Ърнест Томпсън Сетън
Лисицата от Спрингфийлд

I

Кокошките изчезваха тайнствено повече от месец и когато си отидох за лятната ваканция в Спрингфийлд, трябваше аз да открия причината. Справих се за кратко време. Птиците изчезваха една по една, преди да влязат в кокошарника или като излизаха оттам, което сваляше подозренията от скитниците и от съседите. Не ги смъкваха и от високите прътове, което изключваше участието на миещи мечки и бухали; не оставаха отчасти неизядени, значи не бяха виновни и невестулките, скунксовете и норките. Следователно обвинението падаше без всякакво съмнение върху лисицата.

Голямата борова гора на Иъриндейл се простираше на отсрещния бряг на реката и като огледах внимателно около по-долния бряг, открих няколко лисичи следи и едно ивичесто перо от наша плимутрокска кокошка. Заизкачвах се по отсрещния бряг, за да подиря повече доказателства, и дочух някъде зад мен силно грачене на гарвани. Обърнах се и видях как птиците връхлитаха върху нещо при брода. Погледнах от по-удобно място. Старата позната история. Крадецът викаше: „Дръжте крадеца!“ По средата на брода се виждаше лисица, която държеше нещо в устата — сигурно се връщаше от нашия двор с нова кокошка. Гарваните, макар и самите да са безсрамни крадци, са винаги първите, които крещят: „Дръжте крадеца!“ При това винаги са готови да вземат „подкуп“ под формата на дял от плячката, за да държат езика си зад зъбите.

Това беше сега техният дивеч. За да си отиде в къщи, лисицата трябваше да пресече реката, където беше изложена изцяло на главния удар на гарвановата сюрия. Тя се втурна към брода и без съмнение щеше да премине реката със своята плячка, ако не се включих и аз в атаката; лисицата изпусна кокошката, която беше вече умряла, и изчезна в гората.

Това голямо и редовно снабдяване с провизии, които носеха цели-целенички, можеше да означава само едно: пълна къща с малки лисичета. Заех се да ги открия. Същата вечер преминах реката с Рейнджър, моето ново куче, и навлязох в гората Иъриндейл. Веднага след като кучето започна да кръжи, дочухме от едно гъсто обрасло дефиле близо до нас краткото, остро лаене на лисица. Рейнджър веднага се спусна, попадна на прясна миризма и се понесе живо напред, докато гласът му се изгуби в далечината зад възвишението.

След около час се върна задъхан и запотен — августовската нощ беше топла, и легна в краката ми.

Почти в същия миг близо до нас се дочу същото лисиче „яп-юр-р-р“ и кучето се хвърли моментално отново.

Рейнджър потъна в тъмнината, залаял гръмогласно като ерихонска тръба, и се насочи право на север. Силното „бау-бау“ се превърна в „ау-ау“, после в едва доловимо „у-у“, докато най-сетне изчезна пълно. Сигурно се бяха отдалечили много, защото даже когато прилепих до земята ухото си, не долових нищо, макар че една миля не беше нищо особено за гръмогласния Рейнджър.

Докато чаках в тъмната гора, до ушите им долетяха мелодичните звуци на капеща вода: „тинк-танк-тенк-тинк, та-тинк — танк-тенк-тонк“.

Не знаех, че толкова близо има извор. В топлата вечер това беше приятно откритие. Звукът ме отведе до клона на един дъб, където открих причината. Каква нежна и мелодична песен, изпълнена с очарователен намек в една подобна нощ:

Тонк-танк-тенк-тинк,

та-тинк-а-тонк-а-танк-а-тинк-а,

та-та-тинк-танк-та-та-тонк-тинк.

Това беше „водната песен“ на бухала.

Неочаквано чух дълбоко хрипкаво дишане и шумолене на листа, по което разбрах, че Рейнджър се е върнал. Беше пребит от умора: езикът му висеше почти до земята, целият бе покрит с пяна, хълбоците му се надигаха и отпускаха, а от гърдите и от страните му се ръсеха капки пяна. Той спря за миг тежкото си дишане, лизна предано ръката ми и се отпусна тежко върху листата. Всички звуци се удавиха в шумното му дишане.

Но онова пълно с лъжливи надежди „яп-юр-р-р“ отново се чу на няколко крачки от нас и изведнъж неговото значение ми стана ясно.

Намирахме се близо до леговище с малки лисичета и възрастните се опитваха по ред да ни отпращат встрани.

Падна късна нощ и ние се прибрахме в къщи с чувството, че почти сме открили загадката.

