Елизабет Гаскел
Кранфорд (12)

Глава XII
Сгодена

Дали „Горкият Питър“ от Кранфорд е Господарят Дженкинс от Чундерабадад, или не? Както някой е казал, това е въпросът.

У дома, когато хората нямаше какво да правят, започваха да ме обвиняват в липса на дискретност. Липсата на дискретност беше моят кошмарен недостатък. Всеки си има кошмарен недостатък, нещо като постоянна характерна черта — piece de resistance^[1], — с която приятелите му трябва да се справят. А обикновено те винаги се справят. Беше ми омръзнало да ми казват, че съм недискретна и несъобразителна, и аз реших поне веднъж да докажа, че мога да бъда образец на предпазливост и благоразумие. Реших да не издавам дори с намек съмненията си по отношение на Господаря. Ще събера доказателства и ще ги представя пред баща си, като пред семеен приятел на двете госпожици Дженкинс.

При своето издирване на факти често си спомнях как баща ми веднъж описа някакъв дамски комитет, който той председателствал. Каза, че ме можел да не си спомни за един пасаж от Дикенс, в който се говори за някакъв хор, където всеки запявал мелодията, която знаел най-добре, и я пеел за свое собствено удоволствие. И така, в този благотворителен комитет всяка дама подхващала този въпрос; който най-много я занимавал, и говорела по него за свое най-голямо задоволство, но без да спомогне за придвижването на въпроса, който се били събрали да обсъдят. Но дори и този комитет не би представлявал нищо пред кранфордските дами, когато се опитах да получа някакви ясни и определени сведения за ръста на „горкия Питър“, за вида му и кога и къде са чули за него за последен път. Например спомням си, че попитах мис Поул (а мислех, че съм избрала много подходящ момент за въпроса, защото го зададох веднъж, когато я срещнах на гости у мисис Форестър, а и двете дами познаваха Питър и аз си представях, че биха могли взаимно да освежат паметта си) какво знае последно за него и тогава тя спомена абсурдното съобщение, за което вече намекнах, че бил избран за Велик лама в Тибет. Това послужи за сигнал всяка от дамите да заприказва за това, което я интересува. Мисис Форестър започна със загадъчния пророк в „Лала Рук“^[2] — да не би да съм си мислела, че той е предопределен да бъде Велик лама, макар че Питър не бил толкова грозен, всъщност бил доста красив, ако не се смятали луничките му. Изпитах благодарност, че тя каза двойно повече неща за Питър, но само миг след това се почувствах измамена, когато тази дама се отплесна и заприказва така красноречиво за „Роланд Калидор“ и за достойнствата на козметическите средства и маслата за коси изобщо, че аз се обърнах да слушам мис Поул, която (от ламите като товарни животни) беше стигнала до перуанските облигации и фондовата борса и лошото й мнение за акционерните банки изобщо и в частност за тази, в която мис Мати беше вложила парите си. Напразно се намесих.

— Кога беше това, през коя година чухте, че Питър бил Велик лама?

Всички заговориха на обща тема и заспориха дали ламите са карниворни животни, или не. В този спор те не бяха на равна нога, тъй като мисис Форестър (след като се бяха разгорещили и отново успокоили) призна, че винаги бъркала грамиворни с карниворни, т.е. тревопасни с месоядни, така, както бъркала хоризонтално с вертикално, но сетне така мило се извини, като каза, че по нейно време хората използвали такива многосрични думи само за упражнение по правопис.

Единственият факт, който научих от този разговор, беше, че действително последната вест за Питър била от Индия или „там някъде наблизо“ и че тази съвсем оскъдна новина за неговото местожителство дошла в Кранфорд през годината, когато мис Поул си донесла рокля от индийски муселин, отдавна вече износена, и преди да продължим, чухме историята за прането й, кърпенето й, залеза и упадъка й, докато била превърната в транспаранти. Това било през годината, когато Умуел дошъл в Кранфорд и тогава мис Мати искала да види слон, за да може по-добре да си представи как Питър го язди. Била видяла и една боа — съвсем не искала да си я представя в картините, които въображението и рисувало за местността, където Питър живеел, и през същата година, когато мис Дженкинс научила наизуст едно стихотворение и винаги го казвала на вечерните им събирания. Стихотворение за това как Питър бил „оглеждал човешкия род от Китай до Перу“^[3] и всички смятали, че звучи много величествено и е много подходящо, защото Индия се намира между Китай и Перу, ако внимавате да завъртите глобуса отляво надясно, а не обратно.

