Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Коварството на генуезците

Здрав беше Бранко Дугуня, жилав като буките, които растяха по сръбските балкани. Оправи се за няколко дни и „зачерви гребена“ — както сам се шегуваше със себе си. Пое командата на кораба. Остави при контрабандиста Карло край Генуа дяловете на загиналите пирати, после на юг от Сицилия опразни трюма на една масърска гемия, върна се в Падуа да продаде стоката и пленените сарацини, раздели парите между екипажа и отново тръгна на път, след като остави неколцината моряка, на които им бе дотегнал опасният печалбарски занаят.

Наближаваха Галиполския пролив. Калина не му бе споменавала повече ни дума за това, ала Бранко не бе забравил обещанието си. Тя понасяше мъжки трудния дял на моряка. Почти измести кока от кухнята, следеше по-строго от боцмана за чистотата. По неин съвет Бранко трябваше често да наказва ту тоя, ту оня за упоритостта им да не мият кубрика и каютите, защото бордовият таласъм щял да се разсърди и да стори кон знае какви страхотии. По-чудно беше друго — Калина се биеше като мъж, а кой знае дали не и по-добре от мъж. Първа скочи на сарацинската гемия при Сицилия и увлече след себе си поразколебаните от неочакваната съпротива пирати.

Егейско море блестеше със синята си красота. Тук-там, ту отляво, ту отдясно се изнизваха острови и островчета като тръгнали насреща им каменни ескадри. Някъде галерата минаваше толкова близо до брега, че се виждаха белите къщурки под маслинените дървета. А отдолу, почти под всяка къщурка, привързани към прости дървени скели, се поклащаха рибарски лодки. Някъде се чуваше звън на камбани. По голите рътлини пъплеха стада.

Бранко заповяда на гребците да спрат. Прибра и платната, решен да изчака тук нощта, когато щеше да премине Дарданелите. Много тесен беше проливът. Можеха и от брега да го обстрелват, можеше да срещне и кораби, които не биха искали да се разминат мирно с него.

Слънцето бързо се свлече към кръгозора. Небето запламтя, пламна и водата, сляха се в едно разжарено огнище, в което слънцето искреше като нажежено до бяло гюле. Морето сякаш се покри с древна патина. Слънчевата пътека го разряза през половината като огнен меч. По водните дипли заиграха златни отблясъци. Сякаш не море, а застлано с есенна шума езеро.

Внезапно Бранко дочу глух тътен. Какво ли беше това? Далечна гръмотевица? Но не, кръгозорът беше съвсем чист. Гърмежите се чуха отново. Така ехтят отдалеч бомбардите. А има ли стрелба, може да падне и плячка.

Той даде командата си и гребците опънаха отново веслата. На всяка мачта се покатери наблюдател. Гърмежите понякога издават плячка, но понякога — и опасен враг. Предпазливостта е основно задължение за пирата.

На палубата излезе почти целият екипаж. Досещаха се момчетата, че наближава нещо тревожно, което засягаше всички — от капитана до последния роб.

Първият наблюдател извика:

— Платно пред нас!

Чу се нов изстрел, по-силен и отчетлив. Видяха и огънчето, което избухна от брега, където Егея навлизаше в теснината.

Един след друг се провикваха отгоре наблюдателите. Виждаха все нови и нови кораби, струпани пред пролива.

Пръв се досети майстор Андреа:

— Това е папската флота!

Бранко го изгледа учуден.

— Отде знаеш?

Андреа се усмихна:

— Че кой в Рим не го знае? Светият отец изпрати цяла ескадра на изток. Има и папски, и венециански, и бургундски, и дубровнишки кораби. Да попречи на султана, ако намисли да премине обратно Проливите, защото след мира в Сегед Мурад се прибра пак в Анадола.

Пиратският капитан се взираше в далечината, преценяваше мощта на срещнатата флота. Стори му се, че там бяха струпани най-малко двадесет галери.

Той се обърна към изправената до него, пребледняла от вълнение пред неочакваната пречка, девойка:

— Що да сторим, Калиакра? Птички да сме, не можем премина.

Тя прехапа устни. После радостно досещане светна в очите й:

— Врагове на измаелтяните ли са тези, месер Андреа?

— Сега да, мадона!

— Това значи, че са наши съюзници. Като съюзници ще ги помолим да ни пуснат.