II

Знаеше се, че някаква стара мъжка лисица живее с домочадието си някъде из околността, но никой не очакваше, че са толкова близо.

Наричаха лисицата Белязания поради белега, който започваше от окото и стигаше чак до ухото й, останал вероятно от някаква ограда с бодлива тел при преследване на заек; и тъй като космите след оздравяването на раната бяха пораснали бели, белегът винаги личеше ясно.

Срещал бях лисицата миналата зима, когато добих представа за нейната хитрост. Ловувах на открито, след като беше паднал снегът, и току-що бях пресякъл откритото поле до края на обраслата с храсти падина на гърба на старата воденица. Когато излязох пред падината, зърнах я; спускаше се бързо по отсрещната страна, като пресичаше пътя ми. Мигновено спрях: нито въртях глава, нито се навеждах, за да не привлека погледа й с някое движение, докато тя се изгуби в гъсталака в дъното на падината. Веднага скочих и се затичах да я изпреваря на откритото от другата страна. Пристигнах навреме и зачаках, но не се появи никаква лисица. Огледах внимателно земята и открих пресни следи от лисица, която беше изскочила от гъсталака, проследих ги с очи и видях Белязания далеч зад мен. Седнал на задните си крака, той се „хилеше“, сякаш всичко това много го забавляваше.

Проучих следата и всичко ми стана ясно. Той ме е бил забелязал в същия момент, в който го бях забелязал и аз, но като истински ловец е скрил това, придавайки си равнодушен вид до момента, в който се скри. След това е побягнал с всички сили да спасява кожата си, заобиколил ме е отзад и сега се „забавляваше“ с моя неуспех.

Напролет отново можах да се убедя в неговата хитрост. Вървях с един приятел по пътя над високото плато. Минавахме на тридесетина фута от едно хълмче, върху което стърчаха няколко големи сиви и кафяви камъни. Когато ги наближихме, моят приятел каза:

— Третият камък ми прилича на приклекнала лисица.

Аз обаче не успях да видя нищо и ние отминахме. Не след дълго върху същия камък подухна вятър и той се „наежи“ като кожата на диво животно.

— Сигурен съм, че това е заспала лисица — подхвърли пак моят приятел.

— Веднага ще разберем това — отвърнах аз и се обърнах. Едва направих обаче една крачка извън пътя, когато изскочи Белязания, защото това беше той, и побягна. Средата на пасището беше унищожена от пожар, оставил широк черен пояс. Белязания премина през него и отиде до необгорялата пожълтяла трева. Там приклекна и се скри от погледа ни. През цялото време ни бе наблюдавал и нямаше да мръдне, ако се бяхме движили само по пътя.

Удивителното в случая е не че е наподобявал кръглите камъни и сухата трева, а че е съзнавал всичко това и че беше готов да го докаже.

Скоро узнахме, че Белязания и неговата жена Свадливка са превърнали нашите гори в свой дом, а двора ни в снабдителна база.

На следната утрин проучването в иглолистната гора ни доведе до голяма купчина пръст, която беше натрупана за няколко месеца. Вероятно беше от някаква дупка, макар че не се виждаше нищо подобно. Добре известно е, че при прокопаване на ново леговище действително хитрата лисица изхвърля цялата пръст край първата направена дупка, но прокопава тунел до някой отдалечен храсталак. След това маскира първата добре очертана врата, а използува само скрития в шубраците вход.

Ето защо, след като потърсих малко от другата страна, открих истинския вход и сигурното доказателство, че вътре има леговище с малки лисичета.

Над храстите откъм страната на хълма се издигаше голяма, доста наклонена и проядена отвътре липа. В основата й имаше голям отвор, а на върха й друг, по-малък.

Като деца често играехме при дървото. Ние дълбаехме стъпала в меката му изгнила кора, а после се спускахме долу през хралупата. Сега дървото се оказа много подходящо място за наблюдения. След като се позатопли, отидох там. От височината на липата скоро зърнах интересното семейство, заселило се в близкото леговище. Имаше четири малки. С мъхнати кожухчета, дълги здрави крачета и невинни изражения, те приличаха поразително много на агънца. Въпреки това, когато човек зърнеше втори път техните широки, остроноси муцунки с остър поглед разбираше, че тези невинни създания са рожби на стара и хитра лисица.

