Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197


Подозрението

Както всеки път, пред разпус поп Ставрос завърши проповедта си със същите думи:

— И отдайте кесаревото кесарю, божието — богу! Смирете гордостта си! Защото такава е неговата воля. Каквото реши бог, все е мъдро. Не забравяйте праведния Йов! И Йов търпя мъки и страдания. Ала не възропта срещу своя бог, и бог го награди. При себе си го взе, от дясната страна на своя престол.

Камбаната удари звънливо. Народът занаизлиза от черква и всеки се спираше при изхода, навеждаше се доземята се прекръстваше три пъти, И всеки си отиваше от срещата с бога някак раздвоен: успокоен от словата на божия служител, които сякаш опрощаваха малодушието на роба, и в същото време — неудовлетворен. Грък беше поп Ставрос, И макар да четеше на черковнославянски, гръцки бяха, помислите му. Единствен той от поповете в Калиакра не се бе потурчил, но така като че ли служеше по-вярно исляма, отколкото с намотана чалма около плешивото си чело. Та нали тъкмо туй делеше победителят. Ислям значи покорство. Нужна му беше покорна рая, която да дава кесаревото кесарю, що значеше султанското султану, а за божието хич не го беше и еня. То не му пречеше нека се кланят на иконите си, нека им кадят тамян.

Туй мислеха на излизане двамата приятели Иван Дъба и Боян Кръчмаря. Без много да ги проумява тия работи, повече по усет, за същото се досещаше и щерката на Кръчмаря, красавицата Калина. Но дори да се досещаше, тази мисъл не се задържаше дълго в прекрасната й чернокъдра главица.

Още насред литургия, през замрежения от тамян и восъчен дим въздух, бе дочула глъчка, тъпани и бойни зурни, И името на Хасан бей. От този миг нищо повече не чу: ни старческия напев на свещеника, ни басовото исо на гърбавия псалт, ни дрънкането на кадилницата. Едва изтрая да удари клепалото. Остави в притвора баща си, който се бе спрял на приказки с други майстори, и припна на улицата.

Успяло вече да прехвърли зъберите на Лобната кула, пролетното слънце позлатяваше помътнелите от времето керемиди. Но долу, в тесните сокаци, между нависналите еркери на двукатните домове, под широките стрехи, цареше полумрак. И сякаш сутрешната мъгла още не се бе разсеяла. Отвред лъхаше на влага, на спарено и мухъл. По дуварите, никога недокосвани от слънчев лъч, беше пропълзял тъмен мъх. Подпорните греди и стрехите изглеждаха като баданосани от старост и плесен. През отворените врати се носеше мирис на чесън и чирози, на прокиснало вино.

Навръх Стражевата кула, тъкмо на носа, стърчеше, също позлатен от слънцето, едър яничар, с широки шалвари, с дамаска ризница върху гърдите и омотана гъжва около островърхия излъскан шлем, който грееше със слънчевите си отблясъци. Подпрян на дългото си копие, той се взираше в далечината, към невидимото зад крепостните стени море.

А от другата страна, между опрените един в друг домове, в дъното на улицата, се виждаше старата катедрала, превърната сега в джамия, с пристроено върху камбанарията островърхо минаре, където малък като буболечка се бе подал мюезинът. Върху минарето блестеше на слънцето позлатеният полумесец, закрепен върху християнския кръст. Друг полумесец грееше редом с кръста и върху кубето на християнската черква — показ на веротърпимостта, донесена от бекташките ислямски проповедници, дошли с първите завоеватели.

Калина забърза с тълпата към градската порта. Пътят й минаваше покрай конака. И там, седнал кръстато сред кьошка на няколко везани възглавници, приемаше селяма на народа Кадъ Мустафа. От тридесет години живееше той в Калиакра, раздаваше човешка правда там, където не бе достигнала правдата на аллаха. Опознал бе всички в града и каазата, знаеше кой колко чини, знаеше всекиму мъката и радостта. И навярно правдиво бе съдил, доколкото може човек да бъде безгрешен, когато се е наел правда да раздава в тоя безправен свят. Защото и досега, след като със султански ферман Кадъ Мустафа беше сложен за каймакамин в старата българска столнина, народът продължаваше да си го нарича с уважение Кадъ Мустафа. Доверието и почитта на хората личаха в поклоните, които му отправяха и стари, и млади. Тъй се тачи не насилник, от когото трепериш от страх и боязън, а — управник, заслужил и сан, и влияние, с опит, с мъдрост и търпение. А всеки българин знаеше, че не бе лесно на неговото място съдник на рая и правоверни да бъдеш. Трудно можеш остана правдив, кога има да отсъждаш между роб и господар. Затуй му прощаваха, ако понякога за един и същ зулум отброяваше на българина петдесет тояги, а на турчина — десет.

