Винс Флин
Врагът сред нас (2)

2.

Исфахан, Иран

Цигареният дим беше замъглил въздуха в стаята. Тримата мъже се гледаха един друг със смес от презрение и подозрение. Азад Ашани не искаше да идва тук. Петдесет и еднагодишният началник на Министерството на разузнаването и сигурността на Иран знаеше какво ще последва. Рано или късно бомбите щяха да паднат върху целта и комплексът, в който сега седяха, щеше да бъде унищожен от американско нападение. Имаше голяма вероятност да го сторят и израелците, но пък какво значение имаше кой щеше да бъде? Израелците в края на краищата щяха да изпратят произведени от американците самолети, които щяха да пуснат произведени в Америка бомби за разрушаване на бункери.

Ашани огледа бетонните стени и тавана на тесния кабинет. Намираха се на двайсет метра под земята в ядрения комплекс в Исфахан. Инженерите и бюрократите го бяха уверили, че конструкцията е непробиваема. Над тях на повърхността се намираше надземната сграда с двуметрова плоча от суперздрав бетон, подсилен с мрежа от арматурно желязо и масивни стоманени пръти. На три метра под плочата имаше втора армирана с желязо и стомана бетонна плоча. Три метра по-надолу — трета плоча и така чак до четиринайсетото подземно ниво. Инженерите му бяха казали, че деветдесет и девет процента от американския арсенал ще бъде спрян още от масивната плоча на повърхността. Вторият подземен етаж пък претендираше да е сто процента защитен от онзи един процент бомби или ракети, които биха могли да проникнат през първата бариера.

Тези думи може и да успокояваха мнозина от държавните мъже, колеги на Ашани, но самият той по рождение си беше скептик, а не религиозен фанатик. Американската военна промишленост непрекъснато бълваше нови оръжия, способни на все по-голямо по сила и мащаб разрушение. А когато американския изобретателски гений се изправеше лице в лице срещу самохвалната пропаганда на неговото правителство, трезвомислещият човек лесно би преценил на кого да вярва. По време на първата му обиколка из комплекса той беше задал на главния инженер следния въпрос: „Щом вторият подземен етаж е сто процента защитен, защо тогава сте си направили труда да изградите трети и четвърти?“ Така и не му отговориха.

Ашани не се съмняваше, че на комплекса му бяха вдигнали мерника и той щеше да бъде унищожен до един месец. Шефът на разузнаването се беше противопоставил категорично на построяването му, но хардлайнерите спечелиха. Те бяха налели над един милиард долара в този комплекс, а също и в този в Натанз и в още няколко други. В същото време анемичната иранска икономика бележеше все по-голяма стагнация. Официално целта на програмата беше производство на ядрена енергия за мирни цели. Целият свят знаеше, че това е лъжа и то дори само поради факта, че Иран разполагаше с изключително богати залежи и резерви от петрол и газ.

От икономическа гледна точка нямаше никакъв смисъл да се харчат милиарди за развитието на ядрена програма, след като евтиният петрол и газ бяха в изобилие. Те обаче се нуждаеха от рафинерии.

С всеки следващ ден Ашани все по-силно чувстваше надвисналия апокалипсис. Напомняше за емоциите, които беше изпитал като студент в института за следдипломна квалификация през 1979 година. Тогава той виждаше предстоящото падане на шаха Мохамед Реза Пахлави така ясно, както и идването на власт на религиозните фанатици. С диплома по математика и икономика Ашани беше прагматик по природа. Не можеше да се отрече, че шахът беше марионетен диктатор, ограбил националните богатства, за да поддържа разкошния си и охолен живот. Недоволството му обаче поотслабна, когато видя фанатизма на Аятолах Хомейни и неговата шайка черноризци. Докато следваше в университета в Шираз, Ашани беше наблюдавал как фанатиците привличат неговите колеги към каузата си. След време те се качиха по автобусите и се запътиха към Техеран, за да провеждат протести. Ашани добре си спомняше, че тогава те си нямаха и най-малка представа в какво се забъркват.

Революциите са коварно нещо и тази от 1979 година не беше изключение. Твърдолинейните духовници раздухаха пламъците на народната ярост и създадоха на шаха образ на краен злодей — образ, който нямаше почти нищо общо с действителните факти. Младите студенти и интелигенцията, които искаха да свалят цензурата и игото на тайната полиция на шаха, изобщо не предполагаха, че се съюзяват с клика, която по никакъв начин не беше приятелски настроена към свободата на словото, феминизма и просветеността на персийското образование. Напротив, младежта на страната беше пометена от събитията и се показа като малограмотна невежа тълпа. Малцина се замисляха какво ще стане, след като свалят шаха. Ашани обаче знаеше. В крайна сметка революциите се печелеха от онези групи, които бяха готови най-безскрупулно да се разправят с опозицията. След близо три десетилетия брачен живот със съпругата си и пет дъщери, на Ашани му беше ясно, че много от тогавашните студенти съжаляват за стореното.