Лисичетата играеха наоколо, приличаха се на слънце или се боричкаха, докато някакъв слаб шум ги накара да се пъхнат под земята. Тревогата им се оказа лъжлива, защото я беше причинила майка им. Тя пристъпи от храстите с друга кокошка — доколкото си спомням седемнадесетата. Малките лисичета се отзоваха на тихото й повикване и изскочиха от дупката, като се побутваха и се премятаха. Последва възхитителна сцена, на която моят чичо ни най-малко не би се зарадвал.

Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, блъскаха се и се боричкаха с нея, докато майката следеше зорко за неприятели и ги наблюдаваше с радостно възхищение. Изразът на лицето й беше забележителен. Преди всичко това беше една радостна усмивка с обичайната необузданост и лукавство, без да липсват жестокостта и безпокойството. Над всичко обаче безпогрешно се налагаха майчината гордост и любов.

Долната част на моето дърво беше скрита в храсти и се намираше много по-ниско от могилката с леговището, така че можех да идвам и да си отивам, без да плаша лисичетата.

Дни наред ходех там и се запознах с голяма част от възпитанието на малките. От ранна възраст те се научават да застиват на местата си при всеки непознат звук, а когато го чуят отново или открият друга причина за страх — да бягат да търсят убежище.

Някои животни изпитват такава силна майчина любов, че тя прелива и облагодетелствува и други. Очевидно при старата лисица не беше така. Развлечението й с малките лисичета я караше да прилага безкрайна жестокост. Тя често носеше живи мишки и птици и със сатанинска нежност внимаваше да не ги нарани сериозно, за да може малките да имат по-голяма възможност да ги измъчват.

В овощната градина на хълма живееше мармот. Не беше нито красив, нито интересен, но знаеше как да се грижи за себе си. Беше си изкопал дупка между корените на стар боров дънер, така че лисиците не можеха да го преследват, копаейки под земята. Те обаче не обичат трудностите в живота, понеже смятат, че остроумието дава повече от тежката работа.

Този мармот обикновено се приличаше всяка заран на слънце върху дънера. Зърнеше ли наблизо лисица, слизаше до входа на своето леговище. Ако неприятелят се намираше много близо, тогава влизаше вътре и оставаше, докато опасността преминеше.

Една сутрин Свадливка и нейният съпруг, изглежда, решиха, че е време децата да научат нещо ново относно обширния въпрос за мармотите и че именно този мармот може да послужи чудесно за показен урок.

И така, незабелязани от изтегнатия върху своя дънер мармот, двамата се промъкнаха до оградата на овощната градина. Тогава Белязания се показа в градината и се упъти бавно по права линия, сякаш да мине на известно разстояние край дънера, като нито веднъж не извърна глава, нито даде възможност на винаги предпазливия мармот да разбере, че го е забелязал. Когато той навлезе в полето, мармотът се спусна безшумно до входа на леговището си. Там изчака, докато лисицата премина, но реши, че благоразумието в края на краищата е за предпочитане, и се пъхна в дупката.

Точно това целяха и лисиците. През цялото това време Свадливка не се мярна пред погледа му, но сега прибяга бързо до дънера и се скри зад него. Белязания продължаваше да върви бавно и право напред. Мармотът не се уплаши. Не след дълго той надникна между корените и се огледа. Онази лисица все още се отдалечаваше. Смелостта на мармота се възвръщаше. Той се измъкна повече и като се убеди, че наоколо няма никаква опасност, се покатери върху дънера. Свадливка го сграбчи с един скок и го раздруса, докато се просна безчувствен. Белязания наблюдаваше с крайчето на очите си и сега приближи тичешком. Свадливка обаче грабна мармота с уста и се отправи към леговището и той разбра, че не е необходим.

Свадливка се върна при леговището; носеше така внимателно плячката си, че когато пристигна там, мармотът беше в състояние да се съпротивява. Едно тихо „у-уф“ пред леговището изкара малките навън, които също като ученици излязоха да си поиграят малко. Тя им подхвърли раненото животинче и те връхлетяха отгоре му като четири малки фурии. Ръмжаха и захапваха по детски напрягаха цялата сила на немощните си още челюсти, но мармотът се бореше за живота си, хапеше ги и бавно се придвижваше, накуцвайки, до един шубрак, където потърси подслон. Малките го преследваха като сюрия ловджийски кучета, дърпаха го за опашката и хълбоците, но не можеха да го издърпат назад. Тогава Свадливка го настигна с няколко скока и отново го издърпа на открито, за да може децата да продължат да го тормозят. Тази груба игра продължи, докато мармотът ухапа силно едно от малките и изпълненият му с болка писък накара Свадливка да се надигне, да сложи край на изтезанията на мармота и още в същия миг да го „сервира на масата“.

Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с жилави треви, игрище на цяла колония полски мишки. Първият урок, който малките лисичета получиха по горски лов извън своето леговище, се проведе именно в тази падина. Тук минаха първия курс по мишки, най-лесната от всички плячки. Главното при обучението беше примерът, подпомогнат от дълбоко залегналия инстинкт. Старата лисица боравеше с един-два сигнала: „Лежете мирно и наблюдавайте“, „Елате и правете онова, което правя аз!“ и тъй нататък, и често ги използуваше.

И така, една тиха вечер развеселената групичка отиде при същата падина и майката накара малките да легнат безшумно на тревата. Скоро леко писукане показа, че дивечът се е раздвижил. Свадливка се изправи и тръгна на пръсти из тревата. Не се снишаваше, а се изправяше толкова, колкото й беше възможно, понякога и на задни крака, като че да огледа още по-добре. Пътечките на мишките са скрити под тревната плетеница и единственият начин да откриете мишка е да забележите лекето поклащане на тревата. Ето защо мишки се ловят само в безветрени дни.

Тънкостта се състои в това първо да откриете и да заловите мишката, а след това да се справите с нея. Не след дълго Свадливка скочи. В средата на сграбчения наръч трева се оказа и една полска мишка, която изписука за последен път.

Мишката беше погълната веднага и четирите непохватни малки лисичета се опитаха да подражават на майка си. Когато накрая най-голямото за пръв път през живота си хвана плячка, то цялото потръпна от възбуда и впи малките си бисерни млечни зъбки в мишката с такъв изблик на вродена свирепост, който сигурно е учудил и самия него.

Другият домашен урок се проведе с червената катеричка. Наблизо живееше едно от тези шумни и простички създания, което имаше навика да пилее част от ежедневието си с хокане по лисиците от сигурно и високо място. Малките лисичета правеха много несполучливи опити да я хванат, когато притичваше през тяхната горска полянка, минавайки от едно дърво до друго, или когато им се караше злобно само на около една крачка от мястото, което те не можеха да достигнат. Старата Свадливка обаче разбираше от естествена история. Тя познаваше природата на катеричките и когато му дойде времето, взе случая в свои ръце. Тя скри децата и се излегна по средата на горската полянка. Безочливата и подла катеричка пристигна и както обикновено започна да се кара. Лисицата обаче не помръдна и едно мускулче на тялото си. Катеричката се приближи и най-сетне се надвеси точно над главата й.

— Чудовище такова, чудовище, чудовище! — закрещя тя.

Свадливка обаче лежеше като истукана. Всичко това беше твърде объркващо и катеричката се спусна надолу по ствола на дървото, огледа се, после се стрелна припряно през тревата до друго дърво, та да може отново да гълчи от безопасна височина.

— Чудовище ненужно, чудовище, скар-р-р-р, скар-р-р-р-р!

Свадливка лежеше безжизнено отпусната на земята. Това прекалено много измъчваше катеричката. Любопитна и склонна към приключения по природа, тя отново се спусна на земята и профуча през полянката, само че по-близо от първия път.

Лисицата продължаваше да лежи като мъртва, „разбира се, че беше мъртва!“ И малките лисичета започнаха да се питат да не би пък майка им да е заспала!

А катеричката полудя от любопитство. Тя хвърли парченце кора върху главата на лисицата, използува целия си запас от ругатни и даже ги повтори, но не изтръгна нито един признак на живот. След няколко втурвания през полянката тя най-сетне се осмели да мине на няколко фута от всъщност дебнещата я лисица, която внезапно скочи и я сграбчи.

„А малките си хапнаха от кокалите, у-ха-а!“

Така беше поставено началото на тяхното образование, а по-сетне, когато станаха по силни, ги отведоха по-далеч в полето, та да започнат по-сложните занимания по разгадаване на следи и миризми.

За всяка плячка ги учеха на специален начин на преследване. Всяко животно притежава някаква голяма сила, без която не би могло да живее, а също така и някоя голяма слабост, иначе останалите животни не биха могли да съществуват. Слабостта на катеричката се криеше в глупавото й любопитство, а на лисицата в това, че не умее да се катери по дървета. Цялото обучение на малките лисичета се оформяше във възползуването от слабостта на другите и в прикриването на своята собствена чрез ловка игра, в която те са особено силни.