Струва ми се, че моите въпроси и любознателността, която те разпалваха в умовете на моите приятелки ни оставиха слепи и глухи за това, което ставаше около нас. Струваше ми се, че слънцето изгрява и свети над Кранфорд и дъждът вали както обикновено аз не забелязвах никакви признаци в текущото ежедневие, които да вещаят някакво необичайно събитие. Убедена съм, че не само на мис Мати и мисис Форестър, но дори и на самата мис Поул, на която гледахме като на своего рода пророчица поради умението й да предвижда нещата още преди да са се случили, макар че тя не обичаше да тревожи приятелките си, като споделя с тях своите предвиждания — дори и на мис Поул се беше взел дъхът от учудване, когато дойде да ни каже удивителната новина. Но аз самата трябва да се съвзема, мисълта за това съобщение, макар и така отдалечено по време, спира дъха ми и обърква граматиката ми и ако не потисна вълнението си, и правописът ми ще пострада.

Ние седяхме — мис Мати и аз — съвсем както обикновено, тя на стола със син кретон с гръб към светлината и плетиво в ръце, а аз четях „Сейнт Джеймсис Кроникъл“ на глас. След още няколко минути щяхме да отидем по стаите си и да се понагласим, преди часа за посещения (дванадесет) в Кранфорд. Добре си спомням както датата, така и случката. Говорехме си за бързото оздравяване на синьора, откакто времето се беше позатоплило, възхищавахме се от умението на мистър Хогинс и съжалявахме, че му липсва изисканост и дори добри маниери, и като че ли по някакво странно съвпадение това именно беше предметът на разговора ни, когато чухме някой да чука на вратата… Някой посетител… Три ясни по-чуквания… И ние полетяхме (всъщност мис Мати не можеше да върви много бързо, тъй като наскоро й се беше обадил ревматизмът) към стаите си, за да сменим якичките и шапчиците си, когато мис Поул, качвайки се по стълбите, ни спря и извика:

— Не отивайте, не мога да чакам, зная, няма още дванадесет, но няма значение как сте облечени, трябва да говоря с вас.

Постарахме се да си дадем вид, че нашето втурваме не е причината за шума, който е чула, защото, разбира се, ние не искахме да се предполага, че притежаваме стари дрехи, които е удобно да се износват „в свещеното убежище на дома“, както мис Дженкинс много хубаво нарече задната стая, където прибираше бурканите със зимнина. И така, ние вложихме двойно по-голяма изисканост в държането си и действително бяхме много изискани за две минути, докато мис Поул си пое дъх и възбуди силно любопитството ни, като вдигна ръце в учудване и мълчаливо ги свали, сякаш това, което имаше да каже, беше твърде огромно, за да се опише с думи, и можеше да бъде изразено само с пантомима.

— Представете си само, мис Мати! Представете си! Лейди Гленмайър ще се жени… Ще се жени, искам да кажа… лейди Гленмайър… мистър Хогинс… Мистър Хогинс ще се жени за лейди Гленмайър!

— Ще се жени! — казахме ние. — Ще се жени! Това е лудост!

— Ще се жени — отсече мис Поул с категоричност, присъща на характера й. — Аз казах; ще се жени! Както и вие, аз също казах: „Ще стане за смях на всички!“ Можех да кажа: „Това е лудост!“, но се въздържах, защото чух новината на публично място в един магазин. Къде отива женската деликатност, не зная! Ние с вас, мис Мати, бихме се срамували, ако знаехме, че за нашите женитби се говори в бакалницата, и то в присъствието на бакалина!

— Но — каза мис Мати като човек, който се съвзема от удар — може би не е вярно. Може би сме несправедливи към нея.

— Не — отговори мис Поул. — Аз се погрижих да проверя. Отидох направо при мисис Фиц-Адъм, да взема назаем една готварска книга, която зная, че тя има, и поднесох поздравленията си a propos^[4] колко трудно е за мъжете да поддържат дом, а мисис Фиц-Адъм се наду и каза, че това е наистина така, макар че как и откъде съм могла да го чуя, тя нямала представа. Каза, че брат й и лейди Гленмайър най-после са се „споразумели“. „Споразумели“, такава груба дума! Но милейди ще трябва да се примири с твърде голямата липса на финес. Имам основание да смятам, че мистър Хогинс вечеря редовно хляб, сирене и бира.

— Ще се жени! — каза мис Мати още веднъж. — Я виж! Това изобщо не ми е минавало през ум. Двама души, които ние познаваме, ще се женят. Това става толкова близо до нас!

— Толкова близо, че като чух, сърцето ми за миг спря да бие — каза мис Поул.