Това пътуване до подземния комплекс беше третото за Ашани в последните три седмици. Президентът му беше наредил този път самият той да придружи Мухтар, сякаш тяхното присъствие щеше да предпази по някакъв начин обекта от предстоящата въздушна бомбардировка. Ашани нямаше абсолютно никаква власт над иранския Съвет за атомна енергия или Върховния съвет за сигурност — органите, осъществяващи контрола и надзора върху дейността на приблизително петте секретни обекта, в които Иран беше вложил толкова много средства. Навсякъде в тези обекти им се привиждаха шпиони и затова искаха Ашани и неговата тайна полиция да ги излови. Под този претекст те все по-често настояваха за личното му участие. Но Ашани знаеше коя беше истинската причина. Всичко беше въпрос на политика. Беше очевидно какво предстои и сега водачите мислеха как да защитят позициите си. Сред елита съществуваше единодушно мнение, че американците или техните помощници ще нападнат. Една-две прецизно хвърлени бомби можеха да превърнат инвестираните милиарди и таланти в катастрофална гледка. Безработицата надвишаваше двайсет процента и почти половината страна живееше на или под ръба на бедността. И то при положение, че под тях се намираха огромни запаси от природен газ, петрол и въглища. Ислямската революция караше вече третото си десетилетие, а хората не живееха по-добре отколкото при шаха. Този ядрен гамбит криеше опасността от банкрут на държавата и понеже Ашани познаваше добре религиозните фанатици, той си даваше сметка, че никой от тях няма да поеме вината. И сега те искаха да спечелят подкрепата му. Тези, които бяха инициирали разработването на ядрени оръжия, сега му се кълняха, че от самото начало са имали съмнения.

Втората причина да накарат Ашани да дойде тук стоеше на канапето до него. Малцина бяха хората, способни да разклатят нервите и спокойствието на Ашани, но Имад Мухтар беше един от тях. Роденият в Ливан терорист беше най-жестокият и безмилостен човек, който той познаваше. Студен, пресметлив и изпълнен с омраза, Мухтар беше готов на всичко в името на каузата. Една от най-неприятните страни на работата на Ашани беше да се занимава с Мухтар, но нямаше как да го избегне. Като водач на „Хизбула“ в Ливан този мъж играеше изключително важна роля в иранската геополитическа стратегия.

Третият участник в срещата беше Али Фарахани. Той отговаряше за сигурността в ядрения комплекс в Исфахан и не обичаше гостите от Техеран. Особено тези двамата. Фарахани се облегна назад и вдигна краката си върху металното бюро. Всмука протяжно от цигарата и отсече:

— На американците не им стиска да ни нападнат.

Ашани дискретно беше предупредил Върховния съвет по сигурността, че Фарахани не става за този пост — да ръководи охраната и сигурността в най-важния обект на нацията. Семейството му имаше много връзки и както често се случваше в Иран, шуробаджанащината беше оказала основно влияние при назначаването му на поста. Ашани се обърна към главния терорист до него, за да види как ще реагира на глупавата самоувереност на мастития бюрократ.

Мухтар присви още по-силно очи и изпитателно изгледа Фарахани.

— Значи според теб няма да ни нападнат?

— Не. — Фарахани поклати глава и почеса гъстата си черна брада. — Те са затънали в Ирак — една разцепена от междуособици страна, която е наполовината на нас. Едва ли ще искат да влязат в сблъсък с надигащия се персийски полумесец.

— А евреите?

— Нека заповядат. Новите противовъздушни ракети С-300, които купихме от Русия, са по местата си. Евреите няма да могат да стигнат и на сто километра оттук.

Мухтар хвърли страничен поглед към Ашани, лицето на който обаче остана безизразно. Обърна се към Фарахани и отговори:

— На твоите руски ракети имам толкова вяра, колкото и на теб.

Фарахани замълча за секунда, след което спокойно го попита:

— Защо ме обиждаш?

— Твоите мерки за сигурност не ме впечатляват. По пътя си насам забелязах половин дузина пропуски, а дори още не бях започнал изненадващата си инспекция.

— Инспекция ли? — Изненаданият Фарахани свали краката си от бюрото. — Никой не ми каза, че ще има инспекция.

— Затова е изненадваща, малоумник такъв! — Мухтар скочи от мястото си, като преобърна стола.

Изнервеният Фарахани също стана и след като си върна самообладанието, попита:

— От чие име е проверката?

— От Върховния съвет!

Фарахани погледна за потвърждение към шефа на разузнаването и сигурността. Собственият му брат беше член на Съвета! Как не можа да го предупреди?

Ашани кимна и добави:

— Нашият приятел от „Хизбула“ е специалист по неконвенционални бойни действия. Дошъл е да провери доколко сте уязвими от заплахи, различни от въздушните бомбардировки.

— Наземно нападение? Невъзможно.

— Ще видим. — Мухтар тръгна към вратата.

Ашани погледна часовника си и сдържа презрението си и към двамата. Денят щеше да е доста досаден.