От своите родители те научиха главните истини за лисичия свят. По какъв начин, това е трудно да се каже, но че научиха това от тях, е безспорно. Ето някои истини, на които ме научиха лисиците, без да произнесат и една думица:

„Никога не заспивай върху попадналата ти права следа!“

„Носът ти стои пред очите, вярвай тогава първо на него!“

„Само глупакът тича по посока на вятъра!“

„Щом поточетата не мълчат, болести тогава могат да церят!“

„Никога не излизай на открито, ако можеш да останеш на скрито!“

„Никога не оставяй права следа, ако имаш възможност да я объркаш!“

„Непознато ли е, вражеско е!“

„Прахът и водата изгарят миризмата!“

„Никога не преследвай мишки в заешка гора и зайци в кокошарник!“

„Отбягвай тревата!“

Частици от същината на всичко това вече попиваха в съзнанието на малките лисичета. Така например в правилото „Никога не преследвай онова, което не можеш да подушиш!“ има мъдрост. Не можеш ли да подушиш нищо, значи вятърът духа от такава посока, че непременно ще подушат теб.

Едно по едно лисичетата изучиха животните от родната гора, а после, когато можеха вече да ходят и по-далеч със своите родители, се запознаха и с нови животни. Започнаха да мислят, че познават миризмите на всичко, което можеше да се движи. Една вечер майка им ги заведе в гората и там на земята съгледаха странен плосък предмет. Тя нарочно ги заведе да го подушат. Още при първото вдишване козината им настръхна и те се разтрепериха, без да разберат нищо. Като че нещо плъзна по кръвта им и ги изпълни с инстинктивна омраза и страх. След като видя целия този ефект, лисицата им каза:

— Това е миризмата на човека!

III

Междувременно кокошките продължаваха да изчезват. Не бях издал леговището на малките лисичета. В същност повече мислех за малките пакостници, отколкото за кокошките. Чичо обаче ужасно се разгневи и отправи най-пренебрежителни забележки относно моите ловни познания. За да му доставя удоволствие, един ден заведох ловното куче в гората, седнах върху един дънер на открития склон и заповядах на кучето да продължи. Само след три минути то залая с глас, познат много добре на всички ловци: „Лисица! Лисица! Лисица! Надолу по долината!“

След малко ги чух да се връщат. После видях лисицата — Белязания, как скача леко към коритото на реката. Той се вмъкна във водата и се понесе бързо напред по плиткото, пробяга около 200 ярда, после излезе от водата и се отправи точно към мен. Макар че го виждах ясно, той не ме забеляза и се заизкачва по хълма, поглеждайки през рамо към кучето. На около десет фута той се изхвърча с гръб към мен, изпънал врат, целият погълнат от онова, което вършеше кучето. Рейнджър бягаше със силен лай по следата, докато стигна течащата вода, убиеца на миризмата, и спря озадачен. Оставаше му само едно — да върви нагоре-надолу по двата бряга и да открие къде лисицата е излязла от водата.

Лисицата започна да наблюдава лутането на кучето с интерес. Намираше се толкова близо до мен, че успях да видя как козината й малко настръхна, когато кучето се изпречи пред нейния поглед. Виждах как пулсира сърцето й, как блести жълтеникавото й око откъм моята страна. Когато кучето се заблуди напълно от приложената хитрост с водата, гледката беше твърде комична. Белязания не можеше да си намери място. Той подскачаше радостно нагоре-надолу по склона и се изправяше на задни крака, за да вижда по-добре объркалото се здравата куче. С уста, разтворена почти до ушите, ни най-малко уплашен, той дишаше тежко или по-скоро се смееше ликуващо точно както се смее и кучето, когато се озъбва и започва да диша тежко.

Белязания се въртеше на всички страни страшно доволен, докато кучето блъска главата си дълго време и когато най-сетне откри следата, тя беше толкова изветряла, че едва я улавяше и съвсем не беше уверено в нея.

Веднага щом кучето започна да се изкачва нагоре по хълма, лисицата се вмъкна тихичко в гората. Седях на откритото само на десетина фута, но вятърът духаше към мен, а аз стоях съвсем безшумно и лисицата така и не разбра, че животът й в продължение на двадесет минути се е намирал във властта на неприятеля, от когото се страхуваше най-много. Рейнджър също щеше да мине точно край мен, без да ме забележи, но аз му подвикнах и малко възбуден, той се отказа от следата и легна послушно в краката ми.

