Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ур, сын Шама, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и редакция
Светослав Иванов (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Евгений Лвович Войскунски, Исай Борисович Лукодянов. Ур, синът на Шам

Руска. Първо издание

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1979

Редактор: Здравка Петрова

Коректор: Донка Симеонова, Трифон Алексиев, Бети Леви


Първа част
Практикантът

Първа глава
Дяволското градище

„Кормилото на каравелата «Пинта», командувана от Мартин Алонсо Пинсон, се счупи или се откъсна от подпората. Предполагаме и подозираме, че всичко това се случи поради интригите на Гомес Расконо и Кристобал Кинтеро.“

Хр. Колумб, „Дневник от първото пътешествие“.

Дяволското градище е малка плитчина в Каспийско море, която отдавна се ползува с лоша репутация сред моряците. Още през 1811 година корветата „Казан“, движейки се с пълна пара, се натъкна на нея, защото не бе обозначена на картите, и загуби управление. Именно оттогава плитчината бе поставена под наблюдение. И ненапразно.

Няколко пъти през последното столетие тя излизаше на повърхността и отново се скриваше под водата. Някъде в дълбочината на Дяволското градище клокочеше кален вулкан. Обикновено той лениво изригваше през отдушниците грифони гъста топла кал, но понякога, като че решил да се раздвижи след дългата летаргия, с рев изхвърляше навън мощен фонтан от газове. Тогава морето край Дяволското градище кипваше, сякаш гигантска тенджера на адски огън. Пластовете почва на дъното се разместваха и Дяволското градище от островче се превръщаше в подводна плитчина, докато следващото изригване, изхвърляйки погълнатата земя, не създаваше нов остров.

Ето защо плитчината беше наречена Дяволска. Що се отнася до втората половина на названието, „градище“, тя се прилепи към първата след измерването на дълбочината. То показа равномерно редуващи се вдлъбнатини и издатини по морското дъно и изглеждаше сякаш те са били улици и покриви на потънал град. Богатата фантазия на рибарите превърна сухите цифри на измерванията в цветисти легенди. Стигна се дотам, че неотдавна експедицията от Академията на науките, която търсеше останките на полулегендарния град Шерги-Юнан, реши да изследва Дяволското градище. Водолазите видяха, че плитчината представлява редица паралелни насипи, прекъсващи се на места от отвори — остатъци от вулканични кратери и свежи грифони, които бавно изливаха кал с мехурчета газ.

Капризният характер на Дяволското градище не харесваше на каспийските моряци и те предпочитаха да се движат по-далече от него; само някоя рибарска шхуна, ловяща херинги, се отбиваше понякога в тези пустеещи води.

Собствено всичко започна тъкмо с една рибарска шхуна.

Рано сутринта на 9 септември „Алихейдар“ хвърляше мрежи на една миля северозападно от Дяволското градище. Слаб ветрец духаше от север и шхуната със спрян мотор леко се поклащаше върху водната повърхност. Мрежата, отпусната от макарите, бавно се спускаше във водата. Макарите бяха овехтели, чукането им звучеше в девствената утринна тишина неравно, пресекливо.

Изведнъж „Алихейдар“ се затресе с целия си корпус като болен в маларичен пристъп.

— Ей, какво стана? — извика шкиперът през люка на моторния отсек.

Изплашеният млад машинист надникна от люка. Той също не разбираше какво се е случило. Люлеенето се усили. „Алихейдар“, с бързина, неочаквана за такъв стар кораб, като че играеше буен танц — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разпадне.

Трябваше да се махат оттук колкото може по-скоро. Шкиперът с жест заповяда да пуснат мотора. Наложи се да откачат мрежата, за да не се омотае около витлото. Сърцето на шкипера се обля в кръв, когато почти новата мрежа се плъзна във водата; разбира се, обозначиха мястото с шамандури, но всичко става…

Моторът затрака и „Алихейдар“ побягна по-далеч от неприятното място. Странната вибрация не преставаше. Кормилото просто подскачаше в ръцете на шкипера. Шхуната не успя да измине и половин кабелт[1], когато двигателят заработи на бесни обороти. Мотористът едва успя да го изключи. Беше ясно, че шхуната е изгубила витлото. Рибарите здравата се изплашиха.

— П-п-плат-платната! — закрещя шкиперът.

