Любен Дилов
Поет и философ

Бегло е познанството ми с Адриан Рогоз — един спокоен, деликатен мъж с приветливо лице и кротък поглед. Бях чел от него само една-две новели, така че сега и аз, както повечето български любители на фантастиката, фактически за първи път вземам в ръцете си книга от този виден румънски писател. И първото, в което се убеждавам, е стародавната истина, че талантливият автор винаги отразява и себе си, дори в такъв жанр като фантастиката. Разбира се, когато тя е творчество, а не занаятчийско съчинителство.

Прелиствайки страниците на тази подборка, аз навсякъде отново виждам самия Адриан Рогоз — какъвто съществува в мен от малкото, което знам за него.

Роден през 1921 г. в Букурещ, той отрано остава сирак и е принуден сам да си вади хляба, вместо да учи, та гимназия успява да завърши едва след освобождението на Румъния от фашизма. Записва се да следва философия, но отново житейските неволи му пречат да й се посвети изцяло и той работи като журналист в различни вестници. Философията обаче си остава трайна негова любов, за което съществува и едно почти куриозно доказателство: той все пак завършва следването си и макар и на петдесет години, макар и вече известен писател, написва дипломната си работа върху някои проблеми на семиотиката. А с философия и семиотика продължава да се занимава и до днес, участвувайки с научни публикации в специализираните издания. Към края на шестдесетте години дори открива метод за графично представяне на всякакъв текст и по-специално на поезия.

Това, естествено, не е случайно, защото Рогоз дебютира в литературата още през 1944 г. като поет, като поет е приет в Съюза на румънските писатели, а и не възнамерява да се отказва от поезията. През миналата година той отбеляза своята шестдесетгодишнина с нова стихосбирка.

Поезия и философия! — от тяхната амалгама формува Рогоз своята фантастична проза, често пренебрегвайки дори някои закони на жанра. Ето защо читателят няма да срещне в тази книга обикновените прийоми на масовата „научна фантастика“ с нейните смайващи загадки и повече или по-малко банализирани приключения. Тук научните моменти имат стойност на действителна наука, а увлекателността е индуктирана от високоволтовото напрежение на мисълта. И не толкова тайните на Вселената са обект на авторските му дирения, колкото тайните на оня космос, който е затворен в черепната кутия на човека. Рогоз се стреми да проникне в него, както микроскопичният електронен изследовател Джеми от новелата му „Ориана, аз и Джеми…“

Какво е творчеството, за какво служи изкуството, що е съдба, кое е случайното и кое закономерното в живота на човека, който сякаш е обречен вечно да „бяга през пространството и времето“, за да падне на колене, повече или по-малко отчаян, пред „олтаря на боговете на вероятностите“… Такива са идеите-проблеми, с които ни конфронтира във фантастиката си Адриан Рогоз — някои от най-мъчните проблеми на онтологията. И го прави не за да ни забавлява, а да ни накара сами да търсим решения за тях.

Не е лека такава фантастика. Тя изисква усилие да се приобщиш към нейните усилия да се докосне до необикновеното и необяснимото. Изисква още сам да опоетизираш мисленето си, ако искаш да станеш съпричастен на исконния човешки устрем към истините. Защото в крайна сметка поезията е най-силното ни оръжие спрямо необяснимото и най-ефикасната противоотрова на онова, с което делникът умъртвява душите ни.

Тези силни качества на фантастиката на А. Рогоз ни карат да бъдем по-снизходителни към някои нейни формални слабости — прекалената обстоятелственост на места, предългите директни диспути на героите, композиционната аморфност. И няма да бъдем оригинални в това „снизхождение“, защото само разказът му „Олтарят на боговете на вероятностите“ е преведен на руски, английски, френски, немски, холандски, унгарски, италиански и японски и е получил наградата на Европейската асоциация на приятелите на фантастиката — Еврикон — през 1972 г.

В едно свое писмо до мен Адриан Рогоз се оплаква, че много се е трудил в областта на научната фантастика, но продукцията му била незначителна (освен десетина разказа и две повести той има и един роман — „Човек и призрак“) и че бил стигнал до комичното положение преводите му да бъдат повече от разказите, които е написал. Аз още не съм отговорил на това писмо, но бих могъл да му пиша — не за утешение, разбира се, а като букварна истина, — че никак не е важно колко си казал, а какво си казал. И съм убеден, че сериозният български читател на фантастиката ще посрещне със същите чувства появата на Адриан Рогоз и на български език.