Тази малка комедия се разиграваше с малки вариации вече няколко дни, но се виждаше добре от къщата през реката. Чичо, комуто беше дошло до гуша от ежедневните загуби на кокошки, един ден излезе сам, седна на откритото хълмче и когато старата лисица изтича до наблюдателния си пункт да гледа заблуденото куче е реката под себе си, най-безмилостно я застреля в гърба в момента, когато тя с усмивка на уста се наслаждаваше на поредния си триумф.

IV

Кокошките продължаваха обаче да изчезват. Чичо побесня от ярост и реши да поведе сам войната. Той поръси цялата гора с отровни хапки, като се осланяше на чистата случайност да не се натъкнат на тях и нашите собствени кучета. Той се впусна в презрителни забележки по адрес на моето ловно изкуство и вечер излизаше с пушка и с две кучета, та да види какво може да изтреби.

Свадливка познаваше много добре отровните хапки. Тя или ги отбягваше, или се отнасяше към тях с презрение. Една от хапките спусна в дупката на стария неприятел скункса, който повече не се и видя. Преди Белязания беше винаги готов да се заеме с кучетата и така предпазваше семейството от беди. Сега обаче върху плещите на Свадливка падна цялото бреме по отглеждане на малките; тя не можеше вече да отделя време за маскиране на всяка следа до леговището и невинаги се намираше там, та да посрещне и заблуди неприятелите, които идваха твърде близо.

Краят лесно можеше да се предвиди. Рейнджър вървеше по една прясна следа към леговището и Спот, фокстериерът, обяви, че семейството си е в къщи, а после се помъчи да влезе вътре.

Цялата тайна излезе наяве и лисичето семейство беше обречено на гибел. Наетият за случая човек пристигна с кирка и лопата, за да ги открие, докато ние стояхме с кучетата встрани. Старата Свадливка не закъсня да се покаже в близката гора и веднага поведе кучетата след себе си надолу към реката, където в подходящ момент се отърва от тях, като чисто и просто се метна на гърба на една овца. Уплашеното до смърт животинче пробяга светкавично неколкостотин ярда, после Свадливка скочи на земята, уверена, че вече съществуваше непреодолима преграда по отношение на миризмата, и се върна при леговището. А кучетата, объркани от изчезналата следа, скоро също се върнаха и отново откриха Свадливка, която се въртеше отчаяна наоколо и напразно се опитваше да ни подмами надалеч от своите съкровища.

Междувременно Ирландеца размахваше енергично кирката и лопатата. Жълтеникавият чакълест пясък се натрупваше от двете страни и раменете на здравия копач се скриха под земята. След като копа един час, развеселен от неистовите втурвания на кучетата след лисицата, Ирландеца извика:

— Ето ги, господине!

В края на дупката, свити колкото може по-навътре, се гушеха четирите пухкави лисичета.

Преди да успея да се намеся, лопатата нанесе смъртоносен удар, а внезапното втурване на свирепия малък фокстериер отне живота на трите лисичета. Четвърто най-малкото, спасихме, като го хванахме за опашката и го вдигнахме високо над главите на възбудените кучета. Лисичето издаде кратък писък и майка му веднага се отзова. Тя започна да обикаля толкова наблизо, че неминуемо щеше да бъде застреляна, ако по една случайност не я предпазиха кучетата, които винаги попадаха по средата и които още веднъж бяха отклонени в безполезно преследване.

Поставихме лисичето в торба, където то се сви, без да гъкне. Неговите нещастни братчета хвърлиха обратно в собственото им легло и насипаха отгоре им няколко лопатки пръст.

Ние виновниците се върнахме в къщи и скоро след това завързахме малкото лисиче с верига в двора. Никой не разбра защо го оставихме живо. Овладя ни особено чувство, при което мисълта за убийство остана без последовател.

Лисичето беше много хубаво; като че беше кръстоска между лисица и агне. Пухкавото му личице и тяло приличаха странно много на агне; от тях се излъчваше невинност, но в жълтеникавите му очи проблясваха хитрост и жестокост, съвсем непривични за агнето.

Докато някой се навърташе около него, то се свиваше безмълвно и уплашено в своята колибка. Мина цял час след като остана само, преди да се осмели да надникне навън.

Прозорецът ми сега замести кухата липа. Около лисичето се въртяха много кокошки от породата, която то познаваше много добре. Късно същия следобед веригата неочаквано издрънча, малкото лисиче се хвърли върху най-близката кокошка и положително щеше да я сграбчи, ако не беше веригата, която го дръпна рязко назад. То се изправи на крака и отново пропълзя в своята колибка; след това се хвърли още няколко пъти, но така пресмяташе своя скок, сякаш да спечели или да изгуби в рамките, определени му от веригата, че нито веднъж не беше повалено от нейното жестоко дръпване.

