Мери Грант
Една пролет в Париж (11)

XI

Рупърт Дантон прокара ръка през сребристосивата си коса, разкопча най-горното копче на ризата си и се изкашля. Без да удостои Жаклин с нито един поглед, влезе в голямата дневна, спря до вратата и я отвори демонстративно.

Тя разбра жеста му и влезе в стаята.

Там й се стори толкова студено, сякаш преди няколко дни бе започнала зимата.

Рупърт отиде до малък шкаф, завъртя ключа, отвори вратичката и с високо вдигнати вежди надникна в барчето.

— Едно уиски?

— Не, благодаря — тихо каза Жаклин и седна на дивана.

Той леко кимна, сякаш искаше да й покаже, че я е разбрал, и извади тумбесто тъмно шише. С рязко движение на ръката отстрани капачката, напълни чашата си до половината и остави бутилката обратно. Преди отново да затвори барчето, взе от кутията за лед няколко кубчета и ги пусна в питието си.

После бавно се обърна и седна на своето кресло до малката масичка. След една стабилна глътка остави чашата обратно и обърна лице към жена си.

— Мисля, че няма нужда да ти обяснявам колко неудобно ми стана на прием като днешния да науча от една асистентка, че в мое отсъствие жена ми се забавлява с един от студентите.

Гласът на Рупърт беше тих, а той говореше както винаги ясно и спокойно. Но в думите му се долавяха хладни нотки.

Жаклин имаше чувството, че всички възприятия се размиха пред очите й, и че гласът на мъжа й достигаше до нея сякаш много отдалеч.

— Всъщност даже съм благодарен на мадмоазел Родие за това, че ми каза, макар че можеше да го направи под по-друга форма. Действително бе излишно да споменава за срещата ти с този студент пред декана на университета.

Той се облегна назад в креслото си.

— Все пак е добре човек да научава такива неща, преди да са станали достояние на всички и хората да са започнали да ги обсъждат навсякъде — начинът, по който говореше, показваше, че дълбоко в себе си се чувстваше наранен. Реагираше, като самият той нараняваше. — Може би ще можеш да кажеш няколко думи в своя защита. Вероятно съществува някакво обяснение на това, че жена ми се забавлява зад гърба ми с ученици.

Жаклин преглътна.

— Много съжалявам — започна тя и се надигна. — Преди всичко за начина, по който си разбрал. Не исках това — Рупърт взе чашата си и отпи още една солидна глътка. — Всъщност мисля, че мадмоазел Родие само се е опитала да ни използва един срещу друг, защото самата тя ти е хвърлила око.

— Можеш да си спестиш страничната маневра и да пристъпиш към същността — каза той с ледена усмивка. — Предполагам, няма да отречеш, че си била с това момче в бистрото.

— Не — спокойно отвърна Жаклин.

— В такъв случай с интерес очаквам обяснение на поведението ти.

Той отново остави чашата си. Изглежда се наслаждаваше на ситуацията, в която той беше обвиняващ, а тя обвиняема.

— Аз и Жан-Марк…

— За този студент ли говориш?

Той произнесе думата „студент“ с арогантно пренебрежение.

Жаклин не се обезкуражи.

— Вече съм се срещала с Жан-Марк много пъти. И то не само в бистрото.

Тя изглеждаше почти радостна, че бе успяла да изрече тези думи.

— Запознах се с него тук на приема, а четиринадесет дни по-късно съвсем случайно се срещнахме в града.

— Забравяш, скъпа, че Париж е милионен град. Вероятността за случайна среща е доста ограничена.

Жаклин пое дълбоко въздух и се опита да запази спокойствие след язвителната му забележка.

— Срещнахме се в същото бистро, в което преди няколко дни ни видя вашата мадмоазел Родие. След това се разходихме край Сена и много дълго разговаряхме.

— Мога ли да знам за какво си говори жена ми с някакъв ученик?

— Жан-Марк е художник и студент. Думата „ученик“ не му подхожда.

— Не се отклонявай от темата — в гласа му се бе прокраднал едва сдържан гняв.

— Разговаряхме за различни неща. Между другото той ми разказа как е започнал да рисува, какви са плановете му…

— Говорихте ли за мен?

Жаклин погледна мъжа си. За миг без малко да се разсмее заради суетата му, която го караше в подобна ситуация да зададе такъв глупав въпрос. Но това беше Рупърт Дантон — мъжът, който дори в такова положение мислеше първо за себе си.

— Не сме споменавали името ти.

Рупърт я погледна хладно. Тя се изкашля и продължи:

— Не знам дали има смисъл да ти разказвам за по-нататъшното развитие на връзката ни. Бих искала само…

— Не бива да спираш там, където започна да става интересно, скъпа.

— Намирам начина, по който ме разпитваш, за неприятен.

— Бих казал, че по-скоро поведението ти заслужава думата „неприятно“. Или се лъжа?

Жаклин отчаяно поклати глава. Стисна ръце и се опита да преглътне гнева си. Разговорът протичаше точно така, както си го представяше в таксито. Рупърт държеше конците в свои ръце и я командваше като кукла.

