Джейк Макмастър
Белият апах (12)

Глава дванадесета

Дали си беше ударил главата, когато падаше, или бе попаднал под копитата на някой от конете, Клей така и не узна. Внезапно светът притъмня. Когато след това отвори очи, с учудване видя окаляни лица, надвиснали над него, не апахски, а изпълнени с омраза лица на около една дузина кавалеристи. Разбра, че ръцете му са вързани зад гърба, усещаше също силен натиск върху долната част на краката си.

— Казвам ви да убием това копеле тук и веднага — предложи един кавалерист, перчещ се с буйни мустаци.

— Най-напред да извадим очите на този мръсник — предложи друг и моментално измъкна лъскав нож.

Клей лежеше безпомощен, докато една мазолеста ръка се протягаше към гърлото му. Канеше се да изломоти, че е бял, с надежда да предотврати убийството си, когато строг глас спря ръката във въздуха.

— Това няма да бъде напълно достатъчно, редник Уилямс. Прибери веднага ножа.

Редник Уилямс се поколеба, явно разочарован.

— Моля ти се, капитане. Този смрадлив дивак и скапаните му приятели убиха Ханк и останалите! Той заслужава бавна, мъчителна смърт и тъкмо ние ще му я осигурим!

Някои от другите промърмориха одобрително, очите им лъщяха като назъбени върхове на стрели, осветени от трепкащото сияние на близкия лагерен огън.

Един широкоплещест мъжага с нашивки на ръкавелите се провря между двама кавалеристи и се втренчи гневно в Уилямс.

— Чу ли капитана, редник. Прави каквото ти казва и махни тази клечка за зъби, иначе ще докладвам за теб, когато се върнем. — Наведе се напред, мускулите на челюстите му потрепваха. — Не само това, но и ще ме ядосаш, а никак не ти се ще да ме ядосаш.

Редникът не показа никаква склонност да спори.

— Извинявам се, сержант Коновър. Не исках да проявя неуважение. — Ножът бързо изчезна. — Просто така съм ядосан, че не мога да мисля правилно.

— Този път ще ти се размине, синко — каза Коновър. — Всички сме много нервни от случилото се. Знам, че това е първата ти схватка в Аризона и не си свикнал на цялото това кръвопролитие, но помни, че си професионален войник в трети ескадрон на пети кавалерийски полк, гордостта на американската армия. Имаш да вършиш работа и ще я вършиш така, както ти нареждат.

Появи се друг човек, красив мъж, чиято изправена стойка показваше, че е офицерът им. Той огледа Клей внимателно и забеляза:

— Ако това може да бъде някакво утешение, редник Уилямс, лично аз бих одрал кожата на това копеле, без да си поплювам.

Клей не знаеше какво да прави. Явно го вземаха за апах поради слабата светлина, загорялата му кожа, препаската и панделката на главата. Лесно би могъл да ги убеди, че не е такъв, но какво щеше да стане тогава? Щяха ли да бъдат склонни да отрежат въжетата и да го пуснат да върви по пътя си? Едва ли, особено след като бяха загубили толкова много свои другари. Напротив, можеше така да се ядосат, че е участвал в групата — че един бял е станал предател и е минал на страната на апахите, — че моментално да го убият пряко волята на офицера или сержанта.

— Добре, момчета — рече капитанът. — Лягайте си и гледайте да си починете. Утре ни предстои дълъг път и трябва да сме бодри.

— А какво да правим с тези дяволски апахи? — попита един кавалерист.

Сержант Коновър отговори:

— Те са получили каквото са искали, войниче. Конете ни.

— Няма ли да се върнат и да се опитат да спасят тоя? — запита същият кавалерист, като удари Клей с ботуша си.

— Ти не познаваш апахите достатъчно добре — каза сержант Коновър. — Те не биха дали живота си дори за свой. Нямат същото чувство за вярност като белите. — Погледна пленника. — За тях този плаща за глупостта си, че е позволил да бъде уловен. По-скоро биха го оставили да изгние, но няма да мръднат и пръст да му помогнат.

Клей знаеше, че сержантът греши, но не искаше да извади този човек от заблуждение. Изведнъж усети, че натискът върху краката му престана, и когато погледна, видя един много слаб кавалерист, който се бе изправил. Той бе седял върху него, докато бяха завързали глезените му.

Кавалеристите се пръснаха по един, по двама. Само офицерът, сержантът и други трима все още бяха там, когато Коновър внезапно се наведе да огледа по-внимателно Клей и промърмори:

— Дявол да го вземе!