Че какви ли хора не пълнеха по туй време калиакренските улици и стъгди: и угрижени български занаятчии, и смугли гръцки рибари, и пъстрооблечени наперени яничари, натруфени с кадифе генуезки търговци, арменци, татари и власи. И слисани от многогласата глъчка селяци, дошли на пазара да продадат я агне за Гергьовден, я масло, я кокошчица, я кошница яйца. Всеки със своята носия, с говора си с грижите си.

Калина спря пред първата крепостна порта. Тълпата се раздвои, притисна се до дуварите, пропусна дружината, която нахлуваше в града. Хората говореха, спореха, надвикваха се, неспокойни и възбудени. От цялата гълчава Калина свари да разбере само едно — Хасан бей беше пленил френкска галера, натъпкана с българи роби. Често ставаше тъй. Нощем до брега приставаше генуезки или венециански кораб и прибираше на борда си българи бежанци, та да ги отърве от робията, да ги откара в Константинопол, в Дубровник или по разни други страни. То се знае, капитаните им не вършеха това от християнско милосърдие. Бегълците плащаха със злато, с всичко, що бяха скътвали цял живот за таквиз дни. Ала все по-често вместо почтени търговски кораби приставаха морски разбойници под чужди флагове, натоварваха клетниците, обираха им парите, после и тях натикваха в трюмовете, за да ги продават по сарацинските и християнските робски пазарища.

Най-отпред вървяха, изблъсквайки тълпата с дръжките на копията си, отряд яничари, следвани от двадесетина пленени пирата: италианци, гърци и сарацини, единствените оцелели след тежката битка. Раздърпани, оплискани с кърви, те пристъпваха дръзко и подмятаха груби шеги на родните си езици. Туй бяха отчаяни люде, прежалили вратовете си още когато бяха поели опасния си занаят. Сега някого от тях, капитана или кормчията, щяха да набучат на кол, други щяха да продадат в робство, а най-силните и най-дръзките, ако склоняха, щяха да потурчат. Аллах имаше нужда от такива луди глави, които да разнасят славата му по света.

Подире им, яхнал белия си ат, доведен от слугите му само за тържественото шествие през града, вървеше Хасан бей Добротицаоглу, наричан от турците с измененото му име Добруджаоглу, тъй както бяха прекръстили на Добруджа дядовото му княжество, Добротицовата земя, някогашната Карвунска хора, що се простира от Емона до Килия на Туна река, от Дръстър и Овеч до Варна и Галата. Внук бе Хасан бей и наследник на славния княз Иванко, сина на още по-славния деспот Добротица, тоя, що бе гонил по морето генуезци и турци, що се бе сродявал с царе и императори.

Седеше напето върху седлото Хасан бей Добруджаоглу, стиснал юздите с лява ръка, подпрял дясната върху свиления пояс. И току смахмузваше коня си, та да пристъпва, сякаш не върви, а танцува. Ширитлиите му чешири не скриваха мускулестите му прасци, излъсканата като огледало броня открояваше мощните му плещи, а пъстрата чалма около каската още повече разкриваше мъжествеността на обгорялото му лице, обкръжено с късо подстригана руса брада.

Турчин беше вече Хасан бей. Не само по облекло и сан. На турска служба се числеше. Че какво ли друго можеше да бъде, като нямаше вече ни българско царство, ни българско войнство? И какво друго умее роденият болярин освен меч да върти? На турския султан повелите изпълняваше, за него кръвта си проливаше, султанските душмани гонеше. Ех, никой българин още не се бе оплакал от негов зулум, още не бе почернил българска майка, както вече пееха песните за други боляри потурнаци. Ала и що ли можеше да стори, като над всички бдеше честното око на Кадъ Мустафа. Не би допуснал Кадъ Мустафа ни роден османец, ни дьонме поразии да върши, с неправда султанската рая да буни.

При вида му, макар и обкръжена от тълпата, Калина сякаш почувствува жарта на неговото тяло, усети как затуптя по-бързо сърцето й, като че ли можеше да се види буйният му туптеж и през плътно стегнатото й елече.

