Лев Толстой
Алберт ^[0] (6)

VI

На другия ден беше празник. Вече буден, Делесов седеше в гостната, пиеше кафе и четеше някаква книга. Алберт в съседната стая още не се чуваше.

Захар отвори внимателно вратата и погледна в трапезарията.

— Вярвате ли, Дмитрий Иванович, че той спи ей тъй, на голия диван! Нищо не искаше да му постеля, ей богу. Като малко дете. Наистина артист!

В дванадесет часа̀ от столовата се чу пъшкане и кашлица.

Захар отново отиде в трапезарията; и господарят чуваше ласкавия глас на Захар и слабия, молещ глас на Алберт.

— Е, какво има? — запита господарят Захар, когато той излезе.

— Измъчва се, Дмитрий Иванович, не иска да се измие, един такъв намусен. Само иска да пие.

— Не, щом веднъж съм се заел, трябва да покажа твърдост — каза си Делесов.

И без да нареди да се даде вино, отново зачете книгата си, като все пак се ослушваше неволно в онова, което ставаше в трапезарията. Там нищо не се движеше, само от време на време се чуваше дълбоко тежко кашляне и плюене. Минаха два часа. Делесов се облече и преди да излезе, реши да се отбие при своя съжител. Алберт седеше неподвижно при прозореца, подпрял глава на ръката си. Той се обърна. Лицето му беше жълто, намръщено и не само тъжно, но и дълбоко нещастно. Той се опита да се усмихне в нещо като поздрав, но лицето му прие още по-печален израз. Той сякаш беше готов да заплаче. С мъка стана и се поклони.

— Ако може една чашка обикновена водка — каза с молещ израз, — аз съм тъй слаб… моля ви се!

— По-добре ще се подкрепите с кафе. Бих ви посъветвал.

Лицето на Алберт изведнъж изгуби детския си израз; той погледна студено, мрачно през прозореца и се отпусна безсилен на стола.

— Не искате ли да закусите?

— Не, благодаря, нямам апетит.

— Ако пожелаете да свирите на цигулка, няма да ми пречите — каза Делесов, като остави цигулката на масата.

Алберт погледна цигулката с презрителна усмивка.

— Не, много съм слаб, не мога да свиря — каза той и отмести настрани инструмента.

След това, каквото и да му говореше Делесов, като му предлагаше и да се разходи, и вечерта да иде на театър, той само покорно се кланяше и упорито мълчеше. Делесов излезе, направи няколко визити, обядва на гости и преди да отиде на театър, се отби у дома да се преоблече и да види какво прави музикантът. Алберт седеше в тъмното антре и опрял глава на ръце, гледаше разпалващата се печка. Беше облечен спретнато, измит и сресан; но очите му бяха мътни, безжизнени и цялата му фигура изразяваше слабост и умора, още по-силни, отколкото тази заран.

— Обядвахте ли, господин Алберт? — запита Делесов.

Алберт направи утвърдителен знак с глава и като погледна Делесов в лицето, наведе уплашено очи.

Делесов се почувствува неудобно.

— Говорих днес за вас с директора — каза той, като също наведе очи. — Той с радост ще ви приеме, ако вие решите да слушате.

— Благодаря, аз не мога да свиря — каза под носа си Алберт и мина в своята стая, като затвори съвсем тихо вратата.

След няколко минути дръжката на вратата също тъй тихо се превъртя и той излезе от своята стая с цигулката. Като погледна злобно и бързо Делесов, той остави цигулката на стола и отново се скри.

Делесов дигна рамене и се усмихна.

„Какво повече да направя? С какво съм виновен аз?“ — помисли той.

— Е, как е музикантът? — беше първият му въпрос, когато късно през нощта се върна у дома.

— Лошо! — кратко и звучно отговори Захар. — Все въздиша, кашля и нищо не говори, само пет-шест пъти се опитва да иска водка. Нямаше как, дадох му една. Страх ме е да не го загубим, Дмитрий Иванович. Така беше с прислужника…

— А не свири ли с цигулката?

— Не се докосва дори до нея. Аз също му я занасях два-три пъти — той само я вземе и тихичко я изнесе — отговори Захар усмихнат. — Няма ли да наредите да му дам да пие?

— Не, ще почакаме още един ден, ще видим какво ще стане. А сега как е?

— Заключи се в гостната.

Делесов мина в кабинета, отдели няколко френски книги и едно немско евангелие.

— Сложи утре това в стаята му, пък внимавай, не го пускай — каза той на Захар.

На другата заран Захар съобщи на господаря си, че музикантът не е спал цяла нощ: само ходил из стаите и отивал при бюфета, опитвайки се да отвори шкафа и вратата, но че всичко, благодарение на неговото старание, било добре заключено. Захар разказа, че се престорил на заспал и слушал как Алберт в тъмнината бърборел нещо сам на себе си и махал с ръце.

