Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (2) (Приключенията на един заек)

II

Трудни и по-леки години се редуваха и се посрещаха съвсем естествено, но напоследък зайците от щата Каскадо имаха цяла поредица от забележителни успехи и поражения. В миналото те водеха безкрайни борби с хищни зверове и птици, със студ и зной, с болести и мухи, чиито ухапвания предизвикваха отвратителни зарази, и въпреки това успяваха да се запазят. Заселването на фермери по този край донесе много нови промени.

Благодарение на кучетата и оръжието намаляха койотите, лисиците, вълците, язовците и ястребите — неприятели на зайците, затова само за няколко години те се разплодиха невероятно много. Но сега избухна мор, който почти претопи редиците им. Оцеляха само най-силните и най-приспособените. За известно време зайците станаха голяма рядкост. Точно тогава настъпи още една промяна. Насадената навсякъде маклура^[1] предлагаше убежище и сега безопасността на заека зависеше не толкова от неговата бързина, колкото от съобразителността му. Когато го преследваше някое куче или койот, умният заек се втурваше към най-близката маклура, мушваше се през някоя малка дупка и се изплъзваше, докато в същото време неприятелят му търсеше подходяща дупка, за да го последва. Койотите също разбраха в какво се състои цялата работа, и започнаха да ходят на лов по двама. Единият оставаше в едното поле, а другият — в другото и когато заекът преминаваше през маклурата, те действуваха от двете страни и обикновено хващаха своята жертва. Спасението на заека се състоеше в това да забележи навреме втория койот, да се откаже от преминаването на маклурата и да си плюе здравата на петите, за да се изплъзне от първия преследвач.

След успешното си размножаване и последвалия мор зайците отново започнаха да се размножават и онези, които бяха останали — оцелелите след стотиците тежки преследвания, бяха в състояние да благоденствуват там, където предшествениците им не биха изкарали и един сезон. Техните любими места си оставаха не широките, открити поляни на големите ферми, а сложно преградените малки ферми, разположени толкова близо една до друга, че приличаха на голямо разпръснато село.

Едно от тези села израсна край железопътната станция Нючъсен. Околността гъмжеше от новата подобрена порода зайци. Сред тях живееше и малката зайка, наречена Ясноглазка заради блестящите й очи. Отлична бегачка, тя се отличаваше особено при преследването около маклурата, където винаги измамваше койотите. Ясноглазка сви гнездото си на открито в едно пасище — незасегнато още местенце девствена прерия. Тук се родиха и израснаха нейните малки. Едното от зайчетата наследи блестящите й очи, сиво сребристата й козина и отчасти чевръстия й ум, а у другото се появи рядката комбинация на всички майчини достойнства с най-доброто от новата порода зайци.

Това беше и заекът, чиито приключения следим, заекът, който по-късно спечели на хиподрума прозвището Малкото бойно конче и по-сетне се прослави из целия свят.

Той възстанови древните хитрости на своите събратя и започна да ги прилага по съвсем нов начин. Със старите неприятели свикна да се сражава със съвършено нови методи.

Още съвсем малък той измисли една хитрост, достойна за най-мъдрите зайци от Каскадо. Преследваше го едно ужасно жълтеникаво кученце. Малкото бойно конче напразно се опитваше да се отскубне, като криволичеше из полята и между фермите. Тази тактика беше много подходяща срещу койот, защото фермерите и кучетата, без сами да съзнават това, често помагат на заека, като се нахвърлят върху койота. Но сега тази тактика съвсем не беше уместна, защото кучето успяваше да се мушне след него през оградите, и Джек Бойното конче, още съвсем малък и слаб, започна да губи сили. Ушите му вече не стърчаха право нагоре, а се огъваха назад и просто полягаха на гърба му от време на време, когато профучаваше през някоя съвсем малка дупка на маклурата, и веднага разбираше, че неговият пъргав неприятел, без да губи и секунда, върши същото. Джек съзря сред полето малобройно стадо крави с малко теленце.

