Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Springfield Fox, 1898 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Дамянов, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2012)
Издание:
Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк
Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева
Редактор: Юлия Илиева
Художник на корицата: Петър Кръстев
Художник-редактор: Михаил Макариев
Технически редактор: Катя Шокова
Коректор: Юлиана Трендафилова
ИК „Земиздат“
История
- — Добавяне
II
Знаеше се, че някаква стара мъжка лисица живее с домочадието си някъде из околността, но никой не очакваше, че са толкова близо.
Наричаха лисицата Белязания поради белега, който започваше от окото и стигаше чак до ухото й, останал вероятно от някаква ограда с бодлива тел при преследване на заек; и тъй като космите след оздравяването на раната бяха пораснали бели, белегът винаги личеше ясно.
Срещал бях лисицата миналата зима, когато добих представа за нейната хитрост. Ловувах на открито, след като беше паднал снегът, и току-що бях пресякъл откритото поле до края на обраслата с храсти падина на гърба на старата воденица. Когато излязох пред падината, зърнах я; спускаше се бързо по отсрещната страна, като пресичаше пътя ми. Мигновено спрях: нито въртях глава, нито се навеждах, за да не привлека погледа й с някое движение, докато тя се изгуби в гъсталака в дъното на падината. Веднага скочих и се затичах да я изпреваря на откритото от другата страна. Пристигнах навреме и зачаках, но не се появи никаква лисица. Огледах внимателно земята и открих пресни следи от лисица, която беше изскочила от гъсталака, проследих ги с очи и видях Белязания далеч зад мен. Седнал на задните си крака, той се „хилеше“, сякаш всичко това много го забавляваше.
Проучих следата и всичко ми стана ясно. Той ме е бил забелязал в същия момент, в който го бях забелязал и аз, но като истински ловец е скрил това, придавайки си равнодушен вид до момента, в който се скри. След това е побягнал с всички сили да спасява кожата си, заобиколил ме е отзад и сега се „забавляваше“ с моя неуспех.
Напролет отново можах да се убедя в неговата хитрост. Вървях с един приятел по пътя над високото плато. Минавахме на тридесетина фута от едно хълмче, върху което стърчаха няколко големи сиви и кафяви камъни. Когато ги наближихме, моят приятел каза:
— Третият камък ми прилича на приклекнала лисица.
Аз обаче не успях да видя нищо и ние отминахме. Не след дълго върху същия камък подухна вятър и той се „наежи“ като кожата на диво животно.
— Сигурен съм, че това е заспала лисица — подхвърли пак моят приятел.
— Веднага ще разберем това — отвърнах аз и се обърнах. Едва направих обаче една крачка извън пътя, когато изскочи Белязания, защото това беше той, и побягна. Средата на пасището беше унищожена от пожар, оставил широк черен пояс. Белязания премина през него и отиде до необгорялата пожълтяла трева. Там приклекна и се скри от погледа ни. През цялото време ни бе наблюдавал и нямаше да мръдне, ако се бяхме движили само по пътя.
Удивителното в случая е не че е наподобявал кръглите камъни и сухата трева, а че е съзнавал всичко това и че беше готов да го докаже.
Скоро узнахме, че Белязания и неговата жена Свадливка са превърнали нашите гори в свой дом, а двора ни в снабдителна база.
На следната утрин проучването в иглолистната гора ни доведе до голяма купчина пръст, която беше натрупана за няколко месеца. Вероятно беше от някаква дупка, макар че не се виждаше нищо подобно. Добре известно е, че при прокопаване на ново леговище действително хитрата лисица изхвърля цялата пръст край първата направена дупка, но прокопава тунел до някой отдалечен храсталак. След това маскира първата добре очертана врата, а използува само скрития в шубраците вход.
Ето защо, след като потърсих малко от другата страна, открих истинския вход и сигурното доказателство, че вътре има леговище с малки лисичета.
Над храстите откъм страната на хълма се издигаше голяма, доста наклонена и проядена отвътре липа. В основата й имаше голям отвор, а на върха й друг, по-малък.
Като деца често играехме при дървото. Ние дълбаехме стъпала в меката му изгнила кора, а после се спускахме долу през хралупата. Сега дървото се оказа много подходящо място за наблюдения. След като се позатопли, отидох там. От височината на липата скоро зърнах интересното семейство, заселило се в близкото леговище. Имаше четири малки. С мъхнати кожухчета, дълги здрави крачета и невинни изражения, те приличаха поразително много на агънца. Въпреки това, когато човек зърнеше втори път техните широки, остроноси муцунки с остър поглед разбираше, че тези невинни създания са рожби на стара и хитра лисица.
Лисичетата играеха наоколо, приличаха се на слънце или се боричкаха, докато някакъв слаб шум ги накара да се пъхнат под земята. Тревогата им се оказа лъжлива, защото я беше причинила майка им. Тя пристъпи от храстите с друга кокошка — доколкото си спомням седемнадесетата. Малките лисичета се отзоваха на тихото й повикване и изскочиха от дупката, като се побутваха и се премятаха. Последва възхитителна сцена, на която моят чичо ни най-малко не би се зарадвал.
Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, блъскаха се и се боричкаха с нея, докато майката следеше зорко за неприятели и ги наблюдаваше с радостно възхищение. Изразът на лицето й беше забележителен. Преди всичко това беше една радостна усмивка с обичайната необузданост и лукавство, без да липсват жестокостта и безпокойството. Над всичко обаче безпогрешно се налагаха майчината гордост и любов.
Долната част на моето дърво беше скрита в храсти и се намираше много по-ниско от могилката с леговището, така че можех да идвам и да си отивам, без да плаша лисичетата.
Дни наред ходех там и се запознах с голяма част от възпитанието на малките. От ранна възраст те се научават да застиват на местата си при всеки непознат звук, а когато го чуят отново или открият друга причина за страх — да бягат да търсят убежище.
Някои животни изпитват такава силна майчина любов, че тя прелива и облагодетелствува и други. Очевидно при старата лисица не беше така. Развлечението й с малките лисичета я караше да прилага безкрайна жестокост. Тя често носеше живи мишки и птици и със сатанинска нежност внимаваше да не ги нарани сериозно, за да може малките да имат по-голяма възможност да ги измъчват.
В овощната градина на хълма живееше мармот. Не беше нито красив, нито интересен, но знаеше как да се грижи за себе си. Беше си изкопал дупка между корените на стар боров дънер, така че лисиците не можеха да го преследват, копаейки под земята. Те обаче не обичат трудностите в живота, понеже смятат, че остроумието дава повече от тежката работа.
Този мармот обикновено се приличаше всяка заран на слънце върху дънера. Зърнеше ли наблизо лисица, слизаше до входа на своето леговище. Ако неприятелят се намираше много близо, тогава влизаше вътре и оставаше, докато опасността преминеше.
Една сутрин Свадливка и нейният съпруг, изглежда, решиха, че е време децата да научат нещо ново относно обширния въпрос за мармотите и че именно този мармот може да послужи чудесно за показен урок.
И така, незабелязани от изтегнатия върху своя дънер мармот, двамата се промъкнаха до оградата на овощната градина. Тогава Белязания се показа в градината и се упъти бавно по права линия, сякаш да мине на известно разстояние край дънера, като нито веднъж не извърна глава, нито даде възможност на винаги предпазливия мармот да разбере, че го е забелязал. Когато той навлезе в полето, мармотът се спусна безшумно до входа на леговището си. Там изчака, докато лисицата премина, но реши, че благоразумието в края на краищата е за предпочитане, и се пъхна в дупката.
Точно това целяха и лисиците. През цялото това време Свадливка не се мярна пред погледа му, но сега прибяга бързо до дънера и се скри зад него. Белязания продължаваше да върви бавно и право напред. Мармотът не се уплаши. Не след дълго той надникна между корените и се огледа. Онази лисица все още се отдалечаваше. Смелостта на мармота се възвръщаше. Той се измъкна повече и като се убеди, че наоколо няма никаква опасност, се покатери върху дънера. Свадливка го сграбчи с един скок и го раздруса, докато се просна безчувствен. Белязания наблюдаваше с крайчето на очите си и сега приближи тичешком. Свадливка обаче грабна мармота с уста и се отправи към леговището и той разбра, че не е необходим.
Свадливка се върна при леговището; носеше така внимателно плячката си, че когато пристигна там, мармотът беше в състояние да се съпротивява. Едно тихо „у-уф“ пред леговището изкара малките навън, които също като ученици излязоха да си поиграят малко. Тя им подхвърли раненото животинче и те връхлетяха отгоре му като четири малки фурии. Ръмжаха и захапваха по детски напрягаха цялата сила на немощните си още челюсти, но мармотът се бореше за живота си, хапеше ги и бавно се придвижваше, накуцвайки, до един шубрак, където потърси подслон. Малките го преследваха като сюрия ловджийски кучета, дърпаха го за опашката и хълбоците, но не можеха да го издърпат назад. Тогава Свадливка го настигна с няколко скока и отново го издърпа на открито, за да може децата да продължат да го тормозят. Тази груба игра продължи, докато мармотът ухапа силно едно от малките и изпълненият му с болка писък накара Свадливка да се надигне, да сложи край на изтезанията на мармота и още в същия миг да го „сервира на масата“.
Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с жилави треви, игрище на цяла колония полски мишки. Първият урок, който малките лисичета получиха по горски лов извън своето леговище, се проведе именно в тази падина. Тук минаха първия курс по мишки, най-лесната от всички плячки. Главното при обучението беше примерът, подпомогнат от дълбоко залегналия инстинкт. Старата лисица боравеше с един-два сигнала: „Лежете мирно и наблюдавайте“, „Елате и правете онова, което правя аз!“ и тъй нататък, и често ги използуваше.
И така, една тиха вечер развеселената групичка отиде при същата падина и майката накара малките да легнат безшумно на тревата. Скоро леко писукане показа, че дивечът се е раздвижил. Свадливка се изправи и тръгна на пръсти из тревата. Не се снишаваше, а се изправяше толкова, колкото й беше възможно, понякога и на задни крака, като че да огледа още по-добре. Пътечките на мишките са скрити под тревната плетеница и единственият начин да откриете мишка е да забележите лекето поклащане на тревата. Ето защо мишки се ловят само в безветрени дни.
