото казва, докато не покаже, че не може да му се вярва. Ако това стане, ще прережа гърлото му и ще тръгна по свой път.

Амарильо гледаше втренчено Клей Тагарт.

— Много пушки и коне, казваш? Колко много?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Повече, отколкото сме откраднали от мексиканците през всички зими, през които ги нападнахме.

Понсе също се разпалваше от тази идея.

— Ако всички вършим добре това, ще имаме колкото жени пожелаем. Нашето племе ще ни уважава. Няма да бъдем отхвърлени.

— Ще измием срама от позора, че Синята фуражка ни победи — вметна Кучильо Негро, издавайки вълнението си от тази перспектива.

На лицето на Фиеро бе изписано, че у него се водеше ожесточена борба между възмущението и съгласието.

— Всичко това е хубаво, но не мога да се примиря бледолик да ни бъде водач.

— Не е нужно да идваш — каза Делгадито кротко. — Няма да ти се разсърдим, ако останеш в резервата. Погледни колко много наши събратя вече са станали земеделци. Те ще те приемат с радост и ще те научат на всичко, което трябва да знаеш, за да копаеш земята със сечивата на бледоликите.

— По-добре да пия конска пикня.

Делгадито се протегна и се почеса по слабините, за да даде време на Фиеро да се замисли върху ограничените им възможности.

— Може да намериш в резервата хора, които да дойдат с теб в Мексико — подсети го той. — Може да имате по-голям късмет от мен да избегнете Синята фуражка и другите банди на ловците на скалпове.

— Никой няма да тръгне с мен — каза Фиеро. Колкото и да беше темпераментен, все пак беше реалист и знаеше, че ако не се прояви в няколко успешни нападения, никога няма да изпълни желанието на сърцето си. А тук му се предлагаше възможност — при условие, че преглътнеше гордостта си и приемеше водачеството на бледоликото пале.

Кучильо Негро направи половин крачка напред.

— Аз съм готов да се присъединя към теб, Делгадито.

— Съгласен ли си да следваш Белия апах и да правиш каквото каже?

— Щом ти можеш, аз също мога.

Делгадито погледна Амарильо.

— А ти?

— Съгласен съм.

— А ти, Понсе?

— Щом ще имаме много коне и пушки, както обеща, ще позволя на Белия апах да насочва стъпките ми.

— Той ще се зарадва да го чуе — рече Делгадито и се изправи. — Трябва да му го съобщя.

— Кажи му, че аз също ще дойда — заяви Фиеро.

— Ти ли?

— Че защо не?

— Ти не можеш да се примириш с мисълта, че ще те води бледолик. Преди малко го каза.

— Мога да опитам.

— Не е достатъчно да опиташ. Трябва предварително да дадеш дума.

— Откога апахи дават обещания на бледолики?

— Трябва да му обещаем, иначе няма да има основание да ни вярва, че сме искрени.

— Ти искаш прекалено много.

— Тогава върви по твой път. Желаем ти всичко хубаво — отсече Делгадито и тръгна.

— Чакай — рече Фиеро. Приближи се до него и заяви: — Аз ще му потрябвам и ти знаеш това. Кой по-добре от мен умее да краде, без да го хванат? Кой по-добре се справя с коне? Кой по-добре от мен дебне, без да го усетят? С мен вие ще задигнете толкова плячка, че няма да можете да я носите.

— Първо трябва да обещаеш, че ще вършиш онова, което той ни нареди.

— Бледолик да заповядва на апахи! — възкликна Фиеро възмутен, ала когато Делгадито понечи да си тръгне, бързо добави: — Добре де. Ще правя каквото пожелаеш.

— Трябва да правиш каквото той пожелае.

Следващите думи на Фиеро едва се чуха:

— Съгласен съм.

— Какво каза?

— Казах, че съм съгласен — тросна се Фиеро. — Ще лижа краката на това бледолико копеле. — Докосна с ръка ножа си. — Но ви предупреждавам, че при първото съмнение за предателство ще го убия. Ако се окаже глупак, ще го убия. А ако някой от нас умре по негова вина, ножът ми ще източи кръвта му.

— Само ако моят нож не източи преди това кръвта му.

Клей Тагарт оглеждаше новообразувалите се мазоли по ходилата си, когато Делгадито седна до него. Клей вдигна очи и попита:

— Е, каква беше присъдата? Казаха ли ти да вървиш на майната си?