Платната лежаха в безпорядък „за всеки случай“ в мръсния носов отсек. Сега този случай се яви. Докато рибарите ги измъкваха нагоре, „Алихейдар“ подскачаше като нетърпеливо куче преди хранене. Най-после се оправиха с макарите, издигнаха на късата мачта неголемия грот[2] и мъничкия кливер[3]. Платната бяха твърде малко за тежкия корпус на шхуната, а отгоре на това и вятърът беше насрещен. В бавен зигзаг „Алихейдар“ се измъкна от Дяволското градище и люлеенето постепенно отслабна.

 

 

Точно в един часа, след обедната почивка в Института по физика на морето, работата се възобнови. Настроението на младшия научен сътрудник Валерий Горбачевски беше лошо. Днес той твърдо беше решил през време на почивката да поиска някои обяснения от лаборантката Аня Великова. Щом чу звънеца, Валерий изскочи в институтския парк и се огледа с поглед на ястреб. Анината пъстра пола за сега не се виждаше. В този момент към Валерий приближи, засиял в приветлива усмивка, Грушин и започна да му доказва, че уважаемата Вера Фьодоровна в своята статия за аналогията на каспийските крайбрежни течения с океанските е изложила твърде прибързани изводи.

Валерий неспокойно се оглеждаше и се проклинаше, че не можа навреме да офейка от Грушин. Да направи това сега беше неудобно, пък и физически трудно: Грушин обикновено разговаряше меко, но при това здраво държеше събеседника си за ръката. Освен това беше началник-отдел.

— … измененията на магнитните параметри на каспийските течения за сега не позволяват да се правят изводи, че… — бързо течеше речта на Грушин.

Валерий почувствува, че е необходимо да се застъпи за директорката Вера Фьодоровна Андреева и възрази:

— Да, но вземете данните от последната експедиция на „Пингвин“. Вера Фьодоровна не просто съпоставя тихоокеанските течения с каспийските, а ги изброява според различията в електропроводимостта на океанската и каспийската вода. Тя има пред вид теорията за модела на кръглото море и различията в соления състав…

— Различия! — Грушин размаха ръце и подскочи. Винаги когато оспорваха някоя негова мисъл, той подскачаше и бързо размахваше ръце като криле и при това доста дълго оставаше във въздуха. — Виждате ли, драги Горбачевски, трябва преди всичко да се различават телурическите, общопланетните течения от теченията с друг произход…

Валерий усети болка под лъжичката: насреща идваше Аня. Тя чинно вървеше с Нона, тая ходеща статуя, и нещо й говореше. Като се изравни с тях, тя погледна към Валерий — сякаш метна копие — и преспокойно отмина. На Валерий му се стори, че в този миг по устните й се плъзна насмешка.

Придържан за ръкава от Грушин, той се влачеше по алеята, с усилие превъзмогвайки желанието да се отскубне и да хукне след Аня. Срещаха и други сътрудници от института; те се разхождаха сами или в компания, дишаха чист въздух, ядяха сандвичи и съчувствено поглеждаха Валерий.

„Колко народ има в института — тъжно мислеше Валерий, — а той пипна тъкмо мене…“

— Искате ли да пием нарзан[4]? — попита той с надежда.

— Аз не пия нарзан — отговори Грушин. — Както виждате, въпросът, за електромагнитните явления в затворени течения само на пръв поглед…

Цялата почивка, до последната секунда, той разхожда Валерий из градината. Когато най-после прозвъня спасителният звънец, беше вече късно: пъстрата пола се мярна през вратата на института и се скри.

Валерий се качи в стаята си и намръщено се зае да обработва записите на подводния магнитограф. Тъкмо беше взел сметачната линийка, когато го извика Вера Фьодоровна.

Тя погледна с присвити очи влезлия Валерий и каза с плътен контраалт:

— Знаете ли плитчината Дяволското градище?

— Дяволското градище? Разбира се, зная го.

Как да не го знае! Преди десет години той изживя истинско приключение близо до същата тази плитчина. Тогава на нейно място имаше малко островче — остров Ипатий — и Валерий с очите си видя как мощно газово изригване разруши Ипатий и го превърна в подводна плитчина.

— Щом е така, качвайте се на „Севрюга“ и още днес тръгвайте натам. — Вера Фьодоровна накратко му разказа за странното произшествие с рибарската шхуна „Алихейдар“. — Дявол ги знае от какво са се изплашили, че и витлото си изгубили. Вие нали не сте от страхливите? — Тя отново примижа към Валерий.

