Лев Толстой
Алберт ^[0] (2)

II

В това време Алберт, не обръщайки внимание на никого, притиснал цигулката до рамото си, ходеше бавно край пианото и я настройваше. Устните му се събраха в безстрастен израз, очите му не се виждаха; но тесният костелив гръб, дългата бяла шия, кривите крака и косматата черна глава представляваха едно чудно, но, кой знае защо, съвсем не смешно зрелище. Като настрои цигулката, той взе бойко един акорд, вдигна глава и се обърна към пианиста, който се беше приготвил да му акомпанира.

— „Melancholie C-dur!“^[1] — каза той, като се обърна с повелителен жест към пианиста.

И след туй, сякаш молеше прошка за повелителния жест, усмихна се смирено и с тази усмивка изгледа публиката. Като отметна косите си с ръката, с която държеше лъка, Алберт застана пред единия край на пианото и с плавно движение прокара лъка по струните. В стаята се разнесе чист, приятен звук и настъпи пълно мълчание.

Звуците на темата се разляха свободно, изящно подир първия звук, озарявайки изведнъж с някаква неочаквано ясна и успокоителна светлина вътрешния свят на всеки слушател. Нито един фалшив или неточен звук не наруши вниманието на слушателите, всички звуци бяха ясни, изящни и силни. Всички следяха развитието им мълчаливо, с трепета на надеждата. От състоянието на досада, шумна разсеяност и душевен сън, в което се намираха тия хора, те изведнъж незабелязано бяха пренесени в съвсем друг, забравен от тях свят. В душите им бликаше ту чувство на тихо съзерцание на миналото, ту страстен спомен за нещо щастливо, ту безгранична потреба от власт и блясък, ту чувство на покорност, незадоволена любов и тъга. Ту тъжно-нежните, ту поривисто-отчаяните звуци, като се смесваха свободно, се лееха и лееха един след друг така изящно, така силно и така несъзнателно, че се чуваха не звуци, а бликаше сам и се лееше в душата на всеки някакъв прекрасен поток на отдавна позната, но за пръв път изказана поезия. Алберт при всяка нота израстваше все по-високо и по-високо. Той съвсем не беше уродлив и странен. Притиснал цигулката с брадичката си и вслушвайки се с израз на страстно внимание в своите звуци, той пристъпваше нервно от крак на крак. Ту се изправяше с целия си ръст, ту старателно превиваше гръб. Лявата му напрегнато свита ръка изглеждаше като замряла в своето положение и само трескаво докосваше струните с костеливите пръсти; дясната се движеше плавно, изящно, незабелязано. Лицето му сияеше от непрекъсната, възторжена радост; очите горяха със светъл сух блясък, ноздрите се разширяваха, червените устни се разтваряха от наслада.

Понякога главата се накланяше по-близо до цигулката, очите се затваряха и полузакритото от косите лице се озаряваше от усмивката на тихо блаженство. Понякога той бързо се изправяше, издаваше напред единия си крак; и чистото чело, и блестящият поглед, с който обхващаше стаята, сияеха от гордост, величие, съзнание за власт. Веднъж пианистът сбърка и взе неверен акорд. Физическо страдание се изрази по цялата фигура и по лицето на музиканта. Той спря за секунда и с израз на детско раздразнение заудря с крак и извика: „Mol, c-mol!“ Пианистът се поправи, Алберт затвори очи, усмихна се и забравил отново себе си, другите и целия свят, се отдаде с блаженство на своето свирене.

Всички, които се намираха в стаята, докато свиреше Алберт, пазеха покорно мълчание и изглежда, живееха и дишаха само с неговите звуци.

Веселият офицер седеше неподвижно на един стол до прозореца, устремил безжизнен поглед към пода, и тежко и рядко си поемаше дъх. Девойките седяха край стените в пълно мълчание и само от време на време се поглеждаха с одобрение, което стигаше до недоумение. Дебелото, усмихващо се лице на домакинята се разтапяше от наслада. Пианистът впиваше очи в лицето на Алберт и от страх да не сбърка, който се изразяваше в цялата му изпъната фигура, се стараеше да го следва. Един от гостите, пийнал повече от другите, лежеше по очи на дивана и се стараеше да не се движи, за да не издаде вълнението си. Делесов изпитваше странно чувство. Някакъв студен обръч, който ту се стягаше, ту се разширяваше, притискаше главата му. Корените на косите му ставаха чувствителни, студени тръпки пробягваха по гърба му, нещо се качваше все по-високо и по-високо към гърлото му, като тънички иглички го бодеше по носа и небцето, и сълзи незабелязано мокреха бузите му. Той се сепваше, стараеше се незабелязано да ги гълта и бърше, но бликваха нови и течаха по лицето му. По някаква странна връзка на впечатленията първите звуци на цигулката на Алберт пренесоха Делесов в неговата първа младост. Вече не млад, уморен от живота, изнемощял човек, той изведнъж се почувствува седемнадесетгодишно самодоволно-красиво, блажено-глупаво и несъзнателно-щастливо същество. Той си спомни първата любов към своята братовчедка в розовата рокличка, спомни си първото признание в липовата алея, спомни си пламъка и непонятната прелест на случайната целувка, спомни си вълшебството и неразгаданата тайнственост на заобикалящата го тогава природа. В неговото върнало се назад въображение сияеше тя в мъгла от неопределени надежди, непонятни желания и несъмнена вяра във възможността на невъзможното щастие. Всички неоценени минути от онова време една след друга изникваха пред него, но не като незначителни мигове на бързо протичащото настояще, а като спрели, разрастващи се и укоряващи образи от миналото. Той ги съзерцаваше с наслада и плачеше — плачеше не защото беше минало онова време, което той можеше да употреби по-добре (ако му върнеха назад това време, той не би се заел да го употреби по-добре), но плачеше само затуй, че това време беше минало и никога нямаше да се върне. Спомените възникваха от само себе си, а цигулката на Алберт говореше все едно и също. Тя говореше: „Мина за тебе, завинаги мина времето на силата, любовта и щастието, мина и никога няма да се върне. Плачи за него, изплачи всичките си сълзи, умри в сълзи по това време — това е единственото най-хубаво щастие, което ти е останало.“

Към края на последната вариация лицето на Алберт стана червено, очите му горяха, без да загасват, едри капки пот струяха по бузите му. Жилите по челото му се надуха, цялото му тяло все повече и повече се оживяваше, побледнелите устни вече не се затваряха и цялата му фигура изразяваше възторжена жажда за наслада.

Като олюля силно цялото си тяло и тръсна косите си, той свали цигулката и с усмивка на гордо величие и щастие изгледа присъствуващите. После гърбът му се преви, главата се отпусна, устните се затвориха, очите угаснаха и той, сякаш срамувайки се от себе си, като се оглеждаше плахо и преплиташе краката си, мина в другата стая.