Луис Карол
Алиса в огледалния свят (10)

Седма глава
Лъва и Еднорога

В следващия миг гората се изпълни с тичащи войници. Отначало те тичаха по двама-трима, после — по десетина-двайсет, а накрая — на такива тумби, че сякаш изпълниха до пръсване цялата гора. Алиса се сгуши зад едно дърво — беше я страх да не я стъпчат — и ги загледа как минават покрай нея.

Хрумна й, че никога през живота си не бе виждала войници, които толкова да не ги държат краката. Те току се препъваха в нещо и паднеше ли един, тутакси върху него се строполяваха още трима-четирима, така че скоро цялата земя беше покрита с малки купчинки от хора.

После нахлуха конете. Тъй като имаха двойно повече крака, те се справяха къде-къде по-добре от пехотата, но дори и конете се спъваха от време на време — и май правилото, валидно в случая, беше, че спъне ли се кон, и ездачът веднага тупва на земята.

Започна се една такава бъркотия, че Алиса се зарадва много, когато успя да се добере до една ливадка, където намери Белия цар. Той клечеше на земята и трескаво пишеше нещо в тефтерчето си.

— Аз ги пратих! — викна щастливо Царя, щом видя Алиса. — Случайно да си видяла някакви войници, докато вървеше през гората, миличка?

— Да, видях — отвърна тя. — Към няколко хиляди, мисля…

— Четири хиляди двеста и седем — това е точният брой — осведоми я Царя, като си погледна в тефтерчето. — Не можах да пратя цялата конница, нали разбираш, защото два коня трябват за играта. Двамата Вестоносци също не съм ги изпратил. И двамата заминаха за града. Я погледни към пътя и ми кажи не се ли задава някой от тях.

— Никой няма на пътя — каза Алиса.

— Де да ти имах зрението! — възкликна завистливо Царя. — Не само да успееш да видиш никой, ами и да видиш, че го няма! Аз на тази светлина мога да виждам само живи хора, и то когато са там — и нищо повече!

Алиса обаче така и не го чу — тя продължаваше да се взира напрегнато в пътя, вдигнала ръка на челото си като козирка.

— А, сега виждам някого! — възкликна тя най-накрая. — Само че идва много бавно. И гледай го само как върви! (Защото Вестоносеца непрекъснато подскачаше нагоре-надолу и се виеше като смок, разперил ръце като ветрила.)

— А, нищо му няма — рече Царя. — Той е Англосаксонски вестоносец и се кипри по англосаксонски^[1]. Прави така само когато е щастлив. Казва се Зай Ек.

— Обичам моя любим със „з“^[2]… — подхвана Алиса, — защото е Загадъчен. Мразя го, защото е Заплес. Храня го със… със… закуски и със зелки. Казва се Зай Ек и живее…

— Живее Зад Зида — довърши Царя, без да има ни най-малка представа, че се включва в играта, докато Алиса се мъчеше да се сети за град, който да започва със „з“. — Другият Вестоносец пък се казва Шап Кар. Трябва да се двама, нали разбираш. Единият, за да ходи дотам, а другият — да се връща обратно.

— Простете? — каза Алиса.

— Не е прилично да се проси — рече Царя. — Само простите го правят.

— Не, исках да кажа, че не разбрах — обясни Алиса. — Защо един да ходи дотам, а друг да се връща обратно?

— Че нали това ти казвам? — повтори раздразнено Царя. — Трябват ми двама — за донасяне и за отнасяне. Един да донася, а друг да отнася.

В този миг Вестоносеца пристигна. Не му беше останал дъх, така че не можеше да каже и „гък“, а само размахваше ръце и правеше страховити муцуни на горкия Цар.

— Тази млада дама тук те обича със „з“ — рече Царя, представяйки Алиса на Вестоносеца с надеждата, че ще отклони вниманието му от себе си. Но полза никаква — с всеки миг англосаксонското кипрене ставаше все по-изчанчено, а огромните очи се въртяха бясно в орбитите си.