Вера Фьодоровна беше късогледа, но смяташе, че очилата не й отиват и не ги носеше. Късо подстриганите й меденочервени коси хвърляха огнени отблясъци.

Валерий обидено сви устни. Той се стесняваше от директорката и не намери думи да й отговори. Вера Фьодоровна пъхна цигара в рязко очертаните си с червило устни. Валерий й поднесе огън.

— Проверете какво става там. Каква е тази вибрация. Може би това е свързано с вулканизма, с активизацията на грифоните… Е, изобщо, изяснете причините на явлението. Давам ви пет дена срок.

Валерий се опита да възрази:

— Още не съм завършил обработката на кривите…

— Кривите ще почакат. Да, и още: ако рибарите не са излъгали, не им разрешавайте да пускат двигателя в опасната зона. Използувайте платната. Вие май бяхте яхтсмен, стар моряк…

Валерий искаше да отговори с достойнство, че той не е „май“ яхтсмен, а командир-кормчия втори клас на кораби с повърхност на платната до 30 кв. м, но Вера Фьодоровна успя да завърши:

— … и следователно сега цялата ви кърма[5] е в раковини.

Като болшинството океанолози тя много-много не подбираше изразите си.

Валерий каза, че всичко му е ясно и излезе.

„Здрасти! — мислеше той, вървейки по празния коридор. — Цели пет дена. За пет дена Анка пет пъти ще отиде да танцува с оня крокодил. И това моето ако е късмет!“

Той седна на перваза на прозореца и притисна чело в стъклото.

„Биваше си я инструкцията! — мислеше той, нарочно човъркайки раната си. — «Вие нали не сте от страхливите?…» На Крузенщерн никой не би посмял да каже такова нещо преди отплуването. Да не говорим за капитан Кук. Тях са ги инструктирали с уважение. А на Лаперуз сам Людовик Шестнайсети е правил бележки по полетата на инструкцията.“

Погледът на Валерий се разсея, замъгли се и ето, той се видя в кралски кабинет, който впрочем много напомняше кабинета на Вера Фьодоровна. Дори големият глобус беше на обичайното си място. В оранжев кафтан, обшит с дантели, кралят излезе иззад масата в стил Людовик Четиринайсети, твърдо стъпвайки с високите токове на обувките си, украсени с панделки.

Високомерното лице на краля, обкръжено с буклите на кестенявата перука, се обърна към Валерий, на рамото му легна кралската ръка с димяща цигара между пръстите.

— Господине — каза кралят с плътен контраалт, — ние не се съмняваме, че нито бурите, нито ураганите ще сломят вашата смелост, вие ще се върнете победител и ще бъдете награден с диплом на кандидат на науките, без защита на дисертация. Възможно е дори да успеем да ускорим настаняването ви в нов апартамент…

А после — увиснали от безветрието платна, миризма на смола, топяща се в цепнатините на палубата от тропическото слънце, а около фрегатата — лодките на жителите на Короманделския бряг, свистене на стрели, градушка от камъни… А той, Валерий, стои с шапка, украсена с пера, на високата кърма. Той презира опасността.

— Артилерист! — заповядва той. — Приготви оръдията за бой…

„Размечтах се!“ — стресна се Валерий. И веднага помисли, че пет дни сред морския простор е все пак нещо. Септември е топъл. Ще се къпе, ще се попече, ще полови риба.

Валерий скочи от перваза и тръгна да си оформи командировката. Но по пътя краката му неочаквано свиха в страничния коридор и сами го понесоха към съседната лаборатория. Не му оставаше нищо друго, освен да отвори вратата и да влезе.

Нона вдигна гордата си глава от чертожния статив и хладно погледна Валерий.

— Къде е Аня? — попита той.

— Няма я, както виждаш.

— Къде е?

Нона сви рамене и отново се залови за работа.

Валерий излезе в коридора и едва не се сблъска с Аня.

— По-внимателно не можеш ли? — Тя държеше в ръка стъклена колба с отвратителна зелена течност.

— Извинявай. — Валерий се изкашля. — Аня, аз днес заминавам за морето. За пет дни.

— Е, чудесно. — Тя го погледна отдолу нагоре с дръзките си светлокафяви очи. — Да дойда ли на пристанището да ти помахам с кърпичка?