Луда беше Калина по Хасан бей. Заради сините му очи, заради мъжката му гръд беше готова да забрави и род и вяра. Помислеше ли за него, гаче ли вряла вода я заливаше. Видеше ли го, коленете й отмаляваха. Дръзкият й поглед омекваше, ланитите й пламваха.

Чет нямаха момците и мъжете, и турци, и християни, и чуждоземци, що жадуваха за ласките на огненооката кръчмарска щерка. Механата се гушеше там, в дола, над търговския пристан. И никой, ни нашенец, ни странник не пропускаше да се отбие в нея, да опита вкусните ястия, що вареше Боян Кръчмаря, да ги полее с пенливото калиакренско вино, що наливаше кръшната му щерка. Ей тъй, кой знае как, по цялото Черноморие се бе пръснала славата й. Разнасяха я моряци и скитници, и купци. Неусетно покрай наименованието на града Калиакра, по надписа на кръчмата „Калиакра“, взеха да бъркат и името на Калина. Сляха в едно и града, и гостилницата, и стопанката й. Нарекоха и девойката Калиакра.

Ала никой още не можеше да се похвали, че е успял да открадне барем една целувка от гордата кръчмарка. А и кой ли би посмял да я задене, като познаваше баща й. Стар харамия беше Боян Кръчмаря. Лицето му беше накълцано с отколешни белези, като дъбовия дръвник зад механата. И на спахията бе служил Боян, и на корабите, а както шепнеше мълвата, и в гората бе пошетвал на младини, дорде скъта алтъни да отвори кръчмата си. И досега при всяка свада пръв той измъкваше ножа. И досега нямаше кой да го върти по-сръчно от него.

Само за едного пазеше и младост, и нежност, и огнена обич Калина-Калиакра. Понявга се срамеше, друг път се гордееше с това — пазеше нежността си за друговереца, за хубавия потисник Хасан бей. Дружките й думаха, че е омагьосана. Но дори и така да е, какво от това? Нека е магия, щом е толкова сладка.

Като вечер минаваше Хасан бей покрай механата, уж случайно надзърваше да види как се весели народът, и дочакваше навън, зад сайванта, под кичестата смокиня, уплашената, задъхана от свян и нежност девойка. Какво ли й бе говорил тези вечери той, говорил ли бе нещо или само бе мълчал, мълчали и двамата, докато я повика през задната вратня баща й — отде да помни клетото моминско сърце? Умееше само да бие, да тапурка от щастие. Не можеше вече да си даде сметка Калина кое бе станало наяве, кое насън. Стискал ли бе ръцете й или само е сънувала това, целувал ли бе косата й наистина или само го е мечтала, питал ли я бе дали ще склони в харем да живее, да скрие хубост под яшмак или насън му е отвръщала, че не под чер яшмак, а в черната земя да потъне, щом е с него, ще бъде честита…

Ето го! Той мина на две крачки от нея, изправен, горд с вирната глава, по-напет от белия жребец, който ситнеше под него. Вперила поглед в лицето му, готова с очи да го изпие, готова да му даде скришен знак, Калина неволно се вцепени, остана така, с широко отворени очи, с вдигната до устни ръка. Не трепна ли и неговото сърце, не позна ли я, не чу ли ударите на сърцето й, щом като не я бе видял с очи сред тълпата?

Той отмина все тъй безлично усмихнат, доволен. Не я видя, не почувствува близостта й.

Някой я побутна по лакътя. Тя се обърна сепната. Видя приятелката си Калиопа, щерката на Бальо Купеца.

— Калино! — пошепна й Калиопа. Не се ли боиш от турчин?

Калина се отдръпна смръщена. Той не е турчин. Наш си е.

Другата поклати глава.

— Пази се, сестро! И наш да е, измаелитска му е вярата.

— Любовта няма вяра — повтори чутите от него думи Калина. — И по нашата, и по измаелитската, все е любов.

След бея пристъпваха уморени, с кървави превръзки, войниците му, но горди, тъй както се завръщат навред по света победителите, забравили в шемета на победата тежките си рани. Ето, отминаха. Тропотът от копитата на Хасанбейовия кон заглъхна.

Калина разбра, че не може да стои така, че не може да си отиде, че не може да се прибере дома, преди да го зърне пак, преди да му се покаже, преди да види сините му очи, спрени с топлота върху нея. Не би изтраяла до утре, ако той не я погледне, ако не му се усмихне и тя, ако не се стопли от усмивката му.

А Калиопа не спираше:

Калино, къде си мари? Ще се кадъниш ли, ще се почерняш ли, сестро?