— Значи не сте се срещали само в бистрото и по време на екскурзийките си край Сена — той я погледна право в очите.

— Не. Била съм в жилището на Жан-Марк.

Рупърт пое дълбоко въздух. Лицето му пребледня.

— Значи си хукнала след това момче? И ми го съобщаваш просто така?

— Искам да научиш истината. Не желая да те лъжа.

С пръстите на дясната си ръка тя започна да мачка лявата.

— Всъщност не съм „хукнала“ след Жан-Марк, както каза ти.

— Сигурно той те е повлякъл, принудил те е да отидеш с него, или…? — Рупърт търсеше подходящите думи.

— Отидох по собствено желание.

— И се забавлява с него в стаята му, така ли?

Жаклин замълча.

— Попитах те нещо!

Гласът му беше силен и възбуден.

— Не ме попита, а констатира. Дори подборът на думите ти показва, че не се разбираме.

— Исках само да зная…

— … дали съм спала с него? — довърши тя, гледайки го право в очите.

Професорът кимна.

— Да — тихо каза Жаклин, без да сваля поглед. — Спах с него.

Мъжът й я погледна смаяно.

— И го исках. И беше хубаво, прекрасно. Защото аз обичам Жан-Марк.

Очите на професора изразяваха чист ужас от последните й думи.

— Ти… ти се осмеляваш…

Трябваше му цяла минута, за да преодолее изненадата си. Накрая стана и отиде до прозореца.

— Имаш ли ум в главата си? — изсъска той през зъби. После се обърна и я погледна. — Сигурно напълно си се побъркала.

— Защото обичам друг мъж ли?

Рупърт направи крачка към нея. Очите му се присвиха и той стисна устни.

— Само не ми се прави на Светата Дева — изкрещя той. — Не ми се преструвай, че си срещнала любовта в най-чистия й вид и че просто си станала нейна жертва. Ти не си нищо друго, освен… — той се колебаеше дали да изговори думата.

Жаклин спокойно поклати глава.

— Не, Рупърт. Не съм такава. И преди всичко нямаш право да ми отправяш подобни упреци.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не аз съм тази, която отсъства няколко пъти в месеца, която прекарва съботите и неделите си по разни художествени изложби, които отдавна са минали, и която постоянно се нрави, че има съвещания, за да се срещне с някого зад нечий гръб.

Думите й го уцелиха.

— Всичко това са само евтини странични маневри — Рупърт направи отбранително движение с ръка. — Нищо друго, освен измишльотини — той се облегна с гръб на стената. — И тъй като ми подхвърляш подобни намеци — защо ти не ми каза за новата си връзка? Защо трябваше да разбера за нея на приема? Пред всички професори? От устата на моя асистентка!

Гласът му почти премина във фалцет.

— Исках да ти кажа, Рупърт. Исках да ти кажа тази вечер.

Той избухна в гръмък смях.

Жаклин смутено гледаше в пода. Знаеше колко недостоверно звучеше това.

— Значи жена ми искала тази вечер след приема в Сорбоната да ми открие, че е използвала отсъствието ми, за да се задоволява с един от студентите ми в леглото му.

Смехът му не спираше.

Изведнъж Рупърт се обърна към нея.

— Поне добър ли беше? Покажа ли ти някои нови трикове? Беше ли…

— Моля те — прекъсна го жена му.

— А, така значи — каза той цинично, — при това сте си говорили за живопис. За кого? За църковните картини на Шагал? Или по-скоро ви беше до баталните сцени на Гоя?

Жаклин поклати глава.

— Недей да мърсиш всичко.

— По-скоро имам чувството, че наричам нещата, които ти явно не произнасяш с удоволствие, със собствените им имена.

Жаклин затвори очи и реши каже и останалото, което бе запланувала.

— Искам да ти съобщя и друго нещо, Рупърт. Искам да се разделя с теб.

Рупърт Дантон явно не беше допускал подобно развитие на нещата. Циничната му усмивка замръзна на устните му. Той стоеше като вцепенен до стената и гледаше Жаклин.

— Искаш…

Тя кимна.

— Правилно ме разбра. Напускам те. Не те обичам вече.

— Искаш да отидеш при него…

— Да. Искам да живея с него.

С тези думи сякаш свали огромен товар от раменете си.

Мъжът й все още не намираше думи.

— През последните години направих груба грешка — каза Жаклин. — И я разбрах, когато срещнах Жан-Марк. В годините, през които живяхме заедно, се отклоних в посока, в която не исках да тласна живота си. Ние двамата постепенно се отдалечавахме един от друг. Опитах се да намеря удовлетворение в работата, но не ми се удаде. И постоянно се питах защо не съм истински щастлива до теб. Днес знам. Винаги съм търсила решението не там, където трябва. Надявах се, че ще го намеря в главата си, но едва срещата с Жан-Марк ми показа, че го нося тук — Жаклин посочи сърцето си — И затова днес вземам това решение. Искам да започна живот, да положа ново начало. Знам, че разумът ми ме предупреждава да внимавам с това решение, че ме изпълва със страх, що се отнася до последиците. Но въпреки това съм готова да последвам гласа на сърцето си.