Бранко се съгласи начаса. Кой по-лесно, кой по-трудно, склониха и останалите. Тогава галерата се запъти право към флагманския папски кораб, развяла сигналния флаг за преговори. Скоро се озова в средата на мощната флота. Отвред я обградиха тежките бойни кораби, настръхнали с тараните и метателните си машини, с готовите абордажни куки и зиналите на бака бомбарди — както глутница овчарски песове с шипести ошийници обгражда вълк единак.

Бранко се разтревожи: и заради обира на доминиканеца с индулгенцията, и заради римското си приключение.

Ето, тия бяха венецианските галери, развели флагове с лъва на свети Марко. До тях плющяха знамената на византийците с двуглавите орли. Ядрото на флотата образуваха осемте папски галери с кръстосани ключове и тиара по знамена и щандарти.

Бранко заповяда да свият платната, да отпуснат веслата. И само тъй, добила тласък отпреди, галерата продължи да се хлъзга напред, насочвана умело от кормчията си.

Спря на хвърлей от адмиралския кораб. Бранко скочи в спуснатата лодка и се отправи към него. Изкачи се по въжената стълба. И горе, на борда, придружен от тълпа оковани в желязо бойци, беше отведен на разкошната кърма, където под балдахин от червено кадифе седеше адмиралът, кардинал Франческо Алберто Кондолмиери, целият облечен в блестяща броня. Църквата позволява на своите първенци да ръководят бойни действия, само че без оръжие. Духовникът няма право сам той да пролива кръв. Най-многото за лична защита може да носи бойна тояга. Адмиралът на такава ескадра нямаше нужда и от тояга, стигаше му неограничената власт над живота и душите на бойците му.

Бранко Дугуня коленичи и се прекръсти. После остана така в очакване да го запитат.

— Стани, чадо! — подкани го кардиналът. — И разкажи кой си и с каква молба те е отправил към мене бог!

— Ваше преосвещенство! — заговори Дугуня. — Аз съм капитан на търговски кораб под генуезки флаг.

Адмиралът-кардинал огледа полюляващата се на вълните пиратска каторга. Въоръжението й, стегнатата дисциплина на екипажа, разкошните облекла издаваха ясно предназначението й.

— Това не е толкова важно! — махна той с ръка. По-важно е другото, което ще кажеш!

— Аз съм сърбин, ваше преосвещенство. А жена ми (Той не намери как другояче да я представи) — българка. Нашите народи нямат други вратове освен сарацините.

— Значи сме съюзници! — усмихна се кардиналът. Това ли искате да подчертаете?

— Така е, ваше преосвещенство. Затова ви моля за разрешение да премина в Проливите.

— Къде отивате?

— Към Калиакра.

— Цел?

— Бащата на жена ми е затворен там. Ще опитаме да го освободим.

Кардиналът премисляше, не беше толкова доверчив. Но в тоя пират, а нямаше съмнение, че е такъв, имаше нещо, на което можеше да се довери, макар че знаеше добре — не всеки българин, не всеки сърбин беше сарацински враг.

— Слушай, чадо! — рече той накрая. — Ще бъда откровен като теб. Крал Владислав 111 Ягело е повел нов кръстоносен поход. Моята задача е да завзема Хелеспонта. Та султан Мурад да остане в Анадола, където се оттегли с армията си след Сегединския мир, да не премине в Европа. Тогава Владислав ще успее да разбие турските сили на полуострова. Те са малки. Ще успее да освободи страните ви.

Бранко го слушаше със светнали очи.

За беда — добави кардинал Франческо — не ни се удаде изненадата. Сарацините бяха научили новината. Султан Мурад опита да мине през теснината. Ние му попречихме. Тогава той поведе своята паплач на север все покрай Мраморно море. Няма съмнение, ще направи опит да се прехвърли другаде.

Дугуня не се стърпя:

— Тогава защо стоите тук? Защо не го следвате?

— Това е лошото! — поклати глава кардиналът. — Халил паша постави артилерия по двата бряга. Спря ни. Ей това е чудното, удивителното. Откъде получиха канони и бомбарди? Ние не допускахме, че имат.

Той замълча, докато отново събере мислите си.

— Ще ви пусна. Но ви предупреждавам — опасно е. А като съюзници, нали е така, ще ви поискам услуга.

— Вашето желание е заповед за мен — съчини рицарското си съгласие пиратът. — Кажете ми какво трябва да сторя!