Всеки нов ден Алберт ставаше все по-мрачен и по-мълчалив. От Делесов, изглежда, се боеше и по лицето му се изписваше болезнена уплаха, когато очите им се срещнеха. Той не вземаше в ръце нито книгите, нито цигулката и не отговаряше на въпросите, които му задаваха.

На третия ден, откак живееше у него музикантът, Делесов се прибра у дома късно вечерта уморен и разстроен. Цял ден той бе тичал и бе се блъскал по една работа, която изглеждаше много проста и лека, и както често става, не направи решително нито крачка напред въпреки прекомерното си старание. Освен това, като се отби в клуба, той игра на вист и загуби. Сега не беше в добро настроение.

— Е, бог да му е на помощ! — отговори той на Захар, който му обясни печалното положение на Алберт. — Утре ще искам да ми каже решително: желае ли, или не желае да остане при мене и да следва моите съвети? Не иска ли — много му здраве. Струва ми се, че направих всичко, което можех.

„Иди прави добро на хората! — мислеше си той. — Заради него аз се притеснявам, държа в къщата си това мръсно същество, тъй че утре не мога да приема един непознат човек, грижа се, тичам, а той ме гледа, като че съм някакъв злодей, който за свое удоволствие го е затворил в клетка. А най-важно — сам за себе си не иска да направи нито крачка. Такива са всички (това «всички» се отнасяше изобщо за хората и особено за ония, с които той сега имаше работа). И какво става сега с него? Защо мисли и тъгува? Тъгува за разврата, из който го изтръгнах? За унижението, в което бе изпаднал? За нищетата, от която го спасих? Изглежда, той така е паднал, че му е тежко да гледа достойния живот…“

„Не, това беше детинска постъпка — реши Делесов. — Що ми трябва да оправям другите, когато не мога да наредя себе си.“ Той дори поиска още сега да го пусне, но като помисли малко, отложи за утре.

През нощта Делесов бе разбуден от удар на падащ стол в антрето, от гласове и тропот. Той запали свещта и се ослуша учуден…

— Чакайте, аз ще кажа на Дмитрий Иванович — говореше Захар; гласът на Алберт бърбореше нещо разпалено и несвързано. Делесов скочи и изтича със свещта в антрето. Захар, по долни дрехи, стоеше срещу вратата, Алберт, с шапка и пелерина, се мъчеше да го отблъсне от вратата и със сълзлив глас му крещеше:

— Вие не можете да не ме пуснете! Аз имам паспорт, аз нищо не съм ви задигнал! Можете да ме обискирате! Ще ида при полицейския началник!

— Позволете, Дмитрий Иванович! — обърна се Захар към господаря, като продължаваше да брани вратата с гърба си. — Станал посред нощ, намерил ключа в моето палто и изпил цяла кана вино. Нима това е хубаво? А сега иска да си ходи. Вие не сте наредили, затова и не мога да го пусна.

Като видя Делесов, Алберт започна да напада Захар още по-разпалено.

— Не може никой да ме задържа! Няма право! — викаше той, като все повече и повече засилваше гласа си.

— Махни се, Захар — каза Делесов. — Аз не искам да ви задържам и не мога, но бих ви съветвал да останете до утре — обърна се той към Алберт.

— Никой не може да ме задържа! Ще ида при полицейския началник! — все по-силно и по-силно крещеше Алберт, обръщайки се само към Захар, без да погледне към Делесов. — Караул! — завика изведнъж той с яростен глас.

— Но защо крещите тъй? Никой не ви задържа — каза Захар, като отвори вратата.

Алберт престана да вика. „Не успяха ли? Искаха да ме уморят. Не!“ — бърбореше на себе си той, като обуваше галошите. Без да се сбогува и продължавайки да говори неразбрано, той излезе. Захар му посвети до пътната врата и се върна.

— Слава богу, Дмитрий Иванович! Кой знае какво можеше да направи — каза той на господаря си, — пък и сега не е зле да проверим дали всички сребърни съдове са тук.

Делесов само поклати глава и нищо не отговори. Той сега живо си спомни двете първи вечери, които бе прекарал с музиканта, спомни си печалните дни, които по негова вина прекара тук Алберт и най-главно — спомни си онова сладко смесено чувство на почуда, любов и състрадание, което събуди в него от пръв поглед този странен човек, и му стана жал за него. „И какво ще стане с него сега? — помисли той. — Без пари, без топли дрехи, сам посред нощ…“ Той дори поиска да изпрати Захар да го подири, но беше късно.

— А студено ли е вън? — запита Делесов.

— Голям студ, Дмитрий Иванович — отговори Захар. — Забравих да ви кажа, че още напролет ще трябва да купим дърва.

— Но нали ми казваше, че ще останат?