Мери Грант
Една пролет в Париж (3)

III

С влизането си в магазина Жаклин мигновено се почувства върната обратно в Ню Йорк, Бостън или Чикаго. Гигантските размери на търговските зали, огромното и необозримо предлагане, различието и многообразието на стоките, непрекъснатото въздействие на рекламите от високоговорителите, приканващи купувачите да не изпускат тази или онази възможност — всичко се различаваше от магазините в нейната родина само по това, че тук се говореше на френски, а не на английски.

Жаклин се изкачи на първия етаж по един от ескалаторите и се отправи безцелно към щандовете, по чиито рафтове стотици парфюми на международни производители чакаха своите купувачи. Тя спря пред един и плъзна поглед по изложените шишенца — само тук навярно бяха повече от сто.

Младата американка продължи нататък. На втория етаж бяха изложени спортни стоки и модни дрехи за свободното време. Тя мина покрай няколко щанда, на които бяха показани модерни неофициални костюми в тропически стил. После погледът й попадна на интересен вид светли, пъстри блузи, които веднага й харесаха. Приближи се и сравни два особено красиви модела. Единият имаше пъстър хавайски мотив с щамповани цветове, другият беше в кремав тон, доста по-незабележим, но не по-малко хубав от първия.

Няколко млади жени се приближиха и започнаха шумно да обсъждат блузите. Жаклин тъкмо беше решила да купи кремавия модел, когато една от жените взе няколко блузи от закачалките и с висок глас повика продавачката. Тя бързо дойде и заведе младата дама заедно с нейните приятелки до най-близката каса.

Жаклин остана пред щанда още известно време.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Продавачката се беше върнала от касата и я гледаше въпросително.

— Не, благодаря. Всъщност исках да си купя модела в пастелен цвят, но…

— … току-що го купи другата жена.

Жаклин кимна.

— Трябваше по-бързо да се реша.

— Наистина — отвърна продавачката малко оперено и се отдалечи.

Американката погледна след нея и преглътна. След това се върна при единия от огромните ескалатори и отново слезе на първия етаж.

Известно време постоя неподвижна до входа на магазина, после натоварените с покупки клиенти постепенно я избутаха встрани.

Изведнъж изпита желание да напусне това място колкото се може по-скоро.

След кратък миг на размисъл реши да се върне по пътя, по който бе дошла дотук с таксито, поне до Сена. Там искаше да седне на слънце, да се наслаждава на хубавото време и да наблюдава хората от някоя пейка.

Тя пресече улицата, изчака на едно кръстовище, докато светофарът светне зелено, а после зави по улица „Скриб“, която минаваше край Операта.

Докато беше в таксито, разстоянието от Сена до магазина й се стори много кратко, но сега трябваше да установи, че се касае за доста дълга отсечка. Тя вървя час и половина, докато най-накрая отдалеч съзря сивата стена, която по продължение на реката отделяше улицата от нея през целия град.

Междувременно слънцето се бе издигнало по-високо и Жаклин беше изненадана колко топли бяха лъчите, които докосваха кожата й. Като че ли пролетта наистина искаше да покаже силата си и да измести зимата окончателно.

Младата американка се разхождаше по улицата край кея и наблюдаваше хората, които идваха срещу нея. Беше учудена от това колко много чужденци имаше в Париж. Не бе знаела, че френската столица е също сплав от най-различни националности, както големите градове в родината й.

Тя стигна почти до кея „Селестен“. Бяха изминали почти три часа, откакто излезе от магазина. Неусетно времето бе отлетяло и ако ударите на часовника на една църковна кула не й бяха напомнили за това, вероятно още дълго щеше да следва течението на реката и просто да размишлява.

Жаклин спря, отброи ударите и погледна ръчния си часовник, сякаш не вярваше, че времето вече толкова е напреднало.

„Всъщност е време за обяд“ — помисли си тя и в същия момент усети, че действително е огладняла. Огледа се и реши да прекоси Сена при следващия мост и да потърси ресторант на отсрещната страна.

