Елизабет Гаскел
Кранфорд (11)

Глава XI
Самюел Браун

Следващата сутрин срещнах лейди Гленмайър и мис Поул, които се бяха запътили надалеч, за да открият някаква си възрастна жена, прочута в околността с умението си да плете вълнени чорапи. Мис Поул се обърна към мен с една полулюбезна, полупрезрителна усмивка:

— Току-що казвах на лейди Гленмайър за горката ни приятелка мисис Форестър и ужаса, който изпитва от духове. Дължи се на това, че живее толкова самотно и слуша тези истории за караконджовци, които нейната Джени разправя.

Тя беше толкова спокойна и така издигната над всякакви суеверни страхове, че аз смених темата на разговора и се почувствах засрамена, защото възнамерявах да изкажа колко бях доволна от предложението й предишната вечер да се върнем по Хедингли Козуей.

Следобед мис Поул посети мис Мати, за да й каже за приключението — едно истинско приключение, което преживели по време на сутрешната разходка. Чудели се по коя точно пътечка да поемат през полето, за да намерят старата плетачка, и се спрели да попитат в една крайпътна кръчмичка на около три мили от Кранфорд по пътя за Лондон. Стопанката ги поканила да седнат и да си починат, докато извика съпруга си, който можел по-добре от нея да ги упъти. И докато седели в салончето с покрития с пясък под, влязло едно малко момиченце; те помислили, че то е на стопанката, и подхванали някакъв незначителен разговор с него, но когато мисис Робъртс се върнала, тя им казала, че това малко същество е единствената дъщеря на едно семейство, което било отседнало в къщата им. След това се впуснала в дълъг разказ, от който лейди Гленмайър и мис Поул могли да разберат само няколко точни факта, а именно че преди шест седмици една лека каручка на яйове се счупила пред вратата им и в нея имало двама мъже, една жена и това дете. Единият от мъжете бил сериозно контузен — нямал счупени кости, но бил „разтърсен“, както казала стопанката. Вероятно бил получил някакво сериозно вътрешно поражение, защото оттогава насам линеел в къщата им, а жена му, майката на това момиченце, се грижела за него. Мис Поул попитала с какво се занимава и как изглежда. А мисис Робъртс отговорила, че не бил съвсем като джентълмен, но не бил и от простолюдието. Ако той и жена му не били такива почтени, тихи хора, тя можела дори да си помисли, че е някакъв шарлатанин или нещо подобно, защото имали в каручката някакъв огромен сандък, пълен с кой знае какви неща. Тя им помогнала да си разопаковат багажа и да си вземат спалното бельо и дрехите, когато другият мъж — предполага, че е негов брат близнак — заминал с конете и колата.

В този момент мис Поул заподозряла нещо и изразила мисълта, че е малко странно каручката и конят заедно със сандъка да изчезнат, но милата мисис Робъртс, изглежда, силно се възмутила от направения от мис Поул намек. Всъщност мис Поул каза, че тя била така ядосана, като че ли й било заявено, че самата тя е мошеничка. Стопанката решила, че най-добрият начин да убеди двете дами е да ги помоли да се срещнат със съпругата и както мис Поул каза, честното, изморено, почерняло от слънцето лице на жената не будело никакво съмнение. Тя още при първата кротка дума от страна на лейди Гленмайър избухнала в сълзи, които от прекалено изтощение не могла да спре, докато няколко думи от страна на стопанката не я накарали да престане да ридае, за да може да засвидетелства с каква християнска доброта са били приети от мистър и мисис Робъртс. Мис Поул като че ли с един замах променила отношението си и започнала толкова ревностно да вярва на тъжния разказ, колкото била скептично настроена в началото. Като доказателство за това енергията, която проявила, за да се притече на помощ на горкия пострадал, съвсем не се изпарила, когато станало ясно, че той не е никой друг, а нашият синьор Брунони, на когото цял Кранфорд приписваше всички беди, случили се през последните шест седмици. Да! Жена му казала, че истинското му име било Самюел Браун — „Сам“ — както тя го наричала, но ние до края предпочетохме да го наричаме „Синьорът“ — това звучеше много по-добре. Разговорът със синьора Брунони завършил с това, че решили той да бъде поставен под лекарско наблюдение и лейди Гленмайър обещала да посрещне всички разноски във връзка с лекарските грижи. Начаса отишла при мистър Хогинс с молба да се качи на коня си и да отиде до „Изгряващото слънце“ още този следобед, за да прегледа синьора и установи какво е истинското му състояние. Както мис Поул каза, ако се налага да бъде придвижен в Кранфорд, за да бъде под непосредствения надзор на мистър Хогинс, тя ще се заеме да потърси квартира и да се погрижи за всичко останало. Мисис Робъртс била много мила през цялото време, но било ясно, че дългият им престой е причинил известно неудобство.