— Тревожиш ме! — каза Царя. — Аха-аха да припадна! Дай една закуска!

При тези думи Вестоносеца — за най-голям Алисин възторг — отвори чантата, която висеше на врата му, и подаде една кифла на Царя, който я изгълта лакомо.

— Дай още една закуска — рече Царя.

— Останаха само зелките — каза Вестоносеца, след като надникна в чантата.

— Дай зелки тогава — измърмори Царя.

Алиса с радост си отбеляза, че Царя доста бе живнал.

— Няма нищо като това да нагъваш зелки срещу припадък — измърмори той, докато дъвчеше усилено.

— Мислех си, че е по-добре да те полеят със студена вода… — усъмни се Алиса. — Или пък да помиришеш амоняк.

— Аз не съм казал, че няма нищо по-добро — отвърна Царя. — Казах, че няма нищо като това.

Това Алиса не посмя да отрече.

— Задмина ли някого по пътя? — продължи Царя, като протегна ръка за още някоя зелка.

— Никого — отвърна Вестоносеца.

— Така си и мислех — рече Царя. — И младата дама го видя. Сигурно никой не е по-бавен от тебе…

— Старая се колкото мога — кисело каза Вестоносеца. — Сигурен съм, че никой не върви по-бързо от мене!

— Естествено, че не върви — рече Царя. — Иначе щеше да стигне тук пръв. Но като те гледам, ти вече се поокопити, тъй че разкажи ни какво става в града.

— Ще ви го прошепна — каза Вестоносеца, сви длани и ги сложи на устата си като тръба. После се наведе към ухото на Царя. На Алиса й докривя, защото и на нея й се щеше да чуе новината. Обаче, вместо да зашепне, Зай Ек кресна с всичка сила в ухото на Царя:

 

— Пак започнаха!

— Това ли ти е шепотът! — подскочи горкият Цар и се отърси. — Ако пак направиш нещо такова, ще заповядам да те смажат! С масло! Главата ми кънти, сякаш има земетресение!

„Много мъничко земетресение ще да е!“ — помисли си Алиса.

— Кой какво е започнал? — осмели се да попита тя.

— Как кой? Лъва и Еднорога, много ясно! — отвърна Царя.

— Сборили са се за короната ли?

— Че за какво друго? — рече Царя. — А най-големият майтап е, че в края на краищата тази корона си е моя! Беж да тичаме, за да ги погледаме!

И те се понесоха в тръс. А докато тичаше, Алиса си повтаряше старата песничка^[3]:

„Лъва със Еднорога за короната се сбори,

Лъва би Еднорога по сокаци и по двори.

Един им дава черен хляб, друг — бял, а трети — пита,

а после гръмна барабан и ги натириха сърдито!“

— Ами… онзи… който… победи… ще вземи ли… короната? — попита тя запъхтяна — от тичането не й беше останал дъх.

— Ама не, разбира се! — възмути се Царя. — Това пък откъде ти хрумна?

— Бихте ли били… така любезен… — задъха се Алиса, след като потичаха още малко — да спрем… минутка само… колкото… да си поемем дъх?

— Аз съм така любезен — рече Царя, — ама не съм така бърз. Нали разбираш, минутката минава страшно бързо. Да спрем Минутка! Само! Все едно да се опитваш да спреш Бандашмръц!

На Алиса вече съвсем не й достигаше дъх, така че продължиха да топуркат мълчаливо, докато най-накрая съзряха грамадна тълпа, в средата на която се бореха Лъва и Еднорога. Бяха Вдигнали такава пушилка, че отначало Алиса не можеше да различи кой кой е, но скоро взе да различава Еднорога по рога.

Преместиха се по-близо до Шап Кар — втория Вестоносец — който гледаше борбата, държейки чаша чай в едната си ръка и филия, намазана с масло, в другата.