— Ето какво! В Пера при Константинопол е генуезката флота. Дожът на Генуа и Съветът на десетте дадоха обещание да участвуват в похода. Предайте им това, запомнете го! Да пазят Босфора, да не допуснат нито един кораб на Мурад да превози войски на полуострова. Сега разчитаме само на тях. Аз ще остана тук. Ако Мурад се върне и отново опита да премине при Галиполи или Чанак-кале, с целия риск ще навляза в теснината да му попреча. Ще унищожа и бреговите му оръдия. Ще дебаркирам войски и на суша. Засега още не бива. Преди да достигна Мраморно море, сарацинските бомбарди може да потопят половината ми флота.

Бранко се изправи.

— Разбрах, ваше преосвещенство! Ще предам на генуезкия адмирал — в никакъв случай Мурадова войска да не премине Босфора.

— И да ме уведомят какво са направили!

Тогава пиратът се сети.

— Разрешете ми да премина с хитрост! Ще вдигна флага на мамелюците, а вие ще ме подгоните. Ще ме обстрелвате с халосни гърмежи. Дано турците не се досетят!

Кардиналът се замисли.

— Може! И бог да те пази, чадо! Рисковано е начинанието, в което се впускаш тъй разгорещено.

— Аз съм роден под щастлива звезда, ваше преосвещенство. И тоя път ще се промъкна.

Бранко отново коленичи, прие благословията на адмирала-кардинал и скочи в лодката си.

Когато стъпи на своя борд, вече бе притъмняло съвсем. Турската канонада беше утихнала. Нямаше никакво време за губене. Трябваше да опита веднага да премине в мрака покрай Чанаккале. Закъснееше ли само един час, и луната щеше да го издаде.

Каторгата му направи голям обход към малоазийския бряг, после се насочи между флотата и сушата. Бомбардите на кардинал Франческо Алберто забълваха огън. С пълни платна и весла Бранко се спусна към Чанаккале, преследван яростно от папските галери. Сарацинските оръдия от брега притуриха и своя грохот. Морето запламтя от отраженията на оръдейните огньове. Каменните гюлета започнаха да падат все по-близо до кораба.

Ето, наближи калето. Там проливът е най-тесен. Сякаш само да протегнеш ръка и ще докоснеш брега — и отдясно, и отляво. В тази теснина като истински Сцила и Харибда го дебнеха турските оръдия, поставени и по двата бряга.

Не биваше да разчита само на късмета си. Той накара един моряк, освободен роб, едър и гърлест, да изреве гръмогласно към бойците в крепостта:

— Не пушкайте бре! От мъсърските мамелюци сме. Търсим султан Мурад хан. Важна заръка. От Мъсър сме. Не пушкайте!

Турският език, египетското знаме, бягството от папската ескадра — всичко заедно поуспокои турците. Те спряха огъня. Без да губи скорост, пиратската галера прелетя през опасния ръкав. Бранко въздъхна с облекчение, когато видя как се отдръпнаха към далечината и двата бряга.

Турците отново откриха огън. Изглежда се бяха досетили. От едно заливче се отделиха две гемии със зелени знамена и се спуснаха подире му. В открито море пиратът не би се поколебал да ги направи на пух и прах. Де можеха да се мерят с неговата мощна каторга? Но сега тук, в тоя капан, ограден от бълващи огън оръдия, той се почувствува несигурен. Ускори ход. Веслата зашибаха притихналите като река води на пролива. Видя, че в гонитбата се присъединиха и други корабчета. Малки, безвредни по отделно, но тук, в близост със своите брегове, които ту се стесняваха заплашително, ту се отдалечаваха, тези турски черупки криеха страшна заплаха.

Може би и луната щеше да изгрее скоро. А покажеше ли се тя, положението щеше да стане безнадеждно.

И тогава над Хелеспонта падна мъглата. Такава мъгла пиратите не помнеха отдавна. Тя пропълзя откъм север, от провлака, като наводнение от влажен мрак, и затисна света.

Бранко се обърна към Калина, която стоеше неотлъчно до него:

— Повярва ли най-сетне, че съм роден под щастлива звезда?

Тя опита да се засмее:

— Гледай звездата ти да не те блъсне в камънаците!

Тая беше най-голямата опасност сега. Галерата намали скорост. На носа застана моряк с лот, който все по-често го спускаше да мери дълбочината. Не можеха да се доверяват само на компаса и отличните познания на дон Рикардо. Докато слушаха виковете му: „Няма дъно!“ надзирателите продължаваха да отмерват такта на гребците. А при всеки вик „Дъно!“ спираха и чакаха новото нареждане на капитана си.

Най-сетне лотът показа дълбоки води. Бяха излезли от теснината и плаваха по тихото Мраморно море, все така обкръжени от мъглата.