Когато падна нощта, малкият приятел се развълнува много; измъкваше се от колибката, но се прибираше при най-малката опасност, повлякъл веригата след себе си. От време на време я захапваше яростно, застъпил я с предните лапи. Изведнъж застина неподвижно, като че се ослушваше, после повдигна нагоре малкото си черно носле и издаде кратък жалостив писък.

Това се повтори веднъж-дваж, като използуваше промеждутъците да захапва веригата и да тича наоколо. Тогава дойде отговорът — далечното „яп-юр-р-р“ на старата лисица. След малко на купчината дърва изникна тъмна сянка. Малкото се примъкна в своята колибка, но се върна моментално и се втурна да посрещне майка си, изпълнено с цялата радост, която може да изрази една лисица. Бърза като светкавица, тя го сграбчи и се обърна да го отнесе със себе си по пътя, по който току-що беше дошла. В момента, в който веригата се изпъна, малкото лисиче беше изтръгнато безмилостно от устата на майката, а тя, уплашена от отворения в момента прозорец, пробяга по купчината дърва.

Час по-късно лисичето престана да се върти наоколо и да писука. Надникнах навън. На светлината на луната зърнах очертанията на майката; беше се опънала с целия си ръст на земята край малкото и гризеше нещо — металните звуци ми подсказаха, че това пак е онази жестока верига. А Тип, малкото лисиче, се гощаваше през това време с топло мляко.

Излязох навън и тя избяга в тъмната гора, но там, край колибката, имаше две малки, плувнали в кръв и все още топли мишки, храна за лисичето, която преданата майка беше донесла. Сутринта установих, че веригата около врата на малкото беше излъскана цялата.

На път през гората към разрушеното леговище отново открих следи от Свадливка. Бедната и съкрушена майка беше идвала и беше изровила изцапаните с пръст тела на малките си лисичета.

Трите малки лисичета лежаха на земята, всички изблизани и спретнати, а край тях, току-що убити, се търкаляха две от нашите кокошки. Новоизкопаната пръст беше осеяна с лесно четливи следи, следи, които ми разказаха, че тук, край трупчетата на мъртвите си деца, тя е наблюдавала подобно на Рицпа^[1]. Тук тя им е донесла ежедневната храна, плячката от нощното си ловуване. Тук е лежала край тях и изпълнена с копнеж да ги нахрани и да ги стопли както преди, напразно им е предлагала тяхната естествена храна, но е намирала само бездушни малки телца, увити в меки кожухчета, малки хладни нослета, безчувствени и неотзивчиви.

Дълбоки отпечатъци от лактите, гърдите и задните й крака сочеха местата, където е лежала, изпълнена от скръб, взирала се е дълго в тях и е тъгувала така, както едно диво животно майка може да тъгува за своите малки. След това не беше стъпвала повече в разрушеното леговище, понеже вече знаеше със сигурност, че малките й са мъртви.

V

Тип, пленникът, най-слабичкото от всички лисичета, наследи сега цялата й любов. Пуснаха кучетата да пазят кокошките. Наетият от чичо човек имаше нареждане да застреля старата лисица в момента, в който я зърне, също и аз, но аз реших никога да не я видя. Кокоши глави, каквито лисиците обичат много, а кучетата не се и докосват до тях, бяха разхвърляни и напръскани с отрова из гората. Единственият път към двора, където стоеше вързан Тип, след като се преодолееха всички други препятствия, минаваше през купчината дърва. И въпреки това всяка нощ старата Свадливка идваше да кърми своето малко и да му носи току-що убити кокошки и дивеч. Виждах я отново и отново. Сега тя идваше, без да чака недоволния писък на пленника.

На втората нощ от пленничеството дочух дрънчене на верига и разбрах, че старата лисица е пристигнала, и че сериозно се е захванала да копае дупка край колибката на малкото. Когато дупката я скриваше до половината, тя напъха в нея цялата хлабава част от веригата и после я затрупа с пръст. След това, смятайки, че е успяла да се отърве от веригата, тя сграбчи малкия Тип за врата и се извърна да се втурне нагоре по купчината дърва, но уви, лисичето отново й беше грубо изтръгнато.