Мис Мати и аз, заедно с мис Поул, преживявахме силно тазсутрешното приключение. Говорехме за това цялата вечер, разглеждахме го във всякаква възможна светлина и си легнахме изпълнени с нетърпение да дочакаме утрото, когато положително някой щеше да ни каже какво е мнението на мистър Хогинс и какво е препоръчал, защото, както мис Мати отбеляза, макар мистър Хогинс да казваше „край на бачкането“ и „пукната пара не давам“ и наричаше преферанса „преф“, тя беше убедена, че той е един много почтен човек и извънредно способен лекар. Наистина ние много се гордеехме с лекарските способности на нашия кранфордски доктор. Често пъти, когато чуехме, че кралица Аделаид или херцог Уелингтън^[1] са се разболели, ни се искаше да повикат мистър Хогинс, но като размислехме, виждахме, че за нас е по-добре да не го викат, защото, в случай че нещо ни заболи, какво щяхме да правим, ако мистър Хогинс бъдеше назначен за дворцов лекар. Като лекар той беше нашата гордост, но като мъж или по-скоро би трябвало да кажа като джентълмен… можехме само да поклатим глава, когато ставаше дума за него самия или споменехме името му, и ни се искаше да е чел писмата на лорд Честърфийлд^[2] по времето, когато е било възможно да му се повлияе и маниерите му да станат по-изтънчени. Независимо от това всички бяхме убедени, че неговото авторитетно мнение в случая със синьора е безпогрешно и когато той каза, че при добри грижи и внимание ще може да се съвземе, ние вече не се страхуваме за здравето му.

Но макар и да не се страхувахме за здравето му, всяка от нас действаше така, като че ли имаше особено основание за тревога — какъвто всъщност беше случаят, преди мистър Хогинс да се заеме с него. Мис Поул намери чиста, удобна и непретенциозна квартира, мис Мати изпрати стола-носилка да го вземе, а Марта и аз затоплихме добре носилката, преди да тръгне от Кранфорд, като сложихме в нея една от онези подобни на тигани грейки за затопляне на леглата, пълна с нажежени до червено въглени, и после я оставихме добре затворена отвсякъде, заедно с дима, чак до момента, когато той щеше да се качи в нея. Лейди Гленмайър, под ръководството на мистър Хогинс, се зае с медицинската част и разрови всички нощни масички с шишенца с лекарства и разните там лъжички на мисис Джеймисън, без ни най-малко да се смущава, което накара мис Мати да изпита известна тревога какво щяха да кажат тази дама и мистър Малинър, ако знаеха какво става. Мисис Форестър направи прочутия си сладкиш с пелте, за да е готов за закуска, щом синьорът пристигне в квартирата. Да подари такъв сладкиш с пелте, беше най-големият признак на благоразположение, което милата мисис Форестър можеше да окаже. Мис Поул я беше помолила веднъж за рецептата, но срещна решителен отказ. Въпросната дама й каза, че не може да се раздели с рецептата си, докато е жива, и че след смъртта си ще я завещае, както изпълнителите на завещанието ще узнаят, на мис Мати. Какво мис Мати (или, както мисис Форестър я нарече, мис Матилда Дженкинс, спомняйки си тази точка от завещанието си, както и колко тържествен е такъв един случай) ще реши да направи с рецептата, когато стане нейно притежание — дали да я направи достояние на всички, или да я запази като семейна ценност за поколенията, — това тя не знае, нито пък има намерение да диктува как да се постъпи. Тя изпрати на нашия клет, болен фокусник една форма с този превъзходен, вкусен, изключителен сладкиш с желе. Кой казва, че аристокрацията била горда? Ето че една лейди от рода Тирел, произхождащ от великия сър Уолтър, който убил крал Руфус^[3], в чиито жили тече кръвта на този, който убил малките принцове в Тауър^[4], ето че тъкмо тя отива всеки ден да разбере какви лакомства да приготви за Самюел Браун, един шарлатанин. Наистина прекрасно е да виждаш какви добри чувства предизвиква пребиваването на този клетник между нас.