— Аня, искам да поговоря с тебе…

— Сега нямам време, Валера.

— Ти никога нямаш време.

— Е, не се цупи. — Тя се изкиска. — Ще се върнеш и тогава ще поговорим. А за какво в същност ще говорим?

— Като че ли не знаеш…

— И понятие си нямам.

Ето ти на! И понятие си нямала! Като че ли не тя снощи, без да изчака Валерий да й се обади по телефона, излезе от къщи. Той, Валерий, прекрасно знае къде е била — на концерта на ленинградската естрада. И с кого! С дебелия Петенка Ломейко с изпъкналите очи от лабораторията за спектрален анализ. Момчетата му го казаха със сигурност…

— Е, щом си нямаш понятие… — Той тъжно махна с ръка и тръгна.

— Почакай! — извика тя.

Валерий спря. Аня приближи и със свободната си ръка махна някакво конче от джоба на тениската му.

— С блондинка си се прегръщал. Значи за пет дни?

— Да, за пет дни.

— Е, щастливо плаване, Валера. — Тя се усмихна.

— Благодаря — каза той, внезапно развеселен. Тези жени никога не можеш ги разбра.

„Севрюга“, бивше военно катерче — „морски ловец“ от времето на Отечествената война, — плавно се поклащаше край кея на Института по физика на морето.

Валерий Горбачевски с раница на раменете се изкатери тичешком по мостчето на палубата и беше посрещнат от оглушително „мирно“. Костя Федотов, старшината на „Севрюга“, бивш военен моряк, облечен в моряшка фланелка без ръкави и сини сатенени гащета, стоеше на кърмата, прикрил глава с лявата си ръка и отдавайки чест с дясната. От радиорубката изскочи момък с бански гащета, обраснал с гъсти черни косми, изпъчил корем. Третият член на екипажа се измуши от моторния отсек, сънно премига към Валерий, смъкна от главата си сивото кепе, подхвърли го, хвана го и се скри.

— Другарю адмирал — кресна Федотов. — Разрешете да доложа: линейният кораб „Вобла“… извинете — „Севрюга“[6]

— Стига кодоши — прекъсна го Валерий и плесна Федотов по ръката, отдаваща чест, после боцна радиста в тумбака, при което той изкряка и се присви. Валерий често излизаше в морето със „Севрюга“ и беше в дружески отношения с екипажа й, но в ролята на началник на експедиция се появяваше за пръв път, с което се обясняваше почетното посрещане. — Така — каза той със свити вежди, придавайки си по този начин необходимата началническа строгост. — Трябва да затегнем димните отдушници.

— Арташес — извика Федотов, застрашително въртейки бялото на очите си. — Аврал! Всички на палубата, ще затягаме отдушниците!

Косматият радист скочи от мястото си и побягна към димните отвори, заобиколи ги и като направи няколко кръга по палубата, се върна на изходната точка.

С това церемонията по посрещането на началника завърши. Димниците бяха затегнати… „Севрюга“ на бавни обороти се отдалечи от пристанището и взе курс към Дяволското градище.

 

 

Плаваха в светла лунна нощ. Полюляваше. Валерий безгрижно спеше в кубрика и сънуваше как началникът на отдела Грушин тича по бански гащета из коридора и крещи истерично: „Всички на палубата“.

На разсъмване Федотов го събуди и каза:

— Остават пет мили до градището. Да спираме ли моторите?

— Да, разбира се.

Валерий изтича нагоре по стръмната стълба. Беше онзи тих час, когато морето, укротено, се готви плавно да изтласка огненото кълбо на слънцето иззад хоризонта. Във въздуха се лееше плътна тишина.

Радистът Арташес, който изпълняваше по съвместителство задълженията на готвач, ги повика на закуска. Валерий напълни пластмасовата чашка с чай и се обърна към екипажа с реч:

— Другари! — каза той. — Напоследък в дадения район преминаващи кораби са открили случаи на неприятна вибрация в горните слоеве на водата, толкова значителни, че е забелязан случай на счупване на гребния вал.

За командата на „Севрюга“ това не беше новина, но всички с уважение слушаха как началникът ловко преиначава човешката реч в скучен канцеларски език.

— За да избегнем евентуална авария — продължи Валерий, докато мажеше сандвича си с дебел пласт консервиран пастет, — през цялото време на пребиваването в зоната на вибрация ще плаваме с вдигнати платна.