Решила вече, без да я слуша, Калина се дръпна надире, разбута навалицата да достигне страничния сокак, та оттам да превари отново шествието, да види любимия образ. И тъй през рамо отвърна:

— Когато слънцето ще бъде вътре в собата ми, какво ме е еня за навън?

После, забравила целия свят, притича през тясната уличка, дето двама ездача едва се разминаваха.

Настигна ги. Стражите бяха отвели пленените пирати пред конака, та там пред всички да ги съди Кадъ Мустафа да слушат всички право ли отсъжда.

Ала Калина сега нехаеше за пирати и човешко правосъдие, хич не я бе грижа, че се решаваше съдбата на двадесет човека и още двеста българи бежанци. Очите й мигновена го откриха. Хасан бей стоеше чинно на коня, тъй както подобава за случая, ала главата му бе леко извита надясно. Не към кадията. Калина проследи погледа му и трепна. Парлива болка стисна гърдите й. Защото там, накъдето поглеждаше Хасан бей, зад открехнатия прозорец, през железните решетки надничаше скришом младата болярка Звездена.

Макар че нийде не излизаше Звездена, макар че се потулваше в дома си като монахиня, целият град я познаваше. Не че бе красавица Звездена, колко по-лични хубавици от нея цъфтяха в града. Дребна бе на ръст болярката, с крехки плещи и тънки ръце, с бледо восъчно личице, окръжено с плитка кестеняви коси. И би минала навред незабелязана като някоя технитарска щерка, ако не беше огънят в очите й. Обикновени пъстри очи, каквито имат хиляди и хиляди девойки. И все пак. Когато минаваше през стъгдата, всички й сторваха път. Не само задето беше внучка на славния болярин Йолпан, що бе делил мегдан с деспот Добротица, а сетне бе станал най-верен приятел на Иванко; не и заради имота й. Защото нямаше вече и имот Звездена. Не бе се потурчил баща й. Тъй бе изгубил и крепостта си Карнава, и селата с нея, и мелниците, и нивята, и горите, и ливадите, и пчелините си. Преди да си иде от грешния свят, ведно с майка й, сразени от коварна болест, й бе оставил само стотина уврата нивици и лозя, дето й работеха на изполица неколцина предишни негови аргати. Другаде се криеше силата на Звездена — в гордата й осанка на родена болярка, дала власт над крехкото й тяло, в острия й като меч взор, пред който трепваха смутени не само наплашените български селяци, ами и надменните, калени в боеве и насилия потисници.

Калина видя как едва се повдигнаха веждите на Хасан бей. Сякаш питаше, повтаряше с очи отдавна уречен въпрос.

И гордата болярка, която никой не бе ни видял, ни чул дума да размени с млад мъж, кимна с глава, посочи с пръст надолу, сякаш искаше да му каже: „Да! Тук!“

Пред очите на Калина притъмня. Нозете й се разтрепериха, разтресе се цялата й снага като в огница. И гняв, и обида, и пламнала ревност задавиха гърдите й.

Значи тъй, значи затуй не я забеляза, затуй я отмива! Заради тая безсрамница, прикрит въглен, дето се прави на светица! Мъж не поглежда в очите, все в черно ходи като калугерица. На хоро не излиза. И на черква в най-тъмния ъгъл се свива. Последна идва, първа си отива. Все с българското си име се перчи. А то и тя. С турчин знаци си прави, както селски моми и ергени уговарят да се срещнат на тлъка или седянка.

Видя тайния знак и Калиопа. Прегърна дружката си и опита да я отведе настрани.

— Зарежи го, Калино! Не видиш ли, мари? Турчин е. Не му стига една изгора. Харем си гласи Хасан бей.

Калина я изгледа с широко разкрити очи. Ала не я видя. Повторно се обърна към стъгдата, към бея, който сега стоеше тих, хрисим, свел поглед надолу. На прозореца нямаше никой. Ще речеш, нищо не бе станало. Ще речеш, само й се бе сторило тъй — като в трескав сън.

Но не. Знаеше тя, че не е сън.

— Велможа велможка си дири — додаде Калиопа, вместо да задуши, наляла ново масло в огъня.

— Че какво като е велможка! — изсъска Калина. — Нали и тя е голтачка като нас, рая, все едно робиня? С какво е повече от мен — с богатство ли, с красота ли? С какво е повече?

И задавена от жал и сълзи, хукна по тясната уличка навън, към къра.