— Какво има, сержанте? — полюбопитствува офицерът.

— Не съм напълно сигурен, капитан Ванс — каза сержантът. — Провря ръце под раменете на Клей и кимна на редника:

— Норис, помогни ми да пренесем този дивак по-близо до лагерния огън.

Безпокойство загриза Клей отвътре, когато го вдигнаха грубо и го тръснаха толкова близо до пламъците, че едва не опърлиха лявото му рамо. Коновър го улови за челюстта и изви лицето му към огъня. Ярката светлина го накара да примижи.

— Не мога да повярвам!

— Какво? — запита капитанът, като се приближи. — Какво те вълнува толкова?

— Погледнете му очите, сър — рече сержант Коновър. — Погледнете очите на този човек!

Капитан Ванс се наведе ниско и цели десет секунди се взира в Клей.

— Гледам и не виждам нищо осо… — млъкна, челюстта му увисна, очите му се разшириха от изумление. — О, Исусе! — възкликна той. — Те са сини!

Клей видя, че някои от кавалеристите се връщат. Новината се разнасяше от ухо на ухо из лагера и други се приближиха. Той се напрегна, очаквайки най-лошото, ала запазваше спокойното изражение на лицето си, за да не забележат колко разтревожен е от откритието им.

— А я погледнете това, капитане — каза сержант Коновър, като коленичи и докосна с ръка откритото ухо на Клей. — Косата му е прекалено къса за апах. Дори военните в резервата не я носят толкова къса, както се полага. — Той прокара длан по ръката на Клей над лакътя. — И още нещо. Кожата му е по-светла от тая на всички апахи, които съм виждал досега. Ако очите не ме лъжат, капитане, ще се закълна, че този човек тук е бял.

Сред кавалеристите се понесе ропот. Някои заопипваха оръжията си. Никой не показа ни най-малък признак на дружелюбност.

Ванс коленичи и загледа Клей замислено.

— Намирам го за толкова невъобразимо, че просто не мога да повярвам. — Помълча, после се обърна направо към Клей. — Разбирате ли английски, мистър? Говорите ли езика на белите?

Сега беше решителният момент. Клей трябваше да каже една–единствена дума. Но се поколеба, мислейки за евентуалните последици, ако се наложеше да застане пред военен съд. Армията имаше пълни пълномощия по отношение на изменниците, независимо дали са червенокожи или не, и нямаше да бъде снизходителна към човек, който бе убил себеподобен. Реши да гледа тъпо, с надеждата това да бъде убедително.

— Той не ви разбира, сър — каза сержант Коновър. — Habla espanol, blanko Apache?^[1]

Макар че Клей говореше сносно испански, продължаваше да се преструва, че не разбира. Забеляза, че редник Уилямс и неколцина други говорят възбудено и го поглеждат така, както се гледа осъден на смърт убиец.

Редник Норис се изкашля.

— Може да е бил пленен от апахите още като малък и те са го отгледали. Разправят, че го правят понякога.

— В такъв случай много странно, че не сме чували досега нищо за него — рече капитан Ванс.

— Норис може да е прав, сър — каза сержант Коновър. — Този омбре ми изглежда на около двайсет — двайсет и пет години. Ако апахите са го пленили толкова отдавна, няма да има никакви официални сведения за това. — Той свъси чело. — Но това не обяснява защо косата му е толкова къса и защо кожата му не е по-тъмна.

Капитан Ванс скръсти ръце зад гърба си и се замисли.

— С тази загадка трябва да се занимаят други. Ние ще уведомим агента по индианските въпроси веднага щом се върнем във форта и ще видим дали той ще може да открие нещо.

Приближиха се редник Уилямс и други двама.

— Сър, неволно дочухме разговора ви — каза Уилямс — и почтително ви молим да промените решението си.

— Редник! — избухна Коновър и се изправи.

— Недей, сержанте — каза офицерът, като протегна ръка да го спре. — Остави го да се доизкаже. Знаеш, че държа винаги да изслушвам предложенията, правени от моите хора.

— Благодаря ви, сър — рече Уилямс, после насочи пръст към Клей. — А сега за този наш пленник. Бял ли е или червенокож, няма значение. Някои от нас смятат, че грешите. Умоляваме ви, сър, от името на убитите, които не могат сами да ви помолят. Да му отрежем езика, да му отсечем носа и да го оставим на койотите. Така апахите ще разберат.

Капитан Ванс въздъхна.