Пътят се оказа малко по-дълъг, отколкото бе предположила в началото, тъй като трябваше да мине и през острова Св. Луи — един от островите, които прекъсват течението на Сена и ежедневно се посещават от хиляди туристи.

Най-после стигна до другия бряг на реката. Тук дузина ресторанти, кафенета и бистра забавяха пътя на пешеходците. Проблемът на минувачите явно не беше в това да намерят място в някое от заведенията, а да си изберат нещо от изобилието на предлагането.

Жаклин престана да бърза и първо мина по цялата улица. Когато поиска да пресече една малка странична уличка, видя няколко по-малки бистра. Тъй като там движението беше значително по-слабо, до известна степен мястото беше по-приятно за обяд на открито.

Младата американка избра едно намиращо се малко по-навътре бистро, над което висеше почти ръждясала табела с надпис „При Пепито“.

Пред витрината, върху която съдържателят беше написал менюто съвсем обикновено с тебешир, бяха разположени около дузина маси и двойно повече столове. Повече от половината места бяха заети. По-голямата част от гостите бяха млади, едва ли над двадесет години. Жаклин знаеше, че Сорбоната се намира съвсем близо и не беше трудно да се досети, че тези младежи са студенти. Но и по-възрастни хора бяха дошли при Пепито — една почти осемдесетгодишна жена седеше на един от столовете и хранеше кучето си с остатъците от лучена супа, две трети, от която беше изяла самата тя. През няколко маси също толкова стар мъж се беше задълбочил във вестника си и само от време на време вдигаше поглед, за да вземе чашата си с абсент или да види кой влиза в бистрото или излиза.

Жаклин седна на свободна маса, остави дамската си чанта пред себе си и огледа предлаганите ястия върху витрината на заведението.

Не й беше трудно да избере. След като веднъж Николет й беше сервирала буйябес, тя остана толкова възхитена от този френски рибен специалитет, че го предпочиташе пред всяко друго ястие.

Пълен, набит мъж с къса кожена престилка, чието теме блестеше на обедното слънце в светлорозово, излезе с табла в ръка от бистрото и отиде до съседната маса. С темпераментна елегантност той поднесе питиетата на две млади жени, мигновено избърса няколко невидими прашинки от покривката и с полузавъртане се обърна към новия си гост.

— Какво ще желаете да ви донеса, мадам? — попита той, докато с дясната си ръка оправи няколко подложки за бира до пепелника.

— Порция буйябес, ако обичате.

— С най-голямо удоволствие, мадам.

След още едно полузавъртане, намествайки молива зад дясното си ухо, съдържателят отново изчезна вътре в бистрото.

Жаклин се отпусна на стола си и се облегна назад. Лек ветрец погали косата й и тя за момент затвори очи.

Откъслеци от разговори напираха към ухото й.

— … кои нови имаш предвид? Толкова много започнаха…

Разговаряха двете момичета от съседната маса.

— … всички говорят най-много за американеца. Забравих му името…

Жаклин усети мириса на рибена супа.

— … Дантон ли имаш предвид? Мъжът от Бостън?

Младата американка отвори очи и колкото се може по-незабележимо погледна към двете момичета.

— … при всички случаи ще отидем още веднъж. Само още не знам…

Жаклин се изправи на стола си. Не си спомняше да ги е виждала двете на приема в апартамента й.

— Мадам, вашата буйябес.

При внезапната поява на съдържателя до масата й тя се почувства неловко. Поблагодари набързо, а след това изцяло се посвети на супата си.

Възрастна съпружеска двойка се настани на съседна маса. Тъй като мъжът явно чуваше трудно, жена му разговаряше с него на толкова висок тон, че Жаклин не можа да разбере вече нищо от разговора на студентките.

Рибената супа беше действително превъзходна. Жаклин изпразни купата до дъно, като при това изяде и трите филийки бял хляб, които съдържателят й беше оставил върху една чинийка на масата. Тъкмо искаше да постави съдовете леко встрани, когато изведнъж чу зад себе си познат глас.

— Здравейте, добър ден.

Тя се обърна.