И също така прекрасно е да виждаш как голямата паника в Кранфорд, предизвикана от първото му появяване в турски одежди, изчезна яко дим, когато той дойде за втори път между нас — бледен и немощен, с тежък замъглен поглед, който едва просветваше само когато съзираше лицето на вярната си съпруга или на тяхното бледно и тъжно момиченце.

Ние някак си забравихме да се страхуваме. Смея да кажа, че това се дължеше на откритието, че този, който най-напред разпали със своето неповторимо изкуство нашата любов към чудесата, не притежаваше и най-обикновеното умение да се справи с един подплашен кон и това ни накара да почувстваме отново увереност у себе си. Мис Поул пристигаше с кошничката си по всяко време вечер, като че ли самотната й къщичка и пустият път, който водеше към нея, не са били никога нападани от „тази банда убийци“. Мисис Форестър каза, че нито тя, нито Джени трябва да обръщат внимание на обезглавената жена, която плаче и ридае в Даркнес Лейн, защото положително такива същества нямат власт да причинят зло на тези, които се стараят да вършат добро според своите сили, а Джени, цяла разтреперана, се съгласи с нея. Теорията на господарката обаче оказа слабо влияние върху поведението на прислужничката, докато тя не заши отвътре на дрехата си две парченца червен плат във формата на кръст.

Веднъж намерих мис Мати да завива топката, купена за едно пени, с парче шарен плат, изтъкан с цветовете на дъгата — същата топка, която вечер тя търкулваше под леглото си.

— Мила моя — каза тя, — сърцето ми се къса за това измъчено детенце. Макар че баща му е фокусник, то като че ли никога в живота си не е играло както трябва. Когато бях момиче, често правех много хубави топки за игра по този начин и си помислих, че ще се опитам, ако мога, да направя една красива топка от тази тук и да я занеса на Фийби днес следобед. Струва ми се, че „бандата“ е напуснала околността, защото вече нищо не се чува за техните издевателства и кражби.

Всички бяхме премного загрижени за опасното състояние на синьора, за да говорим за разбойници или духове. Наистина лейди Гленмайър каза, че изобщо не била чувала за някаква действителна кражба, освен че две момченца били откраднали ябълки от овощната градина на фермера Бенсън и че един пазарен ден няколко яйца били изчезнали от сергията на вдовицата Хейуърд. Но това означаваше да се иска прекалено много от нас. Не можехме да признаем, че паниката ни е била предизвикана така неоснователно. Мис Поул се отдръпна при тези думи на лейди Гленмайър и каза, че би желала да се съгласи с нея, че причината за нашата тревога е била много дребна, но като си спомнела този мъж, предрешен като жена, който направил опит да нахлуе в къщата й, докато неговите съучастници чакали отвън, и след като и самата лейди Гленмайър й съобщила за стъпките, забелязани на бордюрите от цветни лехи при мисис Джеймисън, и като имала предвид факта как дръзко мистър Хогинс бил ограбен пред собствената си врата… Но тук лейди Гленмайър я прекъсна и изрази дълбоко съмнение дали последната история не е изцяло съчинена само защото една котка откраднала месото. Тя така се изчерви, като казваше това, че аз съвсем не се учудих на начина, по който мис Поул настръхна, и сигурна съм, че ако лейди Гленмайър не беше „нейно благородие“, щяхме да чуем някое много по-силно възражение от: „Ами, как не!“ и откъслечните възклицания, които тя си позволи в присъствието на милейди. Но когато лейди Гленмайър си отиде, мис Поул започна дълго да поздравява мис Мати за това, че до този момент и двете са избягнали женитбата, а тя била забелязала, че женените хора винаги ставали крайно доверчиви. Тя наистина смята, че ако една жена не може да се откаже от брак, това показва голяма вродена доверчивост у жената и това, което лейди Гленмайър казала от ограбването на мистър Хогинс, показва много добре какво може да стане с човека, ако допусне такава слабост. Ясно е, че лейди Гленмайър е готова да приеме всичко, щом като е могла да повярва на тази скалъпена история за някакъв си овнешки врат и една котка. Той се опитал да внуши на мис Поул същото нещо, само че тя, както винаги, била нащрек и не вярвала твърде много на това, което мъжете казвали.