— Правилно — одобри мотористът Володя Ткачов. — Защо напразно да изразходваме мотора.

— На тебе ти дай само лежачка — забеляза Федотов.

Валерий акуратно покри пастетния слой с втори резен хляб и отхапа голям залък, заради което трябваше да отвори уста под ъгъл, пределен за челюстните стави.

— Въвово е, вивавията ва въве — каза той с пълна уста. — Възможно е вибрацията да бъде открита не веднага — продължи той, като сдъвка хапката, — затова ще кръстосваме в зоната и ще чакаме. Тъй като характерът и свойствата на вибрацията за сега не са уточнени, къпането е забранено.

— А да ловим риба?

— Риба? — Валерий помисли малко. — Риба може.

След закуската вдигнаха платната и с лекия утринен ветрец „Севрюга“ бавно потегли към загадъчното място. Морето беше спокойно. Слънцето, издигнало се над хоризонта, меко позлатяваше зеленикавата повърхност на водата.

Движеха се напред и назад с къси галси[7]. После се сетиха да легнат в дрейф; омръзна им да правят завой след завой. „Севрюга“, малко приспособена за ролята на платноходен кораб, не искаше да се подчинява. Накрая намериха такова положение на платната, при което гротът и кливерът се уравновесяваха един друг и „Севрюга“ започна да описва къси дъги „насам и натам“, едва наклонявайки се от вятъра.

Командата се освободи. Най-напред се освежиха с водата, която се намираше на борда, като се поливаха един друг с кофа. След това Арташес донесе въдиците и четиримата, спуснали боси крака зад борда, пристъпиха към най-приятното в света прекарване на времето. Полугласно си разказваха рибарски вицове. Няколко пъти Валерий притегляше датчиците, спуснати на кабел във водата, поглеждаше приборите — за сега те не откриваха никакви трептения.

Вибрацията започна по обед. Корпусът на „Севрюга“ изведнъж ситно се затресе. Щаговете[8] и вантите[9] завиха така, че Валерий го заболяха зъбите. Арташес зажумя и запуши ушите си.

Като че ли всеки детайл на катера издаваше свой звук и тези звуци се сливаха в странна и твърде неприятна какофония.

Валерий се хвърли към приборите. Самописецът чертаеше върху бавно пълзящата перфолента тесни зигзаги.

— Валера! — извика го Федотов. — Погледни какво става. Водата около катера се покри със сребристи петна; рибите, зашеметени или убити, изплуваха на повърхността с коремите нагоре. Зашеметени или убити? Това беше много важно.

— Черпакът! — извика Валерий.

Федотов успя да загребе около двайсет риби и да ги изсипе в резервоара с морска вода. След няколко минути едрите риби започнаха да плуват, блъскайки муцуните си в стените на резервоара. А дребните, зашеметени до смърт, така и не проявиха признаци на живот.

— К-какво е т-т-това? — попита Федотов, тракайки със зъби.

— Според мене, ултразвук. — Валерий отново приближи до прибора.

Да, трептенията явно бяха ултразвукови. Невидими и безшумни, достъпни само за чувствителния слух на приборите, те разтърсваха „Севрюга“ и колебанията във всички части на катера се превръщаха в звуци, които можеха да бъдат чути.

— Откъде е тази музика? — попита Федотов.

Валерий мръдна с рамо и загледа как изпод перото по перфолентата се ниже ситен виолетов зигзаг. Честотата не беше постоянна, а непрекъснато се менеше. Валерий се мъчеше да намери някаква закономерност. Отначало не успя, но след като преглежда записа половин час, му се стори, че улавя някакво повторение.

Да, повторение имаше. Групата трептения с продължителност единайсет минути и седем секунди се повтори три пъти. Природно явление? Едва ли. „На човек ми мирише“ — помисли Валерий.

Вибрацията продължи повече от два часа и половина. През това време Валерий установи, че се повтарят няколко музикални фрази, ако такъв израз може да се употреби за ултразвука. А може би не е музика, а някакви сигнали? Телеграф? Не, изключено е да е морз: паузите се редуваха твърде неравномерно. Редуването на колебанията май напомняше човешка реч, преведена от нормалната си честота в ултразвукови трептения на морската вода, а после превърнати от приборите във виолетови зигзаги по лентите.

Вибрацията престана така внезапно, както и започна.

— Фу! — Ткачов избърса с баретата потното си лице. — Потанцувахме си на музика.