Апахът не разбра смисъла на тези думи. Думата „присъда“ му беше непозната, но не помоли Клей да му я обясни. Имаше по-важен въпрос за решаване.

— Ний помогнем теб — обяви той.

— Значи наистина одобриха плана ти? — възкликна Клей, който не вярваше на ушите си. Погледна воините и се смути, като видя, че и четиримата го гледаха с насмешлива враждебност. — Мислех, че по-скоро биха ме повалили и скалпирали. Защо се съгласиха да ми помогнат?

— Ний помогнем теб.

— По какъв начин?

— Вземем пушки.

Клей сви устни. Толкова го бе въодушевила идеята да има помощта на апахите, че не бе помислил за последиците. Те ще очакват плячка от нападенията, особено огнестрелно оръжие. После ще го използват срещу други бели, невинни, които нямат нищо общо с личното му отмъщение срещу Майлс Джилет.

Делгадито наблюдаваше внимателно ранчерото. През краткото време, докато бяха заедно, той бе научил, че чувствата на Клей Тагарт се отразяваха на лицето му. Често шахът можеше да отгатне какво мисли той само като следеше лицето му. Затова, когато видя смутеното изражение на Тагарт, подхвърли:

— Пушки ни трябват да убием Синята фуражка.

— Кого?

— Синята фуражка. Дето изби наши хора.

Клей разбра.

— Бен Джонсън, ловецът на скалпове. Тук не мога да ви упрекна. Сигурно жадувате да му отмъстите така, както аз жадувам да отмъстя на Джилет.

— Бе Джон сън? — произнесе Делгадито, разчленявайки името по апахски.

— Бен Джонсън — повтори — Клей. — Така се нарича мерзавецът, който е избил хората ти. Той е дезертирал от юнионистката армия преди години и оттогава все се укрива, преживява от убийства и грабежи, а сега — от сваляне на скалпове.

Делгадито запечата името в паметта си. Не биваше никога да го забравя.

— Виждаш защо ни трябват пушки?

— Ако възнамерявате да гоните тоя пор, колтове и уинчестъри няма да са ви достатъчни. Хората му са корави като камък, а и половината от тях са метиси. Те умеят да проследяват не по-зле от вас и се бият като диви котки. Ще трябва да имате голям късмет, за да ги пречукате.

— Пречукваме?

— Да ги избиете. Да ги унищожите.

Делгадито изсумтя.

— Ти още настояваш ний помогнем?

— Не мога да ви упрекна, че искате оръжие. Да, идеята ми харесва.

— Има… — започна Делгадито и спря, мъчейки се да намери точната дума. — Проблеми — довърши той.

— Чакай да го изтълкувам. Те не искат да нося оръжие? Искат да върша всичката женска работа и само те да водят боя?

— Искат ти водиш.

— Не разбирам — каза Клей, уверен, че воинът не мисли така, както предполагаше. — Какво да водя? Конете, които ще откраднем?

— Водиш нас.

Клей Тагарт щеше да падне от учудване.

— Искате да водя бойния отряд?

— Да.

— Аз?

— Ти не иска?

Клей погледна пак другите четирима апахи.

— Те ще позволят ли бледолик да го води?

— Да.

— Но защо? Не проумявам.

— Ти знаеш бели по-добре, говориш език по-добре. Знаеш къде отидем, ний не били там. Искаш убиеш хора, кои обесили теб, затуй ти избереш как умрат — каза Делгадито. — Ние правим, ти искаш. Съгласен?

— Да пукна, ако разбирам — рече Клей тихо. Кой бе чувал досега такова нещо? Представи си какво би било да има на разположение петима безстрашни, жестоки апахи, да има, така да се каже, своя малка частна армия, изпечени убийци, които ще раздават правосъдие така, както той пожелае. Някакво ново чувство го обзе, мимолетно чувство на опияняваща власт, и той се разсмя гръмогласно.

— Ти харесва? — запита Делгадито.

— Страшно ми харесва — призна Клей и го потупа по ръката. — Сделката е сключена, съдружнико. Джилет и жестоките му мъчители ще съжаляват, че взеха правосъдието в ръцете си.

Тагарт толкова се радваше на неочаквания развой на събитията, че не обръщаше внимание на Делгадито. Ако бе обърнал, щеше да забележи, че хитрият апах също ликуваше, но по причини, от които би потръпнал, ако ги узнаеше.

— След осем съня тръгваме — заяви той. — След осем съня убиване започва.

— Нямам търпение да започне.