Ърнест Томпсън Сетън
Арно (2) (Историята на един пощенски гълъб)

II

След първия полет тренировката на птиците продължи систематично. Разстоянието от старта до дома се разтягаше ежедневно с 25–30 мили, като посоката непрестанно се менеше, докато домашарите опознаха околността на Ню Йорк на разстояние 150 мили. От първоначалните 50 останаха само 20 птици, защото суровият подбор отстраняваше не само слабите и неприспособяващите се, но и онези, които изпитваха временно неразположение, изпадаха в беда или преяждаха преди старта. Имаше много чудесни птици, широкогърди, яснооки и дългокрили създания, родени за изключително бързи полети, водени от някаква подсъзнателна сила; те бяха предопределени да служат на човека като пощальони в случай на сериозна нужда. Окраската им беше предимно бяла, синя или кафява. Нямаха никакви отличителни белези, но всеки от останалите избраници имаше блестящи очи и издутини над ушите — доказателство за най-чиста порода домашари. И най-добрият от всички, почти винаги пръв в полетите, беше малкият Арно. Той не се отличаваше от останалите гълъби в къщи, защото сега цялата група притежаваше сребърни пръстени, но във въздуха моментално се проявяваше; когато отворената врата даваше команда „Тръгни!“, Арно винаги излизаше пръв; той не смяташе за необходимо да се издига високо, за да изключи влиянието на околността, а отгатваше веднага пътя към къщи и тръгваше по него, като не се спираше нито да яде, нито да пие, нито да се развлича.

Независимо от лошите предсказания на Били Големия Синушко от ъгловото гнездо беше сред 20-те избраника. Той често се бавеше по пътя, никога не пристигаше пръв, а понякога, когато се прибираше цели часове след останалите, ставаше абсолютно ясно, че не е нито гладен, нито жаден — сигурни белези, че някъде по пътя е безделничил. Въпреки това той се завръщаше и сега носеше като останалите на крачето си сребърно пръстенче с номер, белег на спечелена слава. Били го презираше и го сравняваше с Арно, но собственикът му отговаряше:

— Дайте му възможност, бе хора. Бързото куче слепи ги ражда. Забелязал съм, че най-добрата птица най-късно се проявява.

Ненавършил и една година, Арно постави рекорд. Най-трудно се лети над море, защото няма възможност за ориентиране по земни предмети, а още по-трудно в мъгла, когато даже и слънцето е затулено и няма абсолютно никакъв ориентир. Когато паметта, зрението и слухът станат безсилни, у домашаря все пак остава нещо, в което именно се крие неговата голяма сила: това е вроденото му чувство за посока. Само едно нещо може да го унищожи — страхът, затова между чудесните криле трябва да тупти и мъжествено сърце.

В процеса на тренировките Арно беше поставен заедно с двама негови приятели на презокеански параход, който пътуваше за Европа. Изгубеше ли се брегът от погледа, щяха да го пуснат, но падналата гъста мъгла обърка всички сметки. Параходът ги отведе със себе си, като щеше да ги върне със следващия рейс. След 10-часово плаване двигателят неочаквано се повреди; над морето тънеше непрогледна мъгла и течението понесе безпомощния параход като отсечено дърво. Оставаше единствено да се подават звукови сигнали за помощ, но резултатите щяха да са същите, както ако се използуваше сигнализацията със знаменцата. Изведнъж се сетиха за гълъбите. Изборът падна на Старбек, 2592 С. Върху непромокаема хартия написаха бележка за помощ, завиха я на руло и я привързаха от долната страна на опашката. Подхвърлиха го във въздуха и гълъбът се изгуби от погледа. След половин час изпратиха с писмо и Големия Синушко от ъгловото гнездо, 2600 С. Той излетя, но почти в същия миг се върна и кацна на вантите. Целият трепереше от страх; сега нищо не можеше да го накара да напусне кораба. Толкова се беше уплашил, че го хванаха съвсем лесно и позорно го тикнаха отново в клетката.

Извадиха и третия гълъб — малка, но здрава птица. Моряците не я познаваха, но от пръстенчето на крачето научиха името и номера: Арно, 2590 С. Това обаче не означаваше нищо за тях. Морякът, който държеше гълъба, забеляза, че сърцето му не тупка така силно, както на предишната птица. Свалиха съобщението от Големия Синушко. В него пишеше:

10 часа сутринта, вторник.

На 210 мили от Ню Йорк счупихме вала на двигателя; носим се безпомощни в мъглата. Изпратете колкото може по-бързо влекач. Всеки 60 секунди изсвирваме един дълъг и един кратък сигнал.

Адресираха бележката до Параходното дружество. Навиха я на руло, загънаха я в непромокаема хартия и я прикрепиха под средното перо на опашката на гълъба.

Когато го хвърлиха във въздуха, Арно направи един кръг над кораба след това още един много по-нависоко и още по-нагоре и по-нагоре, докато се изгуби от погледа. Той продължи да се издига, докато престана да вижда кораба. Сега беше лишен от всички чувства, освен от едно — чувството за посока, и му се довери напълно. Обладало го всецяло, това чувство беше лишено от влиянието на кръвожадния деспот, наречен СТРАХ. Както стрелката на компаса сочи винаги север, така се насочи сега и Арно — без колебание, без съмнение. Минутка след освобождаването от клетката той се носеше като светлинен лъч право към гълъбарника, в който беше роден — единственото място на света, където се чувствуваше най-добре.

Този ден в гълъбарника дежуреше Били. Изведнъж той чу пърхане на бързокрила птица; в гълъбарника проблесна син лъч, спря до коритцето с вода. Гълъбът поемаше глътка след глътка водата, когато Били изведнъж зяпна учудено:

— Я, та това си бил ти, Арно, хубавецо мой!

След това с уверения маниер на човек, който се занимава с гълъби, измъкна джобния си часовник и отбеляза времето: 2,40 часа следобед. В този миг погледът му се спря върху връвчицата на опашката. Били затвори вратата и бързо спусна мрежата върху главата на Арно. Миг след това той държеше книжната тръбичка в ръце, а след две минути вече бързаше към канцеларията на компанията, предвкусвайки тлъстия бакшиш. Там узна, че Арно е прелетял 210 мили в мъгла над морето за 4 часа и 40 минути. За по-малко от час на злополучния параход беше изпратена исканата помощ.

Двеста и десет мили над морето, в мъгла, за 4 часа и 40 минути! Това беше чудесен рекорд. Нанесоха го, както подобаваше, в летописите на Клуба на гълъбарите.

Държаха Арно на ръце, когато секретарят на клуба записа с гумен щемпел и неизтриваемо мастило върху едно от снежнобелите пера на дясното му крило неговия подвиг, датата и собствения му номер.

За другия гълъб — Старбек, не се чу нищо. Без съмнение беше загинал в морето. А синия от ъгловото гнездо докараха с влекача.