Тънкостта се състои в това първо да откриете и да заловите мишката, а след това да се справите с нея. Не след дълго Свадливка скочи. В средата на сграбчения наръч трева се оказа и една полска мишка, която изписука за последен път.
Мишката беше погълната веднага и четирите непохватни малки лисичета се опитаха да подражават на майка си. Когато накрая най-голямото за пръв път през живота си хвана плячка, то цялото потръпна от възбуда и впи малките си бисерни млечни зъбки в мишката с такъв изблик на вродена свирепост, който сигурно е учудил и самия него.
Другият домашен урок се проведе с червената катеричка. Наблизо живееше едно от тези шумни и простички създания, което имаше навика да пилее част от ежедневието си с хокане по лисиците от сигурно и високо място. Малките лисичета правеха много несполучливи опити да я хванат, когато притичваше през тяхната горска полянка, минавайки от едно дърво до друго, или когато им се караше злобно само на около една крачка от мястото, което те не можеха да достигнат. Старата Свадливка обаче разбираше от естествена история. Тя познаваше природата на катеричките и когато му дойде времето, взе случая в свои ръце. Тя скри децата и се излегна по средата на горската полянка. Безочливата и подла катеричка пристигна и както обикновено започна да се кара. Лисицата обаче не помръдна и едно мускулче на тялото си. Катеричката се приближи и най-сетне се надвеси точно над главата й.
— Чудовище такова, чудовище, чудовище! — закрещя тя.
Свадливка обаче лежеше като истукана. Всичко това беше твърде объркващо и катеричката се спусна надолу по ствола на дървото, огледа се, после се стрелна припряно през тревата до друго дърво, та да може отново да гълчи от безопасна височина.
— Чудовище ненужно, чудовище, скар-р-р-р, скар-р-р-р-р!
Свадливка лежеше безжизнено отпусната на земята. Това прекалено много измъчваше катеричката. Любопитна и склонна към приключения по природа, тя отново се спусна на земята и профуча през полянката, само че по-близо от първия път.
Лисицата продължаваше да лежи като мъртва, „разбира се, че беше мъртва!“ И малките лисичета започнаха да се питат да не би пък майка им да е заспала!
А катеричката полудя от любопитство. Тя хвърли парченце кора върху главата на лисицата, използува целия си запас от ругатни и даже ги повтори, но не изтръгна нито един признак на живот. След няколко втурвания през полянката тя най-сетне се осмели да мине на няколко фута от всъщност дебнещата я лисица, която внезапно скочи и я сграбчи.
„А малките си хапнаха от кокалите, у-ха-а!“
Така беше поставено началото на тяхното образование, а по-сетне, когато станаха по силни, ги отведоха по-далеч в полето, та да започнат по-сложните занимания по разгадаване на следи и миризми.
За всяка плячка ги учеха на специален начин на преследване. Всяко животно притежава някаква голяма сила, без която не би могло да живее, а също така и някоя голяма слабост, иначе останалите животни не биха могли да съществуват. Слабостта на катеричката се криеше в глупавото й любопитство, а на лисицата в това, че не умее да се катери по дървета. Цялото обучение на малките лисичета се оформяше във възползуването от слабостта на другите и в прикриването на своята собствена чрез ловка игра, в която те са особено силни.
От своите родители те научиха главните истини за лисичия свят. По какъв начин, това е трудно да се каже, но че научиха това от тях, е безспорно. Ето някои истини, на които ме научиха лисиците, без да произнесат и една думица:
„Никога не заспивай върху попадналата ти права следа!“
„Носът ти стои пред очите, вярвай тогава първо на него!“
„Само глупакът тича по посока на вятъра!“
„Щом поточетата не мълчат, болести тогава могат да церят!“
„Никога не излизай на открито, ако можеш да останеш на скрито!“
„Никога не оставяй права следа, ако имаш възможност да я объркаш!“
„Непознато ли е, вражеско е!“
„Прахът и водата изгарят миризмата!“
„Никога не преследвай мишки в заешка гора и зайци в кокошарник!“
„Отбягвай тревата!“
Частици от същината на всичко това вече попиваха в съзнанието на малките лисичета. Така например в правилото „Никога не преследвай онова, което не можеш да подушиш!“ има мъдрост. Не можеш ли да подушиш нищо, значи вятърът духа от такава посока, че непременно ще подушат теб.
Едно по едно лисичетата изучиха животните от родната гора, а после, когато можеха вече да ходят и по-далеч със своите родители, се запознаха и с нови животни. Започнаха да мислят, че познават миризмите на всичко, което можеше да се движи. Една вечер майка им ги заведе в гората и там на земята съгледаха странен плосък предмет. Тя нарочно ги заведе да го подушат. Още при първото вдишване козината им настръхна и те се разтрепериха, без да разберат нищо. Като че нещо плъзна по кръвта им и ги изпълни с инстинктивна омраза и страх. След като видя целия този ефект, лисицата им каза:
— Това е миризмата на човека!