— Тъкмо излиза от затвора, а когато го пратиха там, още не си беше допил чая — прошепна Зай Ек на Алиса. — А там, вътре, им дават само стридени черупки — та го виждаш колко е гладен и жаден. Как си, дете мое? — продължи той и нежно прегърна Шап Кар през врата.

Шап Кар се огледа, кимна и пак нагъна филията.

— Добре ли ти беше в затвора, детето ми? — попита го Зай Ек.

Шап Кар отново се огледа. Този път по бузите му се стекоха и една-две сълзи, ала не обелваше и дума.

— Ама приказвай де! — нервно викна Зай Ек.

Но Шап Кар продължаваше да си преживя. Отпи от чая.

— Ама приказвай де! — кресна и Царя. — Как върви борбата?

Шап Кар направи отчаяно усилие и преглътна огромния залък.

— Много добре си върви — рече той, като се задави. — Всеки от тях досега тръшна другия на земята около осемдесет и седем пъти.

— Значи, скоро ще донесат белия и черния хляб? — осмели се да се намеси Алиса.

— Чака ги вече — каза Шап Кар. — Аз точно него ям.

Тъкмо тогава борбата прекъсна. Лъва и Еднорога седнаха запъхтени на земята, а Царя извика: „Десет минути почивка за закуска!“

Зай Ек и Шап Кар веднага се заловиха за работа и взеха да разнасят насам-натам кръгли подноси с бял и черен хляб. Алиса го опита, но той беше много, много сух.

— Според мене за днес свършиха — рече Царя на Шап Кар.

— Иди да наредиш да бият барабана.

Известно време Алиса седя и го гледа, без да каже и думица. После изведнъж лицето й светна.

— Вижте! Вижте! — извика тя и буйно посочи с пръст. — Бялата царица търчи насам! Изхвърча ей от онази гора — ех, как бягат тези Царици!

— Сигурно я е погнал някой враг — рече Царя, без дори да погледне нататък. — Тази гора гъмжи от тях.

— Ама вие няма ли да изтичате да й помогнете? — попита Алиса, доста смаяна от това, че Царя приема всичко толкова спокойно.

— Няма никакъв смисъл! — отсече той. — Тя тича ужасно, ама ужасно бързо! Все едно да се опиташ да хванеш Бандаш-мръц! Но ако искаш, ще си запиша.

„Тя е много мило създание“ — промърмори си той под носа и отвори тефтерчето си.

— Как се пише „създание“ — с „а“ или с „ъ“?

В този миг довтаса Еднорога, мушнал ръце в джобове.

— Днес аз бях по-добрият! — подметна той небрежно, като едва погледна Царя.

— Да, мъничко — отвърна нервно Царя. — Ама не трябваше да го набождаш на рога си, така да знаеш!

— Него не го болеше — нехайно рече Еднорога и тъкмо да отмине, погледът му случайно попадна на Алиса. Той мигом се обърна и се вторачи в нея с най-дълбоко отвращение.

— Това пък какво е?! — измънка Еднорога най-накрая.

— Това е дете — побърза да обясни Зай Ек. Доближи се до Алиса, за да я представи, и разпери ръце по англосаксонски.

— Днес го намерихме. Съвсем истинско живо дете! Живо-живеничко!

— Винаги съм си мислел, че те са просто чудовища от приказките — рече Еднорога. — Ама то живо ли е?

— Приказва — тържествено отвърна Зай Ек.

Еднорога изгледа отнесено Алиса и промълви:

— Приказвай, дете!

Алиса не успя да се сдържи — устните й се извиха в усмивка и тя заговори:

— Знаеш ли какво? И аз винаги съм смятала, че Еднорозите са просто приказни чудовища. Никога досега не бях виждала жив Еднорог!

— Е, ами сега се видяхме — рече Еднорога. — Ако ти вярваш в мене, и аз ще вярвам в тебе. Става ли?

— Става, щом искаш — отговори Алиса.