Валерий разказа на екипажа за предположенията си.

— Човешка реч? — Федотов недоверчиво огледа пустото море. — Че кой си прави тия шеги? Човекът-амфибия?

— Слушай, драги — каза на Валерий Арташес, — казваш, че източникът на трептенията е звуков. Хайде да проверим как се записва на лентата гласът, а после ще сравним, а?

— Какво пък, хайде.

Валерий измъкна от водата датчика, с помощта на Арташес прикрепи към него микрофона и пусна механизма на самописеца. После се изкашля и заговори:

— Едно, две, три — зайчето се скри.

Той каза тази фраза три пъти. Самописецът безразлично възпроизведе на лентата редуващите се групи на трептенията, но зигзагите излизаха много тесни, сливаха се. Валерий увеличи скоростта на лентата и повтори опита. Сега можеше да се разгледа всеки зигзаг. Паузите между думите изглеждаха като прави чертички. Такива чертички имаше и в записа на тайнствените трептения. Значи първичният им източник действително би могъл да бъде звуков…

— Да, — каза Валерий, — изглежда, че е човешка реч. Добре, ще видим какво ще стане по-нататък.

След пет часа и половина вибрацията започна отново. Записът точно съответствуваше на първия.

Две денонощия „Севрюга“ дрейфува около Дяволското градище, записвайки неизменно повтарящите се трептения. За щастие времето беше тихо и не пречеше на наблюдението. Екипажът на „Севрюга“ обкръжи зоната с най-голяма интензивност със закотвени шамандури; най-накрая поставиха и шамандура с флагче, отбелязваща центъра на зоната. Първичните наблюдения можеха да се смятат за завършени. Сега следваше да се доложи по радиото на началството и да се поискат инструкции. Но Валерий на свой риск реши да изследва зоната на по-голяма дълбочина. Часовете на вибрациите бяха точно известни и след края на поредния „вибросеанс“, както нарекоха това явление, Валерий извади на палубата куфара с акваланга си.

Той пресметна: в балоните има две хиляди литра въздух, дълбочината тук е шест-седем метра, значи въздухът ще стигне за цял час. До следващия „вибросеанс“ има не по-малко от два часа. Впрочем вибрацията е опасна само за дребната риба, а Валерий все пак тежи шестдесет и девет килограма. Но кой знае какви шеги може да му изиграе Дяволското градище. И Валерий реши да вземе някои предпазни мерки.

— Значи така, Костя — каза той, премятайки балоните през рамо и закопчавайки ремъците. — Ако след един час… не, след четирийсет и пет минути не се върна, вземай втория акваланг и се гмуркай. Вземи също въже и фенер. Ясно ли е?

— Добре. А може ли за сега да поплувам отгоре с маска и шнорхел и да погледам как се гмуркаш?

— Това може — съгласи се Валерий.

Той нахлузи плавниците, прекрачи през бордовото въже и по желязната стълба се спусна във водата.

Водата беше просто великолепна след нажежената стоманена палуба на „Севрюга“. По чистото пясъчно дъно се плъзгаха весели слънчеви зайчета.

Спуснал се над дъното, до котвата на централната шамандура, той погледна нагоре. Пет метра над него като че се рееше силует на човек. Валерий помаха с ръка — силуетът повтори движението му. Значи, Костя го вижда. И той спокойно, за да пести въздуха, заплува над дъното, оглеждайки се наоколо.

Дъното се понижаваше. Ушите на Валерий заглъхнаха. Той преглътна — ушите му се отпушиха. Погледна нагоре — силуетът на Федотов едва се виждаше. Добре, ще отиде по-надълбоко, по наклона на дъното.

Ямата, в която се спусна Валерий, стигаше до края на стръмен подводен хълм — очевидно започваше самата плитчина. От пясъка чудновато стърчаха плочи от шуплест пясъчник. Валерий бавно заплува около тях, осветявайки с фенерчето тъмните дупки, зейнали в склона на подводния хълм — стари кратери на калния вулкан.

„Това е, значи, Дяволското градище. Да, не особено приятно местенце“ — помисли Валерий и изведнъж спря.

От наклонената стена на възвишението стърчеше дълго пурообразно металическо тяло, наполовина скрито в кратера. Беше с диаметър около три метра и силно се стесняваше в края.