— Преди всичко, редник, този пленник не е наш, та да правим с него каквото ни скимне. Той е пленник на армията на Съединените щати и като такъв армията ще реши съдбата му. Второ, при все че споделям чувствата ви, както изтъкнах по-рано, аз няма да допусна изтезания или незабавна екзекуция. Връщаме го обратно и това е окончателното ми решение.

Клей почувства облекчение и си позволи да се отпусне, докато кавалеристите си гледаха работата. Когато крадяха конете, убиха още трима и сега тези трима бяха положени до петте други трупа и увити в одеяла. Докато войниците работеха, мнозина хвърляха гневни погледи към Клей, ала никой друг не се осмели да оспори решението на офицера.

Когато му дойде времето, кавалеристите си легнаха, с изключение на двама часовои. Капитан Ванс и сержант Коновър седнаха да поприказват на чашка кафе и Клей можеше да чува всяка казана дума. Говореха за военната си кариера и колко ще се радват, когато ги назначат на друго място. И двамата се страхуваха от апахите и ги смятаха за най-дивото племе в света.

Клей се унесе в сън, въпреки че сънищата му бяха мрачни и тревожни — за бесилки, разстрели и огромна тълпа, която крещи непрекъснато името му и го сочи обвинително с пръст. Събуди се внезапно, облян в пот, и видя, че се е преместил по-близо до огъня. Подпирайки се на лакти, той отмести тялото си с няколко сантиметра надясно.

Изведнъж Клей чу скърцане на ботуши. Вдигна очи към лицето на един от часовоите и видя, че това е редник Уилямс. Кавалеристът хвана дръжката на ножа си и се ухили злобно. Очевидно раздразнен, че Клей не проявяваше страх, той ритна прахоляк към него и отмина.

Небето на изток просветляваше. Не много, ала достатъчно, за да подскаже, че скоро ще се разсъмне. Клей искаше да се протегне, но краката и ръцете му бяха вързани толкова здраво, че не можеше да помръдне нито мускул.

След като го плениха, никой от кавалеристите не се сети да му предложи да пийне или да хапне, не го направиха и когато се събраха на кафе и сухар. Някои изявиха желание да поделят с него дажбите си от солено свинско и фасул, ала капитан Ванс благоразумно им напомни, че им предстои много път пеша, затова трябва да пестят дажбите си.

След като се нахраниха, уточниха кой да се заеме с погребението на убитите кавалеристи. Офицерът каза няколко думи над дългата редица могили; после хората му се строиха по двама и дългият поход започна. Тъй като се налагаше да пътуват с малко багаж, взеха само най-необходимите неща. Трябваше да оставят всичките си седла, одеяла и част от припасите.

Редник Норис поведе Клей с вързано около шията въже. Редник Уилямс вървеше точно зад него, от което го засърбя между плешките. Не беше сигурен дали Уилямс, ако му скимнеше, нямаше да забие ножа си в гърба му, затова цяла сутрин държеше под око кръвожадния войник.

Към обед капитан Ванс обяви почивка в едно тясно дълбоко дере, засенчено от едната страна от висока скала. На войниците бяха дадени петнайсет минути, за да отдъхнат. Никой не обръщаше внимание на Клей и докато седеше и оглеждаше дерето, се смая, като видя мургаво лице, което го гледаше иззад един храст на върха на висока стена. Замига, мислейки, че греши, и когато погледна пак, лицето бе изчезнало.

Когато патрулът потегли отново, Клей беше нащрек в очакване да забележи някакъв признак за присъствие на апахи. След като мина един час и не видя никаква следа от тях, заключи, че е било зрителна измама. В края на краищата, нямаше причина апахите да рискуват живота си, за да го освободят. Повечето от тях дори не го обичаха. Вероятно се радваха, че го няма, и вече бяха изминали половината път до Драконовите планини с откраднатото си стадо.

Някъде към три–четири часа следобед Клей забеляза нещо, което го накара да се замисли. Всички кавалеристи се влачеха уморено, униформите им бяха просмукани от пот, държаха карабините си толкова небрежно, че дете би могло да ги избие от ръцете им. А той почти не усещаше горещината. Китките му бяха ожулени от въжето, с което беше завързан, ала иначе се чувстваше силен и пълен с енергия. Някога, не много отдавна, щеше да бъде в същото състояние, както войниците. Нима се бе променил толкова много за такова кратко време?