— Човек не знае чий ред ще е следващия път. Тук в Кранфорд горката лейди Гленмайър може би е мислила, че е в безопасност — рече мис Мати с нотка на мило съжаление.

— Ами! Как не! — каза мис Поул и тръсна глава. — Спомняте ли си песента на горкия капитан Браун „Тиби Фаулър“ и думите:

Постави я на кулата Тинток

и вятърът ще й довее мъж.

— Струва ми се, че това е станало, защото „Тиби Фаулър“ била богата.

— Е, у лейди Гленмайър има някаква привлекателност, от която, ако ме питате, бих се срамувала.

И аз изказах учудването си:

— Как е могъл да й се хареса мистър Хогинс? Съвсем не се учудвам, че той е харесал нея.

— О, не зная. Мистър Хогинс е богат и има много приятна външност — каза мис Мати. — Той е много благ и добросърдечен.

— Жени се за имота му, това е. Предполагам, че ще вземе и кабинета му с всичко останало — каза мис Поул, като се изсмя късо и сухо на собствената си шега.

Но като много хора, които мислят, че са направили строго и саркастично изказване, което е находчиво, тя престана да бъде така неумолима в момента, в който направи намека за лекарския кабинет. Ние се заловихме да размишляваме за начина, по който мисис Джеймисън ще приеме новината. Тази, която тя остави да наглежда къщата и да опази прислужничките от ухажори, е намерила свой ухажор. И то ухажор, когото мисис Джеймисън е отхвърлила като човек с просташко държане, когото не бива да допускат до отбраното общество на Кранфорд не само поради името му, но и поради гласа му, цвета на кожата му, ботушите му, които миришат на обор, а и той самият мирише на лекарства. Дали някога той е посетил лейди Гленмайър в дома на мисис Джеймисън? Ако го е направил, и хлорна вар не би могла да изчисти къщата, по мнението на собственицата. Дали срещите им са се ограничили само до случая, който ги събра в стаята на горкия болен фокусник, към когото, въпреки чувствата ни по отношение на този mesalliance^[5], не можем да не признаем, че и двамата бяха извънредно добри. Оказа се, че една прислужничка на мисис Джеймисън заболяла и мистър Хогинс се грижил за нея няколко седмици наред. Така вълкът влязъл в кошарата и отвлякъл овчарката. Какво ли ще каже мисис Джеймисън? Ние гледахме в тъмното бъдеще така, както едно дете впива поглед в ракета, изстреляна в облачно небе, очаквайки с удивление да чуе свистенето, избухването и брилянтния дъжд от искри и светлина. След това ние се върнахме на земята и към настоящия момент, като се питахме (а всички бяхме еднакво невежи и никоя от нас нямаше никакви данни, от които да извлечем заключение) кога ще стане ТОВА. Къде? Колко ли е годишният доход на мистър Хогинс? Дали тя ще се откаже от титлата си? И как Марта и другите възпитани прислужнички ще трябва да известяват за посещението на брачната двойка, дали ще казват лейди Гленмайър и мистър Хогинс? А ние ще ги посещаваме ли? Дали мисис Джеймисън ще ни позволи? Или пък ще трябва да избираме между почитаемата мисис Джеймисън и деградиралата лейди Гленмайър? Всички ние харесвахме лейди Гленмайър много повече. Тя беше приветлива и мила, и дружелюбна, и приятна, а мисис Джеймисън беше скучна и мудна, и помпозна, и досадна. Но ние бяхме признавали властта на последната от толкова дълго време, че сега дори самата мисъл за отхвърляне на забраната, която очаквахме, изглеждаше като проява на нелоялност.

Мисис Форестър ни изненада, както си бяхме с кърпените шапчици и репризирани якички, а ние изобщо забравихме за тях, горейки от желание да видим как тя ще понесе новината; съвсем лоялно оставихме мис Поул да я съобщи, макар че ако бяхме склонни да се възползваме нечестно, можехме да избързаме да разкажем всичко, тъй като тя получи един съвсем ненавременен пристъп на кашлица за около пет минути, след като мисис Форестър влезе в стаята. Никога няма да забравя умолителното изражение на очите й, докато ни гледаше с носна кърпичка пред устата си. Погледът й говореше по-ясно от думите: „Не оставяйте природата да ми отнеме съкровището, което е само мое, макар че в момента не мога да се възползвам от него.“ И ние я изчакахме да заговори.

Изненадата на мисис Форестър беше равна на нашата, а тя се почувства още по-засегната, защото трябваше да прояви съчувствие към човек от своята среда, а виждаше по-добре от нас как такова държане нанася позорно петно на аристокрацията.