Не спряха цяла нощ. Познаха настъпването на деня по лекото посивяване на мъглата. Неусетно черният мрак се смени с бяла непрогледност, която сега благославяха от сърце.

Към обяд мъглата почна да се поразкъсва. Ту отдясно, ту отляво светът се издуваше, разширяваше се, бялото було над главите им изтъняваше и между нежните му като паяжина повлекла надзърташе синевата на морето.

Когато лъхналият вятър омете и последното мъгливо руно, а спусналото се към хоризонта слънце заблестя върху, леките водни бръчки, откъм левия им борд изплаваха из омарата очертанията на Константинопол.

Калина чу зад гърба си думите на дон Рикардо:

— Бисерът на света! Столицата на вселената!

— Били ли сте там, дон Рикардо?

— Бил съм, мадона. И разбирам защо заради него латинците се отказаха от клетвата си да освобождават Божия гроб; защо и османлиите с такава стръв дебнат кога ще ми падне в ръцете.

Бранко поклати тъжно глава:

— Константинопол загива. Туй знам аз — той е една отсечена глава на мъртъв великан. Наистина глава с най-скъпоценната корона, но без тяло, което да я движи, да я храни, да й дава живот.

Калина гледаше възхитена полазилите по хълмовете назъбени стени, опасали града с няколко каменни огърлици, високите кули с тесните процепи-бойници, тежките железни порти и наредените зад тях в замайващо великолепие дворци и черкви с високи звънарници и позлатени кубета.

Бранко й ги сочеше с ръка:

— Вселенската църква „Света София“, катедралата на Юстиниана, Влахернският дворец, Хиподромът!

Дон Рикардо промълви зад гърба му:

— И всичко туй, цялото това великолепие, съществува да прославя паметта на основателя си, светия император Константин, който заклал собствения си син, удушил жена си и дванадесетгодишния си племенник; който хвърлял пленниците си да бъдат разкъсвани пред очите му от хищници; който пред смъртта си се къпел в кръвта на пеленачета, за да се подмлади. И който въвел християнството като официална религия в империята си. И така от утеха на робите го превърнал в бич за робите.

Дугуня подметна през рамо:

— Ясно ми е защо сте имали разногласия с инквизицията!

При тоя намек кормчията неволно млъкна.

Като кристален меч се бе промъкнал дълбоко в сушата Златният рог, преграден с желязна верига против вражите кораби. А отвъд него надигаше мощните си укрепления генуезката Пера.

— Наричат я Генуа на Босфора — обади се пак дон Рикардо. — Като бръшлян е обвила умиращия град, готова да заеме мястото му.

Пера изостана назад. Галерата навлезе в Босфора, но спря, щом наблюдателят от мачтата изкрещя:

— Проливът задръстен с кораби!

Дълго се двоумиха пиратите що да сторят, докато край: тях мина малка гръцка гемия.

— Кои са тези? — запита Бранко.

— Генуезци! — отвърна рибарят и отмина. Явно не му беше по вкуса този разговор.

Тръгнаха отново. Нали трябваше да предадат поръчението на кардинал Франческо? И колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше смутът в сърцата им.

Между двата сближени бряга сновяха безброй плавателни съдове, същински мравуняк. Откъм Анадолухисар се мъкнеха тежко, дълбоко потънали кораби, наблъскани с коне, камили, коли и хора. Блестяха на слънцето шлемове, брони и копия. Бреговете бяха осеяни с шатри. Димяха огньове, препускаха конни отряди, влачеха се мудно обозни коли и обсадни машини. А в обратна посока, откъм Румелихисар, се връщаха олекналите празни кораби, за да бъдат натоварени отново.

Забелязал ги навреме, един стражеви кораб под сребърен флаг с червен кръст забърза да ги пресрещне, насочил насреща им заредените бомбарди, катапулти и балисти. От дървените кули надничаха генуезките бойци с кръгли шлемове и с алебарди в ръце, готови да ги обсипят с камъни и запалителни стрели.

— Какви сте вие и какво дирите тук? — запита на арабски груб глас.

Чак сега Бранко се сети, че не бе свалил мамелюкския байрак. Той даде знак да издигнат на негово място генуезкия флаг. И извика:

— Търговска галера на капитан Николо Паолини, бог да го прости. Замества го капитан Бранко Вучич. Носим послание до адмирала ви от Негово преосвещенство кардинал Франческо Алберто Кондолмиери.