Беше студентът, с когото беше разговаряла на приема на съпруга й.

За миг като че ли не беше ясно кой от двамата е по-изненадан, тъй като поздравът му явно не бе отправен към нея, а към двете млади момичета, които преди няколко минути обсъждаха професор Дантон.

Жаклин и младият мъж се гледаха един друг, оставайки за момент неподвижни, а след това и двамата се засмяха.

— Добър ден, мадам — студентът се приближи до масата й. — Наистина съм изненадан, че ви виждам тук.

Жаклин отмести дамската си чанта встрани.

— Не искате ли да седнете? — предложи тя.

— С удоволствие — младият мъж седна срещу нея. — Много неща бих предположил, но да ви видя тук две седмици след нашия разговор е наистина случайност.

Жаклин го погледна. Беше със същия пуловер като при първата им среща.

— Често ли идвате тук?

— Разбира се. Почти всеки обяд. Тук в района няма никой, който да може да се конкурира с Пепито.

Той хвърли поглед към съдържателя, обслужващ в момента възрастната съпружеска двойка.

Пепито направи само един знак с ръка и студентът кимна.

Жаклин се усмихна.

— А сега първо трябва да ми обясните какво ви накара точно по обяд между хилядите бистра да изберете това тук — каза студентът.

— Какъв отговор искате — подробен или кратък?

— Първо подробен.

— Е, добре. Тази сутрин отидох до улица „Ла Файет“ и известно време се задържах в един от големите магазини. После оттам се разходих до Сена и просто повървях направо. Накрая няколко камбанни удара ми напомниха, че е време за обяд. След това прекосих реката, преминах от тази страна и се огледах за някое заведение. И тъй като ресторантите край кея са изложени на уличния шум, реших да дойда тук.

Студентът кимна.

— А сега и краткия отговор.

— Беше просто една случайност.

Той се засмя.

— Един мой приятел твърди, че всичко в живота ни било предопределено. Че изобщо не съществува случайност, а всяко събитие е верига от случки, които се разиграват в поредица от причина и следствие.

— Тогава с удоволствие бих чула неговите обяснения за взаимовръзката между случките от тази сутрин.

Той нареди четири подложки за бира една до друга и посочи първата.

— И така, да започваме. Първата подложка сте вие, когато тази сутрин сте била вкъщи.

Той вдигна поглед и се ухили малко смутено. След това продължи:

— Втората, това сте вие в магазина. Третата сте вие по време на разходката и накрая четвъртата ви показва тук, при Пепито, на една маса с мен.

Жаклин гледаше, изпълнена с очакване.

— А сега само трябва да ми кажете какво ви накара да отидете от тук до там и от там до другото място… — той прокара ръка по подложките.

Жаклин спря поглед върху първите две и изведнъж мислите й се върнаха назад. Не, не беше случайност, че излезе от апартамента и си хвана такси. Имаше причина.

След това атмосферата в магазина — студената неонова светлина и многото хора, сред които се чувстваше толкова самотна… Не, действително не беше случайност…

— Да говорим за нещо друго.

Думите на студента я изтръгнаха от мислите й. Той отново подреди подложките една върху друга и избута купчината встрани.

Съдържателят на бистрото се приближи до масата и му поднесе сандвич и две кафета. След това го погледна въпросително и посочи втората чаша кафе.

— Нали така?

— Да — студентът постави едната пред Жаклин. — И вие искате, нали?

— Да, с удоволствие. Много благодаря.

Едва ли бяха минали и пет минути, и младият мъж беше погълнал обяда си и остави празната чинийка в средата на масата. След като придърпа чашата с кафе към себе си, забеляза, че Жаклин го беше наблюдавала през цялото време.

— Извинете — каза той и се усмихна малко смутено, — но за съжаление тази сутрин пропуснах да закуся.

— Няма нужда да се извинявате. — Жаклин отпи от чашата си. — И какво ангажира вниманието ви така, че съвсем забравихте да хапнете нещо?

— Причината е, че вчера цял ден рисувах и забравих да си купя нещо за ядене. Когато тази сутрин погледнах в хладилника, там властваше абсолютна празнота.