— Бягай да донесеш питата, старче! — обърна се Еднорога към Царя. — Не ви ща черния хляб!

— Ей сегичка, ей сегичка — забърбори Царя и кимна на Зай Ек. — Отвори чантата! — прошепна той. — Бързо! Не тая — тая е пълна със зелки!

Зай Ек извади от чантата голяма пита и я подаде на Алиса, а после измъкна чиния и нож. Откъде се взеха те, Алиса не можа да схване. „Също като фокус“ — помисли си тя.

През това време бе дошъл и Лъва. Изглеждаше много уморен и сънлив, а очите му се затваряха.

— Това пък какво е? — той премигна мързеливо срещу Алиса. Говореше с нисък, глух бас, все едно биеше огромна камбана.

— Ха сети се де! — възкликна възбудено Еднорога. — Никога не би могъл да се сетиш! Аз не можах.

Лъва изгледа уморено Алиса.

— Ти какво си? Животно? Растение? Минерал? — попита я той, като се прозяваше при всяка дума.

— Чудовище от приказките ето какво е! — викна Еднорога, преди Алиса да успее да отговори.

— Я тогава подай питата, Чудовище — и Лъва полегна, опрял брадичка на лапите си. — А вие двамата, я седнете! — обърна се той към Царя и Еднорога. — И внимавайте, питата трябва да се раздели честно!

Царя очевидно се чувстваше крайно неудобно, седнал там, между двете огромни същества, ала нямаше къде другаде да седне.

— Ей сега му е времето да се сборим за короната! — обади се Еднорога и изгледа Царя под око. Горкият Цар така трепереше, че короната току-виж паднала от главата му.

— Ще те победя като нищо — рече Лъва.

— Така ли? Не съм много сигурен — отвърна Еднорога.

— Ей, аз те бъхтих и по сокаци, и по двори, пале такова! — сопна му се Лъва и се понадигна.

Тук се намеси Царя и се опита да потуши тлеещата свада. Беше страшно изнервен и гласът му трепереше:

— По сокаци и по двори ли? — попита той. — Из целия град? Бая път е това. По стария мост ли минахте или през пазара? От стария мост изгледът е по-хубав.

— Абе не знам — изръмжа Лъва и пак полегна. — То от тази пушилка можеш ли да видиш нещо! Ей, ама Чудовището какво така се бави с питата?

Алиса бе седнала на брега на едно ручейче с чинията на колене и прилежно режеше с ножа.

— Ух, че досада! — каза тя на Лъва (Вече почти беше свикнала да й викат „чудовище“.). — Тъкмо отрежа няколко парчета — и те пак се срастват.

— Ти не знаеш как да се оправяш с огледални пити — отбеляза Еднорога! — Първо я раздай, пък после я режи!

Звучеше като пълна безсмислица, но Алиса послушно стана, обиколи с чинията и питата сама се раздели на три части.

— А сега я разрежи — рече Лъва, когато Алиса отново седна с празната чиния на коленете си.

— Ама не е честно! — извика Еднорога. Алиса седеше с нож в ръката и се чудеше как ли да започне. — Чудовището даде на Лъва два пъти повече, отколкото на мене!^[4]

— Да, ама за себе си тя нищо не остави! — възрази Лъва. — Ти не обичаш ли пита, Чудовище?

Но преди Алиса да успее да отвърне, барабаните задумкаха. Тя не можеше да разбере откъде идва този шум — въздухът сякаш бе изпълнен до пръсване с него и той кънтеше ли, кънтеше в главата й, докато тя почти оглуша. Скочи на крака и, обзета от ужас, се метна през ручейчето. Успя да види само как Лъва и Еднорога се надигат и се оглеждат ядосано, задето така са им прекъснали гощавката. После Алиса тупна на колене и си запуши ушите с ръце, опитвайки се да заглуши ужасния рев.

„Ако това не ги натири от града — помисли си тя, — то нищо не би могло да ги натири!“