„Здрасти! — помисли Валерий. — Подводница… Откъде ли се е взела? И как е успяла да се пъхне в тази мишеловка? Нещо не се виждат нито кормило, нито витла на кърмата — ако това е кърма. Странна подводница. А може би не е наша?“

Валерий се почувствува зле при тази мисъл. Трябва по-бързо да изплува и незабавно да съобщи по радиото, да извика граничарите…

И все пак се бавеше. Леко движейки плавниците, висеше над подводницата и се вглеждаше в черната цепнатина между корпуса й и стените на кратера. Теглеше го да влезе в пролуката и да огледа лодката по-добре. Погледна манометъра. Въздух има още много, за четиридесет минути. Е, каквото ще да става.

И като включи ръчното фенерче, той решително се вмъкна в цепнатината.

Облъхна го тежък, застоял хладен въздух. Валерий докосна корпуса на лодката, дланта му се плъзна по гладък полиран метал. Притиснал се до стените на процепа, той насочи светлината напред. Странно, странно: нито един споен шев, да не говорим за занитване.

Той влезе по-навътре. Цепнатината свърши и Валерий се озова в подводна пещера. В лъча на фенерчето той видя вретенообразното тяло на лодката. Вероятно това беше „дребосък“, не беше по-дълга от петнайсет метра. Ей, хайде, ще отидем по-нататък, към носа, ако това е нос… Стоп! Вратичка! Валерий внимателно огледа тънката сглобка на добре прилепналата овална вратичка. Все пак е странно: доколкото му е известно, подводниците нямат странични врати, люкът се намира отгоре, в кабината за управление. Но тук няма дори и намек за кабина — гладко вретено. Някаква нова конструкция. Но нали витла и кормило трябва да има — поне в единия край?… Нима ги е отрязала вибрацията?

Валерий се промъкна към „носа“ на лодката и се убеди, че и там няма нито кормило, нито витла. Гладък корпус, само с овалната цепнатина на вратичката отстрани.

Той няколко пъти допира ухо до корпуса — отвътре се чуваше неясен шум. Или може би кръвта шуми в ушите му?

Изведнъж Валерий си спомни, че под водата времето тече незабелязано. Той погледна манометъра и изтръпна: въздух му оставаше само за обратния път.

Само спокойствие! По-бързо назад!… Фенерчето да се закрепи на колана, за да не пречи. Но когато снемаше от ръката си клупа му, той се изплъзна и фенерчето полетя надолу. Валерий се втурна след светлинката, потъваща в бездънния кладенец, но отново почувствува, че ушите му заглъхват и съвсем го достраша.

Силно загребвайки с ръце и оттласквайки се с плавниците, той се устреми нагоре. Удари главата си в тавана на пещерата. Видя се заобиколен от страшна тъмнина. Някъде там, горе, е сиянието на деня, „Севрюга“, другарите, а тук — мрак и гибел…

Въздухът свърши. Дробовете му конвулсивно се стараеха да поемат въздух, но не успяха. Черна тъмнина — и няма въздух. Но не може да не диша!… Да изтръгне мундщука от устата си, за да поеме в дробовете си, дори и вода — да вдъхне и да умре…

Той усети с гърдите си гладкия метал. Подводницата! Там има хора, те дишат, имат въздух!

С последни сили той изтръгна ножа от ножницата и отчаяно зачука с дръжката по металната повърхност.

Металът изведнъж се поддаде и в същия миг Валерий силно бе притеглен навътре. Вратата зад него се захлопна.

Бележки

[1] Кабелт (хол.) — морска мярка за дължина, равна на 185,2 м — Б.пр.

[2] Грот (хол.) — най-долното платно на мачтата. — Б.пр.

[3] Кливер (хол.) — триъгълно платно, поставено косо. — Б.пр.

[4] Нарзан — вид кавказка газирана минерална вода. — Б.р.ел.изд.

[5] Кърма — задна част на кораб. — Б.пр.

[6] Игра на думи. Вобла — каспийска бабушка, Севрюга — пъструга. Б.пр.

[7] Галс (хол.) — отсечка от зигзагообразен път на кораб между две последователни промени на курса му. — Б.пр.

[8] Щаг (хол.) — въже, спускащо се от върха на мачтата до носа на кораба. — Б.пр.

[9] Ванти (хол.) — стоманени или насмолени конопени въжета, с които мачтите се опъват симетрично към двата борда. — Б.пр.