В минути на отчаяние дивите животни се доверяват на първия срещнат непознат. Те чувствуват добре, че неприятелят зад тях означава сигурна смърт. Съществува надежда, и то единствена, че непознатият може да се окаже приятел. Именно тази последна отчаяна надежда насочи Бойното конче към кравите.

Без съмнение кравите щяха да останат невъзмутими свидетелки на трагедията на заека, ако не изпитваха вродена омраза към кучетата, затова, когато видяха как рижият се приближава с подскоци към тях, вирнаха опашки и муцуни, запръхтяха гневно, скупчиха се и водени от майката на телето, се нахвърлиха върху кучето. В това време Джек потърси убежище под нисък трънлив храст. Кучето свърна встрани, кравата помисли, че иска да нападне телето, и го погна така свирепо, че то едва успя да спаси кожата си.

Тактиката се оказа превъзходна. Без съмнение тя водеше началото си от онези дни, когато бизонът и койотът са играли ролята на кравата и на кучето. Джек запомни всичко това много добре и по-късно благодарение на тази тактика спаси няколко пъти живота си.

По окраска и ум той представляваше истинска рядкост.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите — оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна: вече ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката — бели, а опашката — черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е станал черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла. Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“

Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това. Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако го изплаши някой от неговите сънародници, т.е. ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство. Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки. И Бойното конче, сиво, когато седеше в леговището си, бляскаше като черен въглен в сняг, когато предизвикваше лисиците или мамеше койотите, и без усилие им убягваше, първоначално изпъстрено в бяло и черно, след малко превърнало се в бяло петно и накрая — в бяла перушина, която изчезва в далечината.

Много от фермерските кучета разбраха, че сив заек все пак може да се хване, докато хващането на заек с ярки черни и бели петна е невъзможно. Те понякога, разбира се, подгонваха и такъв заек, но това беше само за разнообразие. Нарастващата сила на Бойното конче често го караше да търси подобно преследване заради приятната възбуда и така да се излага на риск, който по-малко надарените от него избягваха внимателно.

Като всички останали диви животни и Джек се навърташе в един район, който смяташе за свой дом и от който рядко се отдалечаваше. Районът се ширеше на около три мили и се простираше в източна посока от центъра на селото. Из него бяха пръснати многобройните леговища, или „жилища“, както ги наричаха тук, на Бойното конче. Просто дупки под някой бухнал храст или стръкче трева без постеля, ако не се смятат случайно нападалите тревички или издуханите листа. Все пак не беше забравен и комфортът. Някои бяха „предназначени“ за горещо време — гледаха на север, бяха хлътнали леко в земята и бяха малко повече от обикновено сенчесто място. Леговищата за студено време представляваха дълбоки ями с южно изложение, а жилищата за дъждовно време бяха покрити с треволяк и гледаха на запад. В едно от тези леговища Бойното конче прекарваше през деня, а нощно време излизаше да търси храна заедно със събратята си. Те скачаха и лудуваха през лунните нощи като кученца, но на разсъмване се прибираха и се пъхаха на сигурно място в най-подходящото за сезона „жилище“.

Най-безопасно за зайците беше мястото между фермите, където не само маклурите, но и наскоро поставените огради с бодлива тел издигаха безброй пречки пред евентуалните им неприятели. Най-вкусната храна се намираше близо до селото и около зеленчуковите градини — най-вкусната храна, но и най-голямата опасност! Тук липсваха някои от заплахите на прерията, но затова пък се увеличаваше рискът от хората, оръжията, кучетата и непроходимите огради. Въпреки това онези, които познаваха най-добре Бойното конче, не се изненадаха ни най-малко, когато разбраха, че си е направил леговище в средата на един бостан. Тук го дебнеха безброй опасности, но имаше също и безброй необикновени удоволствия и безчет дупки в оградата, през които можеше мигновено да избяга в случай на нужда.