Бедното малко лисиче! То заскимтя тъжно и пропълзя обратно в колибката. След половин час сред кучетата настана голяма олелия. По техния далечен лай откъм гората разбрах, че преследват Свадливка. Те отидоха на север, по посока на железопътната линия, и гласовете им престанаха да се чуват. На следната утрин ловното куче не се върна. Скоро узнахме защо. Лисиците отдавна бяха разбрали какво представлява железопътната линия, и за кратко време измислиха няколко начина да се възползват от нея. Единият от тях е да бягат дълго по траверсите, докато се появи влакът. Миризмата, която винаги слабо се задържа върху желязото, се унищожава напълно от влака, като винаги съществува възможност кучето да бъде убито от локомотива. Другият начин е по-сигурен, макар че е и много по-труден за изпълнение: кучетата се водят по траверсите на някой висок мост непосредствено пред самия влак. Тогава локомотивът ги застига на моста и там те със сигурност стават на парчета.

Тази хитрост е била приложена много умело. Долу под моста открихме разкъсаните останки на стария Рейнджър и разбрахме, че Свадливка най-сетне си беше отмъстила.

Още същата нощ лисицата се върна в двора, преди още изморените крака на кучето Спот да го бяха довели до вкъщи, уби нова кокошка, занесе я на Тип и легна запъхтяна до него, за да утоли жаждата му. Тя смяташе, че той няма друга храна, освен тази, която му носеше.

Именно тази кокошка издаде на чичо нощните й посещения.

Бях на страната на Свадливка и нямаше да участвувам в никакви нови планове за убийство. На следната нощ чичо сам дежури в продължение на цял час с пушка в ръка. После застудя, луната се скри зад облаците, той си спомни за някакви други важни работи и остави Ирландеца на мястото си. Ирландецът „се кокореше“, защото тишината и задължението му действуваха на нервите. Силното „банг-банг“ час по-късно ни показа, че барутът е отишъл напразно.

Сутринта установих, че и тази нощ Свадливка не беше пропуснала да навести малкото. Следната нощ отново завари чичо на пост, защото беше задигната още една кокошка. Скоро след като падна мракът, се чу един-единствен изстрел, но Свадливка изпусна дивеча, който носеше и избяга. Новият й опит тази нощ предизвика нов изстрел. Въпреки всичко на другия ден разбрах по блесналата част от веригата, че отново е идвала и че напразно се е мъчила часове наред да прегризе омразните окови.

Подобна смелост и непоколебима вярност бяха достойни за уважение, ако не и за нещо повече — във всеки случай следващата нощ нямаше никакъв ловец и царуваше пълна тишина. Имаше ли всичко това някакво значение? Дали, след като беше отпъждана на три пъти с изстрели щеше да направи нов опит да нахрани или да освободи своето пленено малко лисиче?

Щеше ли да се опита? У нея имаше майчина любов. През тази четвърта нощ, когато след неуверения вой на малкото се появи приличният на сянка силует върху купчината дърва, наблюдавах само аз. Сега не виждах да носи кокошки или някаква друга храна. Нима хитрата ловджийка най-сетне се беше предала? Дали не можеше вече да преследва дивеча за това свое единствено лисиче, или се научи да се осланя на храната на неговите тъмничари?

Не, тя беше далеч от всичко това. Великодушието и омразата на дивото животно майка бяха истински. Единствената й мисъл беше да го освободи. Тя беше изпитала всички познати средства, беше преодоляла всички опасности, за да се грижи за него и да му помогне да се освободи. Но всичко беше пропаднало.

Появи се като сянка и след миг изчезна. Тип се зае с нещо, което му беше донесла, приклекна, захруска и задъвка с апетит. Още докато ядеше, го проряза остра болка и той изпищя. Последва моментално гърчене и малкото лисиче умря.

Свадливка имаше силно развито майчино чувство, но една нейна мисъл беше по-силна. Тя познаваше много добре силата на отровата, познаваше отровните хапки и щеше да научи и малкото, ако беше доживяло, да ги познава и да се предпазва от тях. Накрая, когато трябваше да избира между окаяния му затворнически живот и внезапната смърт, тя заглуши майчиното чувство в гърдите си и го освободи чрез единственото останало средство.

Само когато земята се покрие със сняг, проверяваме жителите на гората. Настъпилата зима ми разказа, че Свадливка не кръстосва вече горите на Иъриндейл. Снегът не ми каза къде с отишла, а само че вече я няма.

Вероятно беше заминала в някое далечно леговище, оставила зад себе си спомените за убитите деца и другар. Или нарочно беше заминала далеч от тъжния живот като много други майки, след като напразно беше използувала всички средства да освободи своето малко лисиче, последното от всичките си деца.