Когато тя и мис Поул си тръгнаха, ние се опитахме да се поуспокоим, но мис Мати беше действително разстроена от новината, която научи. Тя направи сметка и се оказа, че са изминали повече от петнадесет години, откак била чула, че някой неин познат щял да се жени, с изключение на мис Джеси Браун, и както тя каза, това предизвикало голямо смущение у нея и я карало да има чувството, че не може да си представи какво още може да се случи.

Не зная дали си въобразявам, или е факт, но винаги съм забелязвала, че след съобщение за предстояща женитба, в какъвто и да е кръг, неомъжените жени от този кръг подновяват облеклото си с необичаен трепет и го правят по-пъстро, сякаш искат да известят по един мълчалив и несъзнателен начин: „И ние също сме моми.“ Не бях чувала от много години мис Мати и мис Поул да говорят и да си мислят толкова много за бонета, рокли, шапчици и шалове, колкото през двете седмици, последвали това посещение. А може да се е дължало и на пролетта, тъй като месец март беше топъл и приятен, а мериносовите, касторените и вълнените платове от всякакъв вид бяха неприветливи и не отразяваха светлите бляскави лъчи на слънцето. Но не дрехите на лейди Гленмайър бяха спечелили сърцето на мистър Хогинс, тъй като тя вършеше добрите си дела облечена в още по-изтъркани дрехи отпреди. Макар че през кратките мигове, в които я съзирах на черква или другаде, тя като че ли избягваше да се среща с приятелките си, а лицето й грееше с младежка руменина; устните й изглеждаха по-червени, по-сочни и по-трепетни отпреди, когато бяха стиснати, а грейналият й поглед дълго оглеждаше всичко наоколо, като че ли тя се опитваше да заобича Кранфорд и всичко в него. Мистър Хогинс изглеждаше по-широкоплещест и сияеше, като минаваше по средната пътека в черква, а съвсем новите му ботуши скърцаха — признак, че възнамерява да промени положението си, който не само можеше да се види, но и да се чуе. Разказваха, че ботушите, които е носел до този момент, били същите, с които преди двадесет и пет години тръгнал да посещава пациентите си в Кранфорд; все ги подновявал, и горе, и долу, кончови и ходила, токове и подметки, черна кожа и кафява кожа, толкова много, че никой не може да каже колко пъти е ставало това.

Никоя от дамите в Кранфорд не пожела да прояви благосклонност към женитбата, като поздрави едната или другата страна. Искаше ни се да отминем това събитие, докато нашият суверен, лейди Джеймисън, се върне и ни подскаже как да действаме. Ние чувствахме, че е по-добре да се отнасяме към годежа по същия начин, както към краката на испанската кралица, като към факт, който несъмнено съществува, но колкото по-малко се говори за него, толкова по-добре. Ние бяхме раздразнени от това ограничение, наложено на езиците ни, защото, щом не можем да говорим с никоя от съответните страни, как щяхме да получим отговор на въпросите, които жадувахме да зададем? Представата ни за достойнствата на мълчанието бледнееше пред нашето любопитство, когато мислите ни получиха нова насока при съобщението на съдържателя на най-големия магазин в Кранфорд — чиято търговия, според случая, се простираше от бакалия и сиренарство до дамски шапки, — че пролетните модели били пристигнали и ще бъдат изложени следващия вторник в магазина на Главната улица. Мис Мати не желаеше да си купи нова копринена рокля, преди да ги е видяла. Вярно, че бях предложила да поискам да ми изпратят мостри от Драмбл, но тя отхвърли предложението ми, като внимателно намекна, че не е забравила разочарованието си във връзка с морскозеления тюрбан. Бях благодарна, че се намирах в Кранфорд сега, за да противодействам на шеметната привлекателност на някоя жълта или алена коприна.

Тук е мястото да кажа няколко думи за себе си. Споменала бях старото приятелство на баща ми със семейство Дженкинс, дори не съм сигурна дали не съществува някакво далечно родство помежду ни. Той с удоволствие ми разреши да прекарам цялата зима в Кранфорд, имайки предвид едно писмо, което мис Мати му беше писала по време на паниката. Подозирам, че в него тя беше преувеличила силата и храбростта ми като защитник на дома. Но сега, когато дните нараснаха и станаха по-приятни, баща ми започна да настоява за моето връщане, а аз само отлагах с една странна, отчаяна надежда, че ако мога да се добера до някакво ясно сведение, ще открия, че разказът на синьората за Господаря Дженкинс съвпада с това, което знаех за „горкия Питър“, за неговото появяване и изчезване, сведения, които можах да отсея от разговорите с мис Поул и мисис Форестър.