Ние бяхме благодарни, както на мис Поул й се искаше да бъдем, че изобщо не сме се омъжвали, но мисля, че бяхме дори още по-благодарни за това, че крадците напуснаха Кранфорд, така поне съдя от думите на мис Мати тази вечер край огъня. Очевидно тя гледа на един съпруг като на голям закрилник срещу крадци, разбойници и духове. Струва и се, че не би се осмелила да предупреждава непрекъснато младите хора да не се женят, както мис Поул прави това през цялото време. Разбира се, в женитбата има риск, както самата тя вижда сега, след като е живяла толкова дълго, но си спомня времето, когато и тя е изпитвала силно желание да се задоми както всички други.

— Нямам предвид някое определено лице, мила — побърза да каже тя и се спря, сякаш се опасяваше, че е признала твърде много, — просто старата история, нали знаеш, жените винаги казват „когато се оженя“, а мъжете „ако се оженя“.

Тя изрече тази шега с тъжен глас и струва ми се, че никоя от нас не се засмя, но аз не можех да видя лицето на мис Мати при мъжделивата светлина на огъня. След кратко време тя продължи:

— И все пак аз не ти казах истината. Беше толкова отдавна и никой изобщо не узна колко много си мислех за това по онова време, освен, разбира се, милата ми майчица, която се досещаше. Смея да кажа, че някога и аз си мислех, че няма да остана само мис Мати Дженкинс за цял живот. А сега дори и да срещна някой, който да поиска да се ожени за мен (а както мис Поул казва, човек не може да се чувства никога сигурен), аз не бих могла да го взема — надявам се, че няма да го вземе много присърце, но аз не бих могла да го взема — никой друг, освен този човек, за когото някога мислех, че ще се оженя, а него вече го няма. Той е мъртъв и никога не узна как стана така, че аз казах „не“, когато съм си мислила много, много пъти… е, няма значение какво съм си мислила. Господ нарежда всичко и аз съм много щастлива, мила. Никой няма толкова много добри приятелки като мен — продължи тя и взе ръката ми в своята.

Ако изобщо не знаех нищо за мистър Холбрук, можех да се обадя в настъпилата пауза, но тъй като знаех, не можех да измисля нищо, което да прозвучи естествено, и така и двете замълчахме за известно време.

— Някога баща ни ни караше да си водим дневник — започна тя, — на две колонки, на едната страна трябваше да отбелязваме как смятаме да прекараме деня и какви събития очакваме, а на другата страна, вечерта, трябваше да записваме онова, което действително се е случило. За някои хора това може да се окаже тъжен начин, по който те разказват за живота си. (Една сълза капна на ръката ми при тези думи.) Не искам да кажа, че моят беше тъжен, само че бе много различен от това, което очаквах. Спомням си, една зимна вечер седяхме край огъня в спалнята с Дебора, спомням си, като че ли беше вчера, ние чертаехме бъдещия си живот и двете имахме мечти, макар че само Дебора говореше на глас. Тя каза, че й се иска да се омъжи за някой архидякон и да записва повелите му към паството, а ти знаеш, мила, тя изобщо не се омъжи и доколкото зная, никога в живота си дори не е говорила с някой неженен архидякон. Аз никога не съм била амбициозна, нито пък бих могла да записвам повели, но си мислех, че ще мога да се грижа за дома си (майка ми ме наричаше „моята дясна ръка“), и винаги много съм обичала малките деца… и най-плахите бебенца протягаха ръчички към мен да ги взема. Когато бях момиче, прекарвах половината от свободното си време да наглеждам децата от селските къщи в околността, но не зная как се случи, когато станах тъжна и замислена, година или две по-късно, малките дечица се отдръпваха от мен и аз се отчуждих, макар че все още обичам децата, както ги обичах тогава, и усещам някакъв странен копнеж всеки път, щом видя майка с дете на ръце. Не, мила моя — и при внезапното пламъче, което лумна при падането на тлеещите въглени, забелязах, че очите й, плувнали в сълзи, бяха приковани в някаква призрачна представа за онова, което е могло да бъде, — знаеш ли, понякога сънувам, че имам малко детенце, винаги едно и също малко момиченце на около две годинки; то изобщо не расте, макар че го сънувам от много години. Мисля, че никога не съм го сънувала да говори или да издаде някакъв звук, то е мълчаливо и тихо, но идва при мен, когато е много нажалено или много доволно, и аз съм се събуждала от усещането на сладките му ръчички около врата ми. Само снощи — може би защото си легнах с мисълта да направя топката за Фийби — моето малко съкровище дойде в съня ми и вдигна устнички, за да го целуна, както съм виждала истинските бебета да вдигат устнички към истинските майки, преди да си легнат. Но всичко това са глупости, мила моя, и не се оставяй мис Поул да ти вдъхва страх от женитбата. Представям си, че човек може да бъде много щастлив и малко повече доверчивост помага да преживееш живота си без сътресения, много по-добре е, отколкото винаги да се съмняваш и да се съмняваш, и да виждаш трудности и неприятности във всичко.