Рупърт отиде бавно до креслото си и седна.

Жаклин го погледна. Изведнъж й се стори съвършено променен. Самоувереността му, арогантната му усмивка, надменният поглед — всичко изчезна. Изгубил ума и дума, той подпря глава на ръцете си и се втренчи пред себе си.

Внезапно Жаклин бе обхваната от чувството, което никога досега не бе изпитвала в негово присъствие — съжаление. Беше й болно да гледа как Рупърт, лишен от вътрешната си сигурност, изведнъж заприлича на безпомощно момче.

Минутите изтичаха. Тишината в стаята бе нарушавана единствено от дъжда, който плющеше по прозорците. Една муха се въртеше в кръг под лампата в средата на стаята.

След още пет минути, които й се сториха цяла вечност, Рупърт вдигна глава. Явно междувременно му се бе изяснило значението на това, което му бе казала.

— Твърдо си решила да си отидеш, така ли?

Тя сведе поглед и кимна. Беше й трудно да го гледа. Не желаеше да му причинява болка, да го наранява, но и не искаше да заобикаля истината.

— Твърдо решена? — този път гласът му прозвуча по-остро от преди.

— Да — тихо каза тя, — ще те напусна.

Жаклин горещо се молеше разговорът да приключи по-скоро. Отдавна не се бе чувствала толкова жалка. Не обичаше да причинява болка на някого, дори когато — както в тази ситуация — смяташе, че е права.

Естествено Рупърт сигурно дълбоко се бе засегнал, когато тя така неочаквано му заяви, че си отива. В края на краищата не му бе дала възможност да се подготви за подобно решение от нейна страна. Тя абсолютно го изненада.

Очите й се напълниха със сълзи.

Защо стана така? Защо не му предостави равен шанс, не го подготви за този разговор? Защо на раздяла трябваше да му причини такава болка?

Тя бавно надигна глава и погледна Рупърт.

Изведнъж мъжът й съвършено се промени.

— Значи така си го замислила — рязко и студено каза той, — да ме измамиш, да ме излъжеш и просто да ми хвърлиш всичко това в лицето — той стисна устни, стана и отново отиде до прозореца. Известно време гледа пред себе си, после вдигна ръка и посочи Жаклин. — Едно ти обещавам — изсъска той, изпълнен с омраза. — Ще се погрижа горчиво да съжаляваш за решението си. Не си въобразявай, че ще те оставя да ме направиш за смях пред всички!

Той се изсмя цинично и поклати глава.

Безсилен гняв се надигна в Жаклин. Действително ли през последните минути бе изпитала към него съчувствие? Нима си бе помислила съвсем сериозно, че решението й го бе наранило?

„След седем години съвместен живот трябваше да го допусна“ — си каза тя. Загрижеността на Рупърт дори и в тези минути бе насочена към един-единствен човек — самия него. И това бе единствената причина, поради която бе седял така извън себе си.

Жаклин пое дълбоко въздух. След това вдигна поглед към Рупърт. Изразът на лицето му отново се бе променил.

— Ще направим следното — изведнъж каза той, съвсем спокойно и без всякаква вътрешна ангажираност. — Утре рано сутринта ще отида в пътническото бюро и ще ти взема самолетен билет до Чикаго. Утре следобед ще летиш за вкъщи. Ще се обадя на мама и ще й съобщя, че ще останеш при нея — да речем, шест седмици. Ще й кажем, че съм твърде зает да се грижа за теб и че изпитваш лека носталгия — той махна косата от лицето си и погледна жена си предизвикателно. — След шест седмици ще видим. Дотогава случаят ще е позабравен.

Жаклин го погледна съвършено смаяно.

Не бе за вярване колко бързо бе превключил и почти делово даваше нарежданията си. Трябваха й няколко минути, за да преодолее учудването си.

— Не — тихо, но твърдо каза тя накрая.

Рупърт внезапно обърна глава.

— Какво означава това? — изсъска.

— Няма да летя за Америка.

— Ти смееш… — лицето му стана бледо като тебешир. — Давам ти шанс да се измъкнеш почти почтено от ситуацията, в която ни вкара, а ти казваш „не“?

Тя поклати глава.

Той се приближи и я хвана за раменете.

— Да не си се побъркала напълно? — изкрещя й. — Да не би да искаш заради някаква смешна авантюра да поставиш на карта целия ни живот, бъдещето ни?

Тя се освободи от ръцете му и съвсем спокойно каза:

— Ние нямаме общо бъдеще. А отдавна не сме имали и общ живот.

Цялото му тяло се разтресе. Устните му трепереха от гняв. Тя бавно се изправи и отиде до вратата.

— Мисля, че тази вечер няма смисъл да говорим повече. Липсва ни обща основа за истинско разбирателство.

Тя отвори вратата, излезе в коридора и я затвори, без дори да се огледа.