Свечери се. По щастлива случайност попаднаха на извор. Капитан Ванс прати шестима кавалеристи по двойки за дивеч и двама от войниците застреляха зайци. Използваха единствения голям съд, който носеха — кафеника, за да сварят задушено.

Всички кавалеристи ядоха малки дажби. Капитан Ванс даде на Клей малкото останало от задушеното и тенекиено канче вода.

— Сигурно си гладен след толкова много път — каза офицерът, като му оставяше яденето. — Не искаме да те уморим от глад.

Като видя, че началникът му отиде при Клей, сержант Коновър се приближи и сложи ръка на револвера си.

— Пазете се, сър. Аз го наблюдавах днес, той е повече апах, отколкото предполагах. Освободите ли го, непременно ще се нахвърли върху вас.

— В такъв случай разчитам на теб да ме отървеш — каза офицерът и мина зад Клей. Разхлаби възлите му и се изправи.

Тагарт нямаше нужда от изрична покана. Беше толкова изгладнял, че би излапал задушеното лакомо, ако не помнеше, че Делгадито веднъж го бе предупредил именно за това. „Когато стомахът ти е празен, яж бавно — бе казал апахът, — иначе ще те боли дълго.“ Затова ядеше задушеното бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, и никога едно обикновено задушено не му е било толкова вкусно. След това изпи водата и побутна чашата към офицера, който през цялото време седеше и го наблюдаваше.

— Ще ми се да говориш английски — забеляза Ванс. — Обзалагам се, че можеш да ни разкажеш много неща за апахите и техните навици.

— Той няма да говори, сър — обади се Коновър. — Особено ако е бил отгледан от тях. Смята се за чистокръвен апах, а те предпочитат да им отрежат езика, отколкото да предадат своите.

— Опасни врагове са — призна капитан Ванс, — но и те са хора като теб и мен. Жалко, че нашите раси не можаха да се научат да съжителстват в мир.

Винаги след това Клей Тагарт щеше да съжалява, че не бе опознал офицера малко по-добре и че не можа да направи нищо, за да го спаси, когато ги нападнаха.

А ги нападнаха още същата нощ, около дванадесет часа. Всички кавалеристи спяха дълбоко, с изключение на двамата часовои, а единият от тях дремеше на крак. Клей лежеше буден, втренчен в безбройните звезди, мислейки си как би искал да изживее живота си, ако трябваше да започне всичко наново. Внезапно чу една–единствена стъпка в мрака и погледна към часовоите, за да види дали и те са чули. Колкото и да беше невероятно, никой не я бе чул.

Клей бавно се претърколи на една страна, за да може да вижда пустинната местност западно от лагера. Огледа различните кактуси и другите растения, запаметявайки неясните им силуети. Минаха минути и един от силуетите промени вида си. Това стана бързо, толкова бързо, че Клей нямаше да забележи промяната, ако бе мигнал. Тогава разбра. Апахите идваха за него.

А дали е така, запита се той, когато в главата му се промъкна една тревожна мисъл. Ами ако това не са хората на Делгадито? Ако са други апахи, които могат да го убият така хладнокръвно, както и останалите кавалеристи? Всъщност по-лесно щеше да им бъде да убият него, защото ръцете и краката му бяха вързани. Той беше беззащитен.

Клей прехапа долната си устна, докато обмисляше дали да извика, за да предупреди кавалеристите. Погледна най-близкия часовой точно когато някаква тъмна фигура сякаш изникна от самата земя и обви часовоя с черни пипала. Повлече го безшумно в мрака и изчезна зад няколко мескити^[2].

Клей се изви и видя как вторият часовой бе сполетян от същата участ. Апахите действаха толкова бързо, че никой от кавалеристите не издаде звук. Той погледна капитан Ванс, спомни си за добротата му. Импулсивно отвори уста, за да го предупреди, ала викът му бе заглушен от едновременната стрелба на пет пушки. Пушечните изстрели раздираха мрака и всеки от тях поразяваше целта си.

Петима кавалеристи умряха както спяха. Още петима бяха застреляни, когато изскачаха от одеялата си. Други бяха улучени от безразборната стрелба на апахите. В лагера цареше бъркотия. Войниците крещяха, ругаеха и стреляха напосоки. Някои улучваха свои колеги.

Капитан Ванс беше от малцината, които бяха запазили хладнокръвие.

— Целете се добре! — викаше той, като тичаше между хората си с револвер в ръка. — Не се паникьосвайте! Залягайте и не хабете муниции!