Младата жена се засмя.

— Изглежда наистина вземате рисуването на сериозно.

Той я изгледа учудено.

— Не ми ли вярвате?

— О, напротив, но…

— Но?

Тя се запъна.

— Е, може би не съм възприела нещата точно така, както сте ги мислил.

— Вече разбирам.

— Какво разбирате? — Жаклин започна да играе с халката си с пръстите на лявата си ръка.

— Че сте ме сметнала за един от тези, които по партита и коктейли се мъчат да се престорят на отдадени на изкуството художници, а в действителност не са нищо друго, освен артисти, временно вмъкнали се в тази роля, само за да впечатлят съпругата на своя професор.

— О, не — тя енергично поклати глава. — Не бива да ми приписвате това. Със сигурност не сте ми направил такова впечатление. Съвсем определено не.

Студентът не отговори. Той не откъсваше очи от нея.

— Наистина сте много красива — каза тихо. — Особено когато чувствата придават по-интензивен израз на лицето ви.

Тя беше изненадана от внезапния обрат на разговора.

— Аз… всъщност…

— А когато сте смутена, очите ви имат много особено излъчване. Един вид безпомощност, която се рисува много, много трудно, без да навлезеш в кичозното.

Жаклин търсеше подходящите думи, но просто не се сещаше.

— Но най-красива сте, когато сте тъжна. Както неотдавна на приема, когато стояхте сама.

Той взе чашата си и бавно я поднесе към устните си. След като отново я беше оставил, продължи:

— Всъщност още същата вечер направих малка скица. Може би някога ще мога да ви я покажа.

Жаклин вдигна глава.

— Вие сте ме рисувал?

— Не. Само скица с молив. Но очите ви просто не ме оставиха на мира, докато не ги пренесох върху листа.

Особено чувство обхвана младата американка, усещане, което отдавна вече не познаваше.

— Жалко, че не съм знаел, че днес ще се срещнем тук. Иначе щях да я донеса и да ви я подаря.

— Много мило от ваша страна. Наистина много мило.

Тя изведнъж разбра какво изпитваше към него — благодарност. Макар че се бяха срещнали само един-единствен път и се беше стигнало само до повърхностен разговор, той я беше нарисувал, просто защото си е спомнил за нея и тя не му е била безразлична.

Жаклин разполагаше с цяла папка портрети, които й бяха нравили през изминалите години. Но тя не чувстваше никаква вътрешна връзка с тези картини. Те не я стопляха, бяха й безразлични. Това бяха работи на студенти на съпруга й или на близки художници, които бяха искали да доставят радост на нея или на господин професора. И точно там беше разликата между неговата скица и картините на другите — докато те преследваха някаква цел, гледаха на изкуството си като на средство да осъществят своите планове, той беше направил тази скица само за себе си. И беше нарисувал Жаклин само заради нея самата.

Лек ветрец подухна косата й и тя махна с ръка едно кичурче от челото си.

— Може би имате желание да се поразходите още малко? — попита студентът, след като известно време я беше наблюдавал мълчаливо. — След няколко минути слънцето ще се издигне толкова високо, че тук ще стане хладно. Край реката ще имаме възможност да му се насладим още малко.

— С удоволствие — съгласи се тя.

— Тогава да тръгваме веднага. Сена и слънцето ни очакват.

— Мисля, че в досегашния си живот съм бил много щастлив. Моите родители, доколкото си спомням, никога не са се опитвали да ме насилват в определена насока. Оставиха ми свободно пространство и всъщност винаги ме окуражаваха в това, което правех или исках да правя.

Едно врабче кацна на кейовата стена до Жаклин и студента и наклони главичка встрани.

— Родителите ви също ли живеят тук в Париж?

Той поклати глава.

— Не, баща ми почина преди няколко години, а след смъртта му майка ми се премести при сестра ми в Руан. Но преди това живяхме тук в града — в четиринадесети район.

Жаклин кимна.

