Джак Ванс
Дирдирите (10)

9.

Хаулк стърчеше като тесен и изкривен придатък от раздутия търбух на Кислован, граничейки на запад с Шанизадския океан и на изток с Айзанския залив. В дъното на залива се намираше остров Сивиш, в чийто северен край бе разположена огромна и хаотично застроена индустриална зона. Един дълъг мост прехвърляше тесния пролив и опираше в континенталната част, осъществявайки връзката с Хей, града на дирдирите. В центъра на Хей, доминираща над цялата околност, впечатляваше с пропорциите си стъклена сграда с дължина седем-осем километра и ширина пет, висока над триста метра — грандиозна постройка с такива размери, че отдалече изглеждаше изкривена. Гора от островърхи покриви заобикаляше стъклената сграда, в средата те бяха алени и пурпурни, около тях бежови и сиви, и бели в покрайнините.

Анахо посочи кулите.

— Всяка къща принадлежи на отделен клан. Някой ден ще ви разкажа за живота в Хей — церемониалните разходки по главната улица, безразборните връзки и потайни оргии, кастовите и клановите отличия. Но сега повече ни интересуват корабостроителниците, които са разположени там.

Рейт проследи ръката му към един район в централната част на острова, заобиколен от цехове, складове, депа и хангари. Шест големи космически кораба и три по-малки изпълваха площадката в единия край. Гласът на Анахо прекъсна мислите му:

— Всички кораби се охраняват строго. Дирдирите са далеч по-стриктни от уонките — по-скоро инстинктивно, отколкото заради конкретна причина, защото досега няма случай да е откраднат космически кораб.

— Предполагам, че никой не се е появявал тук с двеста хиляди секвина на ръка. Толкова пари ще отворят врати навсякъде.

— Само не и в Стъкления блок.

Рейт замълча. Анахо насочи въздухолета към една павирана площадка в близост до корабостроителниците.

— Сега — заяви той със спокоен глас — ще узнаем какво ни готви съдбата…

Рейт внезапно бе завладян от тревога.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ако са ни проследили, ако ни очакват, ще ни заловят при първа възможност. Засега обаче обстановката ми изглежда съвсем обичайна, не очаквам да ни сполети бедствие. Не забравяйте, намираме се в Сивиш. Аз съм дирдирчовек, вие сте получовеци, дръжте се подобаващо.

Рейт огледа с подозрителен поглед площадката. Но както Анахо бе отбелязал, не се забелязваше никаква вещаеща опасност активност.

Въздухолетът се приземи. Тримата слязоха. Анахо застана със строго изражение отстрани, докато Траз и Рейт разтоварваха багажа.

Към тях се приближи моторен фургон и прихвана въздухолета със скоби. Водачът хибрид между дирдирчовек и друга, непозната раса, огледа Анахо с безлично любопитство, без да обръща внимание на Рейт и Траз.

— Къде да го откарам?

— На временен док, в постоянна готовност — отвърна Анахо.

— Категория?

— Лукс, с всички необходими екстри.

— Номер шейсет и четири — обяви водачът и подаде на Анахо един меден диск. — Депозит двайсет секвина.

— Ето двайсет, и пет за теб.

Фургонът повдигна въздухолета и го откара в отредената ниша. Анахо се отправи към близкия екскаватор, зад него, натоварени с багаж, кретаха Траз и Рейт. Екскаваторът ги изведе на просторен булевард с оживен трафик от моторни фургони, електромобили и каруци.

Тук Анахо спря и се огледа.

— Всичко ми е някак странно и чуждо, но сигурно защото отдавна не съм идвал тук. Първо, разбира се, трябва да се настаним, някъде. Ако не ме лъже паметта, точно от другата страна на булеварда имаше подходящ хотел.

В хотел „Древно царство“ тримата бяха отведени по облицования с черно-бели плочки коридор до апартамент с изглед към централния двор, украсен с пейки, на които седяха десетина жени и гледаха към прозорците в очакване да бъдат поканени.

Две от тях бяха от расата на дирдирхората — с остри черти на лицата, бледи като сняг, косите им — рехав сивкав пух на върха на темето. Анахо ги огледа замислено в продължение на минута, въздъхна и им обърна гръб.

— Да не забравяме, че сме бегълци — произнесе той, по-скоро на себе си. — Трябва да бъдем пределно предпазливи. Макар че в многолюден град като Сивиш анонимността ни е гарантирана — повече, отколкото където и да било другаде. Дирдирите не се интересуват от тукашните дела, освен ако не се случи нещо извънредно, тогава градският управител бива повикан в Стъкления блок. През останалото време той има пълна свобода на действие — събира данъци, грижи се за реда, съди, наказва, постъпва както намери за добре и следователно е най-некорумпираният човек в Сивиш. Другаде ще трябва да търсим нашия влиятелен човек — утре ще поразпитам наоколо. Второ, ще ни е нужна къща, или склад, достатъчно голям, близо до корабостроителниците и същевременно да не привлича внимание. Това също ще бъде моя грижа. Трето — най-рискованият момент, — трябва да наемем технически персонал, който да сглоби отделните секции и да извърши настройка и проверка. При добро заплащане без съмнение можем да си осигурим отлични специалисти. Аз ще се представя за възвишен — това не е лъжа, защото някога бях точно такъв — и ще намекна, че зад мен стоят определени дирдири, които ще накажат всеки, посмял да си развърже езика. Няма никакви причини планът ни да не се осъществи гладко и бързо, освен ако провидението не реши да ни изиграе някоя лоша шега.

— Иначе казано — въздъхна Рейт, — разчитаме на шанса, а той най-често не е на наша страна.

Анахо не обърна внимание на забележката му.

— Искам да ви предупредя: този град се храни и живее от интриги. Хората идват тук с една-единствена цел — да забогатеят. Престъпността е висока — кражби, изнудване, упадъчни нрави, комар, повсеместна алчност, безочлива показност, мошеничества. Цялата тази пасмина постоянно дебне за жертви, които са многобройни и обикновено не могат да разчитат на никаква помощ. Дирдирите нехаят, нравите и обичаите на получовеците не ги интересуват. Управителят се грижи единствено да поддържа реда. Повтарям — бъдете максимално предпазливи! Не се доверявайте никому, не отговаряйте на никакви въпроси! Ще се представяте за хора от степта, пристигнали да търсят препитание, преструвайте се на невежи. Така ще сведем до минимум рисковете.