Клей чу как един куршум се заби в земята на няколко сантиметра от главата му. Други свистяха над него. Смъртоносният кръстосан огън заплашваше всеки момент живота му и за да се спаси, той се помъчи да се добере до една гора от сагуаро^[3]. Беше изминал само два метра, когато една свирепа фигура изникна пред него.

Беше редник Уилямс с нож в ръка.

— Копеле! — кресна той и ритна Клей в рамото. — Приятелите ти няма да те спасят, ако зависи от мен! — Лицето му се изкриви от ярост, той се хвърли към него.

Клей видя как ножът замахна към лицето му, и ужасен отметна глава назад. Острието нарани гърдите му, не опасно, ала достатъчно дълбоко, за да потече кръв. Той се търкулна по хълбок и сви крака, опитвайки се да ритне Уилямс, но хитрият редник се метна наляво, направи финт, после отново насочи ножа към гърлото му. Клей отдръпна бързо тялото си назад, ала тъй като беше вързан, не можа да се отмести по-надалеч и острието го резна. Болка парна шията му.

— Не мърдай, дявол да те вземе! — изсъска Уилямс.

Тагарт обаче не се подчини. Подпря се на единия лакът, после на другия и успя да се отблъсне назад. Но така само забавяше неизбежното, и двамата го знаеха. Със злобна усмивка Уилямс се приближи за трети път. Този път нямаше да бърза да напада. Държеше ножа си ниско, готов за фаталния удар.

Клей никога не се беше чувствал толкова безпомощен, искаше му се да изреве, вбесен от капризите на жестоката съдба. Яростно ритна няколко пъти, ала Уилямс отбягваше краката му.

— Първо гърлото ти, после ушите ти. Искам ги за спомен!

Навред около тях боят кипеше, едностранен бой, защото, макар кавалеристите да ги превишаваха по численост, апахите имаха ясни мишени, а войниците нямаха.

Клей почти нищо не забелязваше. Беше твърде зает с мисълта как да спаси собствената си кожа. Редник Уилямс внезапно направи голяма крачка, за да заобиколи краката му, после се хвърли, коленете му се забиха в гърдите на Клей, сплескваше го под тежестта си.

— Ах, ти, гад такъв! — крещеше Уилямс, като вдигна високо оръжието си. — Това е за другите!

Смъртта гледаше Клей в лицето, същата смърт, която под различни маски рано или късно гледа всекиго в лицето. За характера му говореше фактът, че вместо да трепери или да се свива от страх, той гледаше предизвикателно кавалериста. Готов да посрещне удара му, отвърна с думите: „Върви по дяволите, мръсно копеле!“

Редник Уилямс се смрази, поразен, че чува английска реч. И в този миг на вцепенение от челото му изригна червен гейзер от кръв, месо и кости.

Клей изви главата си надясно, когато червеният порой опръска лицето и косата му. Една капка падна в ъгълчето на устата му и се процеди между устните му. Усети вкус на кръв, изплю се и когато вдигна очи, видя, че Уилямс се сгърчва бавно, сякаш тялото му беше чисто и просто една огромна кукла, чиито конци бяха прерязани. Тагарт направи опит да се отмести, да го отхвърли, ала редникът падна напряко през гърдите му, приковавайки го на място.

Кой знае откъде се появи друга фигура. Беше Делгадито с димяща пушка в едната ръка и с пистолет в другата. Той коленичи, извади нож и отмести Уилямс. Сетне бързо преряза въжетата на ръцете и краката на Клей и когато той седна, пъхна пистолета в ръката му и посочи сегуарото. После се изправи, обърна се и се включи в боя.

Толкова много неща се бяха случили и толкова бързо, че Клей трудно можеше да подреди мислите си, когато стана и тръгна към растителността. Груба ругатня почти зад него го накара да спре и когато се обърна, видя, че капитан Ванс тича към него с вдигната сабя.

— Недей! — изломоти Тагарт.

Офицерът не му обърна внимание. Сабята му разцепи въздуха, като едва не го обезглави. Ванс замахна отново.

Клей се дръпна бързо, завъртя се и отбегна трети удар. Онзи скочи, като размахваше яростно сабята, принуждавайки го да отстъпва, ала където и да отидеше, офицерът все го следваше. Вместо да се приближи до кактуса, Клей бе изблъскан в центъра на боя, което увеличаваше рисковете да го улучи куршум. „Недей!“ — повтори той последния си призив. Дали Ванс го чу или не, нямаше значение, защото в следващия миг сабята замахна отгоре така, че щеше да разцепи Клей от рамото до гърдите.