— Но мисля, че най-голямото ми щастие се състоеше в това, че съвсем отрано вече знаех какво всъщност искам да направя. Имам много приятели, които завършиха училище заедно с мен. Почти всички изведнъж се изправиха пред въпроса „А сега накъде?“ Никой от тях нямаше ясна и точна представа за това какво очаква от живота си. При мен я нямаше тази несигурност. Доколкото мога да си спомня, аз винаги съм искал само едно.

— Да станете художник — Жаклин му се усмихна.

Студентът кимна и погледна водната повърхност, която блестеше на светлината на следобедното слънце.

— Още като дете често минавах по някой от кейовете, сядах на кейовата стена с блок в ръка и се опитвах да пренеса всичките си впечатления върху листа.

Той посочи една от статуите, издялани от камък, които прекъсваха стената на неравномерни разстояния.

— Често седях там отсреща.

Жаклин погледна в посочената посока.

— Една вечер случайно чух разговор между родителите ми. „Жилбер — каза майка ми, — днес следобед видях Жан-Марк. Седеше на стената на Сена с блок в ръка и часове наред само рисува. Представи си — момче на тринадесет години! Не играе с другите деца на неговата възраст, а седи там като отшелник и рисува. Това просто не е редно!“

— И какво отговори баща ви? — попита Жаклин с интерес.

— Той каза: „Преди всичко за едно тринадесетгодишно момче е редно да прави това, което смята за правилно, а не това, което майка му нареди. Щом момчето иска да рисува, тогава да рисува. Ако поиска да играе с другите деца, да го направи. Но винаги при условие, че той самият го желае“.

Тя се засмя.

— Изглежда баща ви наистина е бил мъдър човек.

— Да. Той беше само един обикновен пощенски раздавач, но мисля, че знаеше нещо за живота. Често си спомням разговорите, които водех с него.

— Имате ли братя или сестри, Жан-Марк?

Студентът учудено обърна глава към Жаклин.

— Вие знаете името ми?

— Току-що сам го споменахте пред мен.

— Ах, да.

— За миг спомените така ви грабнаха, че изобщо не забелязахте.

Жан-Марк кимна.

— Съжалявам. Съвсем забравих да ви се представя.

— Това са излишни формалности. Те нямат никакво значение. В живота съществуват толкова по-важни неща.

— И аз смятам така. Но тъй като сме на тази тема, да ви кажа и цялото си име. Казвам се Жан-Марк Дювал.

— За американския слух всички френски имена звучат много хубаво.

Жан-Марк започна да се смее.

— Дювал определено не е особено оригинално. Само в този град има около хиляда човека, които се казват така.

Той се обърна и облегна гръб на кейовата стена.

— Но сега и вие трябва да ми кажете името си.

— Надявам се не очаквате някое звучно американско име. Всъщност родителите ми са ми дали френско, и се страхувам, че то е толкова оригинално, колкото и фамилията ви.

— Нека да отгатна. Коя е първата буква?

— „Ж“.

Той помисли известно време, после я погледна.

— Баща ви да не е бил почитател на Наполеон?

Жаклин се сепна за миг, а после се засмя.

— На грешен път сте, Жан-Марк. Не се казвам Жозефин.

Той вдигна ръка и се почеса по брадата. Изведнъж очите му светнаха.

— Жаклин — произнесе той и повтори името. — Жаклин!

Американката кимна.

— Смятам, че името ви притежава най-важното качество за едно име — тихо каза Жан-Марк.

— И какво е то?

— Подхожда ви.

Тя погледна към водата.

— И какво общо има между името ми и мен самата? В какъв смисъл си подхождаме?

Жан-Марк замълча. Погледът му проследи полета на една чайка, която се спускаше на известно разстояние от кейовата стена. След това бавно се обърна към Жаклин.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Просто намирам, че името Жаклин подхожда на очите ви, на гласа ви и на вашата същност.

Тя благодари с усмивка за комплимента, който й беше направил.

— А сега трябва да ми разкажете още мъничко за себе си. Иначе ще знаете всичко за мен, а аз за вас, нищо — добави той.