Ако бях склонна да се плаша от женитбата, то нямаше да бъде заради думите на мис Поул, а поради съдбата на горкия синьор Брунони и жена му. И все пак човек добиваше кураж, като ги гледаше как при всичките си грижи и беди те мислеха един за друг, а не всеки само за себе си, и колко по-голяма беше радостта им, когато я изживяваха двамата или пък я споделяше и малката Фийби.

Един ден синьората ми разказа много неща за живота им до този момент. Започна с това, че аз запитах дали е вярно, че съпругът й има близнак, както разправяше мис Поул. Приликата била толкова удивителна, според мис Поул, че аз можех да се усъмня в нейните думи. Но синьората, или (както ние разбрахме, че предпочита да бъде наричана) мисис Браун, каза, че това било съвсем вярно. Много хора бъркали девера й със съпруга й, а това пък помагало извънредно много в тяхната професия. И тя продължи:

— При все че съвсем не мога да разбера как може някой да сбърка Томас с истинския синьор Брунони, но той казва, че това се е случвало, и естествено аз му вярвам. А той наистина е много добър човек. Не мога да си представя как щяхме да си платим сметката в „Изгряващото слънце“, ако не ни беше изпращал пари, но хората сигурно разбират твърде малко от изкуство, щом го вземат за моя съпруг. Ами че, госпожице, в трика с топката, когато моят съпруг разперва широко пръстите си и повдига елегантно малкия си пръст, Томас просто свива ръката си в юмрук и в него може да има скрити много топки. Освен това той никога не е бил в Индия и изобщо не знае как се носи правилно тюрбан.

— А вие били ли сте в Индия? — попитах аз доста учудена.

