Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (4) (Приключенията на един заек)

IV

Следващото лято се оказа истински рай за зайците. Според един глупав закон даваха награда за всеки убит ястреб или бухал, вследствие на което тези пернати полицаи бяха почти изтребени. В резултат на това зайците се разплодиха толкова много, че заплашваха с опустошения цялата околност.

Тогава фермерите, които най-много страдаха от създадения от самите тях закон, замислиха голяма хайка за зайци. Цялото местно население беше поканено да се яви в определен час на главния път, северно от графството. Щяха да претърсят цялата околност, движейки се във верига срещу вятъра. Така щяха да вкарат зайците в една огромна кошара, оградена с гъста телена мрежа. Кучетата не участвуваха, тъй като нямаше да могат да ги направляват. И оръжие не взеха; сред много хора беше опасно. Всеки мъж и всяко момче трябваше да носи по две дълги пръчки и торба, пълна с камъни. Жените следваха с коне или с двуколки, много от тях с плющалки, рога или тенекии, за да вдигат шум. Зад много от двуколките щяха да дрънчат завързани със сиджимки стари канчета, а на спиците на колелата щяха да тракат летвички, за да усилват и без това оглушителния грохот. Тъй като зайците имат удивително чувствителен слух, неприятният даже за човека шум сигурно щеше да им подействува подлудяващо.

Времето беше ясно и в осем часа на уречения ден прозвуча сигналът за започване на хайката. Отначало веригата на преследвачите се разгъна на цели пет мили, като на всеки 30–40 ярда имаше по един мъж или момче. Двуколките и ездачите по неволя се придържаха изключително по пътищата, но онези, които вдигаха шум, вървяха напред и поддържаха веригата неразкъсана. Хората напредваха приблизително по трите страни на правоъгълника. Всеки вдигаше колкото може по-голям шум и удряше с пръчките всеки храст по пътя. Напред побягнаха няколко заека. Някои се хвърляха към преследвачите, но моментално ги посрещаше дъжд от камъни. Един-два успяха да се мушнат и да избягат, но повечето подскачаха пред преследвачите. В началото се виждаха малко зайци, но след три мили просто закипя от мятащи се във всички посоки зайци. След около пет мили, които бяха изминати за около три часа, беше даден сигнал да се свият двата края на веригата. Хората намаляваха разстоянието помежду си, докато се приближиха на около десетина фута един от друг. Цялата верига на участниците от двата направляващи края се съедини с краищата на голямата кошара и огради напълно зайците. Хората усилиха хода си. Десетки зайци пробягваха близо до тях и намираха моментално смъртта си; земята се покри с труповете им, но броят им като че непрестанно растеше. А накрая, преди жертвите да бяха натъпкани в кошарата, ограденото пространство от два акра представляваше кипнала вълна от скачащи, бягащи и мятащи се зайци. Те непрестанно се въртяха в кръг и търсеха някакъв начин за спасение, но неумолимата тълпа ставаше все по-гъста и по-гъста, а кръгът непрестанно се свиваше, тъй че цялата заешка маса беше притисната и принудена да влезе в ограденото място, където някои клекнаха глуповато в средата, други побягнаха край оградата, а трети затърсиха прикритие по ъглите или се пъхнаха под други зайци.

А Малкото бойно конче — къде се намираше по време на хайката? Тя подгони и него и той беше между първите, които влязоха в ограденото място. Любопитен е приложеният план за подбора на животните. Кошарата трябваше да се превърне в лобно място за зайците, освен за най-умните и най-силните. А хилави имаше много. Който смята всички диви животни за образец на съвършенство, би се учудил колко много сакати и болни се оказаха в ограденото място, където попаднаха 4–5 хиляди заека.

Резултатът от хайката приличаше на римска победа — предстоеше избиването на зайците. Най-добрите щяха да запазят за арената. За арената? Да, за жокейския клуб.

Край оградата на предварително подготвеното оградено място разположиха много, някъде около 500, сандъчета, големи колкото да се побере един заек.

Първи в ограденото място пристигнаха най-бързите зайци. Някои наистина бяха бързоноги, но и глупави. Влезли веднъж в ограденото място, те не преставаха да бягат около оградата. Други бяха и бързи, и умни; те без колебание търсеха подслона, предложен им от малките сандъчета, които сега бяха пълни до едно. По този начин бяха подбрани 500 най-бързи и най-умни заека. Методът, разбира се, не беше безпогрешен, но се оказа най-прост и най-удобен. Тези 500 заека бяха определени за обучението на хрътки по преследване. Вълнуващата се маса от над 4 хиляди заека беше безпощадно изтребена. Още същия ден натовариха на влака 500-те малки сандъчета с 500 яснооки заека. Сред тях се намираше и Малкото бойно конче.