След кратко мълчание дойде отговорът:

— Следвайте ни!

Капитан Дугуня се прехвърли върху борда на генуезкия адмирал и бе отведен пред него. С поклон, какъвто се полага на светско лице, той му предаде думите на папския пълномощник.

Адмиралът разпери безпомощно ръце:

— Късно сте дошли, месер Бранко!

Дугуня се досещаше, че наистина е закъснял. А може би и да бе дошъл навреме, ходът на събитията нямаше да бъде променен. Но трябваше да запита:

— Защо, ваша светлост?

— Защото армията на султан Мурад е вече на европейския бряг. Превозих я аз.

— Но светият отец? Споразумението между него и дожа на Генуа?

— Едно са споразуменията там, в Италия, друго — в кипежа. Тук решенията се променят. Защо да не взема златото на Мурад, когато ми дава по един венециански дукат за всеки превозен войник? Знаете ли колко прави това? Петдесет хиляди дуката! Заявявам го гордо, аз обезкървих султана. Защото война без злато е детска игра на войници. И така обезкървен аз ще го пусна тогава срещу Владислав.

Сред свитата на адмирала Бранко зърна случайно едно познато лице — Алдо Аскони, когото бе видял в кабинета на кардинал-канцлера във Ватикана. Но преди да му направи знак, абатът изчезна в множеството.

Адмиралът продължаваше да му обяснява търпеливо, доволен от себе си и от своята убедителност:

— Допускате ли, че тези азиатски пълчища ще устоят срещу рицарите на Владислав? Ако не ги бях пуснал, безсъмнено кралят щеше да очисти по-лесно полуострова. Но главната сила на Мурад щеше да се запази тук, в Анадола, в дома му. И утре пак щеше да нахлуе. А така, във враждебна страна, с лош подвоз, без злато, султанът ще загуби войната. В това не се съмнявайте! Ще бъде сразена главната сарацинска мощ. И тогава пътищата ни през Проливите ще станат сигурни, незастрашавани от капризите на тези варвари.

Бранко слушаше думите му, занемял пред логиката на коварството. Нямаше съмнение, попаднал бе, както казваше дон Рикардо, сред голямата игра, която се играеше в света, в средището на борбата за световните търговски пътища, в тая борба, където няма морал, където всичко се цени според печалбата, и където пред цената на златото се обезценяват простите човешки норми за добро и зло, за чест и низост.

— Ваша светлост! — промълви той с пресъхнали устни. — Негово преосвещенство ви моли да му изпратите вашия отговор.

— Чрез вас ли, месер Бранко?

— Не, по друг начин. Аз ви моля да ме пуснете към, България!

Адмиралът даде съгласието си:

— Щастливо плазане, месер! Считам се задължен да ви поздравя за смелостта да стигнете дотук! И ви благодаря за посланието на Негово преосвещенство!

Вече на своя кораб, Бранко не можа да сдържи гнева си.

— Тия продават християнския свят! — почти изплака той, пред помощника си и пред девойката.

Дон Рикардо поклати глава.

— Говорили сме често, капитане. Всичко е все заради тия Проливи. Заради търговския път с Изтока. Кой да го владее…

— Не виждат ли, че иде и техният ред?

— А вие: сърби, българи, гърци? Не насъсквахте ли и вие турските орди срещу всеки от съседите си?

— Ние нямахме пример.

— Никой не се поучава от историята. Всеки смята, че за него историята няма да се повтори.

Той се замисли малко, преди да добави:

— Това не им е за пръв път. Когато преди двадесетина години Византия опита да отслаби Мурада със съперника му Лъже Мустафа, пак те, генуезците, превозиха султанската войска, та да смаже размирника. Кому не е известно, че все заради злато доставят и на Египет оръжия, кораби и всичко, което му е нужно за войната срещу кръста. Та те им продават и деца християнчета за попълване редовете на мамелюците. Защо се чудите на това, което става днес? То е малък ход в голямата игра. Генуа изтръпва, като си представи, че Владислав би могъл да стигне Босфора. Една мощна Унгария ще затвори Проливите за генуезката търговия. На тези брегове трябва да живуркат хилави държавици. А Владислав, дори ако победи султана, ще бъде тъй изтощен, че няма вече да заплашва никого. Във всички случаи Генуа ще преговаря с отслабен владетел на Проливите. Все същото ще бъде и ако победи Мурад. Сигурен съм и в друго — че бомбардите, с които турците ни обстрелваха, са купени пак от генуезците, пак срещу злато…