— О, да, много години, госпожице. Сам беше сержант в тридесет и първи полк и когато заповядаха полкът да замине за Индия, моята участ беше да го последвам и нямам думи да кажа колко съм благодарна, че стана така, защото, струва ми се, че щях да съм осъдена на бавна смърт, ако трябваше да се разделя със съпруга си. Но наистина, госпожице, ако знаех всичко предварително, струва ми се, че по-скоро бих умряла още тогава, там, отколкото да преживея това, което ми се случи. Вярно е, че можех да утешавам Сам и да бъда с него, но, госпожице, аз загубих шест деца — каза тя, поглеждайки ме с този странен поглед, който съм забелязвала само в очите на майките на умрели деца, един трескав поглед, сякаш търсят нещо, което никога вече няма да могат да намерят. — Да, шест деца ми умряха, като неразтворени пъпки, рано покосени в тази жестока Индия. След смъртта на всяко дете си мислех, че никога не ще мога, никога не бих обикнала отново дете и когато следващото идваше на бял свят, то получаваше не само отредената за него любов, но и по-дълбока любов, която идваше от мисълта за умрелите му братчета и сестричета. И когато наближаваше Фийби да се роди, аз казах на мъжа си: „Сам, като се роди детето и аз имам достатъчно сила, ще си замина. Това ще нарани жестоко сърцето ми, но ако и това пеленаче умре, ще полудея. Лудостта е вече у мен, но може би тя ще стихне, ако ме оставиш да отида крачка по крачка до Калкута с детето на ръце. Ще пестя, ще скътвам, ще прося и съм готова да умра, но да събера пари за връщане в Англия, където нашето детенце ще може да оживее“. Той ми позволи да вървя и нека бог да го благослови. Той пестеше от заплатата си, а аз пестях всяка монета, която успявах да получа от пране или от някоя друга работа, и когато Фийби се роди и силите ми се възвърнаха, тръгнах на път. Беше самотно пътуване: вървях през гъсти гори, мрачни, с натегнали дървета покрай реката (но аз бях израсла близо до реката Ейвън в Уоркшър, така че шумът от течащата вода ми напомняше за дома); вървях от станция на станция, от едно село до друго и носех детето си. У една от жените на офицерите бях виждала картинка, нарисувал я някакъв чужденец католик, госпожице, картинка на Девата с младенеца — спасител, госпожице. Тя го държеше в ръце, а наклоненото й тяло нежно го обгръщаше и бузите им се докосваха. И така, когато отидох да се сбогувам с жената на офицера, на която бях прала дрехи, тя горчиво заплака, защото и тя беше загубила децата си, но за разлика от мен нямаше вече дете, което да може да спаси, и аз се осмелих и я помолих да ми даде тази картинка. А тя се разплака още по-силно и каза, че нейните деца били при този малък благословен Исус, и ми я даде и ми каза, че била чувала, че тази картина била първоначално нарисувана върху дъното на едно буренце и това й придало тази закръглена форма. А когато тялото ми беше изтощено и душата изнурена (защото имаше моменти, в които се съмнявах, че мога някога да стигна у дома, и имаше моменти, когато си мислех за съпруга си, а по едно време си помислих, че детенцето ми умира), аз изваждах тази картинка и я гледах, докато ми се стореше, че майката проговаря и ме утешава. А местните жители бяха много добри. Ние не можехме да се разберем, но те виждаха детето на гърдите ми, идваха при мен и ми даваха ориз и мляко, а понякога и цветя, някои от тях изсуших. Веднъж, сутринта, бях много изморена и те искаха да остана при тях, това беше съвсем ясно, опитваха се да ме накарат да изпитам страх, за да не навляза в дълбоката гора, която наистина изглеждаше много странна и мрачна. На мен обаче ми се струваше, че Смъртта ме преследва и иска да грабне детето ми, струваше ми се, че трябва да продължа да вървя, без да спирам, и си мислех за това как господ се грижи за майките още от сътворението на света и че той ще се погрижи и за мен. Така се сбогувах и потеглих отново. А веднъж, когато аз и детенцето ми бяхме болни и имах нужда от почивка, бог ме поведе към едно място, където сам сред местните жители живееше един добър англичанин.

— И накрая стигнахте благополучно в Калкута?

— Да, благополучно. О, като разбрах, че имам само още два дни път, знаете ли, госпожице, може да е идолопоклонство, не зная, но бях близо до един от местните храмове и влязох вътре с бебето да благодаря на господа за голямата му милост, защото на мен ми се струва, че там, където други са се молили на своя бог в радост и в скръб, това място само по себе си е свещено. На кораба станах прислужница на една болнава лейди, която се привърза към бебето ми. Две години по-късно Сам можа да се уволни и се върна у дома при мен и при детето ни. Тогава трябваше да захване някаква работа, ала той не знаеше никакъв занаят, но преди много години беше научил някои трикове от един индийски факир. Той започна да се занимава с фокусничество и така му провървя, че извика и Том да му помага, като свой човек, разбирате, нали, не като фокусник, макар че Том започна да работи сега и за своя сметка. Тази прилика между близнаците ни помагаше извънредно много и голям брой номера, които те правеха заедно, излизаха много добре. А Томас е добър брат, но не умее да се носи така елегантно, както моят съпруг, така че не ми е ясно как успява да мине за синьор Брунони.

— Горката Фийби! — казах аз. Мислите ми се връщаха към пеленачето, което тя е носила на ръце цели сто мили.

— Да, наистина! Мислих, че никога няма да мога да я отгледам, когато се разболя в Чундерабадад, но този добър господар Дженкинс ни прибра и мисля, че само това я спаси.

— Дженкинс?! — казах аз.

— Да, Дженкинс. Струва ми се, че всички хора, които носят това име, са добри. Ето и тази мила възрастна дама, която извежда всеки ден Фийби на разходка!

Една мисъл проблесна в ума ми. Възможно ли е Господарят Дженкинс да се окаже изчезналият Питър? Вярно е, много хора бяха съобщили, че е мъртъв. Но също така е вярно, че някои бяха казали, че той достигнал до такава почит, каквато оказват на един Велики лама в Тибет. Мис Мати мислеше, че може да е жив. Ще трябва да събера още сведения.