Американката се засмя и хвана един клон, който стърчеше пред нея на кейовата стена. Помълча известно време, след това се взря в очите на младия мъж.

— Какво искате да знаете?

Той се подпря на лакти и се наведе леко напред, за да може да вижда по-добре водите на Сена.

— Какво очаквате в бъдеще. Коя е най-голямата ви мечта. От какво се страхувате, какво харесвате най-много.

Жаклин го погледна изненадано. Тя очакваше да я попита откъде идва, дали харесва Париж, какво я е накарало да следва изкуство и да се омъжи за професор по изкуствата. Не бе допускала подобни въпроси.

— А това, което ме интересува най-много, е…

— Какво?

— За какво си мислите сега в момента. В този миг.

Жаклин оправи без причина яката на блузата си.

— Малко съм изненадана — призна тя.

— От какво?

— От въпросите ви.

Жан-Марк се огледа.

— Прекалено лични ли са?

Тя се замисли.

— Съвсем различни от тези, които очаквах.

— Откъде идвате? Какво правите тук? Имаме ли случайно общи познати? Това ли са въпросите, които очаквахте?

Жаклин прехапа устни.

— И какво ще науча за вас, ако знам отговорите на тези въпроси? Ще ми станете ли по-близка?

Той се обърна и се облегна на стената.

— Имате право — съгласи се Жаклин.

Млада двойка, хваната под ръка, мина покрай тях.

— Но ми е трудно да отговоря на въпросите ви — добави.

— Как така?

— Защото, честно казано, не знам какво очаквам от бъдещето.

— Нима нямате никакви мечти? Понякога, когато сте сама, не си ли представяте нещо, което искате някога да се сбъдне? Не съществува ли нещо, което да желаете с цялата си душа?

Жаклин преглътна.

„О, напротив — помисли си. — Толкова много неща желаех. Имах толкова много надежди и дълго вярвах, че един ден ще се сбъднат. Но междувременно…“

— Не искате да говорите за това, нали?

Гласът на Жан-Марк беше нежен и спокоен.

Жаклин го погледна.

— Съжалявам — каза тя.

— Разбирам.

Изведнъж младата американка се бе почувствала безкрайно сама. Въпреки че харесваше младия студент го чувстваше толкова близък, между тях, изглежда, внезапно бе изникнала бариера, която не можеше да преодолее.

— Дайте ми малко време — каза тя — и ще отговоря на всичките ви въпроси.

Очите на Жан-Марк светнаха.

— Това означава ли, че ще се видим отново?

Директният му въпрос я изненада.

— С това не исках да…

— Моля ви! — той положи длан върху ръката й. — Сега просто не бива да се измъквате.

Жаклин усети как всичко в нея се преобърна. Чувствата й приличаха на листо, което, понесено от вятъра, се върти из въздуха.

Тя усещаше дланта на Жан-Марк върху ръката си и искаше той да не я пуска.

— Добре — кимна му. — Ще се видим отново.

Студентът все още я държеше здраво.

— Кога?

— След седмица? Отново при Пепито.

— Пак по обед — предложи Жан-Марк. — Така ще имаме време да разговаряме целия следобед.

— Дадено.

— Ще ви донеса скицата — той пусна ръката й.

Младата американка се усмихна и замълча. Група туристи идваха по улицата и шумно обсъждаха забележителностите, които току-що бяха посетили.

— Мисля, че трябва да тръгвам — каза Жаклин накрая.

— Ще ви изпратя до таксито.

Не след дълго стигнаха до пиацата.

— Жалко — студентът бе разочарован. — Надявах се тази вечер всички таксита в Париж да са заети.

Жаклин се засмя.

— Скоро ще се видим отново. Една седмица минава бързо.

— Надявам се.

Жан-Марк и отвори вратата, застана до колата и я погледна с тъмните си, сериозни очи. После вдигна ръка, докато таксито бавно потегли.

„Тя наистина е прекрасна“ — помисли си той и си спомни думите, които й бе казал в бистрото:

— Но най-красива сте, когато сте тъжна…